Аманда Куик
Компаньонката (12)

Десета глава

Убиецът отново регулира тежката машина, направена от желязо и месинг, и отстъпи назад, за да огледа внимателно делото си. Беше толкова близо. Бе разгадал и последната тайна в древното съчинение за скъпоценните камъни, онази, която предшественикът му не бе успял да разгадае.

Още една-две промени и устройството щеше да е готово. Скоро могъщата сила на „Мълнията на Юпитер“ ще бъде в неговите ръце.

През тялото му премина трескава възбуда, гореща и пречистваща като огън на алхимик. Цялото му същество потръпна при мисълта за предстоящия успех.

Погледна часовника си. Вече се съмваше. Прекоси лабораторията и изгаси лампите. После взе фенера и влезе в подземието.

Беше открил, че има два тайни входа към лабораторията. Желязната клетка, която се спускаше от старото абатство над него, беше полезна, но той предпочиташе да не я използва, защото се опасяваше, както и предшественика му, че прекалено честата й употреба щеше да предизвика любопитството на хората, които живееха наоколо.

Вярно, повечето хора в квартала се страхуваха от абатството, защото вярваха, че е обитавано от духове. Но някой смелчага можеше да реши да преодолее страха си, ако случайно забележеше добре облеченият господин да влиза и да излиза от параклиса всяка вечер. Следователно убиецът пазеше клетката за случаите, когато много бързаше.

Изгубената река беше по-сигурният, макар и по-изморителен и опасен път за ежедневните му посещения в лабораторията.

В задната част на подземието водата завиваше към таен док. Той се качи в една от малките лодки, които държеше там. Пазейки равновесие, той остави фенера на носа на лодката и взе пръта.

Силен тласък изпрати лодката в средата на отдавна загубената река. Лодката бавно се понесе по тъмната, воняща вода. Убиецът трябваше да навежда глава, за да не се удари в тесните каменни мостове, които се извиваха над реката.

Пътуването бе зловещо и плашещо. Въпреки че много пъти бе минавал по този път, едва ли някога щеше да свикне с потискащия мрак и отвратителната воня. Но се чувстваше спокоен при мисълта, че предшественикът му бе идвал и си отивал от лабораторията безброй пъти по този странен път. Всичко това бе част от кармата му, помисли си той. Пред погледа му изникнаха древни останки по бреговете на реката. Светлината на фенера танцуваше по мраморния релеф на отчасти потъналите в калта останки от статуя. Тя бе на бог, който носеше странна шапка. Бе изобразен в момента, когато убива голям бик. Според бележките в дневника на професора това беше бог Митрас, тайнственият господар на един римски култ, който някога бил разпространен по тези земи.

Убиецът отклони погледа си, както всеки път, когато се натъкнеше на някоя от тези статуи. Обвинението в невиждащите им очи винаги го караше да се чувства неудобно. Сякаш старите богове можеха да проникнат в душата му, където странната енергия, която изпълваше гения му, кипеше и се надигаше; сякаш разбираха, че той не контролира абсолютно всичко.