Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Paid Companion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 126 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Разпознаване и корекция
tsocheto (2011)
Корекция
smarfietcka (2012)

Издание:

Аманда Куик. Компаньонката

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2010

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-300-6

История

  1. — Добавяне

Увод
Елинор

Елинор Лодж научи за смъртта на пастрока си от двамата мъже, които щяха да вземат абсолютно всичко, което притежаваше, защото той бе направил губеща бизнес инвестиция. Те почукаха на вратата й в три часа следобед.

— Самюел Джоунс почина от мозъчен удар, когато разбра, че е загубил всичките пари, които бе инвестирал в минен проект — информира я без капка състрадание единият мъж от Лондон.

— Къщата, всичко в нея, както и прилежащата земя от тук до реката вече ни принадлежи — заяви вторият кредитор, размахвайки документи, върху които фигурираше подписът на Самюел Джоунс.

Първият мъж погледна златното пръстенче, което Елинор носеше на малкото си пръстче.

— Починалият включи бижутата ви, както и личните ви вещи, с изключение единствено на дрехите, в списъка на вещите за допълнителна гаранция срещу заема, който взе от нас.

Вторият кредитор посочи с палец едър индивид, който стоеше зад тях, малко встрани.

— Това е господин Хътчинс. Наехме го от Боу стрийт. Тук е, за да сме сигурни, че няма да вземете нещо ценно от къщата.

Едрият мъж с прошарени коси, който придружаваше кредиторите на Самюел Джоунс, наблюдаваше внимателно със строгия си поглед. Притежаваше знака на „Частните съдия-изпълнители от Боу стрийт“ — палка.

Елинор се изправи пред тримата мъже със съзнанието, че икономката и прислужницата обикалят притеснени из предния салон зад нея. Помисли си и за момчетата, които се грижеха за конете в конюшните, за хората, които работеха в градините и фермата. Знаеше, че не може да направи почти нищо, за да ги защити. Единствената й надежда бе да се опита да убеди кредиторите, че ще е глупаво от тяхна страна да освободят персонала.

— Предполагам, знаете, че имението е доста печелившо — каза тя.

— Да, госпожице Лодж. — Първият кредитор се поклащаше на токовете на обувките си, доста доволен. — Самюел Джоунс беше ясен по този въпрос.

Вторият мъж огледа добре поддържания имот със странно очакване.

— Много хубава ферма.

— Сигурно осъзнавате, че фермата е печеливша само защото хората, които работят тук и поддържат къщата, са висококвалифицирани. Невъзможно е да ги замените с други. Ако уволните дори и един от тях, ви гарантирам, че реколтата ще е много слаба, а къщата ще се обезцени само за няколко месеца.

Двамата кредитори се спогледаха и свиха вежди. Очевидно не бяха мислили за прислугата и работниците. Прошарените вежди на съдия-изпълнителя се извиха нагоре при тези думи. На лицето му се появи странно изражение. Но той нищо не каза. „Защо ли да го прави?“ — помисли си тя. Финансовата страна на сделката не го засягаше.

Двамата кредитори се разбраха само с поглед. Първият се прокашля.

— Персоналът ви ще запази работата си — каза той. — Вече уредихме продажбата на имението и новият собственик ни увери, че всичко ще си остане постарому.

— С изключение на вас, разбира се, госпожице Лодж — дълбокомислено поклати глава вторият кредитор. — Новият собственик не се нуждае от вас.

Елинор си отдъхна. Хората, които работеха за нея, бяха спасени. Сега вече можеше да помисли и за своето бъдеще.

— Надявам се, че ще ми дадете малко време, за да събера багажа си — хладно каза тя.

Кредиторите не доловиха презрението, което се прокрадна в гласа й. Единият извади часовник от джоба си.

— Разполагате с трийсет минути, госпожице Лодж. — Той кимна на едрия мъжага от Боу стрийт.

— Господин Хътчинс ще ви придружава, докато събирате багажа си, за да не откраднете среброто. Когато сте готова да си тръгнете, някой от фермерите ще ви закара до селото и ще ви остави в странноприемницата. Какво ще правите оттам нататък си е ваша работа.

Елинор се обърна с достойнство, доколкото й бе останало, изправи се пред разплаканата икономка и обърканата и разстроена прислужница.

Самата тя бе объркана и замаяна от нещастието, което я бе сполетяло, но знаеше, че трябва да запази самообладание пред двете жени. Усмихна им се, за да им вдъхне малко увереност.

— Успокойте се — бързо каза тя. — Както чухте, оставате на сегашната си работа. Мъжете също ще запазят работата си.

Икономката и прислужницата престанаха да плачат и свалиха кърпичките от лицата си. И двете си отдъхнаха с облекчение.

— Благодаря ви, госпожице Елинор — прошепна икономката.

Младата жена я потупа по рамото и бързо тръгна към стълбището. Опита се да не обръща внимание на съдия-изпълнителя, който я следваше по петите.

Хътчинс влезе в преддверието на спалнята й и я наблюдаваше, докато тя измъкваше голям куфар изпод леглото.

Запита се какво ли би казал, ако му признаеше, че е единственият мъж, който някога е влизал в спалнята й.

— Това е куфарът на баба ми — вместо това каза тя, отваряйки капака, за да покаже, че е празен. — Тя бе актриса. Артистичното й име бе Агата Найт. Когато се омъжила за дядо, семейството й било възмутено. Такъв скандал. Прадядо и прабаба накрая били принудени да приемат положението. Знаете как стоят нещата в едно семейство.

Мъжът изсумтя. Или не познаваше отношенията в едно семейство, или намираше личната й история за изключително глупава и скучна. Подозираше, че е по-скоро второто.

Въпреки че Хътчинс не бе приказлив, тя не спираше да бърбори, докато вадеше дрехите си от гардероба. Целта й бе да го разсейва. Не искаше да разгледа стария куфар.

— Горката ми майка беше огорчена и се срамуваше, че майка й е излизала на сцената. През целия си живот се опитваше да превъзмогне скандалната кариера на баба.

Мъжът погледна часовника си.

— Остават ви още десет минути.

— Благодаря ви, господин Хътчинс — усмихна му се ледено тя. — Много ми помогнахте.

Съдия-изпълнителят се оказа имунизиран срещу сарказъм. Явно бе подложен на големи дози от него по време на изпълнението на служебните си задължения.

Елинор отвори едно чекмедже и извади сгънато и прилежно подредено бельо.

— По-добре не гледайте, сър.

Той прояви благоприличие и отмести поглед от долните ризи и нощниците й. Но когато тя посегна към малкия часовник на нощното шкафче, присви тънката си уста.

— Не можете да вземете нищо друго, освен дрехите си, госпожице Лодж — поклати глава.

— Да, разбира се. — Край с опитите да си вземе часовника. Жалко. Можеше да вземе някоя и друга лира, ако го занесеше в заложна къща. — Как можах да забравя?

Блъсна капака на куфара и бързо го заключи. Изпита облекчение. Съдия-изпълнителят не бе проявил никакъв интерес към стария театрален куфар на баба й.

— Казвали са ми, че много приличам на нея, когато е била на моите години — продължи да бъбри тя.

— На коя, госпожице Лодж?

— На баба ми, актрисата.

— Така ли? — сви рамене Хътчинс. — Готова ли сте?

— Да. Ще го свалите ли долу?

— Да, мадам.

Мъжът вдигна куфара и го свали в предния салон. Изнесе го навън и го натовари на каруцата, която чакаше пред вратата.

Единият от кредиторите застана на пътя на Елинор, която вървеше след Хътчинс.

— Пръстенчето на ръката ви, ако обичате, госпожице Лодж — рязко каза той.

— Разбира си.

С отмерени движения тя свали пръстена и го пусне на земята точно когато кредиторът посегна да го вземе. Златната халкичка подскочи на пода.

— По дяволите. — Досадният дребен мъж се наведе, за да вдигне пръстенчето.

Докато бе привел гръб в някакво смешно подобие на поклон, Елинор мина покрай него и слезе по стълбите. Агата Найт винаги бе подчертавала, че ефектното напускане на сцената е изключително важно.

Хътчинс, който изведнъж стана мил и любезен, й подаде ръка, за да й помогне да се качи и да седне на дървената пейка в каруцата.

— Благодаря ви, сър — прошепна тя. Настани се с грацията и самоувереността, с която би се качила в луксозна карета.

В погледа на съдия-изпълнителя проблеснаха възхищение и уважение.

— Желая ви късмет, госпожице Лодж. — Той огледа задната част на каруцата, където се намираше големият куфар. — Споменах ли ви, че на младини чичо ми е пътувал с театрална трупа?

Тя замръзна на място.

— Не, не сте.

— Имаше същия куфар като вашия. Твърдеше, че е много удобен. Каза ми, че винаги държи някои неща от първа необходимост в него, в случай че му се наложи спешно да замине от града.

Тя преглътна.

— И баба ми ми даваше същия съвет.

— Предполагам, че сте се вслушали в него, госпожице Лодж?

— Да, господин Хътчинс, вслушах се в него.

— Ще се справите, госпожице Лодж. Умна сте, притежавате силен дух. — Той й намигна, докосна шапката с върха на пръстите си и се върна при кредиторите, които го бяха наели.

Елинор си пое дълбоко въздух. После рязко разтвори слънчобрана си и го вдигна високо, сякаш е ярко бойно знаме. Каруцата потегли.

Не се обърна назад, за да погледне къщата, в която се бе родила и в която бе живяла през целия си живот.

Смъртта на пастрока й не я изненада и тя не скърбеше особено много за него. Бе шестнайсетгодишна, когато Самюел Джоунс се ожени за майка й. Рядко идваше тук, в провинцията, предпочиташе Лондон и непрекъснатите си планове за инвестиции. След смъртта на майка й преди три години той вече не се появяваше тук.

Това положение устройваше Елинор. Тя не обичаше Джоунс и бе доволна, че не го вижда. Но това беше, преди да открие, че адвокатът му е успял да прехвърли на негово име наследството от баба й, което включваше къщата и имотите около нея.

А сега всичко бе загубено.

Е, не съвсем всичко, помисли си тя с мрачно задоволство. Кредиторите на Самюел Джоунс не знаеха за златната брошка с перли в комплект с обици от баба й, скрити в двойното дъно на стария куфар.

Агата Найт й бе дала бижутата веднага след като майка й се омъжи за Самюел Джоунс. Беше й ги подарила тайно и й бе наредила да ги скрие в куфара и да не казва на никого за тях, дори и на майка си. Очевидно мнението на баба й за Джоунс се бе оказало вярно.

Двамата кредитори не знаеха и за двайсетте паунда в банкноти, които също бяха скрити в куфара. Задели парите от продажбата на реколтата и ги пъхна при бижутата, щом разбра, че Джоунс ще вземе всичките пари до последната лира, за да ги инвестира в минен проект.

„Станалото — станало“ — помисли си тя. Трябваше да гледа напред и да мисли за бъдещето си. Бе изгубила богатството си, късметът й бе изневерил, но поне не бе съвсем сама на този свят. Бе сгодена и й предстоеше да се омъжи за прекрасен мъж. Бе сигурна, че щом Джеръми Клайд научи за бедата, която я е сполетяла, веднага ще дойде при нея. Без съмнение щеше да настоява да се оженят по-рано от определената дата.

Да, помисли си тя, след месец-два тази ужасна случка щеше да бъде забравена. Щеше да е омъжена, с нов дом, който да управлява. Тази идея доста повдигна духа й и я окуражи.

Ако имаше нещо, което вършеше добре, то това бе да организира и контролира прислугата и работниците в домакинството и фермата. Можеше да се справи с всичко, от уреждането на изгодна продажба на зърното, до водене на счетоводството, ремонта на къщите в имението, наемането на прислуга и работници, както и приготвянето на лечебни отвари в стаята за дестилация на алкохол.

Щеше да е отлична съпруга на Джеръми.

* * *

Джеръми Клайд влезе с коня си в двора на странноприемницата късно вечерта. Елинор тъкмо обясняваше на съпругата на съдържателя на странноприемницата, че държи чаршафите на леглото й да са току-що изпрани и изгладени.

Когато погледна през прозореца и видя кой е пристигнал, тя замълча и хукна надолу по стълбите.

Хвърли се в обятията на Джеръми.

— Скъпа. — Той я прегърна бързо и после внимателно я отдели от себе си. На красивото му лице се бяха появили бръчки от тревога. — Дойдох, щом чух новината. Какъв ужас! Кредиторите на пастрока ти наистина ли взеха всичко? Къщата? Цялото имущество?

Тя въздъхна.

— Опасявам се, че да.

— Това е голям удар за теб, скъпа. Не знам какво да кажа.

Но всъщност щеше да й каже нещо много важно. Известно време увърта, но накрая заяви, че сърцето му се къса, но наистина няма друг избор.

Ставаше дума за следното. Поради факта, че са я лишили от наследство, той бил принуден незабавно да развали годежа.

После се качи на коня си и си тръгна така бързо, както бе пристигнал.

Елинор се качи в малката си стаичка и си поръча бутилка от най-евтиното вино в странноприемницата. Когато й го донесоха, заключи вратата, запали свещ и напълни чаша.

Седя там дълго време, взираше се през прозореца в тъмната нощ, пиеше вино и правеше планове за бъдещето си. Сега наистина бе съвсем сама на този свят. Тази мисъл я объркваше и плашеше. Нейният подреден, добре организиран живот се бе преобърнал.

Само преди няколко часа бъдещето й изглеждаше ясно и блестящо. Джеръми планираше да се нанесе в нейната къща след сватбата. Тя бе доволна от перспективата да бъде негова съпруга, представяше си как управлява домакинството и фермата, как отглежда и възпитава децата им. Сега всички тези мечти се бяха изпарили, бяха се спукали като сапунен мехур.

Късно през нощта, след като бе изпила почти цялата бутилка вино, й хрумна, че сега е свободна, както не е била през целия си живот. За първи път нямаше ангажимент към никого. Нито арендатори, нито прислуга зависеха от нея. Никой не се нуждаеше от нея. Нямаше корени, нямаше роднини, нямаше дом.

На никого не му пукаше дали ще пропадне, дали ще замеси името Лодж в някой голям скандал, както бе направила баба й навремето.

Предоставяше й се възможността да започне нов живот.

На разсъмване започна да си представя съвсем различния си живот.

Щеше да се отърве от ограниченията, които те задушават, когато живееш в малко селце, щеше сама да управлява имотите и парите си.

Можеше да прави неща, които не би могла да направи преди. Можеше дори да опита от онези неповторими „възбуждащи удоволствия“, за които баба й твърдеше, че могат да бъдат открити само в обятията на подходящия мъж.

Но тя нямаше да плати цената, която повечето жени като нея плащат, за да познаят тези удоволствия. Нямаше да й се налага да се омъжи. Все пак нямаше на кого да му пука дори и да опетни доброто си име.

Да, новият й живот наистина щеше да е невероятен.

Трябваше само да намери начин да плати за него.