Аманда Куик
Компаньонката (31)

Двадесет и девета глава

Джеръми Клайд бавно излезе през входната врата на игралния дом. Не обърна внимание на няколкото карети и файтони под наем, които чакаха на улицата с надеждата да ги наемат клиенти. Имаше нужда от чист въздух. Главата му бучеше от виното, което бе изпил.

Опита се да реши къде да отиде сега. В клуба си? В някой друг игрален дом? Единствената друга възможности бе да се прибере у дома при опърничавата жена, за която бе имал глупостта да се ожени. Това бе последното нещо, което искаше да направи. Тя щеше да го чака и да му задава безброй въпроси.

Мислеше си, че като се ожени за богата жена, ще разреши всичките си проблеми. Но се оказа, че женитбата го направи хиляди пъти по-нещастен. Всичко тръгна наопаки, откакто Елинор загуби земите и наследството си. Само ако пастрокът й не бе такъв глупак.

„Само ако.“ Струваше му се, че си повтаря тези думи по сто пъти на ден. Не беше честно. Беше се озовал в капана на този ужасен брак, заложник на капризите на стиснатите родители на съпругата си, докато Елинор си бе стъпила на крака като котка, каквато си беше. Щеше да се омъжи за един от най-богатите и най-влиятелни мъже в града. Как бе възможно това? Просто не бе честно.

От тъмното изникна мъж и тръгна към него. Джеръми залитна неуверено. Отдъхна си, когато светлината на газените лампи освети фино, елегантно палто и лъснатите до блясък ботуши, които непознатият носеше. Който и да бе този мъж, със сигурност бе аристократ, не бандит.

— Добър вечер, Клайд — спокойно го поздрави мъжът.

— Моля! — промърмори Джеръми. — Познаваме ли се?

— Не. — Непознатият му се поклони подигравателно. — Позволете ми да се представя. Казвам се Стоун.

Имаше само едно обяснение за забавната непринуденост на Стоун, тъжно си помисли Джеръми.

— Предполагам, че знаете името ми, защото сте били свидетел на падането ми в парка онзи ден следобед или поне сте чули за тази случка. Спестете си коментарите.

Стоун се усмихна. Приятелски сложи ръка на рамото на Джеръми.

— Признавам си, че присъствах на този инцидент, но не ми беше забавно. Мога само да ви съчувствам. Освен това, ако бях на ваше място, щях да искам да си отмъстя на господина, който ме унижи по този начин.

— Да, бе! Няма как да стане.

— Не бъдете толкова сигурен, сър. Може би ще успея да ви помогна. Проучих Сейнт Мерин. Изпратих няколко бездомни момчета да го следят, разпитах и наскоро починалия му иконом, който беше, уверявам ви, истински извор на полезна информация. Знам много неща за графа и необикновената му годеница. Неща, които мисля, че доста ще ви заинтересуват.