Аманда Куик
Компаньонката (6)

Четвърта глава

„Не е за вярване, че лошият ми късмет е на път да ме напусне“ — Елинор с удоволствие се отпусна в мекия фотьойл и се усмихна на двете жени, които се бяха разположили на дивана срещу нея.

Беше се запознала с Лусинда Колиер и Шарлот Атуотър преди шест месеца в офиса на агенция „Гудхю и Уилис“. И трите момичета бяха отишли да си търсят работа там. След тежък ден на интервюта Елинор бе предложила да отидат в една чайна, която се намираше зад ъгъла, и да се оплачат една на друга.

Трите бяха доста различни по характер, но нещата, които ги свързваха, бяха много: и трите бяха около двайсет и пет годишни, вече попрехвърлили възрастта, когато един добър и изгоден брак все още бе възможност за тях. Бяха от добри семейства, добре възпитани и образовани. Поради различни нещастни стечения на обстоятелствата и трите се бяха оказали сами на света без никакви средства.

Накратко, свързваше ги злочестата съдба, която принуждава жени като тях да работят.

Онзи първи следобеден чай се превърна в редовен ритуал всяка сряда. След като получиха работа, и трите избраха срядата за почивен ден.

През последните няколко месеца се срещаха тук, в гостната на възрастната работодателка на Лусинда, госпожа Бланчфлауър. Обстановката бе мрачна и потискаща според Елинор, а знаеше, че и другите момичета не я намираха за особено приятна и повдигаща духа.

Атмосферата в къщата бе мрачна, защото госпожа Бланчфлауър умираше в една от стаите на горния етаж. За щастие на Лусинда, която бе наета да прави компания на възрастната дама през малкото дни, които й оставаха, работодателката й не бързаше да се пренесе на онзи свят.

Понеже госпожа Бланчфлауър спеше почти през цялото време, тя нямаше кой знае колко работа. Единственият недостатък бе, че роднините на работодателката й, които рядко си правеха труда да я навестят, бяха заповядали на иконома в къщата да цари мрачна погребална атмосфера. Навсякъде висяха черни завеси, всичко бе покрито с черен плат. Освен това завесите постоянно бяха пуснати, за да е сигурно, че нито лъч весело пролетно слънце, няма да проникне в мрачните стаи. Тази мрачна обстановка ги потискаше, но Елинор и приятелките й я понасяха всяка сряда, защото имаше една много важна причина да се събират тук: чаят и сладкишите бяха безплатни благодарение на щедростта на госпожа Бланчфлауър, за която тя не подозираше. Така трите момичета можеха да спестят някоя и друга лира.

Елинор помоли Сейнт Мерин да й позволи да каже истината за новата си работа на приятелките си и го увери, че те не се движат из висшето общество. Работодателката на Лусинда бе на смъртно легло, а на Шарлот бе възрастна вдовица, която не излизаше от дома си, защото страдаше от сърдечно заболяване. „Не че биха коментирали ролята ми, дори и да срещнеха някой познат, сър“ — беше добавила тя уверено.

Сейнт Мерин изглеждаше доволен, не го интересуваше дали приятелките й могат да пазят тайна за ролята й на негова фиктивна годеница. Той наистина изобщо не се притесняваше, че те биха могли да разпространяват клюки, защото знаеше много добре, че никой аристократ от висшето общество не би обърнал внимание на такъв безумен слух, разпространен от две бедни момичета. Кой би повярвал на думите на Лусинда и Шарлот, а не на тези на влиятелен граф?

Приятелките й отначало бяха изненадани от новината, че тя ще играе ролята на годеница на Сейнт Мерин и ще живее в неговата къща. Но след като научиха, че ще бъде придружавана от една роднина на графа, заключиха, че работата е много вълнуваща.

— Само си помисли, ще посещаваш всички изискани балове и соарета — коментира Шарлот. — И ще носиш елегантни дрехи.

Лусинда, вечната песимистка, веднага изрази лошото си предчувствие:

— Ако бях на твое място, щях да съм много предпазлива със Сейнт Мерин, Елинор.

Елинор и Шарлот я погледнаха.

— Защо казваш това? — попита Елинор.

— Няколко месеца преди да се запозная с вас, бях наета да правя компания на една вдовица с връзки във висшето общество. Не можеше да става от леглото, но докато работех при нея, разбрах, че най-голямото й удоволствие е да следи любовните авантюри в аристократичните среди. Чух някои слухове за Сейнт Мерин.

— Продължавай — подкани я Шарлот.

— По това време бе сгоден за една млада дама на име Джулиана Греъм — продължи Лусинда. — Но се говореше, че била ужасена от него.

Елинор свъси вежди.

— Ужасена? Това е много силна дума.

— И въпреки това явно много се е страхувала от него. Баща й приел предложението на Сейнт Мерин, разбира се, без да си направи труда да попита Джулиана дали е съгласна. Все пак негова светлост е много богат човек.

— А има и благородническа титла — промърмори Шарлот. — Всеки баща би искал такъв човек за зет.

— Точно така. — Лусинда си наля още една чаша чай. — Младото момиче било толкова ужасено от мисълта да се омъжи за Сейнт Мерин, че една нощ се спуснало по стълба от спалнята си и избягало в ужасна буря с мъж на име Роланд Бърнли. На зазоряване бащата на Джулиана намерил двамата в една и съща стая в някаква странноприемница. Естествено, веднага ги оженили.

Шарлот леко наведе глава.

— Казваш, че бащата на младото момиче е последвал влюбената двойка? Не Сейнт Мерин?

Лусинда кимна, лицето й бе мрачно.

— Говори се, че когато му съобщили, че годеницата му е избягала, графът бил в клуба си. Най-спокойно заявил, че следващия път, когато реши да си избере годеница, щял да се обърне към агенция за компаньонки. После отишъл в залата за покер и играл до зори.

— Боже господи! — въздъхна Шарлот. — Трябва да е студен като лед.

— Такъв е, всички са на това мнение — потвърди Лусинда.

Елинор впери поглед в Лусинда. Изведнъж видя смешната страна на ситуацията. Започна да се смее толкова силно, че трябваше да сложи чашата с чай на масата, за да не я разлее на килима.

Приятелките й я зяпнаха учудени.

— Защо се смееш? — остро попита Шарлот.

Елинор се хвана за главата.

— Трябва да признаете, че Сейнт Мерин е постъпил добре, като се е заклел да си потърси следващата годеница в агенция — успя да изрече. — Кой би си помислил, че има такова чувство за хумор? Каква шега ще си направи с висшето общество?

— Не искам да те обидя, Елинор — промърмори Лусинда, — но новият ти работодател май е по-ексцентричен и от госпожа Игън. Въобще няма да се изненадам, ако се окаже от онези типове, които биха опитали да те изнасилят.

Шарлот потръпна, но очите й искряха. Елинор се засмя:

— Глупости. Разговаряла съм с доста развратни работодатели и мога да разпозная такъв, когато го видя. Сейнт Мерин не е от мъжете, които биха се натрапили насила на една жена. Притежава прекалено много самоконтрол.

— Определено не е особено страстен или романтичен — разочарована отбеляза Шарлот.

— Защо казваш това? — Елинор се стресна от думите на приятелката си. Замисли се за това което бе видяла в зелените очи на графа. Нещо й подсказваше, че Сейнт Мерин умее да се владее именно защото имаше страстна натура.

— Всеки друг мъж с, макар и малко романтична чувственост, когато разбере, че годеницата му е избягала с друг мъж, би я преследвал — заяви Шарлот. — Би изтръгнал дамата си от ръцете на мъжа, който му я е отнел, а после би го предизвикал на дуел.

Лусинда потръпна.

— Говори се, че във вените на Сейнт Мерин тече студена кръв.