Аманда Куик
Компаньонката (32)

Тридесета глава

След два дена късно вечерта Елинор и Маргарет стояха в дъното на поредната претъпкана, задушна бална зала. Беше почти полунощ. Елинор стоически бе издържала на няколкото безкрайни танца. Краката я боляха, беше разтревожена и неспокойна.

Това нямаше да има значение, разбира се, ако беше танцувала с Артър. Той не се появи тази вечер, както и предишната, защото беше зает с разследването си. Искаше й се да бе успяла да го убеди да я вземе със себе си, но както й бе обяснил, не можеше да я вкара в клубовете, където отиде да разговаря с възрастните мъже там.

Разговорът с лейди Уилмингтън не й излизаше от ума. Днес следобед й бе хрумнало, че с Артър бяха пропуснали да й зададат един много важен въпрос.

Покрай нея мина красива млада дама с изкуствена, любезна усмивка, хванала под ръка господин на средна възраст, който не откъсваше поглед от красивия й бюст.

— Трябва да си призная, че колкото по-дълго играя ролята си — промърмори Елинор на Маргарет, — толкова повече започвам да се възхищавам на издръжливостта на младите дами, които непрекъснато ходят по балове, за да си намерят съпруг. Не знам как успяват.

— Тренират с години — сухо отговори Маргарет. — Залогът на тази игра е много висок все пак. Те добре осъзнават, че бъдещето им, а в много случаи и бъдещето на техните семейства, зависи от изхода от този кратък Сезон.

Елинор изведнъж почувства, че разбира много добре тези момичета, и изпита състрадание към тях.

— И с теб ли стана така?

— Семейството ми бе в тежко финансово положение, когато навърших осемнайсет. Имах три сестри, двама братя, майка и баба, за които да мисля. Баща ми бе починал и не ни бе оставил много пари. Сключването на изгоден брак бе единствената ни надежда. Баба успя да събере парите, необходими само за един Сезон. Запознах се с Харолд Ланкастър още на първия бал. Направи ми предложение и аз веднага приех, разбира се.

— Направила си необходимото в името на семейството си.

— Той беше добър човек — каза тихо Маргарет. — С времето се научих да го обичам. Най-голямото препятствие бе разликата в годините ни. Харолд бе с двайсет и пет години по-възрастен от мен. Нямахме почти нищо общо, както можеш да си представиш. Надявах се да намеря утеха в децата си, но не бяхме благословени с такива.

— Каква тъжна история.

— Но много често срещана. — Маргарет кимна към двойките на дансинга. — Предполагам, че този Сезон ще има много подобни истории.

— Не се съмнявам.

И в резултат на всичко това ще бъдат сключени бракове по сметка, без любов, помисли си Елинор. Запита се дали в крайна сметка и на Артър няма да му се наложи да сключи подобен брак. Той нямаше друг избор, трябваше да се ожени, независимо дали е намерил жената, в която да се влюби с цялата си страст. В крайна сметка щеше да изпълни дълга си към титлата и семейството, без да се съобрази със собствените си чувства.

— Трябва да призная, че си права за всички тези хора, дошли тук тази вечер — каза Маргарет, веейки си бързо с ветрилото. — Наистина, навалицата е голяма. На Бенет ще му трябва цяла вечност, за да ни донесе лимонадите. Докато дойде, ще умрем от жажда.

Тълпата се поразпръсна и Елинор забеляза натруфената, старомодна, напудрена перука, която бе част от премяната на лакеите на домакина им.

— До вратата има един прислужник — каза тя, надигайки се на пръсти, за да види по-добре. — Може да успеем да привлечем вниманието му.

— Май няма да се справим — промърмори Маргарет. — Ще изпразнят подносите, преди да е успял да се приближи до нас.

— Стой тук, за да може Бенет да те открие, когато се върне. — Елинор последва лакея. — Ще видя дали ще мога да настигна прислужника, преди да свърши лимонадата.

— Внимавай да не те стъпчат.

— Не се притеснявай. Ей сега се връщам.

Елинор си проправи път през група мъже и жени на средна възраст и тръгна колкото се може по-бързо към мястото, където бе зърнала лакея, преди да го изгуби от поглед.

Бе само на няколко крачки, когато усети нечии пръсти да я докосват точно под тила.

По целия й гръбнак премина леденостудена тръпка. Внезапно дъхът й секна.

Просто случайно докосване, опита се да убеди сама себе си тя. Когато много хора са се събрали на едно място, съвсем нормално е някой да я докосне неволно. Или пък някой от многото господа беше решил да се възползва от случая и да си позволи подобна волност.

Но само това можеше да направи, за да не изпищи от ужас, защото шестото чувство й подсказваше, че докосването на пръстите, които се движеха доста интимно по кожата й, не е било случайно.

„Не може да бъде — помисли си тя. — Не и тук. Не би посмял.“ Кожата й настръхна въпреки задуха и жегата. Сигурно се бе заблудила.

Но убиецът и предишния път се бе доближил до нея в препълнена бална зала, напомни си тя.

В никакъв случай не биваше да се издава, че знае, че той е наблизо.

Наложи си да запази спокойствие. Бавно се завъртя, опитваше се да изглежда равнодушна. Разтвори ветрилото си и се разхлади с него, докато оглеждаше тълпата.

Около нея стояха двама-трима мъже, но никой не бе достатъчно близо, за да я е докоснал.

Тогава видя лакея; не онзи, който се опитваше да догони, а друг.

Бе с гръб към нея, бързо си проправяше път в тълпата бъбрещи и смеещи се гости. Виждаше само яката на ливреята му в зелено и сребристо и напудрената къдрава перука, която се подаваше под шапката. Имаше обаче нещо смущаващо познато в начина, по който се движеше.

Тя тръгна между хората, опитвайки се да не изгуби лакея от поглед.

— Извинете — промърморваше тя на тези, които бяха застанали на пътя й. — Извинете ме. Съжалявам, че бутнах лимонадата ви, мадам. Не исках да ви настъпя, сър…

Най-после преодоля тълпата и се спря. Нямаше и следа от лакея, но тя веднага забеляза, че вратата към градината бе единственият изход в този край на балната зала.

Пристъпи в сянката. Не бе сама на терасата. Имаше няколко двойки, които разговаряха тихо. Никой не й обърна внимание. Лакеят не се виждаше.

Тя прекоси каменната тераса и слезе по петте широки стъпала, които водеха до потъналата в тъмнина градина. Опитваше се да изглежда като останалите гости, решили да подишат чист въздух.

Пред нея се появиха големи мраморни статуи, подредени в огромен кръг. В тъмното пространство между фигурите не помръдваше нищо.

— Елинор.

Тя беше толкова напрегната, че едва не изпищя, като чу името си.

Обърна се и видя Джеръми Клайд, който стоеше недалеч от нея.

— Здравей, Джеръми. — Тя затвори ветрилото си. — Случайно да видя преди малко оттук да минава един лакей?

— Защо, по дяволите, да обръщам внимание на някакъв си слуга? — сопна се той, приближавайки се към нея. — Видях те да излизаш в градината и те последвах. Исках да говоря с теб.

— Нямам време за празни приказки. — Тя тръгна към наредените в кръг статуи. Търсеше някаква следа от слугата, когото бе изгубила от поглед.

— Сигурен ли си, че не си видял лакея? Бе облечен в ливрея. Сигурна съм, че дойде насам.

— Дяволите да го вземат, ще престанеш ли да говориш за този лакей? — Джеръми бързо тръгна след нея и хвана ръката й.

Тя се дръпна, за да се освободи. Той обаче не я пусна.

— Бъди така добър и ме пусни. — Вече се бяха скрили от погледите на гостите на терасата, но тя знаеше, че гласовете се чуват надалече в тихата нощ. Тя му прошепна: — Не искам да ме докосваш.

— Елинор, трябва да ме изслушаш.

— Току-що ти казах, нямам време за това.

— Тази вечер дойдох тук, за да се видя с теб. — Той леко я раздруса. — Скъпа моя, знам абсолютно всичко.

Стресната, тя забрави, че искаше да си измъкне ръката и го погледна в очите.

— За какво, по дяволите, говориш?

Той притеснено погледна към терасата, а после дрезгаво прошепна:

— Знам, че Сейнт Мерин те е наел за своя метреса.

Шокирана, тя впери поглед в него.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— Той те използва, скъпа моя. Няма никакво намерение да се ожени за теб — изсумтя с отвращение Джеръми. — Очевидно ти си единствената, която не знае истината.

— Глупости. Нямам никаква представа за какво говориш, а и не искам да знам. Пусни ме. Трябва да се върна в балната зала.

— Елинор, чуй ме. Името ти е в списъците със залозите на всички клубове в Сейнт Джеймс тази вечер.

Тя усети, че стомахът й се свива.

— Моля, какво каза?

— Всички залагат какво ще се случи, когато Сейнт Мерин се умори от теб.

— Публична тайна е, че има господа, които залагат на всичко, което ги забавлява — строго каза тя.

— Говорим за твоята репутация.

— Откога си толкова загрижен за доброто ми име?

— По дяволите, Елинор, говори по-тихо. — Джеръми отново се огледа, за да се увери, че никой не ги е чул. Наведе се към нея. — Ще ти напомня, че съм джентълмен. За разлика от Сейнт Мерин аз се постарах да запазя репутацията ти, докато бяхме сгодени.

— Да, твоята галантност ме остави безмълвна.

Той изглежда не забеляза сарказма в думите й.

— Сейнт Мерин, от друга страна, те използва. Възнамерява да те захвърли като непотребна вещ по най-унизителния начин, след като парадира с теб като негова годеница няколко седмици или месеца. Когато приключи с теб, ще бъдеш съсипана.

— Така както представяш нещата, човек би си помислил, че за мен вече е прекалено късно и ми остава само да се наслаждавам на положението, докато мога.

— О, скъпа Елинор, не бива да говориш така. Аз мога да ти помогна.

— Така ли? — Почти й стана весело. — И как възнамеряваш да го направиш?

— Ще те взема под мое покровителство. Сега мога да си го позволя. За разлика от Сейнт Мерин аз ще бъда дискретен. Няма да ти се наложи да се сблъскаш с подигравателните намеци на обществото. Ще те скрия от погледите на аристократите. Най-после ще можем да бъдем щастливи, любов моя, както би трябвало да бъдем.

Тя направо побесня. За миг се замисли дали да не напъха ветрилото си в ухото на Джеръми.

— Нека ти кажа — изрече през зъби, — че перспективата да бъда съсипана от Сейнт Мерин е много по-примамлива от тази да стана твоя метреса.

— Ти си разстроена — опита се да я утеши той. — Разбирам те. Очевидно напоследък си била подложена на голям стрес. Но когато се замислиш, ще видиш, че това, което ти предлагам, е най-доброто решение. Ще си спестиш унижението, което те чака със Сейнт Мерин.

— Пусни ме да си вървя, Джеръми.

— Само се опитвам да те предпазя.

Тя се усмихна студено.

— Последното нещо, което искам, е да бъда под твоя опека.

— Предпочиташ уговорката със Сейнт Мерин, защото е по-богат от мен ли? С какво ще ти помогнат парите му, когато приключи с теб и се изправиш пред най-голямото нещастие в живота си? Никога повече няма да можеш да се покажеш сред висшето общество. Животът ти ще бъде съсипан.

— Не знаеш нищо за плановете ми за бъдещето.

— Елинор, трябва да ме изслушаш. След това може би ще разбереш колко е сериозно всъщност положението ти. Идвам от един от клубовете, които посещавам. Видях списъците със собствените си очи. Тази вечер младият Гедингс заложи две хиляди паунда за това, че Сейнт Мерин ще те изхвърли в края на Сезона. Неговият залог е един от многото. Някои от заложените суми са значителни.

— Никога няма да престана да се удивлявам как е възможно добре образовани, интелигентни мъже да бъдат толкова глупави.

— Всички залагат на това, че годежът ви е измама. Единствената разлика е точно кога ще те изгони. Най-много залагат за края на Сезона. Малцина смятат, че ще те задържи в леглото си и през лятото, защото ситуацията е изключително удобна за него.

В известен смисъл Артър щеше да я остави да си отиде, когато всичко това свърши, мрачно си помисли тя. Наистина й стана много неприятно, че толкова много мъже от висшето общество залагаха на бъдещето й и щяха да спечелят доста пари за нейна сметка. Изобщо не бе честно.

В този момент й хрумна една страхотна идея и я порази като гръм от ясно небе.

„Знам точно как ще завърши тази история.“

Всъщност тя виждаше самотното си бъдеще много по-ясно от всеки джентълмен в клубовете. Щом Артър заловеше убиеца, тя щеше да може да определи точно кога ще приключи партньорството им.

Тази мисъл я натъжи много, но не можеше да пренебрегне финансовата страна на сделката. Бе единственият човек, освен Артър, разбира се, който може спокойно да залага на това как ще свърши всичко.

Нямаше да бъде лесно, напомни си тя. Потупа със затвореното ветрило по дланта си, мислеше много бързо. Имаше една-две пречки, с които трябваше да се справи. Все пак жена не можеше да влезе в мъжки клуб и да помоли да направи залог. Имаше нужда от помощта на някого, на когото може да се довери да направи залога от нейно име.

— Елинор? — Джеръми леко я раздруса. — Чу ли ме? Докато разговаряме, в целия град се правят залози. Къде е гордостта ти? Не можеш да позволиш на Сейнт Мерин да се отнася с теб по този начин.

„Вземи се в ръце“ — помисли си тя. Предполагаше се, че играе роля.

— Глупости, Джеръми. — Вдигна брадичка. — Не вярвам, че Сейнт Мерин е толкова коравосърдечен и ще ме изхвърли така. Защо всички смятат, че ще направи подобно нещо?

„Това — помисли си тя — е много уместен въпрос.“ Защо внезапно всички бяха започнали да залагат тази вечер?

— Говори се, че те е наел от някаква агенция — рече Джеръми.

Тя си отдъхна при тази новина.

— О, за бога, Джеръми! Тази шега, този слух, че ме е избрал от агенция, върви сред хората от самото начало на тази история. Всички знаят това. Нямаш ли чувство за хумор?

Той леко присви очи.

— До тази вечер аз и всички останали вярвахме, че цялата история наистина е някаква ексцентрична представа на Сейнт Мерин за забавна шега. Но сега се говори, че това е самата истина, че той наистина те е намерил в агенция за компаньонки.

— Защо би направил подобно нещо? При неговите пари и благородническата му титла би могъл да си избере годеница измежду младите дами от висшето общество.

— Нима не разбираш? Говори се, че е отишъл в агенция за компаньонки, за да наеме някоя бедна девойка тъкмо защото няма никакво намерение да се ожени. Просто иска да се позабавлява малко с метреса, която да държи на разположение под собствения си покрив и да парадира с нея пред висшето общество. Просто една от скандалните му приумици. Този мъж е известен с хитрите си планове.

— Е, това определено е един от най-брилянтните му планове, ако наистина е така, както казваш — безгрижно рече тя, — защото съм напълно убедена, че възнамерява да се ожени за мен — нямаше да навреди да наблегне на това, че вярва, че намеренията на Сейнт Мерин спрямо нея са напълно почтени, помисли си тя. Можеше да помогне залозите да се вдигнат още повече.

— Скъпа моя, няма нужда да се преструваш пред мен. — Джеръми я стисна за ръката. — Казах ти, вече знам всичко. Вярно е, че Сейнт Мерин те е наел от една агенция. Не отричай.

— Глупости.

— „Гудхю и Уилис“, да бъда по-точен.

„Мили боже! Той знае името на агенцията“ — помисли си.

За първи път някой свързваше предполагаемата шега с агенция „Гудхю и Уилис“.

Тя преглътна с усилие, опитвайки се да прикрие, че думите му я стреснаха. Трябваше да разбере как е узнал името на агенцията.

— Нямам представа за какво говориш, Джеръми. — Опитваше се гласът й да звучи спокоен и хладнокръвен, това й костваше големи усилия, но тя успя. — Откъде чу това странно име?

— О, горкичката, наивната ми тя. Май наистина вярваш, че Сейнт Мерин възнамерява да се ожени за теб. — Той стисна ръката й. — Кажи ми какво ти обеща той? Какви лъжи ти е наговорил?

— За разлика от теб, Джеръми, Сейнт Мерин винаги е бил изключително честен и откровен с мен.

Пръстите му я стискаха като менгеме.

— Искаш да кажеш, че си знаела за плана му? Не мога да повярвам, че би паднала толкова ниско, какво е станало с моята сладка, невинна Елинор?

— Сладката, невинна Елинор ще стане моя съпруга. — Артър излезе от сянката на живия плет. — И ако не я пуснеш незабавно, ще изгубя и малкото търпение, което ми е останало, Клайд.

— Сейнт Мерин. — Джеръми веднага пусна ръката на Елинор. Предпазливо отстъпи назад, когато Артър застана до Елинор. — Как смеете, сър?

— Как смея да помоля госпожица Лодж да стане моя съпруга ли? — Графът хвана младата жена за ръката. — Вероятно защото идеята ми се струва изключително добра. Не че това ти влиза в работата.

Джеръми трепна, но настоя:

— Нямате ли капка срам, сър?

— Това звучи почти забавно, казано от човека, изоставил Елинор, за да се ожени за друга.

— Не беше точно така — остро отвърна Джеръми.

— Всъщност — обади се Елинор — точно това се случи.

— Скъпа моя, погрешно си ме разбрала.

— Не мисля така.

— Със сигурност не съм те карал да правиш нещо толкова скандално, като например да се представяш пред обществото за моя годеница. — Клайд се обърна и погледна Артър. — Как ще обясните факта, че използвате госпожица Лодж по този начин, сър?

— Знаеш ли, Клайд — изрече графът с опасно тих глас, — намирам те за изключително неприятен човек.

Елинор се уплаши от тона му и застана между двамата мъже.

— Достатъчно, Артър, имаме по-важна работа тук тази вечер.

Той я погледна.

— Сигурна ли си? Тъкмо започна да става интересно.

— Джеръми знае за „Гудхю и Уилис“? — многозначително рече тя.

Артър я стисна още по-силно за ръката, която Джеръми току-що бе пуснал. Ако продължават да я стискат така, утре сутринта щеше да има синина, помисли си тя.

Артър не изпускаше Джеръми от поглед.

— Наистина ли?

— Всички знаят, че сте я наели от онази агенция — каза бързо Клайд.

— Носи се слух, че съм изпълнил заканата си да си избера съпруга от агенция за компаньонки — съгласи се Артър. — Но никой не знае името на агенцията. Кой ти го каза?

— Вижте какво, сър, не виждам защо трябва да ви давам обяснение…

Той изведнъж замълча, когато Артър пусна ръката на Елинор, сграбчи ревера на сакото му и го блъсна в мраморната статуя на някакъв бог.

— Кой ти даде името на агенция „Гудхю и Уилис“, Клайд? — попита още по-тихо графът.

Джеръми остана с отворени уста от изненада, но успя да изрази възмущението си:

— Пуснете ме, сър.

— Много бих искал да те предизвикам на дуел, задето разпространяваш такива злостни слухове по адрес на годеницата ми, веднъж вече ти обещах да го направя.

На лицето на Джеръми бе изписан ужас.

— Не говорите сериозно, сър. Всички знаят, че не сте си направили труда да предизвикате на дуел мъжа, който избяга с истинската ви годеница. Малко вероятно е да рискувате кожата си заради жена, която смятате за годеница по сметка.

— Клайд, ти и всички останали знаете много малко за мен и за онова, което бих могъл да направя. Веднага ми кажи откъде чу името на агенция „Гудхю и Уилис“ или секундантите ми ще се свържат с теб след не повече от час.

Джеръми престана да се перчи.

— Добре — каза, опитвайки се да запази поне малко достойнство. — Не виждам защо да не ви кажа откъде чух какви са истинските ви намерения спрямо госпожица Лодж.

— Къде го чу?

— В „Зеленият Лион“.

Елинор свъси вежди.

— Какво е „Зеленият Лион“?

— Това е игрален дом в Сейнт Джеймс — обясни Артър, без да изпуска другия мъж от поглед. — Как си се озовал там, Клайд? Или често посещаваш това място?

— Не ме обиждайте. — Джеръми изправи рамене. — Случайно отидох там снощи. Беше ми скучно и някой каза, че там може да е забавно.

— Случайно си отишъл там снощи и случайно си се запознал с човек, който ти е казал името „Гудхю и Уилис“? Не мисля, че е така. Опитай пак.

— Това е самата истина, дяволите да ви вземат! Нямах настроение и някой предложи да отидем до „Зеленият Лион“. Всички отидохме там и играхме комар около час. И тогава той спомена слуховете за „Гудхю и Уилис“.

— Този човек приятел ли ти е? — спокойно попита Артър.

— Не ми е приятел. Просто познат. Снощи го видях за първи път.

— Къде се запознахте?

Джеръми бързо погледна Елинор и после веднага отмести поглед.

— Пред едно заведение на Орчид стрийт — промърмори.

— Орчид стрийт — сухо се усмихна Артър. — Да, разбира се, това трябва да е адресът на бордея, ръководен от старата сводница на име госпожа Флауърс.

Елинор се възмути:

— Нима си редовен клиент на бардаци, Джеръми? Това е много тъжно. Съпругата ти знае ли?

— Случайно бях на Орчид стрийт по работа — промърмори Джеръми. — Не знаех, че там има бордей.

— Както и да е — рече графът. — Разкажи ми по-подробно за мъжа, който ти се е представил снощи и е предложил да отидете в „Зеленият Лион“.

Джеръми се опита да свие рамене. Но не успя, защото Артър здраво държеше ревера на сакото му.

— Няма много за казване. Представи се с името Стоун или Стоунър или нещо такова. Изглежда, много добре познаваше „Зеленият Лион“.

— Как изглеждаше? — попита Елинор.

Лицето на Клайд се изкриви от недоумение.

— Защо това е толкова важно?

Артър натисна Джеръми още по-силно към статуята.

— Отговори на въпроса й, Клайд!

— Дяволите да го вземат, не си спомням. Бях изпил няколко бутилки червено вино, преди да се запозная с него.

— Бил си пиян? — Младата жена бе изненадана. Докато я ухажваше, не бе забелязала да пие много. — Няма нищо по-лошо от един пияница. Горката ти съпруга, съчувствам й от все сърце.

— Исках да забравя проблемите си — озъби се Джеръми. — Бракът ми не е онова, което хората наричат брак по любов. Това е истински ад. Преди да се оженим, тъстът ми намекна, че ще даде голяма зестра на съпругата ми, но след това се отметна. Той контролира финансите ни и настоява да играя по неговата свирка. Попаднах в капан, в капан, казвам ви.

— Брачните ти неволи не ни интересуват — отвърна Артър. — Опиши ни мъжа, с когото се запозна на Орчид стрийт.

Джеръми направи гримаса.

— Беше висок горе-долу колкото мен. С кафява коса. — Той разтърка очите си. — Поне така си мисля.

— Дебел ли беше? — подкани го Артър. — Или слаб?

— Не беше дебел — колебливо отвърна Клайд. — Изглеждаше в добра форма.

— Чертите му сториха ли ти се особени по някакъв начин? — попита Елинор. — Имаше ли белези по лицето?

Той я погледна намръщено.

— Не си спомням да е имал каквито и да било белези. Що се отнася до външния му вид, беше от мъжете, които жените намират за красиви и привлекателни.

— Как бе облечен?

— Със скъпи дрехи — без колебание отговори Джеръми. — Спомням си, че го помолих да ми каже името на шивача си, но той се пошегува и смени темата.

— А ръцете му? — попита Елинор. — Би ли ги описал?

— Ръцете му ли? — Джеръми впери поглед в нея, сякаш му бе задала изключително сложен въпрос по математика. — Не си спомням нищо необичайно за ръцете му.

— Няма смисъл. — Артър пусна ревера на сакото му. — Ако се сетиш още нещо, което би могло да ни помогне, веднага ми го съобщи.

Джеръми оправи сакото и вратовръзката си.

— Защо, по дяволите, да си правя труда да ви помагам?

Усмивката на графа бе студена като последния кръг на Ада.

— Защото имаме много основателни причини да смятаме, че новият ти познат е убил поне трима души през последните седмици.

Клайд изсумтя.

При други обстоятелства, помисли си Елинор, физиономията му щеше да й се стори забавна.

Както и да е, нямаше време да се наслаждава на изражението на Джеръми, защото Артър я поведе към балната зала.

— Какво, за бога, правеше навън с Клайд? — изсъска той.

— Видях един мъж, който ми заприлича на убиеца.

— По дяволите! Той е бил тук? — Сейнт Мерин спря толкова внезапно, че тя се спъна. Щеше да падне, ако той не я бе задържал. — Сигурна ли си?

— Мисля, че да, но трябва да призная, че не съм абсолютно убедена — колебливо отвърна. — Докосна гърба ми, точно под врата. Мога да се закълна, че го направи нарочно. От докосването му ме побиха тръпки.

— Копеленце! — Артър я привлече до себе си и собственически я прегърна през рамо.

Беше й много приятно в прегръдките му. Усети топлина, безопасност и уют.

— Артър, може пък да съм си въобразила — каза тя. — Господ ми е свидетел, че напоследък ми дойде в повече и бях много напрегната. Да се съсредоточим върху това, което научихме от Джеръми.

— Да.

Неохотно вдигна глава от гърдите му.

— Много малко хора знаят името на агенцията, от която ме нае. Измежду тях Ибитс е единственият, който с удоволствие би продал тази информация на някого.

— А човекът, на когото е казал името на агенцията, вероятно след това го е убил. — Артър я освободи от прегръдката си и отново тръгна към стъпалата на терасата. — Ела. Трябва да побързаме.

— Къде отиваме?

— Ти се прибираш у дома, а аз отивам в „Зеленият Лион“, за да огледам обстановката там. Клайд каза, че новият му познат често ходи в този клуб. Може би и тази вечер ще бъде там.

— Не, Артър, това няма да свърши работа. Трябва да дойда с теб.

— Елинор, нямам време да споря с теб.

— Въпреки че не съм особено надежден свидетел, аз съм единствената, която го е виждала и може да го познае.