Аманда Куик
Компаньонката (11)

Девета глава

На следващата сутрин Елинор огледа стаята си. Беше сложила ръце на кръста и потропваше с крак.

Тъмните мебели включваха гардероб с дърворезба, масивно, богато драпирано легло и тъмен, мръсен килим. Тапетите бяха от времето, когато бяха на мода претрупани екзотични фигури. За съжаление цветовете бяха избелели до такава степен, че вече много трудно се различаваха лозите от цветята.

И тук бе мръсно, както и в цялата къща. Съвсем леко бе забърсан прах. На рамката на осмоъгълното огледало имаше дебел слой мръсотия, както и на таблата на леглото. Стъклата на прозорците бяха замъглени, което показваше, че не се знае откога не са мити.

Щом щеше да живее тук през следващите няколко седмици, трябваше да направи нещо, защото къщата бе в ужасно състояние.

Отвори вратата и се озова в мрачен коридор. Нямаше желание да закусва. Вечерята предната вечер се състоеше от безвкусно варено пиле, кнедли, които биха могли да послужат за баласт на някой кораб, зеленчуци, варени до нездравословен сивкав цвят, и пудинг от бъбреци и бъбречна лой. С Маргарет вечеряха сами в мрачната трапезария. Артър постъпи много разумно и отиде на вечеря в клуба си. Не го упрекваше. Тя самата би предпочела да вечеря някъде другаде.

Слезе по стълбите, забеляза прахта, която се бе събрала между парапетите, и отиде да потърси трапезарията за закуска.

Влезе в две затворени стаи, затъмнени от плътни завеси, пълни с покрити с чаршафи мебели, преди да се натъкне на Нед.

— Добро утро — поздрави тя. — Би ли ме упътил къде е трапезарията за закуска?

Той изглеждаше объркан и слисан.

— Мисля, че е в края на коридора, госпожице.

Тя повдигна вежди.

— Не знаеш къде се намира трапезарията за закуска?

Нед се изчерви и започна да заеква:

— Моля да м’извините, госпожо, но откакто работя тук, не е била използвана.

— Разбирам. — Тя се опита да запази спокойствие. — В такъв случай къде бих могла да намеря нещо за закуска.

— В трапезарията, госпожо.

— Много добре. Благодаря, Нед.

Тръгна по друг коридор и влезе в трапезарията. Изненада се, когато видя, че Артър е седнал в края на много дълга маса.

Той вдигна поглед от вестника, който бе отворен пред него, намръщи се леко, сякаш не знаеше какво да прави с нея толкова рано сутринта.

— Елинор. — Той стана на крака. — Добър ден.

— Добър ден, сър.

Вратата за кухненския килер се отвори. Появи се Сали. Изглеждаше още по-уморена и неспокойна от предишния ден. Челото й лъщеше от пот. Дълги кичури коса се бяха измъкнали изпод жълтото боне. Тя погледна Елинор и избърса ръцете си в мръсната престилка.

— Госпожице — каза тя и неловко се поклони. — Не знаех, че ще слезете за закуска.

— Забелязах — отвърна Елинор. Тя многозначително кимна към дългата маса.

Прислужничката се втурна към бюфета и отвори едно чекмедже.

Докато момичето слагаше приборите, Елинор прекоси стаята и внимателно огледа какво се предлага за закуска.

Положението в кухнята не се бе подобрило от предишната вечер. Яйцата бяха изстинали. Наденичките имаха не особено апетитен вид и цвят, а картофите миришеха на стара мазнина.

Отчаяна, тя си взе две филийки омекнал препечен хляб и си наля чаша хладко кафе.

Обърна се към масата и видя, че Сали е сложила втория комплект прибори точно срещу Артър.

Тя изчака момичето да излезе от стаята и едва тогава взе салфетката и сребърните прибори. Премести ги и седна от дясната страна на Артър, където постави омекналата препечена филийка и кафето. Настъпи смущаващо мълчание.

— Надявам се, че тази нощ си спала добре — най-после каза Артър.

— Много добре, милорд, наистина. — Тя отпи от кафето. Не само че бе студено, но бе и отвратително. Сложи чашата на масата. — Мога ли да те попитам, домашната прислуга отдавна ли работи за теб?

Въпросът й малко го изненада.

— Видях ги за пръв път, когато пристигнах тук преди няколко дена.

— Не ги ли познаваш?

Той прелисти страницата на вестника си.

— Прекарвам тук много малко време. Всъщност през последната година изобщо не съм идвал. В редките случаи, в които идвам в Лондон, предпочитам да отседна в клуба си.

— Разбирам. — Липсата му на интерес към имението обясняваше някои неща. — Кой надзирава прислугата?

— Възрастният мъж, който се занимаваше с бизнес делата на дядо ми, се грижи за всичко, свързано с къщата. Наследих го заедно с къщата и управлението й остана единственото му задължение. Не го натоварвам с никаква друга работа. — Той взе чашата си. — Защо питаш?

— Има някои неща в къщата, които изискват внимание.

Той опита от кафето и трепна.

— Да, забелязах. Но нямам никакво време да се занимавам с тях.

— Разбира се — каза тя. — Аз обаче имам време. Имаш ли нещо против да направя някои промени в дома ти?

— Не смятам тази къща за свой дом. — Той сви рамене и остави чашата си. — Всъщност смятам да я продам. Но, моля, чувствай се свободна да правиш каквито искаш промени, докато си тук.

Тя отхапа от препечената филия.

— Много добре разбирам защо искаш да я продадеш. Това е огромна и скъпа за поддържане къща.

— Цената на поддръжката няма нищо общо с решението ми. — Погледът му стана студен. — Ще ми трябва къща, в която да отсядам, когато идвам в Лондон, но за тази цел ще си купя друга.

Не можеше да си обясни защо, но думите му я накараха съвсем да загуби интерес към препечената филия. Естествено, че той се замисля за истински брак. Но защо споменаването на този факт я разстрои толкова? Той имаше дълг към благородническата си титла и към семейството си. Освен това, когато тръгне да избира своята графиня, ще направи същото като всички мъже в неговото положение: ще потърси подсигурена млада дама, току-що завършила училище. Жена, която смята за прекалено деликатна и невинна, за да бъде наета за фиктивна годеница.

Съпругата на Сейнт Мерин — истинската му съпруга — ще е жена с безупречна репутация; жена, чието семейство не е било замесено в скандали и не се занимава с търговия. Тя ще му донесе земи и богатство като зестра, въпреки че той няма нужда нито от едното, нито от другото, но така стоят нещата в неговия свят. Беше време да сменят темата на разговора.

— Пише ли нещо интересно във вестниците?

— Нищо особено, обичайните клюки и скандали. — В гласа му имаше нотка на презрение. — Нищо важно. Какъв е планът ти за днес?

— С Маргарет ще обикаляме магазините.

Той кимна.

— Отлично. Искам да се появиш в обществото колкото се може по-скоро.

— Ще бъдем готови за първия бал утре вечер — увери го тя.

Ибитс влезе в трапезарията и внесе доста зле лъсната табла. На нея бяха натрупани визитни картички и бележки.

Артър вдигна поглед.

— Какво е това?

— Визитни картички и покани, милорд — отвърна икономът. — Какво да правя с тях?

— Ще ги прегледам в библиотеката.

— Да, милорд.

Артър смачка салфетката и стана от стола.

— Извини ме, скъпа — каза той. — Трябва да тръгвам. По-късно ще ти дам списъка на местата, на които трябва да присъстваш тази седмица.

— Да, Артър — промърмори тя с най-покорния си глас. Нямаше да приеме неговото „скъпа“ сериозно. Гальовното обръщение бе само за пред Ибитс.

Тя се стъписа, когато той се наведе и я целуна; не по бузата, а направо по устните. Беше много кратка, много „собственическа“ целувка; целувка, с каквато един мъж дарява истинската си годеница.

„Кой би предположил, че Артър е такъв добър актьор?“ — помисли си тя малко замаяна. Беше толкова объркана от неочакваната проява на фалшива привързаност, че за миг остана безмълвна. Когато се съвзе, чу приглушеното потропване на токовете на елегантните му обувки в коридора.

— Има ли нещо друго, мадам? — попита Ибитс с тон, който предполагаше, че по всяка вероятност няма нищо.

— Всъщност има още нещо. — Елинор остави салфетката си на масата. — Моля те, донеси ми отчетите на домакинството за последните шест месеца.

Икономът остана с отворена уста. Страните му пламнаха. Отвори и затвори уста няколко пъти, преди да успее да изрече:

— Моля, госпожо?

— Мисля, че се изразих ясно, Ибитс.

— Счетоводните книги на домакинството са у доверения човек на стария граф, госпожо. Не са у мен. Аз само водя сметка за разходите и давам информацията на господин Ормсби.

— Разбирам. В такъв случай предполагам, че ще можеш да ми отговориш на няколко въпроса.

— Какви въпроси, госпожо — предпазливо попита той.

— Къде е готвачката?

— Тя напусна преди няколко месеца, госпожо. Не успях да й намеря заместничка. Но Сали се справя добре в кухнята.

— Наистина, Сали се старае много, но не става за готвачка.

— Надявам се скоро да наема нова готвачка от някоя агенция — промърмори Ибитс.

— Наистина ли? — Елинор стана и тръгна към вратата на кухнята.

— Къде отивате, госпожо? — попита той.

— Да поговоря със Сали за проблемите в кухнята. Междувременно, предлагам да положиш усилия и да намерим нова готвачка и още една прислужничка. Освен това ще ни трябват и градинари.

Очите на Ибитс потъмняха от гняв, но не каза нищо. Елинор усети студена тръпка по гърба, когато се обърна, за да влезе в кухнята.