Аманда Куик
Компаньонката (26)

Двадесет и четвърта глава

Артър слезе по витата стълба, мърморейки си нещо под носа. Смесицата от вина, паника и сладка възбуда в прекрасните златисти очи на Елинор, след като я бе любил, бе несравнима.

Крайно време беше да поеме вината, че си играе с чувствата му, весело си помисли той.

Ситуацията, в която се бяха забъркали, започваше да става изключително сложна след случилото се тази вечер, но въпреки всичко той не се бе чувствал толкова добре от много време насам.

Междувременно имаше да разгадава две убийства.

На последното стъпало се сети да прокара пръсти през косата си. Бързият поглед, който си хвърли на осмоъгълното огледало до вратата, го увери, че прилича на мъж, който се наслаждава на спокойствието и тишината в библиотеката след тежка вечер.

Огледа стаята. Не видя никакви доказателства, че току-що е правил страстна любов с фалшивата си годеница.

Отвори вратата и тръгна по коридора. Вървеше бавно и вдигаше достатъчно шум, за да го чуят Маргарет и Бенет.

Шепотът на гласовете им секна, когато той влезе в предния салон. Маргарет и Бенет стояха много близо един до друг. Интимността между тях бе очевидна.

И двамата го погледнаха. Маргарет се изчерви. Личеше си, че Бенет е объркан.

— Добър вечер, Артър — весело каза Маргарет. — Не знаех, че още си буден.

Той наведе глава.

— Сигурно си изтощена и нямаш търпение да се качиш да си легнеш.

— Ами, не съвсем… — започна тя.

Артър не й обърна внимание и погледна приятеля си.

— Ще пия едно бренди в библиотеката. Ще се присъединиш ли към мен?

Бенет стисна здраво дръжката на бастуна си.

— Да, разбира се.

Маргарет се нацупи. Определено изглеждаше разтревожена.

— Артър, защо искаш да говориш насаме с Бенет? Няма да ме злепоставиш и да ме накараш да се почувствам неудобно, като го принудиш да обяви намеренията си, нали? Ако е така, ще ти припомня, че съм вдовица, а не младо момиче. Личният ми живот си е моя работа.

Артър въздъхна.

— Още една жена, която смята, че трябва сама да взема решения. Какво, по дяволите, става с този свят, Флеминг? Ако нещата продължават с това темпо, дамите няма да имат нужда от нас, горките мъже.

— Говоря съвсем сериозно, Артър — решително каза Маргарет.

— Всичко е наред, скъпа. — Бенет целуна ръката й. — Със Сейнт Мерин сме стари приятели, нали се сещаш? Нямам нищо против да отида с него в библиотеката и да изпием по едно бренди.

Тя не изглеждаше доволна от това положение, но погледът й омекна.

— Много добре. Но ми обещай, че няма да му позволиш да те принуди да кажеш или да обещаеш нещо, което не искаш.

Бенет я потупа окуражително по ръката.

— Не се притесняваш за мен, скъпа. Мога да се справя с този въпрос.

— Да, разбира се. — Маргарет хвърли предупредителен поглед на Артър, вдигна полите на роклята си и бързо се качи по стълбите.

Артър поведе приятеля си по коридора към библиотеката.

— Брендито ми ще ти хареса, отлично е.

Бенет се засмя.

— Не се и съмнявам. Купуваш само най-доброто.

Артър го последва в библиотеката, затвори вратата и отиде до масата, на която бяха сложени гарафата и чашите.

— Моля, седни. Помолих те да дойдеш тук тази вечер, защото искам да говоря с теб по един много важен въпрос.

— Разбирам. — Бенет седна на един от столовете срещу камината и протегна крака. — Искаш да ме питаш какви са намеренията ми към Маргарет. Уверявам те, че са напълно почтени.

— Разбира се, че са почтени. Божичко, човече, това е най-малката ми грижа. Ти си един от най-почтените мъже, които някога съм срещал.

Бенет се чувстваше някак си неудобно, но в същото време бе поласкан от тази забележка.

— Е, благодаря. Чувствата са напълно взаимни. Сигурен съм, че го знаеш.

Артър бързо кимна и взе двете чаши, които току-що бе напълнил с бренди. Подаде едната на Бенет.

— Радвам се, че Маргарет е толкова щастлива, и знам, че ти си причината за това.

Бенет си отдъхна и отпи от брендито.

— Смятам се за голям късметлия. Не мислех, че някога ще се влюбя в друга жена, след като загубих Елизабет. Животът рядко ни предоставя втори шанс, нали?

— Така е — замисли се за миг Артър. — Двамата сте прекрасна двойка, нали? Ти четеш романи, а Маргарет ги пише. Какво повече можете да искате?

Бенет се задави.

— Знаеш, че тя е писателка?

— Разбира се. — Артър седна срещу него.

— Тя си мисли, че и представа си нямаш, че пише за „Минерва“ под името госпожа Маргарет Малори.

— Защо всички смятат, че не знам какво става в собственото ми семейство? — започна Артър, но замълча, когато видя светлосинята панделка върху килима близо до дивана.

Това бе един от сатенените сини жартиери, с които Елинор прикрепяше чорапите си. Той бързо стана.

Бенет свъси вежди.

— Нещо не е наред ли?

— Не, абсолютно нищо. Просто исках да разровя огъня.

Той грабна ръжена, разрови с него няколко пъти ронещите се въглени, а после бавно се върна на стола си, като с върха на обувката си настъпи жартиера.

— Не те помолих да дойдеш тук, за да говорим за Маргарет. Исках да обсъдим разследването. Бе извършено още едно убийство.

— Не думай! — Бенет замълча и отпи от брендито си. Гъстите му вежди се събраха над носа. — За какво, по дяволите, говориш?

Артър се възползва от моментната му разсеяност и с върха на обувката си скри жартиера под дивана. Все още се виждаше, ако човек знаеше точно къде да гледа, но бе малко вероятно Бенет да коленичи, за да проверява килима за следи от скорошно правене на любов.

Доволен, че е успял да скрие уликата, Артър продължи и отиде до стола си.

— Тази вечер открих Ибитс застрелян.

— Божичко, човече!

Артър седна.

— Положението стана доста опасно. Ще имам нужда от помощта ти, Бенет.

* * *

Елинор чу, че някой чука на вратата на стаята й точно когато сваляше наметалото и роклята си.

— Един момент — извика.

Пъхна дрехите в гардероба, облече халата си и плътно го загърна около себе си. Махна фибите от косата си, сложи си бонето и свали обиците.

Погледна се в огледалото, за да се увери, че прилича на жена, току-що станала от леглото.

Отвори вратата, надявайки се Маргарет да не забележи, че диша доста учестено за току-що събудил се човек.

Но другата жена не бе в настроение и едва ли щеше да обърне внимание на такива подробности. Беше разтревожена от нещо.

— Добре ли си? — попита Елинор.

— Да, да, добре съм, но трябва да говоря с теб.

— Разбира се — тя се отмести встрани, за да направи път на Маргарет да влезе. — Какво има?

— Става дума за Артър. Извика Бенет в библиотеката, за да разговарят на четири очи. — Маргарет крачеше нервно напред-назад пред дрешника. — Много се страхувам, че ще го принуди да му разкрие намеренията си.

— Разбирам.

— Напомних на Артър, че съм вдовица и имам право на личен живот с някой господин, независимо от намеренията му.

— Така е.

— Вече познаваш Артър и знаеш, че обича да контролира живота на хората около себе си, независимо дали това им харесва или не.

— Да, ами, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, мога да те уверя, че намеренията на Бенет към теб не са тема на разговора, който се води долу в библиотеката.

Маргарет спря да крачи и я погледна учудено.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Може би е по-добре да седнеш. Това е дълга история, която започва с убийството на Джордж Ланкастър.

— Мили боже! — Маргарет бързо седна на стола до тоалетната масичка.

* * *

След около половин час Бенет си тръгна като човек, ангажиран с една благородна кауза. Артър го изпрати с поглед и заключи вратата след него. Изгаси лампите в предния салон и отново се върна в библиотеката.

Отиде до дивана, коленичи и взе проклетата синя панделка в ръка. Бе деликатна, мека и много женствена. Усети, че отново се възбужда само като я гледа. Спомни си как го махна от крака на Елинор, за да свали чорапа й.

Вече нямаше да може да влезе в тази стая, без да си спомни какво се случи тук тази вечер. Това, че се люби с Елинор, бе довело до някои промени у него, които все още не можеше да си обясни, но знаеше, че са го засегнали много дълбоко.

Каквото и да се случеше оттук нататък, той вече нямаше да бъде същият човек.