Серия
Проклятието на МакЛийн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
How to Abduct a Highland Lord, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 204 гласа)
Форматиране
in82qh

Пролог

О, девойки! Вие не вярвате… но аз съм срещала прокълнати мъже… Прокълнати жени също!

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Стърлинг, Шотландия

9 април, 1807

Джак Кинкейд умря така, както бе живял: замаян от изтънчения вкус на добрия бърбън, джобовете му бяха пълни с доказателствата за успехите му от бурната игра на покер, а перфектно скроеното му сако бе пропито със слабата миризма на парфюм от нечия чужда съпруга.

Джак беше прекарал вечерта в огромна къща близо до Стърлинг, привлечен от очарованието на лейди Лусинда Федърингтън, чиито прелести го доведоха при нея чак от Лондон. Лорд Федърингтън беше посланик в далечна страна и често отсъстваше от дома си. Присъствието на Джак събуди угризенията на дамата, но те бързо се разсеяха от чувствените му, горещи целувки. Съблазнителният му шепот предизвикваше пленителна руменина у тази иначе невъзмутима жена. „Блек Джак“, както го наричаха, изпитваше удоволствие от живота и грабеше от него с пълни шепи. Много бяха жените, пресекли пътя му, само за да се сблъскат с камъка, който лежеше в гърдите му вместо сърце. И все пак той винаги им осигуряваше възхитителни преживявания в леглото.

Няколко часа по-късно чуха шум от трополене на карета. Лусинда се задъха напрегнато, отметна завивките и се откъсна от обятията на Джак, докато той се забавляваше. Не се страхуваше от лорд Федърингтън: човекът беше жалък стрелец и не бе улучвал противник досега. Джак Кинкейд никога не пропускаше целта си.

Лусинда обаче не желаеше да предизвикват скандал. Загрижеността за репутацията й надделя над чувствата й към Джак, затова го помоли да си тръгне.

Леко подпийнал и развеселен от превъзходните вина на съпруга й, Джак позволи на дамата да го убеди да се измъкне през прозореца. Точно когато дръжката на вратата в господарската спалня се завъртя, той се спусна по перголата и скочи в градината.

Подсвирквайки си, Джак се запъти към обора. Яхна коня си пред погледа на изумения коняр и реши да се върне към удоволствията, които предлагаше Лондон. Ако заменеше коня си по-нататък по пътя, щеше да пристигне до два дни, тъкмо навреме за частното парти на лорд Моурланд. Моурланд беше глупак, но забавленията му винаги изпъкваха с пищност, нямаща равна на себе си.

Един по-благоразумен и предпазлив джентълмен би поел по пътя за Йорк — широк, оживен и с множество странноприемници. Но Джак тръгна по пътя за Еър. Той бе тъмен и пуст, истинско свърталище на разбойници. Беше много опасно за самотен ездач, особено пък, ако бе облечен в изискан костюм, на ръката му блестеше огромен рубин, а главата му бе замаяна от превъзходния бърбън на лорд Федърингтън.

Джак подкара буйния си жребец в галоп, нехаещ както за тъмнината така и за разбойниците.

Щом сви зад ъгъла, спокойното хубаво време се промени внезапно. Направо го изуми. В небето изневиделица отекна гръмотевица, последвана от проливен дъжд. Намокри го, сякаш за миг, а тътенът стресна коня и той се изправи на задните си крака. Ръцете на Джак се хлъзнаха по мокрия гръб на животното и той полетя към земята. Във въздуха се носеше слаб аромат на люляк, който замайваше сетивата му и гъделичкаше носа му. Падането го остави без дъх и той загуби съзнание.

Свести се от силните удари на дъжда върху лицето му. Лежеше в дълбока локва кал, а гъстата тиня го приковаваше на мястото му. Косата му бе залепнала по челото и врата, а дъждът продължаваше да се излива над него като река. Топлата тиня, която го обгръщаше беше в удивителен контраст с леденостудения дъжд. А дъждът ухаеше на люляк…

Фиона МакЛийн…

Дявол да го вземе! Не бе говорил с нея от петнадесет години, макар че можеше да си я представи точно, както когато я видя за последен път: разкошната кестенява коса падаше около лицето й, дъждът прикриваше сълзите й… Сърцето му се стегна. Какъв смисъл имаше да се връща в спомените си? Беше смешно да свързва този инцидент с Фиона, само заради аромата на люляк. Вероятно си бе ударил главата по-силно, отколкото си мислеше. Всъщност, беше му трудно да мисли, защото слепоочията го боляха дяволски силно.

За Бога, нямаше време за това. Чакаха го жени за покоряване, облози за печелене и бърбън за пиене.

Но както винаги в жалкия живот на Джак Кинкейд, вече беше късно.

Твърде късно.

Стенейки, той се облегна на лакът, калта се просмукваше в дрехите му, а главата му щеше да се пръсне от болка, докато се раздвижваше. Внезапно осъзна, че това беше краят. Това бе смъртта. И ето ме тук: студен, мокър и самотен. Нямаше намерение да умира по този начин. Всъщност, никога не беше възнамерявал да умира. Очите му бавно се затвориха, тъмнината се спусна над него и той падна назад в калта.

Бурята постепенно намаля, но Джак Кинкейд продължаваше да лежи на земята, докато ситните дъждовни капки падаха върху извърнатото му лице.