Мими Лат
Адвокати и престъпници (8)

8

Седнал до телефона в полицейското управление Паркър Сентър, детектив Боуър се опитваше да запише с максимална бързина поредното обаждане. От убийството на Д’Арси насам беше получил поне петдесет такива, но опитът го беше научил да различава шегите от действителните анонимки. Нещо в това обаждане го накара да застане нащрек. Струваше му се съвсем автентично. Сложи ръка на мембраната и повика колегата си, който стоеше наблизо.

— Хей, Лари!

Успя да привлече вниманието му, накара го с жест да проследи линията и продължи да записва. Трябваше да направи нещо, за да задържи още малко човека насреща.

— Извинете — промърмори той. — Счупи ми се моливът… Бихте ли повторили последното изречение?

— Майната ти! — изрева гласът насреща и линията прекъсна.

Боуър подскочи от болка в ухото, затръшна онемялата слушалка и ядосано процеди:

— Майната ти на теб, гнидо!

Лари се върна от съседното помещение.

— Не стана, затвори прекалено бързо…

— Ясно — разтърка ухото си Боуър. — Благодаря, все пак. — Стана, взе някакви документи от бюрото и тръгна да търси Доналдсън. Беше ядосан. Шансовете да открие автора на последното анонимно обаждане бяха нула. — Хей, Ед, искам да направиш една справка!

Младият полицай балансираше на задните крака на металния стол, в ръцете му имаше пластмасова чаша с кафе.

— Вземи си ореховки — покани го Доналдсън.

— Благодаря. — Боуър зарови пръсти в пликчето, избра си една ореховка с хубава глазура и я хвърли в устата си. — За днес приключих с диетите…

По дяволите, помисли си той. Всеки трябва да има някаква слабост, нали? Иначе ще се превърне в светец…

— Какво става? — попита партньорът му.

Боуър довърши ореховката и облиза пръстите си.

— Току-що получих поредното анонимно обаждане по повод убийството на Д’Арси — изръмжа той. — Мислех, че ще ни помогне за разследването…

— Така ли? — погледна го с интерес Доналдсън.

Боуър придърпа панталона си нагоре и затегна колана. Коремът му продължаваше да расте, трябваше да се вземат мерки… Очите му се насочиха към листчето със записания разговор:

— „Проверете Томи Бартоломю, живее на улица «Сойър» в Нортридж. Той чука Сандра д’Арси и е вашият убиец…“

В яркосините очи на Доналдсън проблесна интерес.

— Май наистина трябва да си поговорим с въпросния тип.

— Първо ще го проверим. Имаш името и адреса, вкарай го в компютъра. Това няма да е трудно…

 

 

Икономът на Абигейл отвори вратата. Тео го поздрави и влезе, после с небрежен тон подхвърли:

— Трябват ми някои книжа от библиотеката, мистър Чарлс Римън ги иска…

Защо трябва да му давам обяснение, запита се той, но думите вече бяха излетели от устата му.

— Разбира се — кимна икономът. — Да уведомя ли майка ви, че сте тук?

— Не… Не още, Артър…

Проникнал във вътрешността на просторното помещение с масивни мебели, Тео си позволи да седне на старото кожено кресло зад бюрото на баща си. Спомни си колко трудно беше общувал с него и в душата му се промъкна тъга.

После измъкна ключето, което беше взел от писалището на Джеймс, и с треперещи пръсти го вкара в ключалката. Никога не беше разполагал със собствен ключ за бюрото на баща си. Вече беше претърсил всички възможни места, това бюро беше последната му надежда.

Чувстваше се като крадец. Имаше усещането, че всеки миг ще се появи някой да му попречи. От самоувереността, която го беше обзела през последните няколко часа, не остана дори следа. Пръстите му докоснаха масивната кехлибарена отварачка за писма, обсипана с красиви инкрустации, после се преместиха на резервните очила на баща му, акуратно скрити в калъфка от крокодилска кожа. Помнеше тези вещи много добре…

В дъното на чекмеджето с изненада откри стара снимка, на която двамата с Джеймс, още деца, позираха между родителите си.

— Ти никога не си ме обичал — горчиво промълви той на усмихнатия мъж, който го гледаше от черно-белия фотос.

После очите му се преместиха върху Джеймс и стомашните сокове се качиха в гърлото му. Още от дете брат му се подиграваше с него, обиждаше го, биеше го. И това продължи до последния му ден, до деня на приема и утрото след него, когато упорито отказваше да вдигне слушалката…

Тео поклати глава и започна да рови документите в бюрото с овлажнели ръце.

— По дяволите! — нервно промърмори той. — Къде може да го е тикнал Джеймс?

Свърши с писалището и се прехвърли на библиотеката. Провери я основно, рафт по рафт, книга по книга.

Един час по-късно, ядосан и разстроен, той съобщи на иконома, че иска да види майка си.

Поканиха го в спалнята и той тръгна по коридора със свито сърце. Защо винаги се чувствам така тук? Защо се държа като виновно дете, което очаква наказание? Нима не е крайно време нещата да се променят? Двамата най-важни мъже в живота на Абигейл — баща му и брат му, вече са мъртви. Би трябвало той, Тео, да заеме първото място в сърцето й… Не, няма да стане, въздъхна горчиво той. Това място вече е запазено за Джими, малкия й внук…

Пристъпи към леглото и се наведе за задължителната целувка.

— Здравей, мамо — рече Тео и плъзна устни по сухата кожа на бузата й. — Как се чувстваш?

— Добре — отвърна сдържано тя и вирна брадичка.

— Зная, че ти е трудно, мамо… За всички ни е така… Но трябва да ти задам един въпрос… — Замълча, обзет от неприятното чувство, че трепери. — Давал ли ти е Джеймс някакви документи?

— Какви документи? — попита Абигейл, а в тъмните й очи проблесна хладно учудване.

— Споменаваше, че иска да промени завещанието си… А също и брачния договор…

— Защо би го сторил, за бога?

— Заради Джими. Каза, че е време да третира Сандра като истинска съпруга… Търсих навсякъде, но не мога да го открия… Диксън твърди, че такъв документ няма и в офиса на Джеймс…

— И при мен го няма — поклати глава Абигейл, помълча малко и вдигна глава: — Може би е у Сандра? — За пръв път в очите й се появи безпокойство.

— Едва ли — поклати глава Тео. — Досега би трябвало да го извади на бял свят.

— Тео! — повиши тон тя. — Намериш ли подобен документ, незабавно трябва да ми го донесеш! Незабавно, разбираш ли? — Така го назидаваше като малко момче…

Той неволно се сви и покорно кимна с глава:

— Разбира се, мамо.

— Това е много важно! — предупредително го изгледа тя. — Не искам никакви промени в брачния договор на Сандра! А що се отнася до новото завещание, вероятно такова няма… Джеймс никога не би го направил, без да се посъветва с мен.

— Да се посъветва ли? — изненадано вдигна глава Тео.

— Естествено! — тръсна глава Абигейл.

Няколко минути по-късно Тео набра номера на Диксън от телефона в колата си.

— Не го открих никъде — съобщи в слушалката той.

— По дяволите! — изръмжа Диксън.

 

 

Абигейл се обади на Чарлс веднага след като Тео си тръгна.

— Знаеш ли нещо за промяна в брачния договор на Джеймс и ново завещание? — попита тя.

— Това пък откъде ти хрумна? — изненада се Чарлс.

— Тео твърди, че Джеймс имал намерение да промени брачния си договор със Сандра и да направи ново завещание.

— А самият Тео виждал ли е черно на бяло подобен документ?

— Не.

— Значи няма от какво да се безпокоиш, Абигейл. Тео винаги се е надявал, че Джеймс ще му позволи да управлява фондацията, но самият Джеймс никога не е обсъждал с мен подобна възможност. Не вярвам, че би допуснал глупостта да ревизира и брачния си договор…

— Дано е така — въздъхна Абигейл. — Чарлс, обещай ми, че ако случайно попаднеш на подобен документ, веднага ще ми го покажеш. Не искам да попада в чужди ръце.

Той се поколеба.

— Чарлс! — повиши глас Абигейл. — Искам думата ти!

— Добре, имаш я — отвърна най-сетне той.

 

 

Сандра д’Арси не беше във възторг от новата визита на детективите Боуър и Доналдсън. Този път русата й коса се спускаше свободно върху раменете и Боуър неволно отбеляза, че независимо от гадния си характер, тази жена наистина изглежда страхотно.

— Може ли да влезем, госпожо? — попита той.

— Едва ли ще си тръгнете, ако кажа „не“ — сви рамене Сандра.

— Страхувам се, че е точно така — направи опит да се усмихне Боуър, но тя се дръпна да им направи път с каменно лице. Махна с ръка към удобния диван в дъното на хола, и полицаите я последваха.

— Сега пък какво има? — Въпросът беше зададен хладно, още преди двамата да се отпуснат на седалките.

— Случайно да притежавате оръжие? — попита Боуър и веднага си отбеляза изненадата, появила се върху лицето на домакинята.

— Защо питате?

— Това е част от рутинните процедури.

— Имам един пистолет — отвърна тя и в очите й се появи тревога.

— Може ли да го видим?

— След като настоявате…

— Моля ви — твърдо изрече Боуър и стана на крака, за да й покаже, че това трябва да стане незабавно.

Сандра разбра намека и също се изправи.

— Това пък защо? — попита тя и тръгна пред двамата полицаи.

— Трябва да го проверим — отвърна Боуър. — Носила ли сте го някога със себе си?

— Не — отвърна рязко тя. — Откакто го купих, пистолетът не е напускал тази къща.

Изкачиха се по стълбите на втория етаж, прекосиха къс коридор и се насочиха към двойна врата от масивен бук. Озоваха се в просторна спалня, боядисана в пастелни цветове, краката на Боуър потънаха в дебел плюшен килим. Очите му пробягаха по красивите мебели и огромното легло. Това тук вероятно струва повече, отколкото годишната ми заплата, отбеляза си той.

— Държа го ей тук — нетърпеливо промърмори Сандра, дръпна чекмеджето на скрин с красиви орнаменти и пръстите й потънаха сред акуратно подреденото бельо. Върху лицето й изведнъж се появи израз на паника, ръката й полудя. Бельото полетя към пода. — Няма го! — извика задавено тя и безсилно се отпусна на леглото. Устата й зяпна от смайване.

— Как така го няма? — вдигна вежди Боуър и размени кратък поглед с партньора си.

— Нищо не разбирам… Винаги си е бил тук… — Сандра изглеждаше наистина объркана. От напереното й поведение не остана дори следа, изведнъж заприлича на дете, което всеки момент ще се разплаче.

— Кой друг знае, че притежавате пистолет? — попита Боуър.

— Никой. Само аз и съпругът ми…

— Кога го купихте?

— Някъде през януари…

— Това ли е единственото оръжие, което притежавате?

— Да. Съпругът ми настоя да го вземем, след като ни обраха…

— Кога стана това?

— През юли миналата година. Една вечер се прибрахме късно и открихме, че задната врата е разбита. Бяха откраднали видеомагнетофон, камера и телевизор… Спалнята беше преровена основно, но други липси нямаше…

— Съобщихте ли на полицията?

— Разбира се — отвърна тя и се надигна от леглото. Самообладанието й очевидно започваше да се възвръща. — Тук се появи някакъв полицай и взе показанията ни. Но от тогава насам нямаме сведения за крадците…

— Разпитаха ли прислугата?

— Да. Икономката беше сигурна, че е заключила вратата и е задействала алармената инсталация.

— Разбирам.

— Съпругът ми се опасяваше, че някой може да проникне в къщата, когато Джими й аз сме сами… По тази причина настоя да купя пистолет и да се науча да го използвам…

— Така… — проточи Боуър. — Нека уточним нещата. Кражбата е станала някъде през юли миналата година и съпругът ви настоява да си купите пистолет. Дотук всичко ли е точно?

— Да.

— Но вие купувате въпросния пистолет чак през януари тази година. Така ли е?

— Да, вече ви казах.

Боуър направи кратко изчисление с помощта на пръстите си.

— Изчакали сте цели шест месеца и едва тогава сте купили пистолет? — В гласа му прозвуча открито недоверие.

— Да, предполагам… — объркано отговори Сандра.

— Защо чакахте половин година, госпожо?

— Ами… Не зная… Вероятно все съм отлагала, докато най-сетне…

Боуър погледна Доналдсън, после очите му отново се заковаха върху лицето на младата жена. Ръцете й лежаха в скута, самообладанието й бързо се възвръщаше.

— Съпругът ви придружи ли ви при покупката?

— Не, само ми написа на един лист какъв вид оръжие да купя и откъде да го купя…

— Помните ли името на магазина?

— „Кембълс“ или „Кимбърлис“… Нещо от тоя сорт. Магазин за спортни артикули в Холивуд…

— Мъжът ви притежаваше ли пистолет?

— Може би, но във всеки случай не го държеше тук. Питайте в службата му, там може и да има…

Боуър си отбеляза, че наистина трябва да стори това. В регистратурата липсваха сведения за оръжие, притежавано от Джеймс д’Арси.

— Възможно ли е пистолетът да е попаднал в ръцете на някой от прислугата? — попита той.

— Мария е единствената, която има достъп до спалнята ми — поклати глава Сандра. — Но тя никога не би докоснала вещите ми.

— Все пак ще ви помоля да я попитате…

Сандра рязко се изправи и тръгна към вратата. Сякаш държеше да им покаже колко й е неприятно да изпълнява желанията им. Слязоха долу и се насочиха към кухнята. Сандра зададе няколко въпроса на испански, но Мария поклати глава.

— Да се върнем в хола — предложи Боуър.

Седнаха удобно, той прочисти гърлото си и започна:

— Споменахте, че мъжът ви е настоявал да се научите да стреляте…

— Да.

— Научихте ли се?

— Човекът в магазина ми показа някакви брошури и ме посъветва да се упражнявам по мишени.

— Направихте ли го?

— Не.

— Съпругът ви знаеше ли, че не сте ходили на курс по стрелба?

— Да — отвърна тя и в очите й се появи предизвикателство. — Беше ядосан, но аз отказах… И какво от това?

Боуър си отбеляза нещо в тефтерчето с черни корици и вдигна глава:

— Госпожо Д’Арси, ние все още издирваме последен модел „Мустанг“, върху регистрационните номера на който присъстват буквите HKB… Готвачката на съседа е видяла подобен мустанг, бял на цвят, да влиза във вашата алея само няколко дни преди убийството на съпруга ви…

— И какво от това?

Търпението на Боуър започна да се изчерпва. Домакинята се държеше така, сякаш не й пукаше от нищо.

— Госпожо Д’Арси, предлагам ви да напрегнете паметта си. Говорим за кола, която може би е ползвал убиецът на съпруга ви!

— Не мога да зная кой каква кола кара — сви рамене Сандра.

— Въпросът е сериозен, млада госпожо! — повиши глас Боуър. — Ако не желаете да отговаряте, лесно ще ви уредим една разходка до управлението!

Тя продължително го изгледа.

— Спомням си, че един приятел от курса по аеробика ме докара един ден… Колата му беше бяла, но не съм сигурна нито за модела, нито за годината на производство… — Сви рамене и добави: — Би могла да бъде и мустанг…

— Името на този приятел? — разтвори тефтерчето си Боуър.

— Не бих искала да… — започна Сандра, после срещна гневния поглед на полицая и отново сви рамене: — Добре, какво толкова, по дяволите! Името му е Томи… Само че не виждам причина за появата му тук късно през нощта… В Лос Анджелис сигурно има хиляди бели коли…

— Така е — кимна Боуър. — Как е фамилното име на този Томи?

— Не зная.

— Идете да се приготвите — стана на крака Боуър. — Ще дойдете с нас!

— Май беше Бартоломю — навъсено промърмори Сандра и в погледа й се появи омраза.

— Къде живее?

— Не зная.

Боуър се втренчи в нея, питайки се дали да не я притисне отново. Реши временно да се въздържи, въздъхна и смени темата:

— Искам името и телефонния номер на залата ви за аеробика.

— Ще трябва да ги потърся.

Сандра напусна хола, а Боуър се отпусна на стола и уморено подхвърли:

— Хаплива малка кучка, нали?

Доналдсън поклати глава.

— Според мен просто е уплашена. Твърде млада е за такива ситуации…

— Вие, младите ченгета, мислите само с оная си работа — мрачно въздъхна Боуър.

 

 

Сандра захлопна вратата зад полицаите, изтича до телефона и набра номера на Томи. Но отново й отговори проклетият телефонен секретар.

— Обади ми се веднага — каза в слушалката тя и затвори. Къде, по дяволите, се е запилял?

Трябваше да го открие на всяка цена. Набра номера на инструктора по аеробика, просто защото не се сети за друг.

— Томи не се е мяркал тук от няколко дни — уведоми я човекът.

По дяволите!