Мими Лат
Адвокати и престъпници (14)

14

Майлс Кънингам потупа корема си след обилната вечеря в престижния „Уелингтън клъб“, намиращ се близо до Сенчъри сити.

— Беше много вкусно!

— В този ресторант винаги е вкусно — отвърна Франклин Манинг и огледа приятния салон на заведението, което му напомняше за стара английска кръчма. Баща му разказваше легенди за този клуб и важните срещи, състояли се в него. Старият Манинг беше твърдо убеден, че без да членува в „Уелингтън“, човек не може да разчита на успех. Тук се сключваха политически споразумения, пак тук се оформяше дългосрочната корпоративна стратегия, която влияе на икономиката за години напред. Франклин си спомни колко беше горд, когато завърши образованието си и баща му го направи член на клуба. „Сега идва твоят ред, синко“, беше казал Отис Манинг.

Майлс извади пура от джоба на сакото си. Разви целофана, изряза крайчето и запали. Напълни дробовете си с дим и с наслаждение го изпусна над главата си.

— Мирише хубаво — размърда се юристът в стола си. — След сърдечния удар докторите ми забраниха пушенето и това ме влудява!

Майлс разсеяно кимна с глава, насочил поглед към красивата блондинка, която настаняваха на съседната маса.

— Едно време бях твърдо против допускането на жени тук, но явно нещата са се променили — промърмори той.

Върху лицето на Франклин изплува любезна усмивка. След като Лорин стана юристка, той се беше надявал на промяна у баща й, но насреща му седеше все същият стар шовинист Майлс. Спомни си за бурния конгрес на Демократическата партия, на който се бяха запознали, и изведнъж си даде сметка, че за тези тридесет години оттогава клиентът му изобщо не беше се променил.

Тексасецът протегна дългите си крака, обути в каубойски ботуши от крокодилска кожа, и хвърли внимателен поглед на адвоката си.

— Чувам, че си решил да се оттеглиш — подхвърли той.

— Докторите ми препоръчват да прекратя работа…

Гъстите вежди на Майлс Кънингам се сбърчиха.

— И на кого мислиш да прехвърлиш юздите?

— Това ще реши управителният съвет…

— Я не се занасяй! — усмихна се магнатът, а в очите му проблесна неподправен интерес. — И двамата прекрасно знаем, че твоите така наречени съдружници ще приемат онзи, който им предложиш ти!

— Не искам да им налагам никого — поклати глава Франклин Манинг. — Това няма да е от полза за фирмата.

— Тъй, тъй! — възкликна Майлс и се облегна назад. — Значи наистина ще има битка между Чарлс и Диксън!

— Кой ти каза подобно нещо? — замръзна Франклин.

— Имам си източници, но трябва да знаеш, че те нямат нищо общо с дъщеря ми. Чух, че си обявил излизането си в пенсия, но след това си го отложил…

Очите на Франклин внимателно пробягаха по лицето на тексасеца. Не се доверяваше на този човек, но и не искаше да влиза в конфликт с него.

— Смъртта на Джеймс ме принуди да постъпя така — отвърна той. — Почувствах, че моментът не е подходящ… А що се отнася до битката между Чарлс и Диксън, ще кажа само едно — и двамата мислят за доброто на фирмата… Прекрасно знаят, че когато ръководството е нестабилно, клиентите стават нервни. Аз съм убеден, че те ще съумеят да преодолеят различията си, ако имат такива…

— Не забравяй, че и банките се обезпокояват за отпуснатите кредити, когато ловците на мозъци започнат да примамват най-добрите ти юристи — предупреди го с опасен блясък в очите Майлс, сякаш изпитваше удоволствие от представата какво би се получило, ако проблемите на „Манинг & Андерсън“ станат обществено достояние. — Можеш да ми се довериш, стари друже — приведе се напред той. — Кой от двамата ще бъде? Чарлс или Диксън?

— Ще трябва да изчакаме решението на управителния съвет — отвърна Франклин, твърдо решен да не показва предпочитанията си към Чарлс, който решително превъзхождаше сина му в областта на управлението и свързаните с това отговорности. Ех, ако има начин Диксън тактично да се оттегли, въздъхна той. Не можеше да позволи разгарянето на борба за власт, нито пък да принуди Чарлс да напусне заедно със солидната си клиентела. Особено сега, след като в негови ръце е попечителството върху огромното състояние на Д’Арси.

Със съжаление си помисли, че Диксън не споделя възгледите му за бъдещото развитие на „Манинг & Андерсън“. Силно се надяваше, че членовете на управителния съвет ще изберат Чарлс и без неговия глас. Защото, ако по силата на обстоятелствата, Франклин бъдеше принуден да направи избора сам, той действително не знаеше как да постъпи.

— Добре, добре, няма да те притискам повече — рече Майлс и на лицето му се появи скована усмивка. — Но мисля, че имам пълното право да зная кой, по дяволите, ще се занимава с моя бизнес тук… Защото имам доверие само на теб.

— Не се безпокой, ще намерим човек, с когото ще ти е приятно да работиш. Освен това аз ще наблюдавам нещата отблизо…

— Това е добре — кимна Майлс и сдъвка крайчето на пурата си. — Слушай, искам да ми направиш една услуга…

— Няма проблеми, казвай.

— Моята малка Лорин направо е болна във връзка с предстоящия избор на старши съдружник при вас…

Веждите на Франклин изненадано се повдигнаха.

— Кажи й да не се безпокои — отвърна с лека усмивка той. — Тя е добър юрист. Ако тази година не хване влака, догодина с положителност ще го стори…

— Не мога да я успокоявам по такъв начин — поклати глава Майлс. — Тя ще бъде безкрайно унижена, ако я подминат в предстоящия избор. Но тя е моята любима дъщеря и аз не искам да й се причинява мъка…

— Разбирам — кимна Франклин. — Аз чувствам същото по отношение на Ан. Но кандидати за мястото са още трима души, все добри юристи…

— Говори се, че новият старши съдружник ще бъде жена…

— Не зная откъде черпиш информацията си, но трябва да кажа, че Кейт Александър също е отличен специалист. И двете са напълно достойни за новия пост…

— Слагаш тая Кейт наравно с моята Лорин? — присви очи Майлс.

— Няма от какво да се притесняваш — успокоително го погледна Франклин. — Лорин работи при нас вече седем години, дойде направо от университета. А Кейт назначихме преди три години, като я привлякохме от областната прокуратура. Пое отдела за криминални дела, но и двете с Лорин имат еднакъв статут — на асоциирани съдружници. Мисля, че са завършили юридическия факултет по едно и също време…

— Но Лорин положително може да предложи повече от тази Кейт, която идва отникъде и вероятно няма пари, нали? По дяволите! С моите връзки Лорин би могла да предизвика над фирмата ви истински златен дъжд!

Франклин с усилие запази любезната си усмивка.

— Не съм от тези, които пропускат да оценят способностите на подчинените си, когато става въпрос за привличане на клиенти — рече той. — Същевременно не приемам модерната напоследък тенденция към уедряване на юридическите фирми. А по отношение на забележката ти относно Кейт, направо ще кажа, че тя не е коректна. Действително Кейт не е богата наследница, но в замяна на това е завършила с отличен успех и показва великолепни качества. Клиентите са луди по нея, Чарлс също цени способностите й.

Майлс наведе глава и хвърли подозрителен поглед към приятеля си.

— Мисля, че по-важно е как ти виждаш нещата — промърмори той, забарабани с пръсти по масата и изведнъж подхвърли: — Да не би между Чарлс и тази Кейт да има нещо по-така?

— Глупости! — тръсна глава Франклин и в очите му се появи тревога. — Чарлс е верен на Ан, моята дъщеря, и нещата винаги ще останат такива!

Майлс вдигна ръце в престорен ужас.

— Няма нищо, стари друже, аз просто се пошегувах! — Облегна се назад, изпусна облак дим и внимателно изгледа събеседника си. — Знаеш ли, напоследък си мисля нещо… До този момент ти защитаваше интересите ми единствено на Западното крайбрежие… Но ми се струва, че вече е време да поемеш нещата в глобален мащаб…

— Много мило от твоя страна — усмихна се любезно Франклин. Умът му направи бързи изчисления и стигна до категоричното заключение, че ако поеме изцяло бизнеса на Кънингам, фирмата ще спечели милиони долари. — Но мога да приема само в случай, че това не е свързано с допълнителни условия…

— Естествено, Франклин — засмя се Майлс.

 

 

Адвокат Андрю Стюарт се усмихна на отражението си в огледалото. Поправи възела на вратовръзката си и намигна.

— Ех, ти, красив дяволе! Никога няма да се задоволиш само с една жена, нали?

Наведе се и вдигна сакото си от широкото, покрито с велурена кувертюра легло. В спалнята цареше пълна бъркотия, тъй като само преди петнадесет минути оттук си тръгна последното завоевание на младия домакин.

Излезе и се насочи към черното си ферари. Очите му пробягаха по издължения силует на къщата с полегат покрив, после се преместиха към вълшебната панорама на града, който блестеше с цялото си великолепие далеч долу. Покупката на тази къща беше най-сполучливата сделка в живота му. Тя моментално го превърна в милионер, поне на хартия, имаше и куп други предимства, въпреки смъртоносно високите вноски по изплащането й. Едно от тях е впечатлението, което прави на жените, усмихна се Андрю…

Моторът изръмжа, спортната кола направи маневра и се понесе към Бевърли Хилс, заспал под сиянието на звездите. Щастлив беше денят, в който зърнах тази къща, въздъхна доволно Андрю и отново си спомни как се беше сдобил с това райско кътче под звездите. Обади му се Жанет — красивата млада служителка в една фирма за недвижими имоти. Искаше да покаже къщата на Андрю преди изобщо да са я обявили за продажба.

Купи я евтино и се зае да я стяга, използвайки всичките си връзки и услугите, които му дължаха хора от различни браншове. Адвокатът по криминални дела има много връзки, всеки гледа да го привлече на своя страна. По тази причина Андрю правеше бартер за всичко, което не можеше да си позволи. Така водопроводчикът, когото беше отървал от обвинение за шофиране в нетрезво състояние, с готовност монтира инсталация от медни тръби в цялата къща, включително крановете в баните и тоалетните. Андрю си напомни да поиска съответната услуга от един заместник областен прокурор, после пресметна кого още може да потърси. Оказа се, че списъкът на хората, които са му задължени, застрашително намалява…

В момента къщата струваше неколкостотин хиляди долара повече от цената, на която я купи, включително парите за ремонта. А Жанет получи своето щедро възнаграждение за добрата оферта направо върху килима на все още голия хол…

Ръцете му ловко въртяха волана, спортната кола покорно следваше тесния, изпълнен със завои път, който пресичаше Бенедикт Каниън. Стигна булевард Сънсет, зави надясно и след няколко минути паркира пред кокетния блок в Уестууд, където се намираше апартаментът на Лорин.

Подаде ключовете на портиера, спомни си какво се беше случило, след като двамата с Лорин напуснаха бара на „Ескофие“ преди няколко дни, и на лицето му изплува доволна усмивка. Изтръгнала обещанието му да я вземе със себе си в Хаваи, Лорин му се отблагодари по най-добрия начин. Любиха се три пъти, буйно и продължително. Тя беше ненаситна, но това му харесваше. У всяка жена Андрю откриваше по нещо ново, нещо, което му доставя дълбока наслада…

Асансьорът спря на последния етаж и той натисна бутона на мансардния апартамент. Вратата се отвори и на прага се изправи Лорин.

— Изглеждаш страхотно! — промълви с одобрение той и очите му пробягаха по елегантния пеньоар, под чиято фина тъкан прозираха тъмните зърна на гърдите й.

— Влизай.

Андрю с удоволствие слушаше богатия южняшки акцент на тази жена, която беше успяла да го запази въпреки продължителното си отсъствие от Тексас. Тя тръгна пред него, а той с одобрение огледа стройните й крака, които се виждаха под полупрозрачната бяла тъкан на пеньоара. Токчетата й ритмично почукваха по излъскания паркет. В душата му помръдна желанието.

— Мартини?

— Да, благодаря.

Лорин тръгна към барчето с огледални стени, а очите на Андрю се насочиха към огъня в камината, иззидана на насрещната стена. Беше силно впечатлен от този апартамент и гледката към Уестууд, която се разкриваше от просторната тераса. Сигурно струваше милиони.

В средата на просторното помещение бяха поставени две ниски, тапицирани с коприна канапета, между тях сякаш плуваше изящна масичка за кафе от черен ебонит, стъпила върху обработена кожа от зебра. Полираното дърво отразяваше пламъците на огъня, върху плота беше поставена изящна кристална ваза от „Бакара“ с бледожълти рози. Наоколо, небрежно разхвърляни, лежаха ориенталски фигурки от кехлибар и слонова кост.

— Баща ми беше тук — каза Лорин, подаде му питието и седна до него.

— Как е той?

Андрю беше чувал много истории за богатия и ексцентричен тексасец, ревностен привърженик на Демократическата партия. Някои от тях представяха Майлс Кънингам като щедър филантроп, други го характеризираха като богат, но ограничен каубой.

— Добре е — отвърна Лорин. — Искаше да се запознае с теб, но снощи не можах да те открия…

— Забравил съм да прослушам секретаря — излъга той и вътрешно се изруга. Много искаше да се запознае с бащата на Лорин, усещайки, че широките му връзки могат да бъдат полезни. Амбициите му бяха доста по-големи от кариерата на адвокат по криминални престъпления, искаше да навлезе в политиката, да предложи услугите си на хора с положение и влияние. В превод всичко това означаваше само едно: мангизи. Колкото повече хора го препоръчват за защитник на свои приятели и клиенти, толкова по-често ще се споменава името му. И колелото ще се завърти… Е, добре, въздъхна той. Ще почакам до следващия път…

Отпи глътка от високата чаша, усмивката му, отправена към Лорин, беше ленива.

— Господи, направо съм труп! — оплака се той с надеждата, че умората му ще бъде отдадена на много работа.

— Почини си пет минути — великодушно се усмихна тя.

Той затвори очи и с удоволствие се отпусна. Вероятно беше задрямал, тъй като се събуди от нещо, което леко докосваше лицето му. Оказа се, че това са меките устни на Лорин, които търсеха неговите.

— Сподели с мен някоя от своите сексуални фантазии — прошепна тя.

Андрю отвори очи и се втренчи в лицето й. Гъстите й мигли бяха спуснати надолу, чертите й бяха безизразни. Ъгълчетата на щедрата й уста потрепваха в игрива усмивка, езикът й изскочи и леко докосна долната му устна.

— Представям си, че ме любиш, а аз не съм в състояние да помръдна — прошепна той. Каза го механично, без да се замисли нито за миг.

— Ела — изправи се тя.

Влязоха в спалнята. Андрю се насочи към широкото легло, бързо смъкна дрехите от тялото си и се мушна под пухения юрган. Лорин издърпа едно от чекмеджетата на скрина и започна да рови вътре. Към дебелия килим на пода полетяха бикини, сутиени, копринени шалове.

Извърна се към него и попита:

— Доверяваш ли ми се? — На лицето й играеше загадъчна усмивка.

По гърба на Андрю пробяга лека тръпка на страх, но вече не можеше да се оттегли.

— Имам ли причина за обратното? — шеговито попита той.

— Не зная, ти ще кажеш — отвърна игриво тя и пристегна китката му с дълго розово шалче.

Комбинацията от докосването на гладката материя и ароматите, които се разнасяха от тялото на Лорин, беше възбуждаща. Очите му опипаха великолепното тяло, надвесено над него, пулсът му започна да се ускорява. Над тънкия кръст се полюшваха едри и твърди гърди, масивният таз завършваше с изненадващо дълги и стройни крака. Над всичко това властваше прекрасното й лице с ярки сини очи, оградено от разкошна червена коса. Каква жена, господи, рече си Андрю. Мечта за всеки мъж! А на всичкото отгоре и безумно богата!

Вдигна свободната си ръка и измъкна фибите, които придържаха косата й. Червеникавите вълни се спуснаха надолу и докоснаха корема му. Зарови пръсти в тази красота, притегли главата й към себе си, устните им се сляха.

— Ммм — въздъхна тя, отдръпна се и се зае да завързва и другата му ръка. После скочи от леглото и уви свободните краища на шалчетата около дървените крака.

Андрю подръпна ръцете си и установи, че е вързан здраво — далеч по-здраво, отколкото беше допускал. От външния й вид не личи, че притежава толкова сила, рече си той и тялото му потръпна в очакване. Беше толкова възбуден, че се уплаши да не свърши още на минутата.

Тя се насочи към краката му, но той ги подви под себе си.

— Не, така няма да мога да мърдам!

— Още по-добре — отвърна Лорин и сръчно уви копринените шалчета около глезените му.

Каква точно е тази материя, запита се Андрю. Беше гладка като коприна, но същевременно здрава като дебело въже. Остана с впечатлението, че тази жена и друг път е вършила подобни неща.

— Сега си изцяло под мой контрол — прошепна тя, докато пръстите й пробягаха по краката, слабините и гърдите му. Спряха чак когато докоснаха устните му, пипаха толкова нежно, че тялото му започна да се гърчи от възбуда.

После влажният й език се спусна надолу и пое по пътя, който пръстите й вече бяха изминали. Тялото му се изви като дъга, дишането му се учести. Имаше чувството, че там, където го докосваше езикът, пламва малък пожар… Тя се плъзна върху него, желанието започна да пулсира в гърдите му с неподозирана сила. Членът му сякаш започна да живее нов, напълно самостоятелен живот. Зъбите й се впиха в зърната му и той простена от болка и удоволствие.

Престана да се владее, тялото му се разтърси от могъща конвулсия, копринените шалове се изпънаха като струни. Беше убеден, че в този миг тя може да прави с него каквото си поиска. Нищо не беше в състояние да попречи на приближаващата се експлозия…

 

 

Съобщиха на Диксън да отиде в кабинета на баща си. Озовал се там, той за пореден път отбеляза колко старомодно е обзавеждането, особено в сравнение с модерните офиси на останалите съдружници. Преди години Франклин беше харесал обзавеждането в замъка на Уилям Рандолф Хърст и копира оттам тъмната дъбова ламперия, покрита на места с тапети от плат в убити тонове. За Диксън вкусовете на баща му бяха истински анахронизъм, като самия него… Беше убеден, че времето за промяна е настъпило.

Седнал зад бюрото, Франклин направи знак на сина си да заеме един от столовете, предназначени за клиенти. Диксън знаеше, че баща му има навика да разговаря с хората само когато е зад надеждната крепост на солидното писалище. Може би затова поклати глава и се насочи към кожения диван.

— Предпочитам да седна тук — поясни той.

Франклин бе принуден да напусне бюрото и да седне до него. Тази малка победа развесели Диксън. Не знаеше за какво ще говори с баща си, но предпочиташе разговорът да се проведе на равна нога.

— Татко, не изглеждаш добре — промърмори с престорена загриженост той. — Мисля, че докторът настояваше да не се връщаш толкова бързо на работа…

— Недей и ти, Диксън! — вдигна ръце възрастният мъж.

— Мама знае ли, че си в офиса? — продължи Диксън, решил да продължи настъплението.

— Не съм те повикал да обсъждаме моето състояние — остро отвърна Франклин. — Тревожат ме намеренията ти да оспориш завещанието на един от най-солидните клиенти на нашата фирма!

— Ясно — равнодушно кимна с глава Диксън.

— Обсъдих нещата с Абигейл. Тя също е обезпокоена и не желае съдебни дела. Предполагам си даваш сметка, че подобно дело трябва да се води от външен адвокат, нали?

— Разбира се — кимна Диксън. — Вече обясних на Тео, че става въпрос за конфликт на интересите. Мисля, че е най-добре изобщо да не обсъждаме този въпрос…

Франклин мрачно поклати глава.

— Джеймс не би изготвил ново завещание, без да уведоми Чарлс.

Диксън хвърли поглед към снимката от сватбата на Ан и Чарлс, която стоеше върху шкафа. Отново изпита чувството, че след тази сватба е бил изместен от сърцето на баща си.

— Откъде си толкова сигурен? — попита той.

— Джеймс имаше пълно доверие на Чарлс, през последните няколко години той практически управляваше „Д’Арси къмпани“, да не говорим, че вземаше и всички важни решения във фондацията…

— Не ти ли е минало през ума, че Чарлс може би е унищожил новото завещание? — изгледа го с присвити очи Диксън.

Франклин застина от възмущение.

— Този въпрос не заслужава дори отговор! Защо би го сторил? Чарлс не печели нито стотинка от това завещание.

— Пряко — да — съгласи се Диксън. — Но не и когато се замислим за хонорарите, които ще вземе при изпълнение на самото завещание. Освен това той едва ли би отстъпил доброволно пълния контрол, който получава над фондацията и компанията на Д’Арси.

— Изпълнител на завещанието и управител на имуществото е само поредното бреме върху плещите на Чарлс — поклати глава Франклин. — Той и без това е достатъчно затрупан с работа. А що се отнася до хонорарите, ти прекрасно знаеш, че ги получава не Чарлс, а цялата фирма.

— Може би все пак той крие нещо — държеше на своето Диксън.

— Този разговор е глупав! — повиши тон Франклин. — Управлението на компанията Д’Арси носи на Чарлс единствено главоболия. В момента тече търг, организиран от „Съни индъстриз“. Компанията „Д’Арси“ се включи в него, но срещу нея веднага бе повдигнато обвинение, че нарушава закона за борба с монополизма, прибягва до промишлен шпионаж и още куп подобни глупости. Всичко това е на главата на Чарлс, който трябва да мисли и за приближаващите се избори. Вече изостава в набирането на предизборни фондове… Мисля, че е честно да признаем един прост факт: Чарлс работи много и носи на „Манинг & Андерсън“ толкова доход, колкото трима обикновени юристи!

Слушайки тези думи, Диксън започна да се ядосва. Даваше си сметка, че ще трябва да направи нещо наистина значимо, ако иска да докаже своите лични качества. Качества, които баща му очевидно не признава.

— Между другото и аз не стоя със скръстени ръце, татко — обади се той. — Работя по привличането на нов клиент, от когото ще получаваме поне по два милиона долара годишно…

— Кой е той?

— Още не мога да ти кажа. Юристът, който ме препоръча, практически отмъква този клиент от друга кантора. Ако това се разчуе, преди да подпишем договор, работата просто няма да стане… — Изгледа баща си с поглед, който ясно казваше: „Засега ти стига толкова“. Надяваше се, че е казал достатъчно, за да събуди интереса му.

Франклин почука коляното си с длан.

— Все още не съм свършил с въпроса за завещанието — промърмори той. — Сигурен ли си, че даваш добри юридически съвети на Тео?

— Моите уважения, но съветите ми към Тео не са твоя работа. Мога само да кажа, че той настоява да заведем дело. Като негов личен адвокат аз съм длъжен да му посоча всички плюсове и минуси, но нищо повече. Решението ще бъде негово.

— Много добре знаеш, че можем да повлияем на това решение в каквато посока пожелаем — отбеляза Франклин. — Това го знае всеки първокурсник в юридическия факултет.

— За мен най-важни са интересите на Тео — отвърна натъртено Диксън. — Личните ми предпочитания нямат значение.

Франклин му отправи един скептичен поглед и въздъхна.

— Само едно ще ти кажа… Не бива да тласкаш Тео към оспорване на завещанието… За доброто на „Манинг & Андерсън“, за доброто на всички нас. Не забравяй, че имаш задължения към всички съдружници, включително и към мен.

Диксън се ядоса, но успя да се овладее.

— Задълженията към фирмата винаги са на първо място за мен, татко… Но пред Тео също нося отговорност, нали?

Франклин продължи мисълта си, без да показва с нищо, че го е чул.

— Разговарях и с Чарлс… Той е готов да въведе Тео в делата на компанията и фондацията. И постепенно да му предава ръководството. Абигейл е на мнение, че това наистина е най-доброто решение…

Клепачът на Диксън се разигра. Все същото, господи! Баща му пак не желае да го чуе, вслушва се единствено в думите на проклетия Чарлс!

— Ще предам твоята загриженост на Тео — изправи се той. — Съжалявам, но имам среща с клиент…

— Диксън — спря го Франклин. — Жена ти се оплаква, че почти не се прибираш у дома. Какво става?

— Не само твоят Чарлс е затрупан с работа, татко! — отсече Диксън и затръшна вратата след себе си. Тръгна по коридора, зъбите му проскърцаха от ярост. Как смее да го разпитва за Алейна? Как смее да го поучава какви съвети да дава на Тео? Нима го мисли за толкова глупав, че да не знае къде са интересите му? Ако Тео успее да получи контрол над компанията на Д’Арси, Диксън също ще бъде добре…