Мими Лат
Адвокати и престъпници (50)

50

Чарлс отиде в клуба си, а Кейт се върна зад бюрото и започна да подрежда записките си по предварителното дело. Мислите й обаче продължаваха да се връщат към току-що приключилия разговор. Прав ли е Чарлс? Нима тя не разсъждава правилно? Разрови документите, търсейки показанията му пред съда.

— По дяволите, къде изчезнаха?

Нямаше ги никъде. Може би Чарлс е поискал да ги прегледа? Излезе и се насочи към кабинета му. Етажът беше абсолютно пуст. Беше петък вечерта, дори машинописките си бяха тръгнали. Всички са у дома, при семействата си. Или на среща с любимите. Всички, без мен…

Влезе в просторния кабинет, щракна електрическия ключ и прекоси красивия ориенталски килим към бюрото му. Очите й неволно пробягаха по пода около барчето. Какво го накара да строши онази чаша, господи? За трите години служба във фирмата не беше го виждала да си изпуска нервите нито веднъж. Нито пък през последната от тях, през която поддържаха интимни отношения.

Започна да прехвърля струпаните върху бюрото документи, нетърпелива да открие свидетелските му показания. Оставяше всичко така, както го беше заварила, тъй като знаеше колко е педантичен по отношение на книжата. Усещаше, че няма да се успокои, преди да прочете тези показания още веднъж. Искаше да бъде абсолютно сигурна в честността му.

Огледа се, вниманието й беше привлечено от снимките на Чарлс в компанията на известни личности, окачени по стените. Нима беше прав? Дали тя действително се впечатляваше от връзките и влиянието му? Даваше си сметка, че не би могла да го отдели от аурата на властта, която го заобикаляше. Въпреки това й се искаше да вярва, че е била привлечена от него самия, а не от репутацията му.

Стресна я острият телефонен звън. Механично се пресегна и вдигна слушалката, очите й се сведоха към пръснатите по бюрото документи.

— Не бързай отново да затваряш, Чарлс! — разнесе се остър и неприятен глас в мембраната. — Искам тези сто бона и те предупреждавам, че ако не ги получа до двадесет и четири часа, ще натикам делото Д’Арси право в муцуната ти!

Линията онемя, а Кейт едва сега си даде сметка, че беше вдигнала личния телефон на Чарлс. Онзи, който го нямаше в указателя. Гласът отсреща й прозвуча познато, но не можеше да се сети на кого принадлежи. Напрегна паметта си, но напразно. Очевидно ставаше въпрос за изнудване. Кой би могъл да притиска Чарлс? В главата й нещо прещрака и тя почти хлъцна от изненада. Гласът принадлежеше на Марти — частния детектив, който доскоро изпълняваше поръчки на кантората. Странно, но в приключилия съвсем неотдавна разговор бяха споменали именно неговото име. Но какво, за бога, означаваха думите му?

Краката й внезапно омекнаха и тя се отпусна на стола на Чарлс. Какво иска Марти? Чарлс продължава да твърди, че Джеймс е имал намерение да промени своето завещание, но не го е сторил. Диксън, от своя страна, се беше заклел пред съда, че е виждал с очите си новото завещание. Умът й светкавично пробяга по всички вероятности. Нима действително има друго завещание? Дали Чарлс го е скрил или унищожил след смъртта на Джеймс? Върна се отново към разговора… Той заяви, че зло не е сторено на никого. Джеймс е обмислял евентуални промени в документа и нищо повече. Сега обаче Кейт не можеше да бъде стопроцентово сигурна в думите на Чарлс. Той вече доказа, че е в състояние да лъже…

Ако новото завещание е попаднало в ръцете на Чарлс, той несъмнено е имал възможността да го унищожи… Но има и друга възможност — да не го сторил. Въпросът тогава се променя: къде е новото завещание? Знаеше, че Чарлс пази писмата й в специален, вграден в писалището му сейф. Ще трябва да го намеря, рече си тя и се залови за работа. Опипвайки дъното на предпоследното чекмедже, тя откри, че една от дъските е подвижна. Наведе се, огледа я отблизо и установи, че дъската се вади. Зад нея се появи малко черно копче. Натисна го и дъното на чекмеджето се плъзна встрани. Под него се показа вратичката на стоманен сейф с цифрова комбинация. Завъртя колелцето, но касата отказа да се отвори.

Извърна се на другата страна и започна да преглежда останалите отделения на масивното писалище. Всичко вътре беше подредено безупречно. В третото чекмедже видя дебела книга, измъкна я и с учудване установи, че това е Библията. За какво му е на Чарлс Библия, озадачено се запита тя. Откакто го познаваше, той не беше стъпвал в църква, с изключение на неизбежните сватби и погребения. Никога не й беше споменавал за някакви религиозни предпочитания. Разгърна книгата и на последната страница забеляза ситния му равен почерк. „Глава 18, преселението. Двадесет и трети псалм, Петте книги на Моисей.“ Потърси упоменатите текстове, в главата й настана пълен хаос. Не откри абсолютно нищо забележително в тях, после изведнъж й просветна. Започна да върти колелото с комбинациите на сейфа. Първо надясно, до цифрата 18. После наляво до 23, после отново надясно, през нулата до 5. Нещо изщрака и вратичката се отвори.

 

 

Чарлс се облегна в стола и очите му пробягаха по луксозния салон на Уелингтънския клуб. Току-що беше приключил отлична вечеря с двама колеги адвокати, които си тръгнаха веднага след нея. Той самият беше пийнал доста и в момента се питаше дали да се прибере у дома, или да спи тук, в една от луксозните стаи, запазени за членовете на клуба. Реши да се разходи до фоайето и да види какво става. Просто не му се прибираше у дома, при Ан. В този дом вече от години нямаше радост. В паметта му изплуваха лицата на децата му. Добри и умни деца. Но и двамата бяха поели напред, към собственото си бъдеще.

Пред очите му се появи красивото лице на Кейт. С нея беше извадил голям късмет. Прекрасна, умна, динамична жена, с блестящи перспективи пред себе си. Да, наистина имам късмет, въздъхна доволно той. Жени като Кейт рядко даваха втори шанс на прегрешилите си любовници. А той самият не можеше да има близост с неинтелигентни представителки на нежния пол. Ан също не беше глупава, но умът й работеше в неприятна посока, прикрит и потаен. От нея беше научил много неща. Но тя нямаше нищо общо с блестящата интелигентност на Кейт. Усети как слабините му натежават от желание, очите му пробягаха по стрелките на часовника. Възможно ли е да е все още в офиса? Намираше се наблизо, а и имаше нужда от малко чист въздух. Колебанието му се стопи и той напусна клуба. Представи си как притиска стройното издължено тяло с едри гърди и неволно ускори крачка.

 

 

Кейт преглеждаше съдържанието на сейфа с бързи, но внимателни движения. Най-отпред бяха поставени няколко дълги бели плика — от онези, които юридическите фирми използват за официални документи. Върху един от тях пишеше: „Последна воля и завещание на Чарлс Римън“, на следващия: „Последна воля и завещание на Ан Римън“. Съдържанието на сейфа се изчерпваше с още няколко документа, купчина златни монети и празна кутия за бижута. В дъното се гушеше още един бял плик. Кейт го измъкна, прочете надписа и затаи дъх. Върху него беше напечатано: „Добавки и изменения в последната воля на Джеймс Д’Арси“.

Ръцете й измъкнаха документа, главата й забуча. Направи опит да си спомни дали в депозираното в съда официално завещание на Джеймс се говори за някакви добавки. Това може би ще се окаже обикновено копие… Отвори го и с трепет установи, че в ръцете си държи оригинален документ, написан собственоръчно от завещателя. Видя датата и сърцето й пропусна един такт. Господи! Текстът беше написан две седмици преди смъртта на Джеймс д’Арси!

Надникна в сейфа и едва тогава забеляза касетата, която лежеше в дъното, очевидно скрита под плика. Измъкна я, питайки се какво ли е записано на нея. После изведнъж я обля гореща вълна, обзе я чувство на клаустрофобия. Ами ако някой я пипне, докато се рови в сейфа на Чарлс?! Трябва да изчезвам, рече си тя. Задържа допълнението към завещанието и касетата, всичко останало върна на мястото му. Захлопна вратичката на сейфа, сложи Библията в чекмеджето и нервно се огледа.

После скочи на крака и се втурна към вратата, забравила напълно за показанията, които беше дошла да търси. Какво, по дяволите, означава всичко това?! До слуха й достигна някакъв шум, краката й се заковаха на място. Отваряне на врата! Притиснала документите към гърдите си, тя отчаяно се огледа. Не, късно е! Няма начин да се скрие… Беше попаднала в капан.

— О, госпожице Александър, моля за извинение. Не знаех, че все още сте тук.

Сърцето на Кейт сякаш щеше да се пръсне. Пред нея стоеше един от юридическите помощници във фирмата.

— И ти ли работиш до късно, Дейв? — изграчи със странен глас тя. Дори в собствените й уши прозвуча като стърженето на гласпапир.

— Да — отвърна мъжът. — Господин Римън ми възложи едно проучване, което трябва да е готово за понеделник сутринта. Доста се поизмъчих с него и реших да поработя до късно, на спокойствие. — Очите му пробягаха по лицето й. — Добре ли сте, госпожице Александър?

— О, да — направи опит да се усмихне тя. — Просто се стреснах… Мислех, че аз съм единствената луда, която работи до късно в петък вечер.

Дейв избухна в смях, сякаш беше чул страхотен виц. Бедният, въздъхна в себе си Кейт. Май е уплашен дори повече от мен.

— Търсех свидетелските показания по предварителното дело срещу Сандра д’Арси — реши да му предложи някакво обяснение тя. — Но не успях да ги открия. Нали ще ги донесеш в кабинета ми, ако случайно ги зърнеш?

— Разбира се.

— Много добре. Сега те оставям да работиш.

Помаха с ръка и се насочи към кабинета си с изтръпнал от страх стомах. Едва завила зад ъгъла, тя хукна по дългия коридор. Втурна се в тихото помещение, сложи резето и направи опит да си поеме дъх. Над горната й устна избиха ситни капчици пот. Трябва да се махна оттук, при това веднага, рече си тя. Но първо ще си направя проверката.

Започна да рови документите по делото. Търсеше копие от завещанието на Джеймс, макар да беше сигурна, че в него не се споменава за някакви добавки. Искаше да сравни почерка на двата документа, но се опасяваше, че времето й изтича. Всъщност какво ще стане, ако се окаже, че завещанието е написано на машина? Дали ръчно написаните добавки и промени ще бъдат юридически валидни? Не можеше да си спомни какво казва законът за подобни случаи. Текстът в ръцете й не беше подписан от свидетели. Но доколкото си спомняше, ръчно написаното завещание е валидно и без свидетели.

Господи, объркано въздъхна тя. Върху този лист хартия ставаше въпрос именно за онези промени, за които Тео и Диксън твърдяха, че са отразени в новото завещание. Какво означава всичко това?

Това все пак не беше ново завещание, а само допълнение. Технически погледнато, Чарлс беше казал истината, твърдейки, че ново завещание няма. Нито тя, нито Мадлин бяха използвали термина „документи с доказателствена стойност“, който би включил в съдебното дирене и въпросната добавка. Какъв пропуск, господи!

Пъхна касетата в магнетофона и натисна клавиша за възпроизвеждане. Разнесе се пропукване, после в репродуктора се появи гласът на Чарлс:

— Марти, държиш се като глупак! Нима искаш да попаднеш в затвора?

— Слушай какво ще ти кажа! — изръмжа в отговор гласът, който Кейт вече беше чула по телефона. — Аз свърших цялата черна работа, изложих се на сериозен риск. И за какво? За някакви си мизерни сто хиляди долара! Или ще ми изплатиш незабавно още сто, или утрешните вестници ще публикуват всичко на първа страница!

— Казах ти вече, в момента не мога да ти осигуря парите!

— Чарлс, ако не извадиш още сто бона, отивам в полицията!

— Сега вече съм сигурен, че си откачил.

Тук записът прекъсна. Кейт остана неподвижно на мястото си, зашеметена от гняв. Той ме излъга! Нима и всичко останало е било лъжа?! Алчността го е заслепила и нещата стават страшни. Въздъхна и направи опит да разсъждава логично. По всичко личеше, че Чарлс умишлено е скрил добавките към завещанието на Джеймс. Но Марти по някакъв начин е разбрал за този документ и е започнал да го изнудва.

Кейт реши да направи ксерокопие на добавките и да се махне по-далеч от тази кантора. Това е ново и особено важно доказателство по делото Д’Арси. Свързала го с телефонното обаждане преди малко, тя изведнъж си даде сметка, че е длъжна да се обърне към полицията.

Разгърна бележника с телефоните и скоро откри номера, който й беше необходим. Набра го и нетърпеливо зачака. Помоли се на Бога да й даде сили, надяваше се, че върши това, което трябва. Защото си даваше ясна сметка, че когато насреща вдигнат, връщане назад не може да има.

— Ало?

— Мадлин, безпокои те Кейт. Извинявам се за късния час, но трябва да те видя. Ако е възможно, още утре!

— Във връзка с делото Д’Арси?

— Да.

— Но утре е събота! — оплака се Мадлин. — Не можеш ли да почакаш до понеделник?

— Не. Въпросът е спешен. Добрах се до нови улики.

— Какви по-точно?

— Не са за телефона, Мадлин. Нима мислиш, че ще те безпокоя за дреболии? Утре сутринта ще дойда у вас.

— Добре. Нали помниш къде живея?

— Разбира се — отвърна Кейт и затвори.

Погледна ръцете си и забеляза, че треперят. Затвори куфарчето и го сложи на стола, редом с чантичката си. После взе добавката към завещанието на Джеймс. Възнамеряваше да се отбие в стаичката с ксерокса и веднага след това да изчезне.

 

 

— Добър вечер, господин Римън — поздрави човекът от нощната охрана, докато Чарлс вписваше името си в дневника за посетители.

— Здрасти, Стан. Как се жената и децата? — Езикът му беше леко надебелял.

— Отлично, а вашите?

— Също.

— Тази вечер ще работите до късно, така ли? — усмихна се пазачът, докато го съпровождаше към асансьорите. Изчака отварянето на вратите, тикна ключа си в специалния процеп и натисна бутона за последния етаж.

— Само ще си взема нещо, което забравих. Горе има ли някой друг?

— Един от младите ви сътрудници. Дейв еди-кой си… Забравих му фамилията. Пристигна преди няколко минути.

— Харесвам такива момчета — ухили се Чарлс. — От тях обикновено излизат добри юристи, стига да не се увлекат прекалено рано по някоя фуста.

— Сигурно, след като го казвате — усмихна се човекът.

— Забеляза ли Кейт Александър да си тръгва?

— Не. Имам чувството, че тази красива млада дама работи колкото трима адвокати, взети заедно.

— Чувството ти е правилно — кимна Чарлс.

 

 

Филип се събуди от телефона.

— Спиш ли? — бръмна в слушалката гласът на Мадлин.

Той се прозя, хвърли поглед към часовника и отвърна:

— Май бях задрямал… Какво става? Минава единадесет часът!

— Бях си легнала — въздъхна Мадлин. — Но не мога да заспя… Много съм разтревожена.

— Защо? — разтърка очите си Филип.

— Преди малко се обади Кейт Александър. Поиска да се срещнем рано сутринта, въпросът бил спешен…

— Каза ли защо?

— Сдобила се с нови улики по делото Д’Арси.

— Какви?

— Не пожела да говори по телефона. Вероятно ще тъна в предположения чак до сутринта. — В гласа й се долови колебание.

— Какво не е наред? — моментално го усети той.

— Не зная… Гласът на Кейт звучеше много странно. Сякаш беше изплашена от нещо.

— Изплашена? — Той тръсна глава, опитвайки се да проясни съзнанието си.

— Да.

— Откъде се обади?

— Не зная. Позвъних й у дома, просто да попитам дали всичко е наред. Но никой не вдигна.

— Значи си е легнала. Другата възможност е да ти е позвънила от службата и сега да пътува към дома си. На твое място не бих се безпокоил. До утрото остават само няколко часа и тогава ще разбереш всичко… Къде ще се видите?

— Тук, у дома.

— Искаш ли да дойда и аз?

— Не, ще се справя и сама. — От устата й се откъсна лека въздишка. — Извинявай за безпокойството, исках просто да ти кажа лека нощ. И още нещо: благодаря ти за днешния разговор… След него се чувствам далеч по-добре.

— Няма за какво да ми благодариш, Мадлин. А сега заспивай…

 

 

Седнал в колата си, паркирана срещу къщата на Мадлин, Гари видя как лампите в спалнята угасват.

— Питам се дали и хлапетата са тук… — промърмори полугласно той.

Никак не му хареса начинът, по който се беше държала Мадлин днес. Може би трябва да провери прозорците на долния етаж. Ако хлапетата спят, би могъл да рискува. Тя няма никакво право да му говори по този начин! За каква се мисли, да я вземат мътните?