Мими Лат
Адвокати и престъпници (28)

28

Същата вечер, малко след осем и половина, Мадлин и Филип привършваха вечерята си в ресторант „Грил“ на Бевърли Хилс. През цялото време бяха обсъждали стратегията си по делото Д’Арси и когато поднесоха кафето, вече почти нямаше какво да си кажат. В настъпилата тишина Мадлин ясно забеляза, че Филип е разтревожен. Пръстите му си играеха с лъжичката, лицето му беше напрегнато. Какво има, запита се тя.

Много скоро получи отговор на този въпрос, Филип въздъхна и вдигна глава.

— Разбирам, че се срещаш с Гари Сътър…

Тя замръзна от изненада. Деликатен и възпитан, Филип съвсем не беше от хората, които си пъхат носа в личните работи на околните.

— Излизахме заедно няколко пъти — кимна тя.

— Сериозно ли е?

— Все още е рано да се каже — озадачено го погледна тя. — Но какво има?

Той видимо се поколеба, после тръсна глава.

— Обикновено аз дори не бих споменал подобно нещо, но… — По лицето му изби руменина. — След като двамата поддържате по-близки отношения…

В очите на Мадлин се появи любопитство. За пръв път го виждаше да търси най-точните думи.

— Продължавай — рече тя.

— Гари дойде при мен и пожела да говорим за теб…

— За мен? — недоверчиво го погледна тя.

— Да. Поддържа становището, че не си достатъчно подготвена за делото Д’Арси…

Тя замръзна от изненада.

— Какво по-точно каза?

— Че делото е изключително важно и изпълнено с подводни камъни… Че медиите ще го наблюдават отблизо…

— Е, и?

— Ние не бива да допускаме никакви грешки и за подобно дело ще ни трябва прокурор с повече опит…

— Препоръча ли някого? — потрепна гласът на Мадлин.

— Себе си. Твърди, че е по-опитен…

Лицето й стана бяло като платно.

— Не мога да повярвам!

— Аз също бях доста шокиран…

— Но защо би казал подобно нещо?

— Нямам представа. Помислих си, че ти ще знаеш отговора на този въпрос…

— За съжаление не е така — поклати глава тя, после веждите й замислено се присвиха. — А ти самият имаш ли резерви по отношение на мен, Филип?

— Никакви.

— Слава богу — въздъхна тя. Какво тогава е искал да постигне Гари?

— Той ревнува ли те? — сякаш отгатна мислите й Филип.

— В какъв смисъл? — Сърцето й рязко ускори ритъма си.

— В професионален.

— О… — Облекчението й обаче беше краткотрайно. — Не съм сигурна… — Потърси точните думи, не искаше да унижава Гари в очите на Филип. — Преди няколко дни бяхме на купон. Част от присъстващите ме познаха от телевизията и започнаха да задават въпроси. Знаеш как става… — По лицето й се плъзна бегла усмивка. — Гари се дръпна настрана, изглеждаше доста ядосан…

— Какво ти каза?

Спомнила си обвиненията на Гари, че е получила случая, защото Филип Уайт е влюбен в нея, тя усети как по лицето й избива лека руменина. Как би могла да признае подобно нещо?

— Нещо от сорта, че ти си имаш любимци…

— Ясно — замислено кимна Филип.

Мадлин пренебрегна предупредителните звънчета в главата си и продължи:

— Може би е искал да каже, че се тревожи за мен. Делото ще бъде под фокуса на медиите и прочие… — Замълча, просто не знаеше какво повече да каже.

— Добре — тръсна глава той. — Предполагам, че отдавам прекалено голямо значение на всичко това… Съжалявам, че го споменах пред теб…

— Аз пък се радвам, че го стори, Филип. Нали затова са приятелите…

— За нещастие често става така, че съперничеството убива приятелството.

— Зная — усмихна му се тя с храброст, която не изпитваше. Дълбоко в душата й се появи мрачното подозрение, че Гари май няма да се окаже човекът, за когото е мечтала…

 

 

Настанил се удобно на дивана в кабинета с дъбова ламперия, Франклин Манинг отметна вълненото одеяло от коленете си. Не обичаше да изглежда прекалено болен, когато синът му е наблизо, а той щеше да се появи всеки миг. Диксън винаги се опитваше да използва за своите цели влошеното здравословно състояние на баща си, а днес Франклин беше твърдо решен да държи юздите в свои ръце.

Очите му пробягаха из помещението, което винаги беше обичал. В камината пламтеше огън, по стените и отрупаните с книги лавици играеха червеникави отблясъци. Напоследък все му беше студено. Докторът казваше, че това се дължи на сърцето, което вече не изпомпва кръвта с някогашната сила. Ужасно е да остаряваш, помисли си мрачно Франклин. Особено когато бъдещето на фирмата е под въпрос. Предстоящата конфронтация го караше да се чувства още по-зле.

Над камината беше поставена стара семейна снимка. Двамата с Ирен бяха прегърнали Диксън и Ан, още съвсем деца. От гърдите му излетя тежка въздишка. Какво стана, господи? Защо ние с Диксън винаги сме на нож? На вратата се почука.

— Здравей, татко — застана на прага Диксън. — Мама каза, че ще те намеря тук.

— Влизай, Диксън — отвърна Франклин и с неудоволствие установи, че гласът му прозвуча по-мрачно, отколкото би желал. — Сядай… — Изчака синът му да се настани в креслото и добави: — Преживях неприятен шок…

— Така ли?

— Научих за твърдението ти, че си видял новото завещание на Джеймс, при това в присъствието на двама свидетели.

— И?

Показалецът на Франклин се насочи към гърдите на Диксън.

— Кои са тези свидетели?

— Съжалявам, но не помня имената им, татко.

— Това са глупости и ти прекрасно го знаеш! — наежи се възрастният Манинг.

— Не ги помня — държеше на своето Диксън. — Просто не ми говореха нищо…

— Аз пък ще ти кажа нещо друго! Цялата тази работа е плод на твоите машинации! Опитваш се да поставиш Тео в положение, което брат му дори не е сънувал!

Десният клепач на Диксън започна да потрепва.

— Нищо подобно! Джеймс наистина беше решил да направи Тео свой наследник, така искаше да му предостави свободата да се разпорежда с „Д’Арси къмпани“ и фондацията.

— Много се съмнявам! — поклати глава Франклин. — Джеймс постепенно прехвърляше управлението на компанията върху Чарлс. Искаше да отдели повече време на сина си, а Чарлс беше единственият, на когото имаше пълно доверие.

— Може би Чарлс го е разочаровал! — сопнато рече Диксън.

Защо е толкова злобен по отношение на Чарлс, запита се Франклин. Някога бяха близки приятели… За съжаление отдавна, преди доста години. Очите му се спряха върху лицето на Диксън.

— Ще ме извиниш, но мисля, че в момента просто лъжеш!

— Всеки има право на мнение! — отвърна синът му и по шията му избиха алени петна.

— Виждам, че нямаш никакво намерение да проявиш разбиране и затова се налага да си изясним отношенията… — Франклин изпъна рамене и се изправи върху дивана. — Или незабавно ще ми дадеш имената на тези тайнствени свидетели, или…

— Ти какво, заплашваш ли ме? — почервеня Диксън.

— Точно така, заплашвам те! — изрева Франклин Манинг и стовари юмрук върху кожената седалка.

— Татко, сърцето ти!

— Затваряй си устата! — сряза го Франклин. — Или ще оттеглиш иска за оспорване на завещанието, или аз ще използвам целия си авторитет, за да осигуря президентското място на Чарлс!

— Защо вечно подкрепяш този Чарлс?

— Може би защото никога не ме е лъгал!

— Ха! Дано не се заблуждаваш!

Диксън прехапа устни и започна да съобразява. Много му се искаше да разкаже на баща си за сцената между Чарлс и Кейт, но си даваше сметка, че все още не разполага с твърди доказателства за връзката между тях. Освен това се безпокоеше, че Кейт наистина ще наруши професионалната етика, дори не му се искаше да си представи последиците от подобен акт. Не, много е рисковано… По-добре да изчака.

— Какво искаш да кажеш, Диксън? — изгледа го с тежък поглед Франклин.

— Искам да кажа, че Чарлс е двуличник и съвсем не е светецът, за който ти се представя…

— Надявах се, че ще остана неутрален, но ти ме лишаваш от избор.

Умът на Диксън бясно препускаше. Даде си сметка, че сега, на прага на успеха, няма никакъв смисъл да стига до разрив с баща си. Достатъчно беше да поддържа статуквото, докато Миндъл и останалите двама старши партньори решат какво ще правят. Може да излезе така, че помощта на баща му да стане излишна. Но въпреки това не бива да допуска Франклин открито да застане зад кандидатурата на Чарлс. Това е опасно, тъй като може да повлияе на останалите. Сега най-важното е да се печели време…

— Татко, позволи ми още веднъж да поговоря с Тео — прочисти гърлото си той. — Може би ще го убедя да се откаже от оспорването на завещанието…

— Вече няколко седмици те моля именно за това.

— Опитвах се, татко. Но Тео е упорит… — На устните му се появи бледа усмивка. — Но не се отказвам… Тео винаги се е вслушвал в съветите ми.

— Добре — кимна Франклин Манинг. — Дано да е така…

 

 

Чарлс беше въведен в луксозния апартамент на хотел „Сенчъри плаца“, запазен за губернатора Нед Брандън. Приятелят му стоеше с гръб към вратата, отправил поглед към прекрасната панорама зад прозореца.

— Здравей, Нед.

Губернаторът се завъртя, в очите му се появи топлина.

— Чарлс! — Стисна ръката на приятеля си и го прегърна през рамото. — Благодаря, че се отзова на поканата ми. Добре зная колко си зает!

— За теб винаги ще намеря време, Нед.

— Благодаря, приятелю. Ще пийнеш ли нещо?

— С удоволствие.

Нед Брандън се насочи към бара, а Чарлс въздъхна и поклати глава. Умората у губернатора, негов близък приятел, беше съвсем видима. Някога гъстата му коса беше оредяла и посивяла, а тялото му — доста отпуснато. Двамата бяха на една възраст, но Нед изглеждаше поне с десет години по-стар. Чарлс мислено се поздрави за упоритостта, с която продължаваше да поддържа формата си. Три пъти седмично пробягваше по пет мили на ден и това оказваше своето влияние.

— Вдигам тост за следващия член на Конгреса от Калифорния! — усмихна се той и пое кристалната чаша.

Нед се усмихна, чукна се и отпи една солидна глътка.

— Благодаря. Казвай сега как вървят нещата…

— Засега добре. Програмата за набиране на средства се изпълнява.

— Отлично. Ти си един от малцината, които държат на дадената дума.

— Опитвам се.

— Да поседнем — рече губернаторът и махна с ръка към кожения диван в ъгъла на богато обзаведената дневна. — Както знаем, Винс ще се кандидатира за губернатор в момента, в който аз обявя, че освобождавам поста и се включвам в предизборната кампания за Сената.

— Така е — кимна Чарлс и размърда рамене под отлично скроеното сако на костюма си.

— А областният прокурор Рон Милър ще се кандидатира за мястото на Винс като федерален прокурор…

— Такива бяха плановете му — съгласи се Чарлс.

— Но тези рокади оставят празно едно място, което съвсем не е маловажно — отбеляза губернаторът. — Все още ли поддържаш становището, че най-подходяща за него е Кейт Александър?

— Абсолютно — кимна Чарлс и тъмните му очи изпитателно пробягаха по лицето на приятеля му. — Ти, какво, да не би да си променил мнението си?

— Доста хора мърморят — откровено отвърна губернаторът. — Никак не им е приятно, че едно толкова съблазнително място се предлага на жена. За него има достатъчно квалифицирани кандидати от силния пол…

Чарлс потисна обзелото го раздразнение и леко се приведе напред.

— В това отношение имам новини за теб, Нед… Събрах информация за двамата основни кандидати за поста и мога да те уверя, че тя е достатъчна не само да ги изтрие от предизборните списъци, но и да им коства сегашните длъжности! Ще я използвам без всякакво колебание, повярвай ми!

Губернаторът се облегна назад и остави чашата си на масата.

— Толкова ли много държиш на тази жена?

— Абсолютно. Ти прекрасно знаеш, че имаме нужда от повече компетентни жени в съдебната система. — Чарлс замълча, после многозначително добави: — Освен това ми дължиш…

— Достатъчно — прекъсна го Нед Брандън и лицето му пребледня. — Излишно е да ми напомняш…

— Значи считаме, че въпросът е уреден.

— А тя знае ли, че играеш толкова грубо?

— И да не знае, скоро ще разбере.

 

 

Гласът на Чарлс екна възбудено в слушалката:

— Кейт, обаждам се от колата. Имам добри новини. Може ли да се отбия?

— Разбира се.

Десет минути по-късно тя отвори на позвъняването му. Чарлс пристъпи в антрето, сграбчи я в прегръдката си и я завъртя.

— Хей, какво става? — засмя се Кейт.

— Идвам от среща с губернатора.

— Той е в града?

— Да. — Пусна я на пода и целуна връхчето на носа й.

— Какво иска от теб?

— Куп неща — усмихна се загадъчно той. — И между тях беше един важен въпрос… Попита дали все още съм на мнение, че ти си най-подходящият кандидат за мястото на областен прокурор…

— И ти какво отговори? — блеснаха очите на Кейт.

— Казах „твърдо не“ — направи мрачна физиономия той.

— Стига де! — смушка го тя.

Той я сграбчи в прегръдката си и прошепна:

— Казах му, че ще бъдеш най-страхотният областен прокурор в историята на този щат!

— Прекрасно! — притисна се в него тя.

Останаха няколко секунди така, после Чарлс се отдръпна и в очите му се появи тревога:

— Ти какво направи с Диксън?

— Поставих го на мястото му — отвърна с категоричен тон Кейт, макар че в душата й продължаваше да тлее съмнението. Хвана ръката му и го затегли към дневната. — Ела, искам да чуя точно какво сте си говорили с губернатора…

Слушайки разказа на Чарлс, тя отново усети магнетизма, който излъчваше този човек. Когато нещата опрат до политика, никой не можеше да се сравнява с него. Но в радостната й възбуда се примесваше и безпокойство. То нямаше нищо общо с чувствата й, беше сигурна, че обича Чарлс. Радваше се пак да са заедно. Но болката отказваше да изчезне и лежеше там, съвсем близо до повърхността… От гърдите й излетя лека въздишка. За тези неща е нужно време…

Проблемът с Диксън също не излизаше от главата й. Силно се надяваше, че блъфът ще мине. Но едновременно с това си даваше сметка, че не знае как да постъпи, ако се получи обратното… Беше прекалено етична и по тази причина Чарлс никога няма да научи това, което тя знае за Диксън. То си оставаше професионална тайна и толкоз…

 

 

Андрю ядно затръшна слушалката. Майката на Томи току-що съобщи, че все още не може да събере остатъка от парите, които му дължи за защитата на сина й. По дяволите! Опитен адвокат като него би трябвало да знае, че трябва да прибере хонорарите си в аванс! Но не! Заслепен от жаждата за слава, той беше пренебрегнал основно правило в професията и сега ще трябва да си носи последиците. Е, все пак получих двадесет хиляди долара, напомни си с въздишка той. Малко, далеч по-малко от това, на което се надяваше… В процес като този защитниците получават хонорари в размер на стотици хиляди долари. Беше готов да се обзаложи, че Кейт Александър ще вкара поне милион в касата на „Манинг & Андерсън“ за защитата на Сандра д’Арси.

На път за затвора той още веднъж прехвърли в главата си вчерашния разговор със своя съдружник. Двамата подложиха на внимателен анализ всички обвинения срещу Томи, след което стигнаха до заключението, че каквото и да стане клиентът на Андрю трябва да се признае за виновен, като в замяна на това поиска по-леко наказание. Това беше единственият начин да спаси живота си.

Мислите му се насочиха към медиите. Много си падаше по шумната, почти циркова атмосфера, която съпътства подобни процеси. Беше твърдо убеден, че няма никакво значение дали печелиш или губиш в такъв процес. Важното е да участваш в него и хората помнят именно това… Е, хубаво. Ако Томи се навие да сключи сделка, той ще се превърне в главния свидетел на прокуратурата и това ще фокусира вниманието на медиите върху него. И върху адвоката му, разбира се… Решението беше взето: Томи трябва да свидетелства срещу Сандра на всяка цена! Сега остава да го убеди…

Доведоха затворника в помещението за свиждане и Андрю продължи обработката, започнала предишния ден.

— Наистина ли мислиш, че ще загубя?

— Нещата не вървят на добро — мрачно отвърна Андрю, моментално усетил, че отново ще се наложи да обяснява вероятния ход на делото. — Не можеш да разчиташ на алибито си. Никой не те е забелязал в бара, никой не е видял да го напускаш с човек на име Винсънт, никой не може да потвърди, че наистина си бил болен. В замяна на това разполагат с твой отпечатък на местопрестъплението. Калта по ботушите ти е идентична с почвата в близост до трупа. Колата ти е била засечена там във вероятния час на убийството. Взел си пари от Сандра. Знаел си, че има пистолет, знаел си къде го държи. Оръжие от същия тип и калибър е отнело живота на Джеймс д’Арси. Документиран е разговорът ти със Сандра, по време на който ти предлагаш да се отърват от съпруга й… — Андрю разпери пръсти и започна да изброява: — Имаш мотив, имаш възможност да извършиш престъплението, имаш средството… Какво ще си помислиш, ако си на мястото на съдебните заседатели?

— Както го разказваш, звучи много зле — призна с въздишка Томи.

— Съдебните заседатели са хора като всички останали — продължи Андрю. — А ти залагаш живота си на един зар! Не бива да забравяш, че ако не се обърнеш пръв към прокуратурата, Сандра ще бъде тази, която ще обяснява на съдебните заседатели как си убил съпруга й!

— Настина ли мислиш така? — разшириха се от страх очите на Томи.

— Сигурен съм.

— Какво да правя?

— Трябва да сключиш споразумение, Томи.

— Признавам се за виновен, така ли?

— Да. Хвърляш Сандра на вълците и спасяваш живота си.

— Не мога! — поклати глава младежът и нервно изпусна въздуха от гърдите си.

— Значи искаш да умреш?

— Не искам, но това не означава, че искам тя да умре вместо мен! — озъби се Томи. — Ти за какъв ме вземаш?

— Слушай ме внимателно — въоръжи се с търпение Андрю. — Признаваш се за виновен без наличието на особени обстоятелства и в замяна получаваш доживотна присъда.

— Какво означава „особени обстоятелства“? — попита младежът. — Че убийството е извършено за пари?

— Не само това. Означава и че си дебнал жертвата си предварително… В областната прокуратура ми дадоха да разбера, че няма да искат смъртно наказание и за Сандра. В най-лошия случай тя също ще получи доживотен затвор. Ако имате късмет, след девет-десет години и двамата ще бъдете на свобода.

Томи се замисли.

— А ако не дам показания срещу нея, тя изобщо няма да бъде съдена, така ли? — попита след известно време той.

— Не се заблуждавай — процеди Андрю. — Може би няма да я съдят този месец или тази година, но ще я съдят… Няма давност за предумишлено убийство. Полицията продължава разследването докрай, независимо колко време ще отнеме това. — Пръстът му се насочи в гърдите на Томи. — Рано или късно ще открият улики срещу нея, а това означава само едно: смъртна присъда, също като твоята!

— Добре. Да кажем, че приема сделката. Обясни ми какво ще стане след това.

Андрю търпеливо му описа процедурите — какво точно трябва да каже пред съдията, който е упълномощен да сключи споразумение, и какво ще направи съдията след това. Запозна го в детайли и с въпросите, които ще му бъдат задавани като свидетел по делото на Сандра. Това отне доста време, но колебанията на Томи останаха.

— Не искам да я натопя — промълви той.

Андрю скочи на крака и започна да шари из помещението. Този хлапак или е пълен глупак, или просто не си дава сметка за какво става въпрос! Очевидно счита, че отричането ще му донесе някаква полза, но не си дава сметка, че ако Сандра признае съучастието си пред съда, с него наистина е свършено! Май е време да сменя тактиката, мрачно въздъхна той.

Изправи се пред клиента си с широко разкрачени нозе и хладно попита:

— Имаш ли представа как изглежда екзекуцията?

Томи поклати глава, в очите му се появиха сълзи.

— Слагат те в една стъклена клетка, отвсякъде заобиколена със столове. Това се местата за хората, които наблюдават смъртта ти. Завързват те за един стол и слагат таблетките цианид в специален контейнер. Той започва да изпуска отровата във въздуха. Процесът не е нито бърз, нито приятен! Изпитваш чувството, че някой ти реже дробовете на парченца, започваш да крещиш и да се молиш за пощада. Ще се напикаеш, а вероятно и ще напълниш гащите… През цялото време ще те наблюдават. Очите ти ще изскочат от орбитите си, кожата ти ще стане морава, целият ще се гърчиш в агония… Кой знае, ако имаш късмет, може и по телевизията да те покажат…

Не беше нужно да продължава. Стиснал глава между дланите си, Томи се разтърси от ридания. Андрю търпеливо чакаше. Беше твърдо решен да не напуска помещението, преди да изтръгне съгласието на клиента си.