Мими Лат
Адвокати и престъпници (3)

3

— Било е екзекуция — рече Кейт.

— Какво? — стреснато я погледна Чарлс, видимо разстроен след идентификацията на трупа.

— Д’Арси е бил екзекутиран — повтори Кейт. — Застрелян е в тила хладнокръвно от човек, който е знаел какво върши.

— Не ставай смешна. Кой би пожелал да го убие?

— Не зная. Но грабителите не стрелят в тила на жертвите си.

— Не виждам смисъл — тръсна глава Чарлс. — Просто не виждам смисъл!

Кейт протегна ръка и го погали по рамото. За пръв път го виждаше толкова разстроен.

— Господи, едва издържах — мрачно промълви той. — Не можех да повярвам, че гледам трупа на най-добрия си приятел, проснат върху някаква маса!

— Не е лесно — кимна Кейт. — Вършила съм го много пъти, слава богу, с непознати… И пак не ми е било лесно.

— Въпреки това искаш да се върнеш към професията на прокурор? — погледна я с недоверие Чарлс.

— Да — кимна тя. — Понякога това е гадна професия, но на мен ми липсва…

— Аз предпочитам да си остана при финансовите сделки — поклати глава той.

Замълчаха. Кейт тайно наблюдаваше играта на светлините и сенките върху лицето на мъжа до себе си. Понякога имаше чувството, че го познава, друг път й се струваше, че не знае за него абсолютно нищо.

— Защо Джеймс е избрал за адвокат теб, докато Тео предпочита Диксън? — наруши мълчанието тя.

Той се извърна да я погледне, по лицето му пробяга усмивка.

— Не пропускаш нищо.

— Опитвам се. Нали затова съм учила?

— Джеймс и Тео не се разбираха — поясни Чарлс. — Вероятно Тео усещаше, че аз винаги съм на страната на брат му.

— А защо не се разбираха?

— Кой знае? — сви рамене Чарлс. — Джеймс не одобряваше онова, което интересува Тео. Най-вече артистичните му наклонности.

— Защото за него бизнесът е бил на първо място, така ли?

— Да.

— Имат ли други братя и сестри?

— Една сестра, Виктория. Тя отлично се разбираше с Джеймс. Проблемът беше между братята. На моменти Джеймс се държеше с Тео направо отвратително…

Кейт неволно се запита какъв в действителност е бил Джеймс д’Арси — галантният чаровник, с когото се запозна снощи, или грубиянът, който спореше с Тео под стълбите. Внезапно си припомни детайлите от разговора, който неволно беше подслушала. Тео беше заплашил Джеймс, но тя не го прие сериозно. Сега обаче се запита дали Тео е изпитвал такава омраза към брат си, че да посегне на живота му?

Ами младата вдовица? И тя не изглеждаше особено щастлива снощи. Дали пък не е решила да се отърве от един стар и много богат съпруг?

 

 

Диксън натисна бутона за автоматично набиране и с облекчение дочу гласа на Тео.

— Как се чувстваш?

— Гадно — призна с несигурен глас онзи.

— Ще ти мине, но това изисква време — окуражи го Диксън, прочисти гърлото си и добави: — Трябва да намерим документа, за който спомена Джеймс…

— Толкова ли е спешно? — въздъхна Тео.

— Абсолютно. Това е от решаващо значение за нас.

— Но аз не мога да нахлуя при Сандра или при мама и да започна да ровя!

— В никакъв случай — отвърна Диксън. — Трябва да действаш много внимателно. На Сандра ще кажеш, че ти трябват някои документи за погребението. Подхвърли, че с това ще й помогнеш да получи известна сума и тя няма да ти създава пречки… — В гласа му се появи хладно презрение. — С Абигейл няма да имаш проблеми. Тя никога не напуска покоите си на втория етаж и едва ли ще любопитства…

— Непрекъснато мисля за това — отвърна Тео. — И колкото повече мисля, толкова по-силно се убеждавам, че Джеймс отдавна е уредил въпроса. Ти сигурен ли си, че този документ не е вече у Чарлс?

— Не искам да му задавам въпроси. Може би изобщо не подозира за съществуването на подобна бумага. По-сигурно е да го открия, а после да говорим. До този момент компютърът на фирмата не показва нищо…

— По дяволите!

— Точно така, по дяволите! — повиши глас Диксън. — Затова трябва да се поразровиш. Тук става въпрос за нещо далеч по-важно от парите. За управлението на фондацията Д’Арси, за даренията на разни художници, за благотворителността… Все неща, които обичаш, Тео. Нима ще позволиш на Чарлс да се разпорежда с тях?

— Прекрасно знаеш, че не искам това.

— Добре. Не забравяй колко ти беше трудно да убедиш Джеймс изобщо да помисли по този въпрос… — Гласът му поверително се снижи: — Всичко може да се окаже напразно, ако не пипнем въпросния документ… — Помълча малко, после смени темата. — Между другото, баща ми обяви, че отлага оттеглянето си от фирмата…

— Защо?

— Заради смъртта на Джеймс.

— Съжалявам — въздъхна Тео. — Зная с какво нетърпение чакаш избора на нов старши партньор.

— Така е. Но баща ми каза, че отлагането ще е само за няколко седмици, докато нещата се уталожат. За мен така дори е по-добре, ще имам време да организирам подкрепа за кандидатурата си.

— Аха…

— Затова искам незабавно да се заловиш с търсенето на документа, Тео. Не го ли открием, за мен… хм… ще бъде доста трудно да уредя някои въпроси…

— Ясно — въздъхна Тео.

 

 

Детектив Боуър натисна звънеца на Д’Арси и скри прозявката си. Чувстваше се уморен. Хвърли поглед към Доналдсън. Партньорът му също не изглеждаше свеж. Отвори им прислужницата.

— Вкъщи ли е госпожа Д’Арси? — попита Боуър.

— Сеньората спи.

— Жалко, но… — Боуър потърси необходимите слова в бедния си испански речник, не ги откри и просто си показа значката.

Жената им направи знак да почакат и изчезна във вътрешността на къщата.

След няколко минути се появи отново.

— Сеньора казва почакате, тя идва бързо…

— Благодаря — промърмори Доналдсън.

Петнадесет минути по-късно двамата детективи огледаха с лека изненада домакинята, появила се в розов анцуг и високи маратонки. Лицето й беше старателно гримирано, а русата коса — вързана на конска опашка. Само очите й издаваха, че нещо не е наред. Бяха зачервени далеч повече от нормалното.

— Да? — изгледа ги с неприкрито раздразнение тя.

— Извинявам се за безпокойството, госпожо — започна Боуър, решил да бъде максимално любезен с наскоро овдовялата млада жена. — Но трябва да ви зададем няколко въпроса…

— А защо просто не ме оставите на мира?

Боуър направи опит да скрие изненадата си. Опечалените обикновено реагират със сълзи, а не с гняв.

— Много бихме искали това — рече той. — Но ние разследваме убийство. Снощи бяхте в шок, затова решихме да ви дадем малко време…

— Възхитена съм от тактичността ви! — сопнато отвърна Сандра.

Той направи опит да подмине сарказма в гласа й.

— Госпожо, трябва да научим нещо повече за навиците на съпруга ви.

— Кои по-точно?

— Отбиваше ли се някъде, преди да се прибере у дома?

— Не.

— Имате ли представа защо снощи е купил бутилка шампанско?

— Не.

— Някакъв специален случай?

— Не. — Кракът й нетърпеливо започна да почуква по пода.

— Госпожо — продължи твърдо Боуър, — имате ли в къщата килер или бар, в който мъжът ви държи шампанско?

— Да.

Боуър хвърли кратък поглед към партньора си. Едносричните отговори на домакинята започнаха да му дотягат.

— Можем ли да го видим?

— Предполагам. Следвайте ме. — Сандра ги поведе по дълъг коридор и спря пред една от вратите в дъното. Извади връзка ключове и я отвори. Щракна електрическия ключ и отстъпи крачка назад. — Моля…

— Благодаря — кимна Боуър и започна да се спуска по дървената стълба, следван от Доналдсън. Долу двамата се спряха и се огледаха, от устата на Боуър излетя тихо подсвирване. Четирите стени на просторната изба бяха запълнени с дървени рафтове, върху които имаше подредени стотици бутилки, включително и шампанско.

Върнаха се в малката дневна и Боуър се извърна към Сандра.

— Имате ли познат, който притежава бял или светъл „Мустанг“ нов модел?

— Не.

— Помислете си — настоя детективът, убеден, че забеляза някакъв проблясък в очите на младата жена. — Снощи съседите ви са видели подобна кола близо до входа на имението. Потеглила е рязко малко след като са чули подозрителен шум, най-вероятно изстрел…

Сандра разтърка челото си.

— Отговорът ми пак е „не“.

— Добре — въздъхна Боуър. — Можете ли да ни кажете защо снощи велосипедчето на сина ви е било извън имението?

— Извън имението?

— Да. Захвърлено на алеята край портала. Там, съвсем близо до улицата…

— И какво от това?

— Синът ви има ли навика да кара колелото си навън?

— То е детско велосипедче, с три колела. Трябва да попитам Мария… — Очите й бяха насочени надолу, палецът й олющи парченце лак от показалеца. Други признаци на нервност липсваха.

Боуър усети как обичайното търпение започва да го напуска.

— Бихте ли я повикали?

— Мария! — повиши глас Сандра.

Бавачката се появи на прага почти веднага, домакинята й подхвърли няколко думи на развален испански. Жената само сви рамене.

— Не знае нищо — преведе Сандра.

— Попитайте я защо не е прибрала колелото в къщата.

Сандра се подчини, бавачката изстреля бърз залп от неразбираеми слова.

— Казва, че синът ми паднал и си ожулил коляното. Тя го взела на ръце и го прибрала в къщата. Той плачел, от коляното му капела кръв… — Ръката на Сандра най-сетне легна в скута. — Вероятно е забравила за колелото…

— Ясно — кимна Боуър и изпусна въздуха от гърдите си. — Обадете ми се, в случай че си спомните още нещо. Номерът ми е на картичката…

— Това ли е всичко?

— Засега да. Извиняваме се за безпокойството, госпожо.

Сандра затръшна вратата зад тях.

— Как си с испанския? — попита Боуър, докато се насочваха към алеята.

— Не бих казал, че го владея добре — отвърна Доналдсън.

— Аз също — въздъхна Боуър. — Но въпреки това съм готов да се закълна, че бавачката не каза и половината от това, което ни предаде госпожа Д’Арси.

— Май си прав — колебливо се съгласи Доналдсън.

 

 

Кейт отвори вратата на кабинета на Чарлс.

— Как си?

— Както може да се очаква — отвърна той. Очите му бяха подпухнали като на човек, който е прекарал безсънна нощ. В ръцете му имаше голяма снимка, от онези, груповите, които се правят за спомен след завършване. — Знаеш ли, ние с Джеймс и Диксън бяхме съученици…

— Джеймс не беше ли по-възрастен от теб?

— Да, но аз взех две години за една…

Кейт пое снимката от ръцете му и втренчи поглед в лицето на младия Чарлс. Стори й се изненадващо зряло, почти същото като днес, ако не се броят посивелите слепоочия, разбира се.

— Ударът е тежък за всички вас… — промълви тя.

— Телефонът не е спрял — въздъхна той. — Току-що приключих един кратък разговор с президента. Обади се да ми каже колко е благодарен за подкрепата на Джеймс през всичките тези години… — Взе снимката от ръката й и добави: — И президентът беше в нашето училище, но две години по-напред от нас…

Вдигна куфарчето си на писалището и започна да го тъпче с документи.

— Отивам при Абигейл д’Арси, трябва да уточним подробностите по погребението…

Кейт беше чувала, че Абигейл д’Арси е истинската глава на прочутата фамилия и нищо не става без нейното съгласие.

— Как го понесе? — заинтересува се на глас тя.

— Твърдо, макар мъката й да е огромна — отвърна Чарлс. — Цял ден дава заповеди за предстоящото погребение. Винаги съм бил на мнение, че ако някой в тази страна има царствена осанка, това е именно Абигейл… — Веждите му леко се повдигнаха, очите му спряха върху лицето на Кейт. — Убеден съм, че дори от гроба би могла да ръководи собственото си погребение!

Кейт неволно се усмихна, после смени темата:

— А Сандра как е?

— Вдигнала скандал на зълва си и я прогонила от къщата. Двете с Виктория отдавна не се понасят.

— Защо?

Чарлс поклати глава и направи гримаса.

— Не бих казал, че Сандра беше приета с разтворени обятия от фамилията Д’Арси… Особено след като Джеймс се разведе след двадесет години щастлив брак, за да се ожени за бременната красавица… Абигейл е истинска лейди и това й помогна да се държи любезно с новата си снаха, но Виктория… — Той се поколеба. — Е, нека кажем, че тя трудно общува с когото и да било… — Помълча, после добави: — Между другото Франклин отложи излизането си в пенсия… Поради смъртта на Джеймс и допълнителната работа, която се струпа на гърба ни.

Лицето на Кейт помръкна.

— Няма за какво да се тревожиш — побърза да я успокои той. — Става въпрос за няколко седмици.

Тя бързо се овладя.

— Съжалявам, не би трябвало да ти се оплаквам. Особено когато си изгубил най-близкия си приятел.

Пристъпи към него, прегърна го за секунда, после се обърна и напусна кабинета. В коридора забави крачка, после се спря. Едва вчера нещата изглеждаха блестящо. Перспективите за професионално развитие, личният й живот… А днес всичко е тягостно и някак лишено от блясък. Безнадеждно…

 

 

Денят на погребението беше мрачен и тежък. Кейт мразеше погребенията, а това щеше да е по-ужасно от всички. Преди всичко, защото на него щеше да присъства и Ан, съпругата на Чарлс. С течение навремето, оттук-оттам, тя беше научила за трудния характер на Ан. Самият Чарлс не обичаше да говори на тази тема. Каза й само, че двамата имат ярко несъответствие в характерите и той отдавна би я напуснал, но не го е сторил заради децата и уважението си към Франклин. Сега, въпреки че знаеше за намеренията му да се разведе веднага, ако оглави фирмата, Кейт изобщо не се чувстваше по-добре.

Особено след като Франклин отложи оттеглянето си.

Лорин я помоли да отидат на погребението с нейната кола и Кейт охотно прие. Днес имаше нужда от компания.

— Мислех, че ще отидеш с баща си — каза тя, докато Лорин се наместваше на седалката до нея. Беше облечена в проста на вид черна рокля от бутик „Ескада“, която подхождаше великолепно на червената й коса и златиста кожа.

— Появило се е нещо спешно — проточи с южняшкия си акцент Лорин. Кръстоса дългите си крака и закопча предпазния колан. — Уф, направо съм труп! На теб не ти ли се отразява ужасното напрежение в кантората през последните два дни?

— Всички са разстроени от смъртта на Джеймс — отвърна Кейт и се включи в оживеното движение на булевард „Санта Моника“. — Толкова много неща трябваше да се свършат… — В душата й отново се надигна тревожният въпрос за собственото й бъдеще след тази неочаквана смърт. Тръсна глава и го прогони, стори й се срамно да мисли за себе си сега, докато един добър човек лежи в ковчега си.

— Не е само смъртта на Джеймс — натъртено отвърна Лорин. — Нещата във фирмата се объркаха и от решението на Франклин да отложи оставката си.

— Но това е временно отлагане — рече Кейт и смени платната на движение. — Само докато се оправят нещата около фамилията Д’Арси.

— Не бъди толкова наивна, Кейт — проточи Лорин. — Нашата компания отдавна е разделена на два враждуващи лагера по въпроса за наследника на Франклин. Знаеш, че това може да бъде Чарлс или Диксън. Смъртта на Джеймс само ще удължи агонията… — Помълча, после подхвърли: — Но стават и някои други неща…

— Какви?

Очите на Лорин внимателно опипаха лицето на Кейт изпод полуспуснатите клепачи.

— Надявах се ти да ми кажеш…

— Страхувам се, че нямам нищо за казване — сви рамене Кейт.

Лорин отново направи пауза.

— След трагедията Диксън и Арнолд са непрекъснато заедно — подхвърли най-сетне тя. — Неизменно в компанията на Тео д’Арси. Нещо става…

— Защо не попиташ Арнолд?

— Защото по-скоро би си прехапал езика, отколкото да ми отговори…

Кейт отбеляза горчивината в гласа на Лорин. Очевидно никак не й харесваше да работи под ръководството на Арнолд Миндъл. Фактът, че Кейт получи поста завеждащ отдел още с постъпването си в „Манинг & Андерсън“, докато Лорин беше обикновена служителка, отдавна се беше превърнал в ябълка на раздора между двете приятелки.

— Във всеки случай няма да съм изненадана, ако работата във фирмата зацикли поради настроенията, които царят в нея относно заместника на Франклин — добави Лорин.

— Дано да не е така! — разпалено отвърна Кейт. — Вярно е, че Чарлс и Диксън не мелят брашно, но и двамата са загрижени за доброто на „Манинг & Андерсън“.

— Ха-ха! — изсмя се презрително Лорин.

Кейт усети как се стяга.

— Какво означава това? — попита тя.

Лорин се приведе към нея и заговорнически прошепна:

— Чух, че ако Диксън стане президент, ние ще се слеем с една известна нюйоркска кантора, която отдавна мечтае да ни лапне…

Нещо, на което Чарлс е непримирим противник, помисли си Кейт.

— Дано да грешиш — каза на глас тя. — Големите фирми са толкова безлични. Лично аз нямам никакво желание да работя в кантора с още седемстотин юристи.

— Страх те е да не се превърнеш в малка рибка сред водите на голямото езеро, а? — подхвърли Лорин.

Кейт стисна устни, за да не изригне острите думи, които бяха на върха на езика й. Напоследък, особено след като се появи перспективата за избор на нов член на управителния съвет, тя все по-трудно успяваше да разговаря приятелски с Лорин.

За разлика от Лорин, която търсеше престижа на новата длъжност, Кейт искаше участие в управителния съвет на фирмата по съвсем практични причини: най-вече финансовата независимост, която би й осигурил подобен пост. Лорин нямаше нужда да се тревожи за такива тривиални подробности като парите, но положението на Кейт беше съвсем различно. Тя си даваше ясна сметка, че въпреки усилията на Чарлс по набирането на средства, кандидатурата в изборите за законодателна власт положително означава лични финансови разходи, при това значителни. Ето защо трябва на всяка цена да влезе в управителния съвет, да стане съдружник със съответен дял от печалбата на фирмата.

Зави наляво по Родео драйв и се насочи към центъра на Бевърли Хилс. Пред Църквата на Бога-Спасител бяха паркирани множество черни лимузини. Кейт с облекчение въздъхна, когато пред колата се изправи един униформен служител и пое грижата за паркирането.

Полицейски кордон задържаше тълпата зяпачи на отсрещния тротоар. Пред входа на църквата имаше няколко телевизионни екипа. Мъже в пожарникарски униформи брояха влизащите в храма хора, други внимателно събираха поканите.

Кейт забеляза приятелските поздрави между Лорин и няколко доста известни люде. Завиждаше й, въпреки волята си. Не можеше да разбере защо жена като Лорин се ражда с връзки и влияние, докато други — като самата нея, трябва да се борят със зъби и нокти, за да се доберат до поредното стъпало на обществената стълбица.

Вътрешността на храма, издигнат в испански стил, със сводове и арки, беше запълнена до край. Кейт с благодарност се насочи към местата на последния ред, които нейна колежка от фирмата беше проявила съобразителността да запази. Лорин я последва.

Кейт огледа добре облечените хора около себе си и изпита доволство от факта, че сутринта се отби да вземе от химическото чистене официалното си костюмче от черен креп. Във въздуха се носеше тежкият аромат на белите гардении, розовите гладиоли и туберози, които бяха отрупали ковчега и мястото пред амвона. Раменете й потръпнаха. В църквата беше хладно и тихо, въпреки присъствието на толкова много народ.

— Напомни ми да ти разкажа за един разкошен млад адвокат, с когото се срещам напоследък — прошепна в ухото й Лорин. После, без да чака споменатото напомняне, започна да й описва качествата на въпросния мъж.

Екна музиката на органа, Кейт опря пръст в устните си. Очите й се насочиха към скъпия бронзов ковчег, отрупан с цветя. Зад него се виждаха членовете на семейството, облечени в черни дрехи. Дори от последния ред личеше, че семейство Д’Арси страни от младата вдовица Сандра.

Сандра д’Арси седеше неподвижно, малко встрани от останалите. Тя все още не можеше да повярва, че Джеймс е мъртъв. Очите й механично проследиха как инвалидната количка на осемдесетгодишната му майка Абигейл влиза в църквата, тикана от униформен шофьор. Потръпна, като видя скъпото палто от норка със съответната шапка, черния воал и дантелените ръкавици. Абигейл никога не ми прости, че станах съпруга на скъпоценния Джеймс, рече си тя. И дълбоко ме мрази.

После мислите й се насочиха към Джими. Сутринта шофьорът на Абигейл дойде да го вземе, сега детето се намираше в имението на старата дама, под надзора на специално наета бавачка. Защо не го оставиха при Мария, която Джими познава и обича? Но Абигейл не позволи дори да се говори по този въпрос. Нещата трябва да са такива, каквито ги вижда тя.

Толкоз.

О, господи! Сандра не можеше да се отърве от подозрението, че след смъртта на Джеймс семейството ще направи опит да й отнеме детето завинаги.

Размърда се върху твърдата скамейка, това предизвика кръвнишкия поглед на Виктория д’Арси Мандевил, седнала най-близо до нея. Сандра се почувства самотна в плътното обкръжение на хора, които я ненавиждат. Ех, ако Томи можеше да е тук!

Започна да й призлява от тежкия аромат на цветята, примесен с не по-малко тежкия парфюм на Виктория. Вътрешностите й се преобърнаха и тя неволно отмести поглед от тъжната гледка пред себе си. Църквата продължаваше да се пълни с опечалени. Какво ли е станало с Томи, запита се тя.

Вече втори ден не вдигаше телефона, а тя не смееше да отиде с колата до жилището му. Част от въпросите на полицията я караха да се опасява, че те подозират за връзката им.

Очите й се спряха върху Реймънд Мандевил, съпруга на Виктория. Изпита пристъп на отвращение от подпухналото му лице и зачервен, изпъстрен със синкави венички нос. Приведен към жена си, той шепнешком я осведомяваше за важните личности, пристигнали за опелото. Между тях бяха вицепрезидентът на Съединените щати със съпругата си, както и бившата президентска двойка плюс няколко сенатори. От благоговението върху тлъстото му лице човек би останал с впечатлението, че се намира на коронясване, а не на погребение.

А какво става с Тео, запита се тя. Той беше единственият от фамилията Д’Арси, който се отнасяше с нея добре. Но Сандра не го беше виждала от нощта на убийството. Дали му е мъчно за Джеймс, или и той злорадства? Вдигна глава точно навреме, за да го види как се настанява на близката скамейка. Приведен над него, Диксън шепнеше в ухото му. Тези двамата май кроят нещо, озадачено поклати глава Сандра.

Мрачните й мисли бяха прекъснати от Чарлс, който съчувствено я докосна по рамото.

— Как се чувстваш, скъпа?

— Добре — прошепна тя и неволно се запита какво хапче й беше дал докторът сутринта. Устата й съхнеше от него. Не искаше да го вземе, но отстъпи пред настояванията на Виктория. — Кога ще започват?

— Тихо! — изгледа я ледено Виктория. — Ще започнат, когато пристигнат всички поканени! — Гласът й беше остър и изпълнен с неприязън.

— Недей така, Виктория — обади се Чарлс. — И без това не й е леко… — Обърна се към Сандра и добави: — Очакваме губернатора. Скоро всичко ще свърши.

— Благодаря — прошепна Сандра и сведе глава на гърдите си.

Предпочиташе да бъде навсякъде другаде, но не и тук. Ненавиждаше Виктория и нейното високомерие, очевидните й опити да я унижи в присъствието на Чарлс.

От мястото си на последния ред Кейт наблюдаваше как Чарлс утешава вдовицата. После зад амвона се изправи внушителната фигура на достопочтения отец Джон Мартин и в църквата се възцари дълбока тишина. Молитвата за отлетялата душа на Джеймс д’Арси беше тържествена и прочувствена, а когато губернаторът Брандън приключи кратката си прочувствена реч за покойника, в очите на много от присъстващите блестяха сълзи.

Кейт слушаше внимателно, но очите й постоянно се връщаха върху главите на Чарлс и Ан, седнали далеч напред. В един момент, видяла как русата глава на Ан се навежда да прошепне нещо в ухото на Чарлс, тя бе пронизана от ревност, а в душата й се появи желанието да изкрещи: „Не смей! Той е мой!“.

Детективите Боуър и Доналдсън също бяха в задната част на храма. През цялото времетраене на траурната церемония опитните им очи търсеха нещо необичайно сред присъстващите. За момента официалната версия за убийството на Д’Арси все още беше въоръжен грабеж, но Боуър беше достатъчно благоразумен, за да следва единствено нея. Годините му в полицията бяха повече от осемнадесет, пълни десет от тях бяха изминали в отдел „Убийства“. Той беше човек с изключително развит нюх и доказана обективност — качества, които му помагаха да носи тежкото бреме на полицейската професия, без да се превърне в корумпиран алкохолик.

— Я ми кажи какво мислиш за детското велосипедче, захвърлено точно пред входа на имението? — продължаваше да пита своя партньор той. — Това някак не се връзва с представите за реда в Бел Ер… А и лъжите на госпожа Д’Арси. Фактът, че подмени изцяло обясненията на бавачката красноречиво доказва тревогата й във връзка с това велосипедче. Прибави към всичко и факта, че в съдбовната нощ някакъв неизвестен тип търси богата, отрупана с бижута жертва, която непременно ще спре да отмести велосипедчето от входа на имението…

Не, нещата не са толкова прости, въздъхна в себе си Боуър и очите му отново пробягаха по събралото се множество. Въпреки твърдението на Доналдсън, че повечето въоръжени грабежи стават именно по този начин — чрез проследяване на жертвата. „Добре де — беше възразил той. — След като нападателят не е знаел къде живее Д’Арси, как е възможно да го изпревари, да паркира колата си и да се скрие в храсталаците, сред които открихме неизвестни отпечатъци? Ами изстрелът в тила? От упор, като екзекуция. Кой грабител би постъпил така? Далеч по-вероятно е да имаме работа с наемен убиец или пък с някакъв маниак…“

В цялата работа има нещо гнило, рече си Боуър. Вече беше решил, че трябва да провери всички делови отношения на Д’Арси, включително тези на семейството и приятелите му.

Забравяйки за миг къде се намира, Боуър се извърна към Доналдсън и прошепна:

— Много бих искал да знам защо човек, който притежава богати запаси от „Дом Периньон“, реколта 1986 г., ще отиде да си купи от магазина една бутилка от абсолютно същото вино…