Мими Лат
Адвокати и престъпници (10)

10

Сандра седеше с нещастен вид в големия ролс, който плавно се носеше към имението на Абигейл д’Арси. Шофьорът беше вдигнал стъклената преграда, която го разделяше от пътниците в задната част на лимузината.

— Пак си пиян! — просъска Виктория д’Арси Мандевил и се извърна към мъжа до себе си. — Какво ще си помисли мама?

Реймънд само я изгледа с кървясалите си очи, измъкна сребърното шишенце с монограм от вътрешния си джоб и отпи една глътка. Избърса устните си с длан и едва тогава благоволи да изръмжи:

— Хич не ми пука какво ще си помисли майка ти!

Сандра се беше настанила на допълнителната седалка срещу тях, с гръб към шофьора. Не можеше да понася вечните им кавги. Защо не й позволиха да отиде със собствената си кола? Дали Виктория не подозира нещо? Все още помнеше възклицанието й, когато Джеймс ги запозна: „И ти си се оженил за тоя боклук?!“. Не, Виктория не бива да разбере за Томи! Един господ знае какво е способна да стори! По гърба на Сандра пробяга тръпка.

Умираше за една цигара, но знаеше, че не бива да пуши нито в колите им, нито в къщите им. Жалко, че тези ограничения не се отнасяха за алкохола. От Реймънд се разнасяше такава воня, че направо й се повдигаше.

Даваше си сметка, че след като отворят завещанието на Джеймс (причина за настоящата визита), тя най-сетне ще разполага с известна сума собствени пари. И най-сетне ще може да върши каквото пожелае…

 

 

Зад волана на един мерцедес 560 CEK се беше настанил Диксън, на седалката до него пътуваше Тео д’Арси. Диксън беше облечен в безупречно скроен морскосин костюм, добре поддържаните му ръце с лекота въртяха волана по многобройните завои на пътя.

— Не се безпокой — промърмори успокоително той.

— Опитвам се — отвърна Тео. Беше доволен, че Диксън се отби да го вземе. В момента се нуждаеше от всяка подкрепа, която можеше да му бъде предложена. Красивото му лице беше смръщено в мрачна гримаса, непрекъснато мислеше за това, което щеше да чуе в завещанието на брат си. Дано го е променил, въздъхна той. Обеща да го стори!

 

 

Абигейл д’Арси седеше изправена в инвалидната си количка, спряна срещу огледалото на тоалетната масичка в просторната дневна на втория етаж. След смъртта на мъжа си рядко напускаше този апартамент, независимо от факта, че беше прикована към количката няколко години преди това. Погребението на Джеймс беше едно от редките събития през последните десет години, които я бяха принудили да напусне дома си.

Провери за последен път грима си, ръката й се плъзна по изрядно сресаната сива коса. Още не мога да повярвам, че Джеймс не е тук, въздъхна тя, докато проверяваше закопчалките на обиците си. Чувстваше се много самотна. Диамантите на ушите и шията й влизаха в ярък контраст със скромната й черна рокля от фина вълна.

Сега й остана само един син. Тя без съмнение обичаше Тео, но той не беше Джеймс. Самотен светъл лъч в тунела на мъката беше малкият й внук Джими. По всяка вероятност и единствен, както вървят нещата. Тео не показва никакви признаци, че има нужда от семейство и деца, а Виктория и Реймънд очевидно не бяха способни на наследство — от деня на сватбата им бяха минали близо двадесет години.

Абигейл позвъни на иконома, който щеше да я свали на приземния етаж с помощта на специалния асансьор. За внучето ще организирам нещата по-добре, решително си рече тя.

 

 

Кейт последва иконома през огромния входен вестибюл с блестящ полилей, отново се възхити на прекрасните картини, окачени по стените. Поканиха я да влезе в просторната дневна на Д’Арси. Около мраморната маса се бяха настанили всички, в средата й блестеше великолепна кристална фруктиера от „Тифани“.

Очите й пробягаха по лицата на присъстващите. Всички гледаха през нея, сякаш не съществуваше. Единствено Чарлс, настанил се на домакинското място, я възнагради с приятелска усмивка. С въздишка на облекчение тя се отпусна в самотния свободен стол.

В стаята се усещаше враждебност. Тя очевидно не беше предназначена за Кейт, но въпреки това косъмчетата на тила й започнаха да настръхват. Знаеше, че през последните години адвокатите рядко практикуват ритуално отваряне на завещания. Беше възприета една по-проста и по-практична форма — копия от съответното завещание се раздават на наследниците и всеки от тях има право да потърси адвоката за разяснение. Но Абигейл беше настояла да се спази традицията и сега всички чакаха.

— Госпожица Александър вече е тук, можем да започваме — каза Чарлс, прочисти гърлото си и започна да говори. Очите на присъстващите се заковаха в лицето му.

— Преди всичко ми позволете да изразя дълбоките съболезнования на всички от „Манинг & Андерсън“ по повод трагедията, сполетяла семейството ви. За съжаление Франклин Манинг е на легло и няма да може лично да поднесе своето съчувствие.

Кейт внимателно наблюдаваше поведението на Чарлс и още веднъж се възхити от умението му да привлича вниманието на всички край себе си. Този човек е роден победител, помисли си тя.

— Всички ние сме покрусени от кончината на Джеймс — продължи семейният адвокат. — За мен той беше не само клиент, но и близък приятел. Винаги ще усещам липсата му…

— Благодаря, Чарлс — отвърна с твърд глас Абигейл. Ръката й махна по посока на Тео и Виктория. — Семейството ми цени високо помощта на „Манинг & Андерсън“ в този труден за нас момент.

— Моля, няма защо — скочи Диксън, решил да изпревари Чарлс.

— Наистина няма за какво да ни благодарите — добави против волята си Чарлс, взе една кристална чаша от подноса до себе си и отпи няколко глътки. После разтвори папката от кафяв картон пред себе си и извади от нея продълговат бял плик. Разкъса го с широк жест, положи листовете пред себе си и започна да чете с тържествен глас.

Кейт слушаше по-важните клаузи с неотклонно внимание, а очите й наблюдаваха реакциите на семейството.

Абигейл седеше абсолютно неподвижна, тъмните й очи не изпускаха лицето на Чарлс, ръцете й бяха спокойно отпуснати в скута. Виктория гледаше съпруга си с такова отвращение, че всички присъстващи го усетиха. А самия Реймънд не го свърташе на едно място, пръстите му нервно се преплитаха и разплитаха. Диксън също беше нервен — признак за това беше потрепването на десния му клепач, което Кейт беше забелязвала и преди. Тео беше стиснал устни до побеляване, тялото му беше като заковано за стола.

Чарлс прелисти една страница, прокашля се и продължи. Гласът му беше уверен, както винаги.

Според промяната в предбрачния договор, Джеймс оставяше пет милиона долара в разпореждане на вдовицата си. Лихвите от тази сума тя можеше да ползва веднага, а самия капитал — след две години. Пет милиона долара си беше истинско богатство, но в сравнение със състоянието на Д’Арси изглеждаше нищожно. Чарлс спомена, че общата му стойност надхвърля един милиард долара.

— В допълнение Сандра д’Арси получава в свое владение семейното имение и резиденцията, застроена върху него — прочете Чарлс.

Сандра седеше с наведена глава и чупеше ноктите си. От време на време вдигаше до очите си смачкана книжна салфетка. Кейт неволно се запита дали сълзите на младата вдовица са искрени. Нещо я караше да се съмнява, не беше сигурна, че това красиво момиче действително е обичало мъжа си. Но независимо от всичко, от този миг нататък Сандра се превръщаше в една доста богата вдовица.

Чарлс продължи да чете, а Кейт забеляза погледите, които си размениха Диксън и Тео. Лицето на Тео потъмня още повече, тялото му излезе от вцепенението и започна да се мести върху стола. Очите на Диксън станаха зли.

Напрегнатата тишина в залата стана още по-наситена, когато Чарлс прочете, че е определен за изпълнител на завещанието и главен управител на състоянието на Джеймс, включително всичките му банкови активи, докато синът му — Джеймс д’Арси младши навърши двадесет и пет години. Кейт знаеше, че тези банкови активи се състоят основно от контролния пакет акции на „Д’Арси къмпани“. На присъстващите стана ясно, че Тео е бесен от избора на Чарлс за управител на всичко това. Но Чарлс беше споменал пред Кейт, че и в предишните завещания на Джеймс тази роля е била определена за него — това едва ли представляваше особена изненада за семейството.

В следващия раздел на завещанието изрично се посочваше, че като изпълнител на завещанието и управител на състоянието на Джеймс д’Арси Чарлс Римън автоматически заема и поста председател на управителния съвет на „Д’Арси къмпани“, а също и на фондацията „Д’Арси“. Лицето на Тео видимо пребледня. Той щеше да наследи тези длъжности само в случай, че Чарлс умре или не е в състояние да изпълнява функциите си.

Най-накрая стигнаха до финалните абзаци.

— Това завещание е подписано лично от Джеймс д’Арси в присъствието на трима юристи от „Манинг & Андерсън“, дата 31 януари миналата година.

Тео скочи на крака и напусна стаята.

Лицето на Абигейл се превърна в ледена маска.

— Чарлс, няма да е зле да поговориш с него — с мъка процеди тя.

— И аз ще отида — предложи услугите си Диксън.

Чарлс и Диксън откриха Тео в библиотеката.

— Какво не е наред? — попита Чарлс и внимателно затвори вратата зад гърба си.

— Той лично ми каза, че е променил завещанието си! — отвърна с болка Тео.

— Как така го е променил?

— Джеймс трябваше да посочи Тео за управител на състоянието си — отвърна вместо него Диксън. — И да го назначи за президент на фондацията.

— Можеш ли да си спомниш кога сте говорили по този въпрос? — попита Чарлс и хвърли внимателен поглед към мрачния мъж.

— Няколко пъти го правихме — отвърна Тео.

Гласът му беше толкова тих, че Чарлс се наведе, за да го чува.

— Можеш ли да бъдеш по-конкретен? Какво точно ти каза Джеймс?

— Каза, че аз ще поема нещата, ако с него се случи нещо непредвидено…

— И е добавил, че нещата вече са уредени, нали? — вметна Диксън.

— Истина ли е това? — попита Чарлс.

— Да. Няколко дни преди смъртта си ми каза, че нещата са уредени.

— На мен не ми е споменавал нищо — поклати глава Чарлс, без да обръща внимание на недоверието, което се появи върху лицето на Диксън. В момента пет пари не даваше за мислите, които се въртят в главата на партньора му. — Диксън, ти направи ли справка със служебния компютър? Възможно е Джеймс да е предал новия документ на някой друг от фирмата, макар че лично аз не вярвам в това… Може би се е свързал с Франклин?

— Вече се сетих да проверя — поклати глава Диксън. — Но не открих нищо.

— Тогава не виждам как е възможно да съществува друго завещание — въздъхна Чарлс, после се извърна към Тео и добави: — Да ти е споменавал, че ползва услугите на друга юридическа фирма?

Тео поклати глава и погледна Диксън.

— Възможно ли е това?

— Съмнявам се, но ще проверя.

— Действай дискретно — посъветва го Чарлс. — Не искам някой да си помисли, че сме изгубили доверието на Джеймс…

— Благодаря, зная какво да правя.

— И сега какво? — попита Тео.

— Страхувам се, че не можем да направим нищо, ако не открием нов документ, надлежно подписан от Джеймс. В сила е последното му завещание — това, което току-що прочетох.

— Но това не е честно! — възкликна Тео. — Той определено искаше да го промени! Чух го от устата му!

— Напълно възможно, но ръцете ми са вързани — отвърна Чарлс и неволно потърси подкрепата на партньора си: — Обясни му какво казва законът, Диксън…

— Твърде рано е да правим предположения — поклати глава Диксън и хладно се отдръпна от Чарлс. — Тео трябва да прецени всички възможни алтернативи. Чак тогава ще говорим…

— За какво? — погледна го изненадано Чарлс.

— Дали ще оспорваме шибаното завещание! — натъртено отвърна Диксън.

Чарлс заби презрителен поглед в лицето на зет си.

— На какви основания, ако смея да попитам?

— Ще разбереш, като му дойде времето — отвърна жлъчно партньорът му.

Чарлс потисна желанието си да му друсне един в зъбите, обърна се към Тео и рече:

— Виж какво, майка ти е доста разстроена. Бъди така добър да се върнеш оттатък… А после можем да се съберем и да поговорим като нормални хора…

— Не мога да се преструвам повече! — извика Тео. — Скъпият ми брат никога не ме вземаше на сериозно! В един момент помислих, че най-сетне се е променил, но очевидно не е така! Все още се опитва да ме контролира, дори от шибания си гроб! — Ръцете му се свиха в юмруци. — Край! Не издържам повече!

— Имаш право — обади се Диксън, хвърли враждебен поглед към Чарлс и последва Тео към вратата.

 

 

Боуър и Доналдсън почтително слушаха заключенията на Робърт Еймсли, един от най-опитните лабораторни криминалисти, прочул се далеч отвъд границите на Лос Анджелис, а и на цяла Калифорния. Той им обясняваше балистичната характеристика на куршума, изваден от главата на Джеймс д’Арси.

— Стигнахме до категоричното заключение, че този куршум е изстрелян от определен тип оръжие. С изключение на ловните пушки и карабините с гладка цев, всяко огнестрелно оръжие има нарези, които помагат за точното попадение в целта. Те оставят своите следи върху куршума и са точни като отпечатъци на пръстите.

Експертът продължи с обясненията си, а Боуър скрито се усмихна. Еймсли беше известен с учителската си страст, винаги се стремеше да обяснява нещата до най-незначителните подробности.

— Значи сте сигурен от какъв пистолет е изстрелян куршумът, попаднал в главата на Д’Арси? — нетърпеливо попита Доналдсън.

— Бих казал, че е така — кимна Еймсли. — Куршумът е бил изстрелян от полуавтоматичен пистолет „Ругер“, калибър 22.

— И ние си помислихме същото — обади се Боуър. — Съпругата на убития е притежавала такъв пистолет, сега задачата ни е да го открием. — Бръкна в платнения сак, който носеше, и извади един пистолет. — Току-що го открихме в кабинета на жертвата… Не е „Ругер“, но все пак искаме да го проверите…

— Няма проблеми — пое оръжието Еймсли. — Но още отсега ви казвам, че това не е оръжието на престъплението.

— Ясно. Искам да разбера дали с него е стреляно напоследък. Не мога да си обясня защо човек като Д’Арси ще държи у себе си нерегистрирано оръжие.

— Веднага ще се заема с това — увери го Еймсли.

— Без оръжието на престъплението не можем да докажем нищо — мрачно поклати глава Боуър. — А и с него ще ни трябват още доказателства.

Еймсли разтвори папката със заключенията пред себе си и небрежно попита:

— Открихте ли на местопрестъплението гилзи от друго оръжие? Нещо, което да ви навежда на мисълта, че по жертвата е стреляно и от друг човек, освен от убиеца?

— Само един изстрел — въздъхна Боуър. — При това без гилза. Убиецът вероятно е бил достатъчно съобразителен, за да я прибере…

Еймсли затвори папката и се почеса по брадичката.

— В такъв случай бих казал, че е действал предумишлено и отлично е съзнавал какво върши…

— И ние стигнахме до същото заключение.

— Мислите, че жена му го е гръмнала изотзад?

— Не — поклати глава Боуър. — Според нас не тя е натиснала спусъка… Вероятно става въпрос за заговор… — Боуър помълча малко, после добави: — Има и още нещо… Направихме отливка от един отпечатък, който открихме в близост до местопрестъплението. Кой работи върху него?

— Вероятно Холмс, ей там, от другата страна на коридора…

— Добре — изправи се Боуър и стисна ръката на криминалиста. — Благодарим за помощта.

— Няма нищо. Потърсете ме, ако откриете нещо ново.

Двамата полицаи излязоха от лабораторията и тръгнаха по коридора.

— Какво мислиш? — попита Доналдсън.

— Винаги съм неспокоен, когато едно разследване опре единствено до заключенията на криминалистите — въздъхна Боуър. — Съдебните заседатели трудно приемат подробности от сорта на балистични експертизи и тем подобни…

Влязоха в лабораторията, която се помещаваше зад вратата в дъното на коридора. Оказа се, че Холмс е на обяд. Оставиха бележка да им се обади и тръгнаха към асансьора.

— Според мен този отпечатък ще се окаже ключ към загадката — промълви Доналдсън. — Градинарят твърди, че е поливал някъде около четири часа следобед. А това означава, че отпечатъкът е оставен след това време и преди убийството на Д’Арси…

— Прав си. Но пистолетът на съпругата не ми излиза от ума. Трябва да го намерим на всяка цена. Ако той действително се окаже оръжието на престъплението, значи и хипотезата ни за заговор ще излезе вярна… Вземи няколко души и претърсете още веднъж района. Вземете разрешението на съседите… Ако имаме късмет, може би ще пипнем една много богата млада вдовица…