Мими Лат
Адвокати и престъпници (6)

6

Кейт влезе в огромното фоайе на хотел „Сенчъри плаца“ и се насочи към „Уотър Едж“, където вече се беше настанила Лорин.

— Търсих те — наведе се над нея тя и леко я целуна по бузата. — Мислех, че ще тръгнем заедно…

— Имах работа навън — отвърна Лорин и целуна въздуха до главата й.

Кейт заобиколи масата и се наведе към масивното туловище на Рейчъл Шулмън, чието обсипано с лунички лице беше оградено от стърчаща във всички посоки червена като ряпа коса. Обожаваше тази жена, която беше главен организатор на техните периодични събирания. Омъжена, с две деца, Рейчъл живееше в долината Сан Фернандо и беше една от най-известните адвокатки там.

Решението да обядват заедно веднъж в месеца бяха взели още като студентки в юридическия факултет, където страдаха и тържествуваха заедно и в продължение на три години бяха неразделни. През първата година след дипломирането си спазваха ритуала с фанатична точност. По-късно, както обикновено става, срещите им се организираха все по-трудно, след доста отлагания и промени. На практика стана така, че секретарките им станаха по-близки от самите тях, тъй като непрекъснато поддържаха контакт помежду си в опит да координират свободното време на своите началнички.

— Къде е Мадлин? — попита Кейт и зае свободното място до прозореца.

Обичаше този ресторант, отрупан със зеленина. Под дискретното осветление блестяха безупречно белите покривки на масите, разположени далеч една от друга, приборите върху тях излъчваха солидно спокойствие.

— Оставила бележка, че ще закъснее — промърмори Лорин и й подаде листче хартия. — Но иска да й поръчаме любимите раци…

Кейт хвърли бегъл поглед на бележката и си поръча салата от морски деликатеси.

— И тъй — огледа ги делово Рейчъл. — Нещо ново на любовния фронт?

Кейт само поклати глава и опипа салфетката в скута си. Много й се искаше да им разкаже за Чарлс, но за това и дума не можеше да става преди официалната му раздяла с Ан. Особено пък в компанията на Лорин, която не би трябвало дори да подозира за връзката им. Един ден ще им го заявя на висок глас, закани се тя. Дори ако трябва да се кача на масата!

— Ето я Мадлин — рече тя, доволна от шанса да се измъкне.

Блестящата кестенява коса на Мадлин Гулд енергично се развяваше по посока на масата им, в походката й имаше нещо чувствено. Наблюдавайки гъвкавата й фигура, Кейт си спомни за прякора, който беше получила във факултета: „Страхотното тяло“…

— Извинявам се за закъснението — задъхано рече Мадлин.

— Нищо не си изпуснала — небрежно отвърна Лорин. — Тъкмо се канехме да започнем с любовните интриги…

— Как е нашата заместник-прокурорка? — топло се усмихна Рейчъл.

Кейт отвори уста да отговори, но навреме се осъзна. Думите на Рейчъл не бяха предназначени за нея. Странно, рече си тя. Дори след три години частна практика продължавам да се чувствам прокурор.

— Много бачкане — престорено нацупи устни Мадлин. — Днес нямах дела и си бях обула дънките, но за късмет един от новите заместници се разболял и шефът Филип Уайт моментално ме изстреля да чета обвинителния акт пред Втори състав… И кой, мислите, беше председател на съда? Старият сухар Робъртс!

— О, не! — възкликна Рейчъл. — Мога да предположа какво се е случило!

— Точно така — кимна Мадлин. — Огледа ме със сбърчен нос и промърмори: „Предполагам, че това облекло е особено подходящо за делото, госпойце Гулд… Нали все още сте госпойца, а не госпожа?“ — Мимиките й бяха толкова сполучливи, че останалите избухнаха в смях.

Кейт гледаше одухотвореното лице на Мадлин. Магнетичното й влияние върху околните беше такова, че пледоариите й в съда почти винаги се увенчаваха с успех.

— Тоя дъртак отдавна трябва да е в пенсия — подхвърли тя. — Всички знаят, че не понася жените юристи. Двамата със съдията Фернел са направо невъзможни! Лично присъствах на едно дело на Фернел, при което той изгони една адвокатка с панталон и й заповяда да се яви подходящо облечена…

— Страхувах се, че това ще се случи и на мен — въздъхна Мадлин. — Но ме спаси жакетът.

— Аз пък не понасям официалните костюмчета — промърмори Лорин. — Те са за мъже. Облечена в подобно нещо, всяка жена изглежда като баба ми.

Появи се келнерът с отрупан поднос, Кейт усети великолепния аромат на пържените раци в чинията на Мадлин. Но реши да си остане на салатата, тъй като много й се искаше да свали малко от теглото си до следващия уикенд. Чарлс беше обещал да се измъкне и да отидат някъде на плаж.

— Как е Филип? — обърна се към Мадлин тя.

— Добре — кратко отвърна приятелката й, насочила вниманието си към чинията.

— Поздрави го от мен.

Мадлин само кимна.

Какво става, запита се Кейт. Обикновено Мадлин е открита и жизнерадостна, поведението й към мен винаги е било приятелско. Но днес избягва да среща погледа ми. Дали не е научила нещо?

— Реши ли да се кандидатираш за областен прокурор? — скочи в дълбокото тя.

— Да — кимна Мадлин. — Нямаше как да откажа на Филип, който много държи на това.

Кейт усети как коремните й мускули се стягат.

— Аз също ще се кандидатирам — усмихна се пресилено тя.

— Точно от това се страхувах — кимна Мадлин.

Над масата се възцари неудобно мълчание. Почувствала това, Рейчъл размаха вилицата си по посока на Кейт:

— Убитият милиардер Д’Арси не беше ли клиент на „Манинг & Андерсън“?

— Да, беше…

— Странно — въздъхна Рейчъл. — Каквото и да им се случи, богаташите винаги са на първа страница…

— Ще ти кажа и нещо друго — намеси се мрачно Лорин. — Когато умре човек със състояние от няколко милиарда долара, събитието неизбежно събира лешоядите. Никога досега не съм виждала толкова машинации, тайни срещи и приглушени разговори в нашата кантора!

— Какво става? — попита Рейчъл, местейки поглед от Кейт към Лорин.

— Съдружниците са в конфликт далеч преди смъртта на Д’Арси — поясни Лорин. — А тази смърт им даде още един повод за раздори…

Кейт не можеше да повярва на ушите си. Във фирма с високопоставени клиенти като „Манинг & Андерсън“ дискретността е задължителна, никой служител няма право да обсъжда публично състоянието на делата й.

— Представяш нещата прекалено драматично, Лорин — тактично подхвърли тя. — По-добре да говорим за нещо друго…

Лорин направи гримаса и демонстративно й обърна гръб.

Рейчъл прехвърли вниманието си върху Мадлин.

— Ще се заеме ли прокуратурата със случая?

— Може би — отвърна с лека усмивка Мадлин. — Затова предлагам да не го обсъждаме тук.

От гърдите на Кейт се откъсна въздишка на облекчение, а Рейчъл направи повелителен жест по посока на Лорин.

— Тогава започвай да разказваш за новото си гадже!

— Казва се Андрю Стюарт — усмихна се Лорин и се облегна на стола. — Доста известен адвокат по наказателни дела…

— На няколко пъти съм пледирала срещу него — обади се Мадлин. — Добър професионалист, да не говорим за външния му вид…

— Страхотен е, нали? — проточи Лорин. — С тази копринена руса коса и блестящи сини очи… За такъв като него мога да кажа сбогом на самостоятелния живот!

Кейт изненадано я погледна. Досега Лорин никога не беше споменавала за възможността да се омъжи за Стюарт. Доколкото беше осведомена, двамата се срещаха сравнително отскоро. Само допреди две седмици Лорин се виждаше с друг мъж. На практика спомена за Андрю Стюарт едва в деня на погребението.

— Толкова ли е сериозно? — полюбопитства тя.

— Все още не — призна Лорин. — Но мисля, че бих могла да докарам нещата дотам…

— По дяволите, никога вече брак! — намръщено рече Мадлин. — Не му искам нито меда, нито жилото! Между другото, следващия уикенд Сам ще вземе децата и аз съм свободна… Някой да иска да дойде с мен в МОКА?

— Баща ми ще идва — промърмори Лорин. — Освен това сигурно ще се видя и с Андрю…

— Семейни задължения — сви рамене Рейчъл. — Обещали сме барбекю на хлапетата…

— Аз вероятно няма да съм тук — обади се последна Кейт.

— Къде отиваш, скъпа? — жадно я погледна Рейчъл.

— С една приятелка планирахме да отскочим до Палм Спрингс — излъга Кейт и се помоли на Бога да не я познаят по гласа.

Рейчъл погледна часовника си.

— Време е да бягам. В два часа имам среща с клиент. — Сложи една банкнота на масата, извини се и потегли към изхода.

— Чакай, и аз си тръгвам — извика след нея Мадлин, хвърли своята банкнота на масата и я последва.

 

 

Портиерът докара първо колата на Мадлин. Яркочервена спортна тойота, проява на независимостта от живота, който беше водила със Сам. По време на брака им той избираше и караше колите на семейството: най-вече корвети, поршета и БМВ…

Мадлин беше пренебрегнала съвета, който й даде майката на Сам: „Добрата съпруга никога не се състезава открито със своя мъж“. Подчинявайки се на инстинктите си, тя постъпи в юридическия факултет и по този начин стана вторият юрист в семейството. Крехкото самочувствие на Сам не понесе този факт, той стана капризен и зъл. Не след дълго Мадлин подаде молба за развод.

Насочи колата към магистралата, която след двадесет минути щеше да я отведе в областната прокуратура, в главата й се появиха мрачни спомени от последните месеци на брака й със Сам. Закъсняваше, чакаше я много работа. В дни като днешния съжаляваше, че беше избрала професията на прокурор. Кейт и Лорин работеха в луксозна обстановка, бяха спокойни. По време на срещата нито едната, нито другата поглеждаха часовниците си, очевидно разполагаха с много свободно време.

Замисли се по въпроса за кандидатурата на Кейт. Не й беше приятно да се състезава с нея. Ще трябват много пари, вероятно ще се наложи да приеме предложението на Лорин. Но преди това трябва сериозно да го обмисли. Просто защото Лорин не е от хората, които предлагат помощ, без да искат нещо в замяна…

След месечните събирания с приятелките си Мадлин неизменно се питаше дали е постъпила правилно, като прие длъжността заместник областен прокурор. Ясно си представяше какво я чака в кабинета — купища папки с оплетени дела, разпит на свидетели, разговори с полицаи и младши сътрудници, липса на достатъчно време за подготовка по поредното дело. Понякога й идваше до гуша, струваше й се нелепо да работи толкова много, а да получава толкова малко. Въпреки това обичаше своята работа, успешният завършек на поредното дело й носеше дълбоко вътрешно удовлетворение. Един ден ще получа и най-високия пост в прокуратурата, въздъхна в себе си тя. Просто защото го заслужавам!

 

 

Лорин и Кейт напуснаха ресторанта и тръгнаха да прекосяват просторното хотелско фоайе. Лорин хвърли поглед към огледалната облицовка на една от носещите колони и остана доволна от вида си. До колоната разговаряха група мъже, сред тях тя с изненада забеляза високата фигура на Андрю. Почти в същия миг я забеляза и той, извини се и тръгна насреща й.

— Здрасти.

Поздравът му беше предназначен за Лорин, но очите му бяха заковани върху лицето на Кейт и това не остана незабелязано. Как смее да я зяпа така, кипна вътрешно Лорин, но нямаше избор и неохотно ги запозна:

— Андрю, това е Кейт Александър, работим заедно… Кейт, запознай се с Андрю Стюарт.

— Здравейте — протегна ръка Андрю, усмивката му стана ослепителна.

— Радвам се да ви видя — отвърна Кейт.

Лорин забеляза, че Андрю задържа ръката й прекалено дълго и многозначително я стиска.

— Току-що приключихме с обяда и бързаме да се върнем в службата — забързано рече тя, опитвайки се да привлече вниманието на Андрю. Нямаше никакво намерение да пуска на Кейт последното си завоевание. — А ти какво правиш тук?

— Делови обяд, който закъснява — отвърна Андрю. — Чакаме още един човек… — После се извърна към Кейт и попита: — В коя област на правото работите?

Кейт понечи да отговори, но беше изпреварена от Лорин.

— В областта на наказателното право — малко троснато отвърна тя и дръпна Кейт по посока на изхода. — Трябва да вървим… — Изминаха няколко крачки, след което тя се извърна и подхвърли: — Уговорката за неделя вечер остава, нали?

Андрю разсеяно кимна с глава, очите му продължаваха да фиксират Кейт.

— Чудесно — рече Лорин. — Обади ми се…

— Разкошен е — каза Кейт, когато се отдалечиха на безопасно разстояние. — Но защо му каза, че съм специалист по наказателно право?

— Наказателно право, защита на рецидивисти — все тая! — тръсна глава Лорин. — Искаш ли да те откарам?

— Взела си колата за две пресечки? — учуди се Кейт.

— Имам и друга работа навън.

Кейт се поколеба, после поклати глава.

— Не, предпочитам да се разходя. Денят е чудесен…

Махна с ръка на приятелката си и пое по тротоара.

 

 

Откъде познавам този човек, питаше се Кейт, докато бавно крачеше към офиса. После изведнъж се сети — преди няколко дни се беше возила в асансьора на Сенчъри билдинг в компанията на Андрю.

В коридора се сблъска с Чарлс.

— Днес изглеждаш великолепно — отбеляза той, оглеждайки с одобрение бялото й костюмче.

— Благодаря — усмихна се тя.

— Ела за малко в кабинета ми.

Затворил вратата зад гърба й, Чарлс смени изражението на лицето си и нервно попита:

— Къде беше? От два часа те търся по вътрешния телефон!

— Днес беше денят на месечния ми обяд с колежките от юридическия факултет — засмя се тя. — Съберем ли се, винаги губим чувство за времето.

— Още ли се събирате? — учуди се Чарлс.

— О, да.

Той се поколеба, после смутено попита:

— Не стана въпрос за нашите… хм… за нашите отношения, нали?

— Разбира се, че не — стрелна го ядно тя.

— Извинявай — въздъхна той. — Просто искам да съм сигурен, че Ан ще научи за връзката ни от мен и от никой друг. Няма да е приятно това да стане благодарение на поредната клюка, пусната от Лорин Кънингам…

— Добре — кимна тя, усетила с нова сила трудностите в отношенията между двамата. — Между другото, останах с впечатлението, че областната прокуратура е започнала следствие по смъртта на Джеймс д’Арси.

— Какво те кара да мислиш така?

— Вероятно нежеланието на Мадлин Гулд да обсъжда този въпрос — сви рамене Кейт.

— И ти мислиш, че това е професионална предпазливост на прокурор?

— Да, може би… — кимна тя. — Но ще поживеем, ще видим. За какво си ме търсил?

— Да ти съобщя добри новини — усмихна се той. — През уикенда можем да отскочим до Каталина…

— Чудесно!

— За съжаление ще трябва да си взема и малко работа — предупреди я Чарлс.

— Аз също — усмихна се тя.

Това беше без значение. Работа или не, двамата щяха да имат предостатъчно време един за друг.

 

 

Седнал пред компютъра, детектив Доналдсън от отдел „Убийства“ прилежно вършеше домашната си работа. Набираше сложните кодове на програмата, известна с трудното за произнасяне съкращение ТКСКОР, или „Телекомуникационна система на калифорнийските органи на реда“. Бавно и методично изписваше на екрана имената на всички юридически и физически лица, които са имали някаква връзка с Джеймс д’Арси. Търсеше главно оръжията, регистрирани на тези имена. Информацията за тях беше вкарал в компютъра от други източници — най-вече от РП — регистрацията при продажбите. Собствениците на магазини за оръжие бяха задължени да изпращат информация за всяка продажба до Министерството на правосъдието и там тази информация влизаше в главния компютър. Получил данните, Доналдсън незабавно отбеляза, че разследването им се разширява.

Един час по-късно колата на двамата детективи спря пред магазина за спортни стоки и оръжие „Кимбъл“ на булевард Холивуд.

— Собственикът, ако обичате — рече Боуър на продавача с луничаво лице и тикна значката си под носа му.

Няколко минути по-късно към тях се приближи набит мъж със среден ръст и обветрено лице, който се представи като Джефри Кимбъл.

— Какво обичате?

Боуър му показа значката си и отвърна:

— На 7 януари тази година от вас е купен полуавтоматичен пистолет „Ругер“, калибър 22. Искаме допълнителна информация за клиента.

— Сега ще проверя — кимна Кимбъл.

След няколко минути отново беше при тях.

— На посочената дата съм продал „Ругер“, калибър 22 на госпожа Сандра д’Арси, адрес Рок Каниън драйв 2413, Бел Ер, Калифорния.

— Точно — кимна Боуър. — Да си спомняте нещо за въпросната дама?

— Да, изглеждаше страхотно — ухили се Кимбъл и изразително извъртя очи.

Боуър извади снимка на Сандра д’Арси и я тикна под носа му.

— Това същата дама ли е?

— Аха.

— Да сте я виждали преди това?

— Не съм. — Мъжът отмести поглед и започна да оглежда рафтовете.

Боуър остана с впечатлението, че иска да се отърве от тях.

— Искаме да научим всички подробности по покупката — твърдо рече той.

— Ами, дойде и поиска пистолет, който да може да носи в чантичката си — отвърна собственикът.

Боуър изчака евентуалното продължение, но здравенякът мълчеше.

— Посочи ли някаква причина?

Кимбъл захапа долната си устна, помълча още малко, после поклати глава:

— Не си спомням… Може и да е посочила, но съм забравил…

Тоя май ще ме кара да му вадя думите с ченгел, въздъхна Боуър, втренчи тежък поглед в лицето на собственика и подхвърли:

— Тя не взе покупката със себе си, нали?

— Не. Попълни формулярите за регистрация и си тръгна. — Кимбъл сведе поглед към дневника в ръцете си. — Получила е пистолета на 21 януари.

Боуър си отбеляза, че Сандра е изчакала точно двете седмици, които се изискват по закон.

— Купи ли и амуниции? — попита на глас той.

Кимбъл отново направи справка с регистъра.

— Да. Кутия патрони 22-ри калибър.

— Друго? — В душата на Боуър започна да се надига раздразнението.

— Помоли да й покажа как се стреля с този пистолет.

— Показахте ли й?

— Обикновено не отказвам на красиви жени, но посъветвах дамата да си вземе инструктор. Дадох й името и адреса на агенцията, с която работя.

— Коя е тя?

— Клуб „Револвер“ в Бевърли Хилс.

Боуър си отбеляза името и адреса в бележника, после вдигна глава.

— Благодаря. Пак ще ви потърсим, ако се наложи…

Върнаха се в колата.

— И тъй, съпругата притежава оръжие… — замислено промълви той и се почеса по брадичката. — Ще се наложи пак да я посетим.

Доналдсън само кимна, на лицето му се появи угрижено изражение.