Мими Лат
Адвокати и престъпници (48)

48

— Повтори още веднъж, Франк — извика Кейт, намръщена от лошата връзка.

— Мария каза, че Джеймс редовно малтретирал Сандра. Побоищата ставали все по-жестоки и тя била сериозно разтревожена за момичето.

— Мръсник! — кипна Кейт. — Слава богу, че си осигурихме показанията на Мария. Но искам да бъда сигурна, че това наистина е така.

— Зная…

— Какво друго каза?

— Понякога Джеймс побеснявал до такава степен, че преследвал и нея.

— Но защо не е напуснала, за бога?

— И аз я попитах същото. Явно е била привързана към момченцето, но има и нещо друго… Изпитвала състрадание към Сандра, която била сред малцината, отнасяли се човешки с нея.

— Най-накрая някой да каже добра дума за клиентката ми — въздъхна Кейт. — Надявам се, че Мария е приела да се върне и да даде показания пред съда.

— Тъкмо тук е проблемът — мрачно отвърна Франк. — Тази жена буквално умира от страх.

— Какво я плаши?

— Имиграционните власти.

— Че какво я интересуват нашите имиграционни власти, след като вече се е прибрала в Мексико?

— Подала е документи за легален престой в Щатите. Страхува се, че властите ще ги отхвърлят, след като разберат за нелегалната й работа у нас.

— А дава ли си сметка, че без нейните показания Сандра ще бъде осъдена за предумишлено убийство?

— Да. Няколко пъти й изтъкнах това.

— Тя съмнява ли се в невинността на Сандра?

— Не. Убедена е, че момичето няма нищо общо с убийството. Била е разтревожена от появата на полицията, но мислела, че те разпитват Сандра за обира на къщата няколко месеца по-рано.

— Тогава от какво се е подплашила? От официалния арест?

— Не — отвърна Франк. — След като отвели Сандра, тя разбрала, че цялата отговорност за Джими пада върху нея. После обаче се появил Чарлс и на развален испански й обяснил, че ще отведе детето при Абигейл. Направила опит да го разубеди, тъй като прекрасно знаела, че Сандра не може да понася възрастната дама. Но Чарлс не й обърнал внимание. След това не й оставало нищо друго, освен да си събере багажа.

— Нима Чарлс е казал нещо, което да я изплаши?

— Не зная.

— Тя все още ли е в твоя хотел?

— Да. В момента е в стаята ми с някаква своя братовчедка.

— Би ли я попитал какво е казал Чарлс, когато е отишъл да прибере детето?

— Ще се наложи да почакаш малко.

— Разбира се. Предпочитам да почакам, тъй като се опасявам да не се разпадне връзката.

— Окей.

Кейт извади бележките си за бъдещия процес и започна да ги преглежда. Слушалката остана притисната до ухото й. Най-сетне, след около пет минути, които й се сториха часове, Франк отново се появи.

— Не е казал нищо повече от това, което вече ти съобщих — поясни той. — Но съм готов да се закълна, че се уплаши от въпроса ми и очевидно скри нещо. Оставих я, тъй като се опасявах, че ще изгубиш търпение.

— Благодаря — въздъхна Кейт и се завъртя заедно със стола си. — Все пак искам да измъкнеш от нея всичко, което й е казал Чарлс. Може би е пояснил, че ще я викат за свидетел и там ще трябва да разкрие нещо неприятно. Може би е видяла как Сандра показва пистолета си на Томи… Трябва да научим истината, независимо каква е тя. Кажи на Мария, че животът на Сандра виси на косъм.

— Ще направя каквото мога — обеща Франк. — Но не ти гарантирам нищо.

Кейт замълча, после изведнъж вдигна глава.

— Хрумна ми нещо, Франк… Качи се горе и кажи на Мария, че Сандра е много болна… Нека остане с впечатлението, че животът й е в опасност… После я попитай как ще се чувства, ако Сандра умре, без никой да повярва в невинността й.

— Кейт, не мислиш ли, че…

— По дяволите, Франк! — прекъсна го тя. — Аз съм длъжна да опитам всичко възможно, за да спася живота на клиентката си!

— Добре, добре. Задръж така, отивам…

Кейт зачака, нервите й се опънаха до скъсване. В главата й се въртяха налудничави мисли, пръстите й нервно стискаха писалката. Франк се върна на телефона в мига, в който й се стори, че не издържа повече.

— Не зная какво да мисля — призна с колебание в гласа той.

— Какво ти каза Мария? — стисна слушалката Кейт.

— Чарлс се появил в къщата няколко седмици преди смъртта на Джеймс. Било късно вечерта, Мария вече била в леглото. Измъчвало я безсъние и решила да си свари чаша мляко. На връщане от кухнята чула гневните гласове на Джеймс и Чарлс, които се карали за нещо. Думата „завещание“ й направила впечатление, тъй като двамата многократно я повтаряли. После вратата на кабинета се отворила и Чарлс излетял навън. Бил бесен. Джеймс изтичал след него и викал нещо. Мария се скрила под стълбите. Чарлс напуснал къщата, а Джеймс се върнал в кабинета и затръшнал вратата след себе си. Едва тогава Мария се промъкнала обратно в своята стаичка.

Странно, помисли си Кейт. Чарлс никога не беше споменавал, че е имал разногласия с Джеймс. Ще трябва да го попитам, рече си тя.

— Кейт, там ли си?

— Извинявай, бях се замислила. Но какво общо има това с думите на Чарлс при вземането на детето?

— О, пропуснах да ти кажа… Чарлс я попитал дали ги е чула да се карат през въпросната вечер…

— Какво му е отвърнала тя?

— Че си е легнала рано, тъй като Джими имал навика да се буди още на разсъмване. Но не е сигурна дали той й е повярвал.

— Друго?

— Това е. Предадох ти всичко, което каза.

— Страхувам се, че все още нищо не разбирам — поклати глава Кейт.

— Значи сме в една лодка — мрачно се пошегува детективът.

— Франк, трябва да я убедиш да се върне с теб! Не ме интересува как ще го направиш и колко ще струва, но го направи! Само тя може да спаси Сандра. Ще й осигурим закрила срещу санкциите на имиграционните власти, аз лично ще се погрижа да й намеря спокойна квартира. Можеш да й обещаеш, че веднага след делото ще се заемем с официалното й разрешение за престой.

— Кейт, не можеш да обещаваш такова нещо — предупреди я Франк.

— Кажи й, че ще направя всичко възможно. И наистина ще го сторя, обещавам!

— Добре, ще видим какво ще излезе…

Кейт остана неподвижна дълго след като слушалката в ръцете й онемя. Какво ли още знае тази жена, питаше се тя. Дали няма да излезе така, че вместо да спасят Сандра, показанията й ще я окачат на въжето? Ох, дано не сбъркам, като настоявам да изправя Мария в съда, тежко въздъхна тя.

 

 

Диксън пътуваше към жилището на баща си със свъсени вежди. Беше ядосан от безцеремонния начин, по който му заповядаха да се яви. Влезе в къщата и се насочи към кабинета. Завари възрастния мъж пред камината, излегнат на кожения диван с одеяло върху краката.

— Здравей татко, пожелал си да ме видиш — хладно рече той.

— Да, Диксън. Седни.

Лицето на Франклин Манинг беше мрачно, очите зад стъклата на пенснето бяха непроницаеми. Диксън притеснено се отпусна на ръба на стола.

— Каква е тази важна работа, която не може да почака до утре?

Баща му го погледна и започна, подбирайки внимателно думите си:

— Сторил си нещо непростимо, Диксън!

— Непростимо ли? — присви очи Диксън. — Струва ми се, че тази дума е твърде мелодраматична.

— Стига вече с тези игри! — отсече Франклин. — Провел си тайна среща с представител на нюйоркската адвокатска кантора „Ливингстън & Кентър“!

— Чарлс вече те е уведомил, а? — скочи на крака Диксън. — Гадно копеле!

— Сядай! — заповяда баща му и отметна одеялото от краката си. — И не смей да използваш подобен език в мое присъствие!

— О, я стига! Чарлс ти е надрънкал куп глупости и сега ти възнамеряваш да ми откъснеш топките, нали?

— Той просто потвърди подозренията, които храня от известно време насам. А за твоето предателство научих от съвсем друго място — уведоми ме един стар съученик.

— Кой? — изненадано го погледна Диксън.

— Сигурен съм, че съм ти споменавал за Осгуд Торнуолър. В момента е юридически съветник в „Ливингстън & Кентър“. Преди няколко седмици звънна да ме поздрави за успешното начало на преговорите за сливане между двете фирми. И от тогава насам аз напразно чакам да ме информираш по въпроса.

— Не ти вярвам! — извика Диксън. — Това е работа на Чарлс и аз ти обещавам, че няма да му се размине! — Клепачът му започна да играе. — Искаш ли да чуеш истината за скъпоценния си зет? Чух, че от доста време насам чука твоята най-просперираща сътрудничка Кейт Александър! — На лицето му се появи иронична усмивка. — Сега какво ще кажеш в защита на скъпия Чарлс?

Франклин пребледня и се замисли. После поклати глава, стана и пристъпи към бюрото.

— Не ти вярвам, Диксън! — В ръката му се появи някакъв документ. — Мисля, че се опитваш да отвлечеш вниманието ми от наистина важните въпроси!

Старецът очевидно е изкуфял, смаяно си помисли Диксън. А това в ръката му вероятно е проектодоговорът за обединението, който отмъкна Чарлс. Май ще е най-добре да успокоя топката, въздъхна той.

— Заседанието беше с опознавателна цел — промърмори.

Пръстът на стареца се насочи в гърдите му.

— Срещнал си се с тези влечуги зад гърба ми! Предупредих те, че не желая никакви контакти с подобни типове и все още съм на същото мнение! За съжаление обаче ти очевидно не ме уважаваш и вършиш каквото ти хрумне. По този начин ме лишаваш от избор. — В очите на Франклин се появи гневен блясък. — Съобщавам ти официално, че не можеш да разчиташ на подкрепата ми при избора на президент!

— Така ли? — скочи на крака Диксън. — Значи ще повериш скъпоценната си фирма на онзи идиот Чарлс, обръщайки гръб на собствения си син?!

— С подобен език няма да стигнеш доникъде, Диксън! — хладно го изгледа Франклин. — А що се отнася до президентския пост, спокойно можеш да забравиш, че ще направя нещо за теб!

— Скъпи татко, позволи ми да ти разясня някои прости неща от живота. — Върху лицето на Диксън изплува презрителна усмивка. — Мога да получа поста и без твоята подкрепа. Ти вече си стар, дните ти във фирмата са преброени. Защо, по дяволите, не се пенсионираш и не престанеш да ми се пречкаш в краката? От това няма полза нито за мен, нито за „Манинг & Андерсън“!

— Как смееш! — изрева Франклин. — „Манинг & Андерсън“ е моя компания, а не твоя! Контролният пакет акции е в мои ръце и това ще бъде така, докато съм жив! Само още една дума и ще те изритам в задника, независимо от факта, че си мой син!… — Замълча и изведнъж се хвана за гърдите.

— Татко! — извика Диксън и скочи да подкрепи възрастния мъж, който се олюля над дивана.

— Донеси ми вода! — прошепна Франклин и бавно се отпусна назад.

Изправен над него, Диксън се колебаеше дали трябва да помогне на баща си. Какво би станало, ако не направи нищо и го остави да умре? Не, това не е разумно. Не беше сигурен, че баща му го е посочил за единствен наследник на акционерния капитал. Ами ако го е завещал на някой като Чарлс?

Франклин успя да отвори кутийката, която измъкна от джоба си. Сложи някакво хапче под езика си, не след дълго цветът на лицето му започна да се нормализира.

Диксън си даде сметка, че ако не се раздвижи още в следващата секунда, ще изгуби и последния остатък от чувствата на баща си. Хукна към умивалника, напълни една чаша с вода и му я поднесе.

— Ето, заповядай.

Франклин отпи няколко глътки, закашля се и най-сетне успя да си поеме дъх. Хапчето очевидно започваше да действа.

— Извикай майка си — дрезгаво нареди той.

Диксън се подчини. Дали старецът усети мислите ми, запита се той, докато напускаше кабинета.

Ирен Манинг се втурна към дивана, погледна лицето на съпруга си и веднага хвана телефона. Набра 911 и каза на телефонистката, че съпругът й вероятно е получил сърдечен удар. Продиктува адреса, остави слушалката и се наведе над Франклин.

— Взе ли си хапчето?

Той само кимна с глава.

— Тогава ще лежиш спокойно, докато пристигне екипът на бърза помощ. — Седна до него, взе ръцете му в своите и нежно ги разтърка. — Ще се оправиш, Франклин… Ще се оправиш.

Скоро в далечината се чу нарастващ вой на сирена. Ирен вдигна глава към лицето на Диксън, но той гузно отмести поглед встрани.