Мими Лат
Адвокати и престъпници (5)

5

На другата сутрин Кейт напълни чашата си с кафе, включи телевизора и потърси любимия си новинарски канал.

„Вчера беше погребан местният магнат, собственик на империя от недвижими имоти Джеймс д’Арси, застрелян преди няколко дни на входа на имението си в Бел Ер. Това беше най-внушителната траурна церемония в Лос Анджелис през последните години, на която присъстваха стотици известни личности. Губернаторът Брандън поднесе лично своите съболезнования на близките на Д’Арси от амвона на Църквата на Бога-Спасител в Бевърли Хилс…“

Присвила очи, Кейт гледаше филмовия материал, опитвайки се да зърне себе си или някой познат. В едър план показаха вицепрезидента и няколко от известните личности на щата.

„Разследването се провежда в няколко посоки, съществува вероятност да отпадне първоначалната версия за убийство с цел грабеж. Ще ви държим в течение на всичко, което стигне до нас…“

Кейт натисна бутона на дистанционното управление и екранът угасна. Беше време да тръгва за работа.

 

 

Лорин се втурна в кабинета си и затръшна вратата. Току-що научи от един колега, че Чарлс действа активно за осигуряване на подкрепа за предизборната кампания на Кейт. Беше бясна, главно защото самата Кейт не беше обелила нито дума за намерението си да се кандидатира. Същевременно сърцето й се свиваше от страх. Даваше си сметка, че кандидатурата на Кейт в изборите за законодателна власт лесно ще й донесе допълнителен авторитет пред ръководството на фирмата и на практика почти й осигурява място в управителния съвет. Лорин прекрасно знаеше какви механизми се раздвижват в подобни случаи: политическият пост предполага, че съответният старши партньор ще осигурява нови и нови клиенти на юридическа фирма като „Манинг & Андерсън“.

„Това не е честно, въздъхна тя. Аз дойдох тук преди нея! Мястото в управителния съвет ми принадлежи по право! Как да попреча на Кейт да завладява все по-големи части от територията, която съм си осигурила с толкова труд?“ Умът й напрегнато работеше, пръстите й несъзнателно си играеха с някаква писалка. В крайна сметка стигна до решението, че има добри шансове за контраатака. Извъртя се заедно със стола си към прозореца и вдигна слушалката.

— Канцеларията на областния прокурор — обади се официален глас отсреща.

— Мадлин Гулд, ако обичате.

Даваше си сметка, че приятелката им от юридическия факултет ще прояви интерес към това, което възнамеряваше да й каже.

В слушалката се разнесе остър звън, после прозвуча ясен женски глас:

— Мадлин Гулд слуша.

— Здрасти, Мадлин, обажда се Лорин.

— Дойде ли време за редовната ни месечна вечеря? — засмя се Мадлин.

— Това си е грижа на Рейчъл — отвърна с усмивка Лорин. — Обаждам се да ти съобщя някои новини, които едва ли ще бъдат обсъдени по време на вечерята…

— Казвай!

— Първо ми обещай да запазиш източника си в тайна — проточи Лорин.

— Няма проблеми.

— Нашата приятелка Кейт възнамерява да се кандидатира за областен прокурор — рече с понижен глас Лорин.

Отсреща настъпи кратка пауза, после Мадлин въздъхна:

— По дяволите! Ако Кейт иска този пост, моите шансове стават нула!

Лорин прекрасно съзнаваше силата на удара и побърза да се възползва от положението.

— Ти да не си по-глупава от нея? — топло рече тя. — Кейт стана първенец на випуска, но разликата между нея и теб беше нищожна!

— Не в това е работата — отвърна загрижено Мадлин. — Кейт също беше прокурор…

— За някакви си четири години… Докато ти си заместник областен прокурор цели седем!

— Но тя има подкрепата на голяма и авторитетна юридическа фирма — отново въздъхна Мадлин. — Част от съдружниците на „Манинг & Андерсън“ имат наистина силни политически връзки. Лесно биха могли да осигурят на Кейт подкрепата на всички главни функционери на Демократическата партия. А това е пряко свързано с парите. Аз не бих могла да се състезавам с нея…

Ето го времето да изиграя коза си, помисли Лорин. Дано Мадлин оцени шанса, който й се предлага.

— Бих могла да направя нещичко за изравняване на вашите шансове — внимателно подхвърли тя, помълча многозначително секунда-две, после добави: — Ще поговоря с татко и ще видим какво може да се направи…

— Каква помощ имаш предвид? — попита Мадлин.

— Предимно финансова. Плюс няколко авторитетни имена, които ще принудят Кейт да се оттегли… Ще се заема с този въпрос, но нито дума пред нея, чуваш ли?

— Окей.

— Е, хубаво. Сега трябва да тръгвам. Ще се видим утре. — Лорин остави слушалката и започна да си играе с преспапието на бюрото. Ще трябва да убеди баща си, че подкрепата за Мадлин ще бъде изгодна за него. Това няма да е бог знае колко трудно, тъй като бизнесът му в Калифорния е голям и щатската политика винаги е привличала вниманието му. Политиката е приятна игра, въздъхна доволно тя, усетила как самочувствието й се завръща. С лека изненада установи, че се готви да направи точно това, което преди години беше направил баща й.

Реши да му звънне и да разбере докъде е стигнал въпросът с членството й в управителния съвет.

— Татко, говори ли с Франклин по моя въпрос? — стисна слушалката тя.

— За бога, скъпа! — изрази протеста си той. — Джеймс д’Арси беше погребан едва вчера! Не е удобно…

— Вече три дни, откакто умря, татко!

— Моята малка нетърпеливка — изръмжа доброжелателно тексаският магнат. — Имай ми доверие, скъпа. Аз най-добре зная как и кога да повдигна този въпрос. Я кажи как мина погребението…

— Отлично — отвърна намусено тя. Не можеше да понася самочувствието на баща си, който винаги действаше така, сякаш единствен на света знае какво прави. Защо трябва да е толкова труден? Защо не разбира, че мястото на старши партньор във фирмата е от жизнено значение за нея?

— Кои присъстваха?

— Всички, включително вицепрезидентът. Питаха за теб и аз бях принудена да измислям причини за отсъствието ти.

— Благодаря ти, скъпа. Чувствах се ужасно, но нямаше начин да дойда… — Замълча, прочисти гърлото си и попита: — Да си чула нещо за причините, които са накарали Франклин да отложи своето оттегляне?

— Кейт твърди, че е временно, само за няколко седмици.

— А откъде знае това малката ти приятелка?

— От Чарлс Римън. Той е главен юрист на компанията на Д’Арси, а също и на фондацията. Тъкмо тук се крие част от проблема. Чарлс твърди, че главна причина за отлагането е допълнителната работа, която се е струпала върху фирмата след смъртта на Джеймс.

— Хм… Питам се дали това не означава, че Франклин ще предпочете да даде мястото на зет си, вместо на родния си син… Какво друго си чула?

— Повечето юристи във фирмата са убедени, че битката ще бъде между Чарлс и Диксън. Всичко ще се реши от гласа на Франклин…

Майлс Кънингам замълча. А когато проговори, в гласа му се долови презрение.

— Франклин се държи като страхливец. Един мъж винаги трябва да бъде на страната на сина си. Слушай сега какво мисля да сторя, захарче… След ден-два ще долетя при теб и ще уредя нещата на място.

— Благодаря, татко. Ти винаги си на моя страна. О, и още нещо…

— Да?

— Ще ми трябва помощта ти и в едно друго отношение. Ще ти обясня като се видим… — Една червеникава къдрица започна да се увива около пръста на Лорин.

— За какво става въпрос, скъпа?

— Искам да подкрепиш кандидатурата на една моя приятелка в предстоящите избори за областен прокурор.

— Откога започна да проявяваш интерес към политиката? — усмихна се Майлс Кънингам.

— От деня, в който Кейт реши да издигне кандидатурата си.

 

 

Детектив Боуър натисна звънеца на елегантната резиденция, намираща се малко встрани от имението на Д’Арси в Бел Ер. Вратата отвори прислужница в ослепително бяла униформа.

— Господин Уинтър ме очаква — рече Боуър и показа значката си.

— Оттук, моля — каза момичето и го въведе в сумрачен кабинет, обзаведен с канапе и фотьойли от тъмнозелена кожа. Господин Уинтър седеше в удобно кресло до прозореца с матирани стъкла и четеше книга.

— Радвам се, че приехте да се срещнете с мен у дома, детектив — вдигна глава той при влизането на Боуър. — Страхувам се, че събитията отпреди няколко дни доста ме поразтърсиха и едно посещение в полицейския участък едва ли щеше да ми се отрази благотворно.

— Сигурно — сви рамене Боуър, после си напомни да се държи по-любезно и смекчи тона си: — Да откриете трупа на съседа си по време на разходка, вероятно ви е разтърсило здравата.

— Така е — кимна Уинтър. — Бях излязъл да разходя кучето и изведнъж… Мисля, че вече споделих всичко, което си спомням.

— Може би е така — отвърна Боуър и спря поглед на слабото и невзрачно тяло на домакина. Преди да се пенсионира, този човек е бил изпълнителен директор на голяма международна компания. Оттеглил се, по собствените му думи, поради проблеми със сърцето. — Но често става така, че хората си спомнят някои подробности значително по-късно… Бих искал просто да чуя разказа ви още веднъж.

— Добре — кимна Уинтър и посочи един от зелените фотьойли срещу Боуър.

Детективът седна и с неудоволствие отбеляза, че панталонът му е станал още по-тесен. От утре минавам на диета, закани се той.

— Да започнем с колата. Сигурен ли сте, че беше бяла, а не бежова или, да речем, сива?

— Видях я под светлината на лампата и съм сигурен, че изглеждаше бяла — отвърна Уинтър. — Дадох ви част от номера й, вероятно сте успели да я откриете…

— Още не — поклати глава Боуър. — Хората си въобразяват, че е лесно, но на практика пътната полиция изпитва доста трудности да открие кола по част от регистрационния й номер. Понякога това отнема седмици и месеци. Все още ли твърдите, че въпросният автомобил е „Мустанг“ последен модел? В Лос Анджелис има няколко хиляди бели коли от тази марка…

— Така ли? — изненада се господин Уинтър. — Това е лошо.

— Не чак толкова — успокои го Боуър. — Все някога ще я открием. — Коланът го стягаше, имаше чувството, че ще го пререже на две. — Сигурен ли сте, че човекът зад волана е бил бял?

— Да.

— И в колата нямаше други пътници, така ли?

— Точно така.

Боуър прелисти бележника си.

— Казали сте, че веднага след като сте открил трупа край колата, сте хукнал нагоре по алеята, към къщата на Д’Арси…

— Така беше. Страхувах се да го пипам. Около главата му имаше кръв, лежеше напълно неподвижно. Колата работеше на празен ход.

— Как отворихте портала?

— Дистанционното лежеше на земята. Натиснах копчето и порталът се отвори.

— Повикахте госпожа Д’Арси и се върнахте обратно заедно?

— Да.

— Тя какво направи, като видя съпруга си проснат на асфалта?

— Разплака се и започна да вика: „О, не, о, не!“… Държеше ръка пред устата си, сякаш не можеше да повярва…

— Не направи ли опит да провери дали е жив?

Човекът се замисли, после поклати глава.

— Не, не направи нищо подобно…

— А после влезе в колата и набра 911, така ли?

— Не съвсем. Мисля, че аз бях този, който предложи да повикаме полиция… Казах й да вземе мобифона и да набере номера… От другата страна, разбира се. Защото трупът препречваше шофьорската врата.

— Какви бяха точните й думи? Имам предвид по телефона…

Мъжът неуверено поклати глава.

— Нещо от сорта на „Елате бързо, мъжът ми е застрелян“…

Боуър леко вдигна вежди.

— Вие ли й казахте, че е застрелян?

— Честно казано, не помня това. Звукът, който чух, ми прозвуча като фойерверк или форсиране на автомобилен мотор… Мисълта за изстрел ми дойде в главата едва след като видях тялото… Може би наистина съм казал, че мъжът й е застрелян. — Уинтър отново поклати глава, очевидно опитвайки се да възстанови събитията в съзнанието си. — Съжалявам, но не помня точните си думи…

Боуър си отбеляза нещо в бележника.

— Добре, господин Уинтър. В показанията ви пише, че след като е набрала 911, госпожа Д’Арси е хукнала обратно към къщата.

— Така беше.

— Каза ли защо трябва да се върне там?

— Да. Нещо от сорта, че не желае детето й да се събуди и да се изплаши…

Боуър потърка брадичката си с пръст.

— Нямат ли домашна прислуга?

— О, да. Сигурен съм, че имат… — На лицето на Уинтър изплува извинителна усмивка. — Страхувам се, че в този квартал всички държат прислуга… Къщите са доста просторни, да не говорим за именията… — Млъкна, вероятно разбрал, че се отклонява от темата на разговора. После сбито добави: — Виждал съм бавачката на момченцето, една жена от латиноамерикански произход. Останалите домашни помощници очевидно не нощуват в къщата. Имам предвид чистачки, готвач, градинари…

Боуър се замисли. Беше видял бавачката в нощта на убийството.

— Защо според вас госпожа Д’Арси е хукнала към къщата, след като е знаела, че там има кой да се погрижи за детето?

— Не зная — озадачено отвърна Уинтър. — Помня само, че ми стана неприятно да бъда насаме с трупа… Но в онзи момент бях твърде разтърсен, за да разсъждавам трезво…

— А сега, след като вече можете да разсъждавате спокойно, бихте ли намерили обяснение за нейното бягство?

— Страхувам се, че не — поклати глава болнавият човек.

— Добре, това е достатъчно — изправи се Боуър. — Благодаря за помощта.

 

 

Двамата детективи се срещнаха в патрулната кола и обмениха мисли за разговорите, които бяха провели.

— Значи готвачката, която работи две къщи по-нагоре, е виждала няколко пъти бялата кола? — вдигна вежди Боуър.

— Да — кимна Доналдсън. — Обикновено следобед, само веднъж късно през нощта…

— Забелязала ли е марката и модела?

Доналдсън хвърли поглед на записките си.

— Мисли, че е била малък форд или шевролет и ще я разпознае на снимка…

Боуър спря поглед на по-младия си партньор. С тези яркосини очи и изрусяла от слънцето коса той приличаше по-скоро на рекламен агент на плажно масло, отколкото на ченге.

— Забелязала ли е кой кара тази кола?

Доналдсън само поклати глава.

— А сега какво ще правим?

Боуър приглади сивеещата си коса.

— Ще се заловим с проверката на всички членове на семейството. Криминалистите твърдят, че става въпрос за пистолет 22-ри калибър. Ние с теб ще видим дали някой от тях не притежава подобна играчка…

— Добре.

 

 

Сандра стана и отиде да вдигне телефона в съседната стая. Стори го с облекчение, не можеше да понася повече компанията на Виктория. Защо сестрата на Джеймс си въобразява, че може да идва тук, когато си поиска и да раздава заповеди?

Това я правеше нервна, още повече, че не можеше да се отърве от други притеснения. Особено от нарастващото й подозрение, че семейство Д’Арси ще направи опит да й отнеме Джими. От това се страхуваше още преди смъртта на Джеймс, той лично я беше заплашвал. А сега, след като него вече го няма?

Вдигна слушалката и сърцето й пропусна един такт. Обаждаше се Томи! Най-сетне!

— Томи, къде изчезна? Търсих те като луда!

— Бях болен…

Вратата на спалнята се отвори и на прага се появи кльощавата фигура на Виктория.

— Сандра? Къде изчезна? — Видяла слушалката в ръката на младата жена, тя подозрително я изгледа: — С кого говориш?

— С една приятелка.

— Приключвай. Едни мои познати искат да те видят.

— Трябва да тръгвам — промърмори в слушалката Сандра.

— Ще ти се обадя по-късно…

— Кажи на тая кучка да не си пъха носа дето не й е работа!

— Довиждане, Люси. Благодаря, че се обади.

 

 

Лорин наблюдаваше как Андрю Стюарт поръчва вечеря от дебелото като библия меню на ресторант „Ескофие“, разположен на върха на хотел „Бевърли Хилтън“. Обичаше мъжете, които поемат инициативата за всичко, като баща й. Бяха на любимата й маса, от широките прозорци до нея се разкриваше прекрасна гледка към панорамата на града.

Келнерът се оттегли, а Андрю Стюарт се облегна назад и каза:

— След седмица-две заминавам за Хаваите.

Лорин отпи глътка шардоне и замълча. Много й се искаше да получи покана да го придружи. Все още не можеше да разбере как и кога успя да хлътне толкова бързо по този мъж. Срещите им се брояха на пръсти.

Андрю беше адвокат по наказателно право с голяма клиентела в района на Лос Анджелис, един от най-привлекателните мъже, които беше срещала Лорин. Русата му коса беше мека и чуплива, приятни лунички подчертаваха невероятно сините му очи. Тялото му беше стегнато, под ръкавите на сакото играеха пъргави мускули. Как ли ще изглежда без дрехи, неволно се запита Лорин. Самата тя беше фанатична привърженичка на физическите упражнения и уважаваше всеки, който поддържа формата си.

— Какво ще правиш на Хаваите? — попита тя.

— Там се провежда семинар по наказателно право — отвърна той. — Мисля, че вече ти казах…

— Може би — отвърна тя. — Ще се обсъжда ли въпросът за ускоряване на съдебната процедура?

През следващите няколко минути Андрю подробно й обясни състоянието на съдилищата в Лос Анджелис, които бяха толкова претрупани с дела, че това се отразяваше пряко върху ръста на престъпността в региона.

На лицето й играеше тайнствена усмивка, слухът й долавяше колкото гласа на Андрю, толкова и приятната музика на оркестъра, намерил място в ъгъла на продълговатото помещение.

— Господи, Андрю! Как ти завиждам за Хаваите! Де да можех и аз да си позволя подобна почивка…

Той направи знак на келнера да допълни чашите, а тя мислено направи преглед на гардероба си. Евентуалното пътуване до тропически географски ширини изисква и специални тоалети. Имам си всичко, беше заключението. Трябва ми само един нов бански и чифт плажни сандали. Келнерът се оттегли и тя закова поглед в лицето на Андрю:

— Какво ще кажеш?

— Там ще присъстват губернаторът и още куп отговорни политици — поясни той.

— Губернаторът Брандън? — Мекият й южняшки акцент подчерта интереса, който се появи в очите й.

— Да. Гвоздей на следващата предизборна кампания ще бъде ускоряването на съдебните процедури срещу престъпниците.

— И той има нужда от твоето присъствие на семинара, така ли?

Даваше си точна сметка за излъчването си, подчертано не само от златисточервената коса и загорялата кожа, но и от безупречната черна рокля, която не скриваше нищо от формите на тялото й.

— Не съвсем — засмя се Андрю и очите му неволно се спряха върху деколтето й — там, където се очертаваше началото на нежна заобленост. — Реших да отида просто защото е полезно да те забелязват на подобни форуми. Помагаш на колегите юристи да те имат предвид…

— Това ми звучи прекалено политизирано — прошепна тя, придавайки знойна приглушеност на гласа си.

— Точно така — кимна Андрю. — Нед Брандън е прозорлив политик и знае къде да натисне, за да увеличи шансовете си в предстоящата президентска кампания. Хората пищят от престъпността и ще гласуват за онзи, който им обещае да прогони криминалните типове от улиците. Вече има няколко дружества на пострадалите от престъпления, които заплашват да раздават правосъдие със собствените си ръце.

— Но нали точно адвокатите по наказателно право като теб настояват за безконечното отлагане на процесите? — дяволито се усмихна Лорин.

— Така е. Ние нямаме интерес от промяна в системата. — На лицето му изплува цинична усмивка. — Ако съдиите се разбързат, нашите доходи ще намалеят чувствително.

— Защото няма да имате възможността да водите по десет дела едновременно, нали?

— Точно. В това се състои и ролята на губернатора на предстоящия семинар. Той ще се опита да постигне компромис, а хора като мен ще присъстват, за да бранят интересите си.

Лорин го слушаше с половин ухо. Умът й беше ангажиран с други неща. Идеята да прекара една седмица на Хаваите в компанията на Андрю й се струваше безкрайно привлекателна, макар още да не беше измислила претекста, под който би се измъкнала от работа. Но това не е толкова трудно: ще позвъни да обяви поредната си тежка настинка и нещата ще се уредят. Тя никога не се тревожеше, че може да бъде уличена в лъжа. Важното е нещата да се уреждат както ги иска, другото беше без значение. Естествено, няма да й се размине без промени в програмата и отлагане на вече насрочени срещи с клиенти. Сега по-важно беше да убеди Андрю да я вземе със себе си.

— Бих могла да се измъкна за една седмица — прошепна с премрежен поглед тя.

Той се засмя, но личеше, че е малко притеснен от прямотата й.

— Още не съм сигурен, че ще замина, Лорин. Имам няколко насрочени дела.

— Нали номерът е в отлагането? — изви вежди тя. — Нали именно за подобен род номера се бориш?

Той й отвърна с малко тъпа усмивка.

Майната им на престъпниците, въздъхна в себе си Лорин. Техните дела могат да чакат до безкрайност, но сега трябва да ускоря делото на тоя мъж срещу себе си.

— Още едно питие? — попита Андрю, а очите му отново се заковаха в деколтето й.

Тя не пропусна да отбележи желанието в очите му.

— Само ако и ти ми правиш компания.

Ръката му се плъзна по масата и докосна пръстите й.

— Не бих отказал едно за лека нощ в апартамента ти…

— Може би и това ще стане — отвърна Лорин и отдръпна ръката си. — Но в момента ми се иска да пийна чаша вино. — Обърна се и направи нетърпелив знак на келнера.

Вдигна чашата и отпи една глътка. В премрежения й поглед се четеше откровено предизвикателство, маникюрът й приятно се сливаше с цвета на виното.

— Много ми се иска да те любя! — прошепна задавено Андрю и впи пламенен взор в очите й.

— Наистина ли? — подразни го тя.

— Страшно много — призна тихо той.

— А сега да потанцуваме — внезапно се изправи тя и Андрю нямаше друг избор, освен да я последва на дансинга.

Тялото й се притисна в неговото, извивките на таза й го накараха да диша на пресекулки.

— Нали не искаш да заминеш без мен? — прошепна тя и зъбите й леко захапаха крайчето на ухото му.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна с дрезгав глас той.

Така вече е по-добре, рече си Лорин. Но все още не е достатъчно добре…