Мими Лат
Адвокати и престъпници (33)

33

Мадлин се събуди и за момент изпадна в пълно объркване. После бавно осъзна, че лежи в леглото на Гари, който спеше дълбоко до нея. По дяволите, въздъхна тя. Защо го направих?

Беше влязла в кабинета му с твърдото убеждение, че трябва да сложат край на отношенията си. Разбира се, започна с обвинението, че го е видяла с друга жена. После го нарече ревнивец и егоист. А той стана, тромаво пристъпи към нея и промърмори, че съжалява. За секретарката каза, че няма нищо, просто й предложил да я откара.

Не можа да разбере как стана така, че прие предложението му да пийнат по нещо. Очевидно й се искаше да изгладят различията помежду си, по тази причина се съгласи да хапнат пица в квартирата му. Не разбра какво са изгладили, но се беше озовала в прегръдката му. Той извади бутилка червено вино, пусна тиха музика и каза, че много му е липсвала. Физическото му привличане беше могъщо, както винаги… И умът й отново отстъпи пред желанията на тялото…

Кой знае колко е часът, въздъхна тя и внимателно стана от леглото. Пипнешком откри дрехите и чантичката си, после на пръсти се насочи към банята. Светна лампата едва след като затвори вратата зад гърба си. Погледна се в огледалото, от гърдите й излетя отчаян стон. Гъстата й кестенява коса беше разрошена, червилото и гримът — безнадеждно размазани.

Погледна часовника си: два сутринта. Децата са сами у дома, а в осем имаше насрочено дело. Изми се и започна да навлича дрехите си. Чорапогащникът просто натика в чантичката си. После изгаси осветлението и тихо се върна в спалнята.

— Къде отиваш?

Мускулестото тяло на Гари се изправи в леглото, по кожата му пробягаха сребристите лъчи на луната.

— У дома — отвърна тя. — Не исках да те будя…

— Няма да си ходиш! — намусено отсече той.

Тя изненадано го погледна.

— Как така няма? Не мога да оставя децата сами цяла нощ!

— Вече са я изкарали сами.

Какво му става? Нима наистина не разбира?

— Не биваше да заспивам — въздъхна тя. — Сега трябва да вървя…

Насочи се към вратата и излезе, без да му остави време за отговор. Апартаментът на Гари се намираше във Венис, съвсем близо до брега. Предното стъкло на колата беше мокро от роса. Мадлин включи чистачките, даде газ и пое към магистралата Сан Диего.

Докато колата се плъзгаше по пустите улици, в главата й се въртеше един-единствен въпрос: дали постъпката й беше разумна? Защо след такава бурна любовна нощ не й се пее, ако Гари действително е мъжът на живота й? В гърдите й остана тежкото чувство, че е направила грешка.

 

 

Франк спря пред къщата, в гърдите на Кейт помръдна нетърпеливо очакване. Идваше при родителите на клиентката си с единствената цел да научи нещо повече за нея, да изгради защитата по най-добрия начин. Едновременно с това се опасяваше, че може да стане обратното — наученото тук да усложни защитата й още повече.

Очите й пробягаха по къщата. Нищо особено, стандартно жилище, боядисано в бежово. Полянката отпред беше старателно подстригана, в алеята беше паркиран плимут на почетна възраст. Не си даваше сметка какво беше очаквала, но гледката й се стори прекалено сива и обикновена.

— Няма нищо общо с палатите на Д’Арси, нали? — отгатна мислите й Франк.

Кейт кимна и тръгна по стълбите към верандата. Придърпа полата, оправи косата си и протегна ръка към звънеца. Забеляза, че и Франк попипва възела на вратовръзката си.

Никой не отвори. Механично погледна часовника си, беше точно единадесет. Франк сви рамене и позвъни още веднъж. Никакъв отговор. Къде са се дянали, тревожно се запита Кейт. Дали са получили телеграмата? Или са на работа?

Франк пристъпи към прозореца и направи опит да надникне вътре. Но завесите бяха плътно спуснати. Заряза звънеца, отвори мрежестата вратичка и почука. Отначало леко и възпитано, после с пълна сила.

— Кой е? — долетя отвътре тревожен женски глас.

— Кейт Александър и Франк Джоунс! — извика в отговор той. — Пратихме ви телеграма!

— Вървете си. Няма какво да ви кажем!

— Май ще е по-зле, отколкото си представяхме — прошепна му Кейт, пристъпи към вратата и повиши глас: — Моля ви, трябва да поговорим! Става въпрос за дъщеря ви. Тя има неприятности, а аз съм нейната адвокатка…

— Не можем да й помогнем — долетя отговорът.

— И на детето ли? — попита Кейт. — Става въпрос за внучето ви, което е едва четиригодишно…

Зад вратата настъпи раздвижване, ключалката щракна. На прага се появи дребна женица със смутено лице. Тялото й беше препасано с памучна престилка, в ръцете си държеше кърпа. В чертите й се долавяше известна прилика със Сандра, макар лицето й да беше похабено и покрито с бръчки. Някога трябва да е била красива, отбеляза Кейт.

— Какво внуче? — попита жената.

— Казва се Джими — усмихна се Кейт. — Искате ли да видите снимките му? — Бръкна в чантичката и извади снопче фотографии, които беше взела от къщата на Сандра.

Жената се поколеба, после се извърна назад, сякаш търсеше помощ.

— Дайте — прошепна и пое снимките. Докато ги разглеждаше, постоянно се извръщаше назад, сякаш се страхуваше от някого.

— Нора?

Гласът от вътрешността на къщата беше гневен. Жената тикна тестето обратно в ръцете на Кейт, върху лицето й се изписа уплаха.

Ясно, рече си Кейт, после умолително попита:

— Може ли да влезем, госпожо Дентън? Не бих искала да привличаме вниманието на съседите…

Жената се поколеба.

— Чакайте тук — рече и затръшна вратата под носа на Кейт. Няколко минути по-късно на прага се изправи висок и слаб мъж с посивяла коса и приведени рамене. Беше малко по-стар, отколкото очакваше Кейт.

— Казвам се Ед Дентън — представи се той и очаквателно ги погледна.

— Радвам се да ви видя — отвърна Кейт и протегна ръка. — Кейт Александър.

Мъжът отмести мрежестата врата, но отказа да стисне ръката й.

— Кой е цветнокожият? — грубо попита той.

— Господин Франк Джоунс — отвърна, без да трепне, Кейт. — Мой сътрудник.

— Е, след като вече сте тук, по-добре влизайте — отдръпна се встрани домакинът.

Бяха въведени в гостна, отрупана със спортни трофеи и увеличени фотографии. Кейт се извърна към бащата на Сандра и с неудоволствие установи, че той се е зазяпал в краката й. На лицето му имаше странно изражение, стана й неудобно.

— Сядайте.

Кейт седна на дивана, а Франк предпочете стола до прозореца.

— Наистина ли е в затвора, както пишат вестниците? — намръщено попита господин Дентън.

— Да, за съжаление — кимна Кейт.

— Живеем в малко градче, всички ни познават — изръмжа той. — Никак не е приятно да имаш дъщеря, обвинена в убийство…

— Сандра е невинна до доказване на противното — хладно отвърна Кейт. Очевидно бащата беше загрижен не толкова за съдбата на дъщеря си, колкото за мнението на съседите. Къде ли изчезна жена му, запита се тя.

— Бихме искали на разговора да присъства и госпожа Дентън — подхвърли.

— Нора! — извика той с нескрито раздразнение в гласа.

Госпожа Дентън се втурна в стаята. В ръцете й имаше чаши и кутия с нескафе.

— Сложих да се стопли вода — обясни тя.

Кейт остана изненадана от тази неочаквана проява на гостоприемност, а изненадата й нарасна още повече, когато видя, че отсипва кафе само в една чаша.

— Откога не сте виждали дъщеря си? — започна тя, опитвайки се да придаде на гласа си максимално дружелюбен тон.

— Ще говоря аз, Нора — предупредително изръмжа господин Дентън и се извърна към Кейт: — Отдавна, шест, може би седем години…

— Сигурно не ви е било лесно…

Госпожа Дентън хвърли нервен поглед към мъжа си.

— Тя пожела така! — отсече бащата и очите му станаха твърди.

Защо е ядосан на дъщеря си, запита се Кейт. И защо не позволява на госпожа Дентън да говори? Докато търсеше отговор на тези въпроси, откъм кухнята долетя подсвирването на чайника.

— Извинете — скочи госпожа Дентън и безшумно се измъкна от стаята.

— С какво се занимавате, господин Дентън? — извърна се към домакина Кейт.

— Пенсионер съм. Преди това бях майстор-строител в компанията „Блейн кънстракшън“. — Раменете му се изпънаха. — Един от най-добрите!

— А госпожа Дентън?

По лицето му пробяга гримаса.

— Стои си у дома, където й е мястото!

Ясно, въздъхна Кейт. Мъжки шовинист, едва ли ще хареса жена адвокат като мен. Моментално смени тактиката.

— Ваши ли са? — кимна към трофеите по стените тя.

— Да — гордо отвърна той. — Бях подавач в отбора на щатския шампион!

— Така ли? — изгледа го с подчертано възхищение Кейт.

— Някога и аз се опитвах да стана добър подавач — намеси се Франк. — Но нищо не излезе…

В стаята се появи госпожа Дентън с чайник в ръце. Напълни с гореща вода чашата и я постави пред мъжа си. Той надникна вътре и мрачно изръмжа:

— Къде ми е сметаната?

— О, извинявай! — изчерви се жената. — Веднага ще ти я донеса!

В стаята се възцари неловко мълчание. Кейт бръкна в чантичката си и извади снимките.

— Искате ли да видите внука си?

Господин Дентън не отговори, а тя му тикна тестето в ръцете. Погледнал бегло най-горната фотография, господин Дентън й върна купчината с непроницаемо лице. Чертите му сякаш бяха издялани от гранит.

Жена му се появи отново и припряно отсипа сметана в димящата чаша. Той я взе в ръце и отправи подозрителен поглед в лицето на Кейт.

— За какво сте дошли?

— Бихме искали да научим нещо повече за детството на Сандра — усмихна се Кейт. — Каква е била, как е израснала…

— Разкажи й, Нора — заповяда господин Дентън.

— Сандра беше дете като всички останали — започна с напрегнат и писклив глас госпожа Дентън. — Голяма пакостница, все правеше бели… — На лицето й се появи подобие на усмивка.

Кейт безпогрешно долови притеснението й.

— Имахте ли специфични проблеми с възпитанието й?

Господин Дентън хвърли предупредителен поглед на жена си и пое инициативата:

— Няколко…

— Бихте ли ги споделили с нас?

— Един от главните проблеми бяха постоянните й лъжи — присви очи домакинът.

— Какви по-точно? — попита със свито сърце Кейт.

— Лъжеше за всичко! — троснато отвърна господин Дентън. — Давахме й онова, за което мечтае всяко момиче, но за благодарност получавахме само лъжи! Прав ли съм, Нора?

— Да — прошепна женицата.

Какво ли крие в душата си, запита се Кейт, след което отново насочи вниманието си към главата на семейството.

— Разбрах, че в един период Сандра е живяла отделно от вас…

— Точно така! — отвърна господин Дентън и гневно вирна брадичката си.

— Къде по-точно?

— Първо в поправителен дом, после при някакви осиновители^[1].

Значи Чарлс е разбрал правилно, въздъхна в себе си Кейт, а на глас попита:

— Защо се стигна дотам?

— Заради лъжите й! — процеди мъжът. — Никой не можеше да й вярва за нищо!

— И вие с госпожа Дентън решихте да се отървете от нея? — погледна го право в очите Кейт.

— Какви ви ги е надрънкала Сандра? — мрачно я изгледа господин Дентън.

— Нищо не сподели с нас — въздъхна Кейт, помълча малко, после добави: — За поправителния дом научихме от един приятел на господин Д’Арси… — Тръсна глава и решително продължи: — Вижте… Зная, че ви е трудно да разговаряте на тази тема, но аз искрено се надявам да помогна на Сандра и затова трябва да зная всичко за нея!

— Само едно ще ви кажа, госпожице! — размаха пръст пред носа й Дентън. — Не е моя вината за прегрешенията на Сандра! Цял живот съм работил като вол, за да издържам семейството си. Дадох им покрив над главата, осигурявах им добра храна. Известно време работих на две места, само за да дам на Сандра всичко, което пожелае… Не пия и не скитам като другите мъже. Искал съм само малко уважение и нищо повече! — Очевидно приключил с монолога, той рязко се извърна към жена си: — Не е ли така, Нора?

— Съпругът ми наистина работеше много — кимна със сведени очи тя. — Грижеше се за нас, отрупваше Сандра с подаръци. Не жалеше пари за малката си дъщеря…

Нещо не е наред, въздъхна Кейт. Обясненията на бащата звучат като оправдания, а в поведението на госпожа Дентън личи някаква непонятна гузност. В прокурорската си практика беше срещала доста жени като нея, смазани физически и психически от мъжете си.

— Член съм на Ротари клуб, Търговската камара и Църковното настоятелство — продължи защитата си господин Дентън. — На всичкото отгоре съм и дякон в местната църква… — По лицето му се разля горделива усмивка. — Можете да попитате когото искате в това градче и веднага ще разберете, че съм уважаван член на обществото!

Кейт тактично насочи разговора към Сандра.

— До какви лъжи прибягваше тя?

— Непрекъснато се оплакваше, че се отнасяме зле с нея! — гневно блеснаха очите на Ед Дентън. — Каза това дори на една от учителките си!

— Обвиняваше ли ви в нещо конкретно?

— Да — изръмжа той. — Казваше, че я бием…

Това вече е нещо, рече си Кейт.

— И двамата?

— Главно аз — неохотно отвърна домакинът.

— Наистина ли я биехте?

— Не повече от всеки друг баща. Децата трябва да се учат на уважение… — По лицето му избиха червени петна. — В противен случай растат нахални, не отличават доброто от злото… Това е главният проблем на света днес. Хората не желаят да понатупат децата си както трябва!

Сърцето на Кейт болезнено се сви, очите й се преместиха върху майката.

— В какво друго ви обвиняваше Сандра?

Госпожа Дентън пребледня, пое си дъх и понечи да каже нещо.

— Нора! — предупредително я изгледа господин Дентън и женицата замълча със сведени очи.

По гърба на Кейт пробяга хладна тръпка.

— Вече ви казах, че Сандра ме засипваше с куп глупави обвинения! — троснато подхвърли бащата.

— Разбирам — кимна Кейт и отбеляза, че в погледа му няма дори следа от вина. Зениците на пъстрите му очи блестяха с ново предизвикателство. — Значи са ви отнели Сандра, докато… — за миг се затрудни да намери точната дума, — докато са проверявали правотата на обвиненията й…

— Точно така. Но не доказаха нищо. Всичко беше лъжа!

Как не, въздъхна в себе си Кейт.

— А какво стана след това?

— Куп народ започна да си тика носа в личния ни живот! — почервеня отново той. — Макар че всички те също наказват децата си! Банда глупаци, ето какво бяха те!

От прокурорската си практика Кейт познаваше подобни типове. Истински тирани, които управляват семейството си с железен юмрук.

— Можете ли да си спомните името на някой от тези глупаци? — попита тя.

— Госпожа Люис, тъпата даскалица на Сандра, която й вярваше! — почти изкрещя Ед Дентън. — Но Джордж Хол, нашият адвокат, й даде да се разбере! — Задави се от гняв, после добави: — Ако наистина искате да научите за какво става въпрос, трябва да поговорите с кварталния свещеник, достопочтения господин Смит… Той най-добре ще ви осветли.

Кейт си записа имената и вдигна глава:

— Колко дълго продължи това?

— Около осем месеца.

— И как приключи разследването?

— Не откриха нищо — изръмжа той. — Защото нямаше какво да открият.

Кейт потисна раздразнението, което се надигаше в душата й.

— А какво стана после, върнаха ли ви Сандра?

— И още как! — хладно се усмихна той.

— Промениха ли се нещата?

— Не. Лъжите продължиха, към тях се прибави и насилието.

— Насилие? — вдигна вежди Кейт. — В какъв смисъл?

— Хвърляше разни предмети, държеше се непочтително… — Главата му се поклати. — Не знам на какво са я учили в онзи дом за безпризорни. Но не беше нищо добро…

— Помните ли имената на осиновителите?

— Да. Нямам какво да крия.

Кейт отново хвана писалката.

— Върна се от семейството на осиновителите доста нафукана — продължи Ед Дентън. — И избяга от дома, едва навършила шестнадесет…

Май не е имала друг изход, въздъхна в себе си Кейт, а на глас попита:

— Какво направихте, за да я върнете обратно?

— Нищо! — отсече той. — Нямаше никакъв смисъл. Очевидно пет пари не даваше за нашите усилия. Решихме, че ще е по-добре, ако сама открие колко гаден е светът…

Кейт и Франк си размениха смаяни погледи. Очевидно родителите на Сандра дори не бяха си направили труда да я издирват. Душата на Кейт се изпълни с жалост за младата жена и невръстното й дете. Едно беше ясно: изборът между тези хора и Абигейл е напълно безсмислен. От трън, та на глог…

— Опитвам се да уредя пускането на Сандра под гаранция — поясни тя. — Но това няма да е лесно… Бихте ли приели временно внука си, в случай че не успея?

— Не! — извика госпожа Дентън и на лицето й се изписа ужас.

Тази жена знае нещо, мрачно си помисли Кейт.

— Достатъчно, Нора! — изръмжа Ед Дентън и хвърли заплашителен поглед към съпругата си. После се извърна към посетителите: — Не разполагаме с достатъчно средства…

— Но момчето е осигурено с добро наследство, поставено под попечителство… — започна Кейт, после едва не си прехапа езика.

Лицето на домакина се оживи, раменете му се изпънаха.

— Е, в такъв случай бихме могли да уредим нещо.

Кейт се изправи и му подаде визитната си картичка.

— Обадете се.

Настаниха се в колата и Франк загрижен попита:

— Добре ли си?

— Вътре беше ужасно задушно! — въздъхна тя и свали страничното стъкло. В стомаха й се образува оловна топка. — Само минутка и ще се оправя…

Пътят до крайградския мотел изминаха в мълчание. Кейт даде воля на съмненията си едва когато спряха на паркинга.

— Как мислиш, дали не е имало нещо повече от физическо насилие?

— Подобно нещо ми мина през главата — призна Франк.

— Но защо Сандра ще допусне възможността да даде детето си на тези хора, ако баща й действително е бил такъв звяр?

— Не зная — отвърна с въздишка той.

— Забеляза ли как се паникьоса майката, когато ги попитах дали биха приели детето? Тя крие нещо! Тя не иска детето заради мъжа си. Зная, че е така!