Мими Лат
Адвокати и престъпници (46)

46

Кейт даде името си на пазача и зачака. Изминаха няколко минути. Когато човекът се върна, лицето му беше навъсено.

— Госпожа Д’Арси каза, че не ви е очаквала.

Последва остър диалог, доста по-неприятен от очакванията на Кейт. Наложи се да заплаши със съдебна заповед и едва тогава Абигейл благоволи да я пусне в имението за среща с Джими. Никак не й се искаше да вижда тази противна старица, но се налагаше заради детето. Вероятно Джими отдавна се питаше къде е изчезнала майка му, а Кейт дори не пожела да си представи какво му е наговорила Абигейл. А имаше и друга възможност — да не му е казала нищо, за да го накара да се чувства изоставен.

Насочи колата по алеята към къщата, в главата й отново се мярна Сандра, безсилно прикована към болничното легло. Спомни си какво беше станало със самата нея след раздялата на родителите й. Седмиците и месеците на нетърпеливо очакване да види баща си. Едва осемгодишна, тя му написа едно сърцераздирателно писмо, в което го молеше да се върне. Отговор получи доста по-късно. Върху плика беше написано собственото й име: „госпожица Кейт Александър“, а вътре имаше лист напарфюмирана хартия. Някаква непозната жена съобщаваше, че баща й е починал, но до последния си дъх е мислил за своето малко момиченце.

Пощенският печат беше от някакво малко градче в Южна Италия. Обратен адрес липсваше за огромно разочарование на Кейт. Години по-късно пожела да се срещне с тази жена, да научи нещо повече за баща си. Но в писмото не беше посочено дори фамилното й име…

Спомените за мъката оживяха, в очите й се появиха сълзи. Колата стигна мястото за паркиране, тя тръсна глава и решително се насочи към вратата.

На позвъняването й се отзова икономът, който я поздрави с кимване на глава и й направи знак да го последва по стълбите за горния етаж. Кейт се забави за миг пред вратата на Абигейл, опитвайки се да окачи на лицето си приветлива усмивка.

— Здравейте, госпожо Д’Арси.

— Какво означава всичко това? — изгледа я смръщено стопанката на имението.

— Нося на Джими подаръче от майка му, придружено от малко послание. Тя е болна и аз обещах да го предам лично на детето.

— Болна?

— Вчера й стана лошо, още по време на съдебното заседание. Оказа се остра форма на бронхит. Докторът се опасяваше от пневмония, тъй като Сандра имаше висока температура и отказваше да се храни.

— Не очаквайте да й съчувствам! — отсече Абигейл. — Тя ми отне сина!

— Честно казано, госпожо Д’Арси, има голяма вероятност да се окаже, че Сандра не е имала понятие за намеренията на Томи.

— Съмнявам се — тръсна глава Абигейл.

Кейт съумя да се въздържи, благодарение на факта, че си помисли за детето.

— Мога ли да видя Джими, моля?

— Това не ми харесва, госпожице Александър! Не одобрявам появата ви тук без предварително уговорена среща.

— За което се извинявам. Сега ще ми позволите ли да видя Джими?

Вероятно отчела решителността на Кейт, Абигейл протегна ръка към звънеца.

— Отведи госпожица Александър при детето — заповяда на иконома тя. — Разполага точно с пет минути да го види. Ясно ли е?

— Да, госпожо.

— Благодаря — съумя да промърмори Кейт.

Икономът почука на една врата и след миг се озоваха в светла и весела дневна, зад която се виждаше добре подредена спалня. Навсякъде бяха пръснати играчки и книжки, в сърцето на Кейт помръдна облекчение. Старата вещица все пак се беше погрижила да осигури на детето подходяща среда.

Появи се гувернантката, стиснала ръчичката на Джими. Кейт изведнъж замръзна на мястото си. Това съвсем не беше дружелюбното и усмихнато дете, което беше видяла преди броени дни. Срещу нея се изправи едно тъжно и очевидно уплашено момченце.

— Здрасти, аз съм Кейт — отпусна се на колене тя. — Веднъж се срещнахме в къщата на майка ти, помниш ли ме?

Момченцето кимна, кичур руса коса падна над очите му. Приликата му със Сандра беше поразителна.

— Донесох ти подаръци — продължи Кейт и вдигна пакетчето в ръката си. — Искаш ли да ги отвориш?

Джими отново кимна, но остана на мястото си. Кейт разбра какъв е проблемът и се представи на гувернантката.

— Нали може да види какво праща майка му? — попита тя.

— Разбира се — кимна жената. — Направи го, Джеймс.

Детето се втурна напред и сграбчи плюшеното мече.

— Аз вече съм голям за такива играчки! — заяви то с гордо вирната брадичка.

Един от жестовете на Сандра, въздъхна в себе си Кейт.

— Майка ти я праща — поясни тя.

— Как се казва?

— Ти как искаш да го наречеш?

— Господин Мечо.

— Значи това е името му. Мама праща господин Мечо да ти прави компания, за да не бъдеш самотен.

— Ти видя ли я?

— Да. Току-що бях при нея.

— Къде е?

Кейт надникна в тъжните ясносини очи на детето.

— На едно място, което се нарича „Сибил Бранд“. Помоли да ти кажа, че те обича много и ще дойде да те види веднага след като това стане възможно. И още нещо: каза да ти предам една голяма целувка, която ти трябва да върнеш на мама… Окей?

Лицето на детето светна в прекрасна усмивка, а Кейт почти се разплака, когато то се втурна в прегръдките й. Притисна го до себе си и нежно целуна меката му бузка.

— Ето, това е от мама — прошепна тя. — Разрешаваш ли една и от мен?

Джими подложи другата си бузка.

— Прекрасно — рече Кейт. — Сега ти дай една целувка за мама…

Детето се притисна в нея и лепна на бузата й една топла и влажна целувка.

— Благодаря ти — прошепна тя.

— Какво има вътре? — попита Джими и посочи с пръст към големия пакет, останал в ръцете на Кейт.

— Отвори го и ще видиш.

Ръцете му разкъсаха картонената опаковка, очите му светнаха при вида на големия жълт камион.

Прозвуча приглушен звън, гувернантката отиде да вдигне слушалката. Миг по-късно се върна при тях, в очите й имаше симпатия:

— Госпожа Д’Арси каза, че петте ви минути са изтекли…

— Пак ще дойда, Джими — изправи се Кейт. — Това ти го обещавам. Искаш ли да предам нещо на майка ти?

— Да дойде да ме вземе.

— Ще й кажа, Джими.

Насочи се към вратата с чувството, че животът е твърде несправедлив. Особено за децата, които винаги страдат…

 

 

Хвърли официалната си рокля на леглото и започна да смъква дрехите си. Посещението на този прием за набиране на предизборни средства беше последното нещо на света, което искаше в момента. Особено след трудния и продължителен работен ден. Чувстваше се буквално изсмукана след посещението при Сандра, поредната конфронтация с Абигейл и срещата с малкия Джими.

Въздъхна и започна да се приготвя. Веднага след предварителното дело срещу Сандра и евентуалния процес тя трябваше да се заеме със собствената си кариера. А днешният прием беше една от важните стъпки в тази посока — първото сериозно събиране на местните активисти от Демократическата партия след смъртта на Джеймс д’Арси. Мястото беше имението на един от най-богатите и известни партийни лидери.

Един час по-късно вече се намираше под широк платнен навес, боядисан във весели тонове, около нея се тълпяха добре облечени хора. Преструвайки се, че слуша разговорите, тя отново си спомни за приема в резиденцията на Джеймс д’Арси ден преди смъртта му. Каква нощ беше, господи! Бъдещето й изглеждаше розово, имаше усещането, че докосва най-съкровените си мечти!

Сега обаче нещата изглеждаха съвсем различно. Сякаш от онази вечер бяха изтекли не месеци, а години. Ходеше на работа с нарастващо неудоволствие, напрежението между Диксън и Чарлс се усещаше от всички, особено след инцидента с тайното съвещание.

Понякога й се искаше изборът на нов президент да е минало, независимо от резултата. Най-лошият вариант би бил да спечели Диксън. В такъв случай Чарлс без съмнение ще напусне „Манинг & Андерсън“. Можеше да го стори спокойно, тъй като най-добрите юридически фирми в страната биха дали мило и драго да го привлекат на работа. Докато към Диксън едва ли биха проявили интерес…

Естествено, Чарлс би могъл да започне и самостоятелен бизнес. Репутацията му беше такава, че всеки млад и надарен юрист би се гордял да работи за него. В днешно време е нещо съвсем нормално да се закриват фирми, да се откриват нови… Никой вече не търси дългогодишни традиции в бизнеса, не се впечатлява от солидната репутация на стари и утвърдени компании. Но какво значение има тогава назряващият скандал в „Манинг & Андерсън“? Буря в чаша вода… За Чарлс вероятно ще е по-добре да изгуби президентския пост. Така поне ще получи възможност да се разведе с Ан.

Изведнъж осъзна, че човекът до нея я пита нещо. Господи, нима напълно съм изключила, запита се засрамено тя. Това не беше в стила й.

Извини се, размени няколко думи, после намери начин да се измъкне. Закрачи безцелно сред гостите, но очите й бяха привлечени като от магнит от Чарлс и Ан, които водеха оживен разговор в центъра на група гости, сред които личеше фигурата на губернатора Брандън. Защо се държи така, сякаш прекарва много приятно, запита се с раздразнение Кейт. И защо Ан изглежда безупречно, с тази стройна фигура и отлична руса фризура? Сиво-синята официална рокля й стоеше чудесно, подчертавайки женствеността на сравнително дребното тяло.

Обърна се и тръгна към бара, решила да си вземе чаша вода с лед. На няколко крачки от себе си забеляза Лорин и Андрю, и реакцията й беше да смени посоката. Никак не й се разговаряше с тях. Реши да потърси тоалетната и да провери грима си. Тръгна към къщата, но отново спря. Групата, в която бяха Чарлс и Ан, беше блокирала входа. По дяволите!

Завъртя се кръгом и напусна пространството под навеса. Тръгна по някаква пътечка, покрита със заоблени тухли, и скоро се озова зад къщата. Нощта беше чудесна, тревата влажно проблясваше под лунните лъчи. Очите й се насочиха към басейна, отвъд който се виждаше някаква лека постройка. Тръгна натам. Това вероятно е съблекалнята или пък помещение за гости. В такъв случай вътре вероятно ще има и тоалетна.

На крачка от вратата долови тихата музика, която долиташе от вътрешността. Натисна бравата, но вратата се оказа заключена. Огледа малката веранда и забеляза развяваща се на вятъра завеса. Вероятно се влиза оттам, съобрази тя.

Вътре беше хладно и тъмно. Протегна ръка да потърси електрическия ключ, но в същия момент долови гласове.

— Не бива да правим това тук…

Мъжкият глас й се стори познат, но не успя да определи собственика му.

— Наоколо е пусто…

Друг мъжки глас.

— Нервен съм…

— Хайде, ела и го поеми в уста. Искам го, само за малко!

Това не е ли?… Кейт тръсна глава. Не, ставаш глупава! Реши да се измъкне, преди да сконфузи някого. Обърна се към вратата, но се спъна в нещо. Разнесе се силен трясък. Очевидно беше съборила ваза, саксия или нещо подобно.

— Какво беше това? — промълви уплашен първият глас.

— Кой е там? — извика високо вторият.

— Търсех тоалетната — обади се с треперещ глас Кейт.

Изщрака електрически ключ, светлината я заслепи. В коридора се изправи Тео д’Арси. Костюмът от лека материя му стоеше отлично. Вратата зад гърба му се затръшна, лицето му леко поруменя.

— Съжалявам — объркано промълви Кейт. Чувстваше се неловко, не знаеше какво да прави.

— Няма проблеми — усмихна се Тео. — И аз се появих тук с намерението да открия тоалетна, но някой очевидно ни е изпреварил… Елате, ще ви покажа къде има друга. — Хвана ръката й и я поведе навън. Прекосиха тревната площ и се насочиха към къщата.

Сърцето на Кейт отказваше да успокои ритъма си. Сега много неща й се представиха в съвсем различна светлина.

— Сама ли сте тук? — внезапно попита той.

— Да… Сама съм.

— Защо тогава не ми правите компания? Можем да похапнем заедно…

Май се надява, че не съм чула нищо от разменените в онази постройка реплики, съобрази Кейт.

— С удоволствие — прие поканата тя.

Тео я съпроводи до тоалетната и остана да чака навън. После хвана ръката й и я поведе към огромната шведска маса, разположена в единия край на просторната веранда.

— Мразя да съм сам на подобни места — промърмори той.

— Аз също.

Напълниха чиниите им с толкова храна, че би им стигнала за седмица. После се насочиха към масичките, пръснати по тревата на безупречно поддържаната ливада.

— Желаете ли да споделите времето си с някой от останалите гости? — попита Тео.

Кейт мълчаливо поклати глава. Изгаряше от желание да го засипе с въпроси, но си даваше сметка, че това е невъзможно. А и не желаеше да го нарани. Тео беше единственият свестен човек от цялата банда Д’Арси.

— Предполагам, че не бихте желали да сте прекалено близо до Чарлс и Ан, нали? — подхвърли той.

Сърцето й пропусна един такт. Нима знае?! Кой още е запознат с интимните страни на живота й? Нима се е превърнала в посмешище?

Той очевидно усети гафа и лицето му потъмня от приток на кръв.

— Моля, простете ми.

— Тук ми е прекалено топло — промърмори тя с единственото желание да се махне някъде по-надалеч.

— Искате ли да хапнем ей там, край тенискорта?

— С удоволствие — облекчено въздъхна тя.

— Елате, зная пътя. — Ръката му отново я докосна. — Често играя тенис с домакина. — Напуснаха застоялия въздух под навеса и излязоха на открито. Кортът беше достатъчно отдалечен, оттук музиката на оркестъра можеше да се слуша с истинско удоволствие.

В продължение на няколко минути не си казаха нищо. Тео дъвчеше бавно, а Кейт по-скоро ровеше с вилицата из чинията си.

— Вижте — вдигна глава той. — Наистина съжалявам за това, което казах преди малко. Нямах намерение да ви причинявам неудобство.

Отговорът на Кейт дойде с известно закъснение, доста объркан:

— Няма нищо… Просто бях изненадана…

— Знаете ли, ние с вас доста си приличаме — промълви Тео и се настани удобно в плетения стол. Кафявите му очи изпитателно пробягаха по лицето й.

— В какъв смисъл?

— И двамата сме принудени да крием чувствата си, да се правим на доволни и щастливи от живота…

Забележката му изнерви още повече Кейт, тя напразно се опитваше да измисли някакъв смислен отговор. После изведнъж разбра кой го е осведомил за отношенията й с Чарлс.

— Ако ви попитам нещо лично, ще ми отговорите ли честно? — внезапно попита тя.

— Стига да мога…

— Пред полицията сте заявил, че в нощта на убийството сте си бил у дома, сам…

— Да — сведе очи Тео.

— Но Сандра твърди, че ви е търсила по телефона, не ви е открила и е оставила послание на секретаря ви.

— Бях задрямал.

— Как тогава успяхте да откриете Диксън и да се появите в къщата само няколко минути след Чарлс и мен?

— Чух посланието на Сандра още докато се записваше. Случайно хванах Диксън по телефона в колата му и го помолих да мине да ме вземе.

— Тео, вие всъщност не сте бил сам, нали?

Тео започна да премята вилицата между пръстите си, погледът му беше продължителен и замислен.

— Не бях — изведнъж призна той. — Кога разбрахте това?

— Откровено казано — преди малко, в онази постройка край басейна. Нещата изведнъж дойдоха на местата си и придобиха смисъл.

— Ясно…

— Предполагам знаете, че ние с Диксън не се обичаме особено…

— Диксън е труден характер. Никой не знае това по-добре от мен.

— Обичате ли го?

Тео отпи глътка вино и едва тогава отвърна:

— Поне доскоро мислех така… — Помълча, после вдигна глава. — Но напоследък, особено след смъртта на брат ми… вече не съм толкова сигурен…

— Защо разговаряте толкова откровено с мен? — вдигна вежди тя. — Бих могла да ви докарам големи неприятности.

— Едва ли — поклати глава той. — Запазвам дискретност относно личния си живот само заради мама. — Пръстите му замислено опипаха брадичката. — Освен това се съмнявам, че ще пожелаете да сторите зло и на Диксън.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Ако го желаехте, отдавна вече да сте го сторили.

— Какво искате да кажете?

— Нали вие го измъкнахте под гаранция от пандиза?

— О, значи знаете?

— Разбира се. Аз също бях там.

— Значи Диксън неслучайно е влязъл в онзи бар с хомосексуалисти, така ли?

— Не, разбира се. Но аз си тръгнах по-рано, тъй като той започна да се напива и да говори глупости.

— А после е предизвикал сбиването, така ли?

— Вероятно. Започнах да ви уважавам, тъй като никой нищо не разбра за този скандал.

— Благодаря за това, но трябва да призная, че нямах друг избор. Никога не споделям тайните на своите клиенти.

— Цял живот се разправям с юристи, Кейт — погледна я той и допря салфетката до устните си. — И зная, че повечето от тях споделят всичко, което пожелаят, при това едва ли не с първия срещнат! — Върху лицето му се изписа леко смущение. — Чух, че днес сте посетили племенника ми.

Тя накратко му разказа за писмото относно смъртта на баща й, преобърнало цялото й детство с главата надолу. После откровено призна, че именно заради него е пожелала да увери Джими в обичта на изчезналата му майка.

— Благодаря ви — докосна ръката й Тео. — Радвам се на загрижеността, която сте проявила към бедното дете.

— Джими изглеждаше толкова самотен в онази огромна къща!

— Представям си…

Доловила тъгата в гласа му, тя прошепна:

— Разкажете ми как се чувства едно дете с фамилията Д’Арси.

— Немного добре, в това мога да ви уверя — мрачно се усмихна той. — Още от най-ранна възраст от нас се изискваше твърде много. А баща ми… — Замълча, после с въздишка добави: — Беше изключително строг и взискателен човек. — В очите му се промъкна странна смесица от тъга и гняв. — Детството ми беше тъжно. Брат ми и сестра ми ме измъчваха, а баща ми беше направо жесток.

— Ужасно!

— Знаете ли, аз изпитвах смъртен ужас от баща си.

Кейт бавно осъзна, че и последните късчета от мозайката лягат по местата си.

— Той… — Замълча за миг да потърси подходящите думи.

— Той ви биеше и малтретираше, нали? — Гласът й беше тих и спокоен, а интонацията — по-скоро заключение, отколкото въпрос.

Тео се втренчи в лицето й, очевидно раздвоен дали да потвърди, или отрече тези думи. В крайна сметка сведе глава и едва чуто прошепна:

— Да…

— Съжалявам — промълви Кейт и неволно се запита докъде може да стигне в признанията си. Но сега беше моментът, време за губене нямаше. — И Джеймс ли беше подложен на същото?

— Да — отвърна с напрегната въздишка той. — Но не за дълго… Той порасна твърде бързо и стана по-силен от татко. Често стигаха до истински битки.

— А Виктория?

— За известно време и тя ядеше бой. После Джеймс я взе под своя закрила. Двамата бяха много близки, знаете…

Кейт с усилие преглътна топката, събрала се в гърлото й.

— А майка ви? — с усилие прошепна тя.

Очите му се сведоха към дългите изящни пръсти.

— Да. Гордата и недостъпна Абигейл също беше малтретирана от баща ми. Докато Джеймс не я взе под своя закрила.

— Господи! — смаяно поклати глава Кейт. Не можеше да си представи, че жена като Абигейл би могла да е обект на насилие.

— А когато татко умря, мама зае мястото на тиранина в семейството — глухо добави Тео.

Умът на Кейт бясно препускаше. Дали признанията на Тео биха могли да бъдат свързани със защитата на Сандра?

— Насилието очевидно се предава по наследство — въздъхна тя. — Бил ли сте свидетел на грубостите на Джеймс по отношение на Сандра?

Тео не отговори.

— Моля ви, Тео! — приведе се напред тя. — Кажете ми, ако сте бил свидетел на подобно нещо!

— А след това ще бъда принуден да свидетелствам пред съда, нали?

— Нима това е толкова страшно? — вдигна вежди Кейт. — Вашите показания биха показали на съда, а и на всички останали, че бруталното насилие може да съществува и в най-добрите семейства.

— Не — въздъхна той и лицето му се разкриви от страх. — Не мога да направя това. Вестниците ще ни разкъсат!

Ръката й намери неговата, гласът й беше тих, но настойчив:

— Ако потвърдите, че Джеймс действително е малтретирал Сандра, аз бих могла да я оправдая!

Той сведе поглед към пръстите й и поклати глава:

— Джеймс беше мръсник. Но това, което искате от мен, е прекалено много.

— Разполагате ли с доказателства, че Джеймс е малтретирал Сандра както сексуално, така и физически?

— Бедното момиче — въздъхна той и лицето му видимо пребледня. — Това нейното не беше живот! — Замълча, Кейт затаи дъх, усетила цялата тежест на безкрайно дългите секунди. После Тео тръсна глава и добави: — Знаете ли, аз също мразех Джеймс… След смъртта на татко той ме лиши от единственото нещо, което ме интересуваше на този свят — фондацията „Д’Арси“. Тя е пряко свързана с изкуството, а изкуството е моят живот. — Очите му помръкнаха. — Джеймс изпитваше особено удоволствие да ме лишава от нещата, които обичам. А после ми се надсмиваше. — Нова пауза, после: — В много случаи съм му пожелавал да пукне!

Сърцето на Кейт заплашваше да изскочи през гърлото й. Нима Тео ще каже нещо, което го свързва със смъртта на Джеймс?!

Той я стрелна с поглед и очевидно прочете мислите й. Брадичката му видимо се стегна.

— Ще сбъркате, ако мислите, че имам нещо общо със смъртта на брат си!

Думите му прозвучаха тихо, но категорично.

Кейт напълни дробовете си с въздух и замълча. Дали наистина е така? Съмнението остана в душата й като черна пелена.