Мими Лат
Адвокати и престъпници (2)

2

Уличното осветление се включи точно когато Кейт зави към Сенчъри сити — комплекса от ултрамодерни небостъргачи, издигнат преди години от могъщата филмова къща „Туенти сенчъри фокс“. Остави колата в подземния гараж на Парк тауър, преметна през рамо чантичката си, стисна куфарчето в ръка и хукна към асансьора. Успя да се промъкне вътре, миг преди вратите да се затворят.

Приглади копринената блузка, която носеше под строгото раирано костюмче, в следващия миг обонянието й долови аромата на познат мъжки одеколон. Чарлс? Огледа се с очакване, очите й срещнаха погледа на висок рус мъж, изправен в дъното на кабината. Задържа ги храбро върху лицето на непознатия, сякаш искаше да каже: „Гледай колкото си искаш, това съм аз: млада и самоуверена делова жена“.

Асансьорът спря на 26-ия етаж, вратите се отвориха към просторната приемна на „Манинг & Андерсън“, която заемаше двете последни нива на небостъргача. Безупречно излъсканият паркет и остъклените стени влизаха в ярък контраст с ориенталските килими, кожените мебели и произведенията на съвременното изкуство, разпръснати с артистична небрежност навсякъде. В гърдите на Кейт отново се появи чувството на радостна възбуда, което неизменно я обземаше при мисълта, че е част от тази солидна и могъща юридическа фирма.

Спря да погледне гирляндите ярки светлини, които маркираха централната частна Лос Анджелис. Панорамата ни започва да прилича на Ню Йорк, рече си тя. През деня гледката от офиса беше великолепна — погледът стигаше до сочната зеленина на Западен Лос Анджелис и плажовете отвъд нея, а при ясно време — дори до остров Каталина. Нощем небето над международното летище се изпълваше с мигащите светлинки на излитащи и кацащи самолети, на север се очертаваха хълмистите поляни на местния кънтри клуб и Холивудските възвишения.

— Тук ли е още Чарлс? — извърна се Кейт към нощната администраторка.

— Да, госпожице Александър — отвърна момичето и посочи към вратата вдясно от себе си.

Кейт прекоси празната приемна и почти се сблъска със слаба жена, чието ястребово лице беше украсено с многодиоптрови очила. Рита пак е останала да провери състоянието на работните места, усмихна се в себе си тя. Така и не успя да свикне с действията на офис мениджъра, но въпреки това ги приемаше безпрекословно. Временната работа като секретарка в адвокатска кантора я беше научила, че всичко върху бюрото на юриста трябва да е в идеален ред, готово за утрешния ден.

— Добър вечер, госпожице Александър.

— Здравей, Рита — любезно се усмихна Кейт. Вече от доста време напразно се опитваше да накара тази жена да я нарича по име, най-вече защото годините й са поне два пъти повече от нейните собствени тридесет и две. — Как е майка ти?

— По-добре, благодаря. — Клепачите на Рита потрепнаха, на лицето й се появи подобие на усмивка. — Много съм ви признателна, че оправихте онази бъркотия със социалната осигуровка…

— Радвам се, че успях да свърша работа — топло й се усмихна Кейт и продължи по коридора към кабинета на Чарлс. Надникна през открехнатата врата на просторния ъглов апартамент и го видя зад бюрото. Говореше по телефона, но й махна да влезе. Веднага след това натисна бутона за заключване.

Обсъжда политиката просто за разнообразие, рече си Кейт, неволно доловила няколко реплики. Очите й пробягаха из просторното помещение и се спряха на снимките, окачени над кожения диван: Чарлс, долепил глава с Теди Кенеди; Чарлс между президента на Съединените щати и Първата дама; Чарлс редом с губернатора на Калифорния Нед Брандън и сенатора Пат Хардин… И накрая онази, която най-много допадаше на Кейт: Чарлс и усмихнатата Сали Фийлд се държат за ръце и позират на фотографите.

После, въпреки волята й, очите й се насочиха към снимката върху шкафа за документи, на която Чарлс (доста по-млад) се усмихваше в компанията на семейството си. Сърцето й бе пронизано от чувство за вина, макар че синът и дъщеря му отдавна вече бяха в колеж, далеч от семейното гнездо.

Сякаш прочел мислите й, Чарлс сложи длан върху мембраната и прошепна:

— Вината не е твоя: Този брак не успя да донесе щастие на никого…

Кейт се усмихна на проницателността му. Очите й проследиха движенията на силната му ръка, която продължи да си води записки във връзка с телефонния разговор, тялото й отново усети ласките на тази ръка от предишната нощ. Споменът предизвика тръпка на удоволствие, която бавно се разля по гърба й.

Направи усилие да се концентрира върху непосредствените неща, които я заобикаляха. Подредбата на този кабинет й напомни за строгата йерархия, на която се подчиняваше всичко в „Манинг & Андерсън“. На върха на пирамидата се намираха съдружниците, един от които беше Чарлс. По правило това бяха най-опитните юристи, отговорни за всички управленски решения. Те носеха основните рискове на деловите начинания на фирмата, те получаваха и дивидентите от тях. В качеството си на съдружник Чарлс разполагаше не само с този ъглов кабинет, но и с гарантиран годишен доход от един милион долара.

След съдружниците в пирамидата се нареждаха деловите партньори. Обикновено те бяха по-млади юристи, като самата Кейт, които получаваха щедра заплата по щат и хранеха надежди за бъдещо съдружие. Местата обаче се освобождаваха рядко. Всички знаеха, че тази година ще се оваканти едно-единствено място сред съдружниците на фирмата, за него имаха намерение да се борят както Кейт, така и Лорин Кънингам.

— Имам страхотни новини — рече Чарлс, най-сетне приключил с телефонния разговор. — Губернаторът реши да подкрепи предложението на Джеймс за издигане на твоята кандидатура на предстоящите избори за областен прокурор.

— О, Чарлс, това е великолепно!

— Мисля, че имаш основание да бъдеш доволна — усмихна се Чарлс. — Плюс това, освен личната си финансова подкрепа за кампанията, Джеймс обеща да набере допълнителни средства сред близките си приятели.

— Не мога да повярвам! — прошепна Кейт, усетила как главата й се замайва от добрите новини. — Колелото най-сетне се завъртя!

Върху загорялото лице на Чарлс се разля широка усмивка. В този момент изглеждаше изненадващо млад за своите четиридесет и пет години.

— Заслужаваш това, скъпа. Работи за него дълго и упорито… — Стана, заобиколи бюрото и я стисна в прегръдката си. — Радвам се за теб.

После, предпазлив както винаги, той я пусна и се върна на мястото си.

— Някой може да ни види…

Тя кимна и мълчаливо преглътна неудоволствието си. Как можа да изпадне в незавидната роля на „другата жена“? В началото на връзката им Кейт отказваше близост, въпреки наличието на безспорно привличане между двамата. Но в крайна сметка отстъпи, просто защото никой от двамата не беше в състояние да устои на чувствата си.

За него тази връзка също носеше рискове, Кейт прекрасно знаеше това. Той трябваше да я държи в дълбока тайна от Франклин Манинг, който не само беше старши съдружник във фирмата, но и негов тъст.

— Казаха ли кога ще обявят публично своите предпочитания? — попита Кейт, най-сетне успяла да прогони неприятното чувство от душата си.

— Веднага след като станеш партньор във фирмата.

— Ти си убеден, че ще бъда достоен партньор, нали? — в гласа й прозвуча открито предизвикателство.

Чарлс се засмя, очите му я гледаха с открито обожание.

— Имам още добри новини — обяви сияещ той.

— Още?

— Да — отметна глава Чарлс. — Точно така. На последното заседание на съдружниците Франклин обяви намерението си да се оттегли.

Дъхът спря в гърлото й.

— Не може да бъде! Кога?

— Незабавно. Веднага след като гласуваме неговия наследник като старши партньор. Кандидатите са двама — Диксън и аз.

Кейт изпусна тежка въздишка.

— Няма от какво да се тревожиш, сигурен съм, че ще бъда аз… После ще се погрижа да получиш мястото на нов партньор.

— Но ти си само зет на Франклин, докато Диксън е негов син — вдигна вежди Кейт. — Повечето от деловите партньори са убедени, че той ще се чувства задължен да прехвърли властта на човек от собствената си кръв… — пропусна да спомене и втората подробност: че повечето делови партньори знаят за обтегнатите отношения между Чарлс и Диксън. Двамата бяха приятели още от студентските години, но сега се бяха превърнали в основни съперници за президентския пост на компанията.

— Франклин ми се доверява — поклати глава Чарлс. — Той прекрасно знае, че ако Диксън стане старши партньор, сливането ни с една от известните нюйоркски адвокатски фирми ще бъде само въпрос на време. Сливане, на което Франклин и аз решително се противопоставяме…

— Дано да си прав — неволно потръпна Кейт. — Диксън никак не ме обича и ако стане старши съдружник, дните ми във фирмата са преброени.

Тя прекрасно знаеше защо не я обича Диксън, но не можеше да го сподели с Чарлс.

— В това едва ли има нещо лично — поклати глава Чарлс. — Диксън не те обича, просто защото аз те доведох във фирмата.

— Така ли мислиш?

— Да. Той ненавижда всичко, което е свързано с мен. Ревнува. Затова не му позволявай да те докопа… — На лицето му отново изплува усмивка. — Стига вече, няма смисъл да се тревожим. Мисля, че имам подкрепата на останалите партньори, а и на най-важните ни клиенти, най-вече на Джеймс д’Арси. Всичко ще бъде наред.

— Надявам се, Чарлс.

— Нали ти обещах? — вдигна вежди той, подчертавайки решителната извивка на брадичката си. Кейт много обичаше да го наблюдава в тази поза. — А сега казвай как мина денят ти в съда…

Някъде в средата на разказа й иззвъня телефонът. Чарлс протегна ръка и натисна бутона, без да вдига слушалката:

— Ало?

— Помощ! Джеймс… Всичко е в кръв… Колата…

— Сандра! — изкрещя Чарлс, а лицето му видимо пребледня. — Какво се е случило?

Кейт ясно долови паниката в гласа на жената, разкъсван от глухи ридания. Обясненията й бяха объркани и неясни.

— Повика ли полицията?

— Не — долетя отчаяният глас.

— Идвам веднага! — извика Чарлс и прекъсна линията.

— Искаш ли помощ? — попита Кейт.

Той се втренчи в лицето й, помълча малко, после кимна с глава:

— Да. Най-добре е да дойдеш с мен.

Тя скочи на крака и го последва към изхода.

 

 

На долното ниво на „Манинг & Андерсън“ се намираха кабинетите на повечето от деловите партньори. Лорин Кънингам затръшна вратата зад гърба си и хвана телефона. Научила току-що за оттеглянето на Франклин, тя си даваше сметка, че трябва да говори с баща си, при това веднага. Хвърли бърз поглед на часовника си и започна да пресмята. Да, би трябвало вече да е в Тексас. Нали затова си купи новия реактивен самолет?

Набра номера на офиса му, умът й бясно препускаше. Ако старши съдружник във фирмата стане Чарлс Римън, шансовете й да получи място в ръководството ставаха нула. То без съмнение щеше да стане притежание на Кейт. Силно се надяваше, че баща й ще разбере колко е важно съдружник да стане тя, а не някой друг! За нещастие той беше против адвокатската й кариера, не виждаше защо да не си стои в Тексас и да бъде светска жена и домакиня като майка си… Ала Лорин нямаше подобни планове. Някой ден сигурно ще се омъжи, но за човек, който я вълнува и който уважава не само физическите й качества. Озадачаваше я единствено фактът, че трябва да работи като луда за признанието на околните, докато жени като Кейт го постигат механично и сякаш без никакви усилия.

Отметна червената си коса назад, на лицето й се появи пресилена усмивка. Даваше си сметка, че ще й трябва всичкият южняшки чар, за да убеди баща си.

— Здрасти, татко, аз съм…

— Здравей, сладур — отвърна Майлс Кънингам с провлачения си тексаски акцент. — Какво има?

— Франклин Манинг обяви, че излиза в пенсия. Ще се оттегли в момента, в който му изберат заместник.

— Каква лукава стара лисица! — цъкна с език Майлс. — Вчера си приказвахме, но дума не обели по тоя въпрос!

— Татко, искам да поговориш с него. Ако мястото му заеме Чарлс Римън, с мен е свършено! Той без съмнение ще вкара Кейт в управителния съвет… — Кръстоса крака и добави: — А аз няма да мога да гледам хората в очите…

— Спокойно, скъпа.

— Аз съм спокойна, татко. Но ти трябва да ми помогнеш. Арнолд — шефът ми, не може да ме понася, само защото ти ми осигури тази служба… Трябва да използваш приятелството си с Франклин, няма друг начин…

— Лорин, слушай сега…

— Това е много важно за мен — прекъсна го тя. — Иначе нямаше да те моля… — От гърдите й се откърти тежка въздишка. — Моля те, татко!

— Добре, скъпа. Имам да оправям някои неща тук, но утре излитам обратно.

— Може да е късно, татко. Моля те, обади се на Франклин още сега!

— Лорин…

— Имам нужда от помощта ти, татко! Обещай ми, че ще се обадиш!

В слушалката настъпи кратко мълчание, после Майлс се прокашля:

— Знаеш, че не мога да отказвам нищо на своето малко момиченце, нали? Добре, обещавам…

Лорин затвори, в душата й нахлу тържество. Ако някой можеше да й помогне за новия пост, това несъмнено бе нейният татко.

 

 

Чарлс свърна в частната алея, която водеше към имението на Сандра и Джеймс в Бел Ер. Асфалтовата настилка беше задръстена от полицейски коли, сърцето на Кейт неволно се сви, раменете й се разтърсиха.

— Това е колата на Джеймс — промърмори Чарлс и посочи сив мерцедес с отворени врати, който препречваше входа на имението. Около него се въртяха униформени полицаи. — Сигурно е станала катастрофа…

Спряха ги, Чарлс свали страничното стъкло.

— Аз съм Чарлс Римън, адвокат на Д’Арси — представи се той. — А това е моята сътрудничка Кейт Александър. Повика ни госпожа Д’Арси.

— Документи?

— Разбира се — отвърна Чарлс и разтвори портфейла с личната си карта. — Ще ни кажете ли какво се е случило?

— Горе ще ви информират — отвърна полицаят и му върна документите. После хвърли бегъл поглед на картата на Кейт и кимна с глава: — Добре, минавайте.

— Благодаря.

Кейт гледаше по посока на фаровете, които осветиха масивната сграда в средиземноморски стил, кацнала на върха на хълмчето.

Чарлс натисна звънеца, но после бутна вратата и двамата влязоха в покритото с мрамор фоайе. В ъгъла разговаряха двама мъже. Сърцето на Кейт пропусна един такт, тъй като познаваше лицето на онзи, който беше срещу входа. Детектив от отдел „Убийства“ на Главното полицейско управление. До мъжете, отпусната безжизнено в стола, седеше Сандра д’Арси. Русата й коса беше в безпорядък, очите й гледаха диво.

— Аз съм Чарлс Римън, семеен адвокат на Д’Арси — представи се Чарлс, очевидно решил да поеме нещата в свои ръце. — Това е сътрудничката ми Кейт Александър. Какво е станало тук?

Единият от мъжете — на средна възраст и с доста излишни килограми на гърба си, бавно пристъпи към тях. Представи се като детектив Боуър, името на партньора му беше Доналдсън.

— Господин Д’Арси е застрелян — рече той.

— Тежко ли е състоянието му? — попита Чарлс.

— Най-тежкото — поклати глава Боуър. — Мъртъв е…

— Господи! — простена Чарлс. Лицето му пребледня, ръката му неволно се притисна към гърдите.

Кейт усети конвулсията на стомаха си. Джеймс д’Арси мъртъв? Не, това не може да бъде! Та нали снощи се запознаха и разговаряха? Очите й неволно се насочиха към младата вдовица. Какъв ужас, господи!

— В колата открихме бутилка шампанско и касова бележка — продължи детектив Боуър. — Изглежда се е отбил до някой магазин и е бил проследен… — Очите му се местеха от Чарлс на Кейт и обратно, думите му звучаха тромаво, напълно лишени от емоции. — Напоследък тук се навъртат доста бандити…

На вратата се позвъни и Доналдсън отиде да отвори. В преддверието се втурна Диксън Манинг.

Прилича на Едуард VIII, покойния Уиндзорски херцог, помисли си за пореден път Кейт. Същите непокорни сламеноруси коси, воднисти очи и безволева брадичка… С Диксън беше и Тео — мъжът, когото беше видяла да спори с Джеймс д’Арси предната нощ.

Забелязал Чарлс, Диксън видимо се стегна. Обърна се към полицаите и се представи, без дори да кимне за поздрав на зет си. Не забрави да представи и брата на Джеймс, после нервно попита:

— Какво се е случило?

Боуър им докладва сбито, с малко думи.

— Мъртъв? — задави се Тео д’Арси, а лицето му се разкриви от изненада и страх.

За момент Кейт беше сигурна, че този човек ще припадне. Това вероятно усети и Боуър, който пристъпи напред и с жест го покани да седне на близкия стол.

Тео се подчини, възвърна част от самообладанието си и се огледа:

— Къде е Джими?

Дочула името на сина си, Сандра вдигна глава.

— Спи — прошепна с несигурен глас тя, после започна да се надига. — Ще ида да го видя…

Напусна помещението без никой от присъстващите да проговори.

— Благодаря, че ме уведоми! — извърна се Диксън и дари Чарлс с презрителен поглед.

— Нямах време — изрази протеста си Чарлс.

Диксън не му обърна внимание, очите му се преместиха върху Кейт.

— Ти пък какво търсиш тук?

Гласът му беше леден, натежал от язвителност.

— Аз я помолих да ме придружи — изпревари отговора й Чарлс.

Кейт изведнъж съжали, че е настояла да дойде тук. Не желаеше да влиза в конфликт с Диксън. Поведението му беше надменно и арогантно, но той си оставаше синът на Франклин и думата му се чуваше навсякъде.

Макар да се отнасяше хладно към нея още от самата й поява в „Манинг & Андерсън“, днес Диксън за пръв път си позволи да бъде откровено груб. Може би наистина ще излезе вярно, че не я харесва, само защото е протеже на Чарлс. Но каквато и да е причината, Кейт не се чувстваше особено комфортно като пряк участник в битката за надмощие между Диксън и Чарлс.

Боуър пристъпи към Тео:

— В състояние ли сте да отговорите на няколко въпроса?

— Разбира се — отвърна вместо него Диксън и се насочи към кожения диван. — Но нека поседнем…

Тео се тръшна на меката тапицерия, скри лице между дланите си, тялото му се разтърси от беззвучни ридания.

Почувствала се неудобно в ролята на външен свидетел, Кейт отстъпи към прозореца и остана там. Снощи случайно дочу част от спора между двамата братя Д’Арси, но сега мъката на Тео изглеждаше съвсем неподправена.

Диксън, който очевидно се почувства господар на положението, вдигна глава и с делови глас попита:

— С какво можем да ви помогнем?

— Бих желал някой да идентифицира трупа — отвърна Боуър.

Кейт забеляза как тялото на Тео потръпна.

Диксън също го забеляза и потупа успокоително рамото на клиента си.

— Аз ще сторя това, детектив — рече той.

— И аз ще дойда — обади се Чарлс.

— Отлично — кимна Боуър, но Кейт остана с впечатлението, че не пропусна да отбележи враждебния поглед на Диксън, насочен към Чарлс.

Детективът извади бележника си и се извърна към Тео:

— Готов ли сте?

Тео пое книжната салфетка от ръцете на Чарлс, избърса очите си и глухо попита:

— Някой уведомил ли е мама и сестра ми?

— Може би — отвърна детектив Боуър. — Госпожа Д’Арси проведе няколко телефонни разговора, но не зная с кого.

— Ще я попитаме, като се върне — обади се Чарлс.

Тео се извърна към полицая:

— Хайде, започвайте…

— Брат ви има ли навика да носи скъпи бижута?

— Да. Златен „Ролекс“ и пръстен с брилянти.

Гласът на Тео беше толкова тих, че Боуър се принуди да се наведе напред.

— А пари? Носеше ли пари в брой?

— Да. По две-три хиляди долара…

Боуър хвърли бърз поглед към партньора си.

— В кредитни карти или в брой? Къде ги държеше?

— Банкнотите държеше във вътрешния си джоб, прищипани със златна щипка — отвърна Тео, докато пръстите му нервно мачкаха салфетката. — А портфейла с кредитните карти носеше в задния си джоб…

Детективът си записа нещо в бележника, а Диксън намръщено попита:

— Липсват ли тези неща?

— Не открихме у него нито пари, нито ценности — кимна Боуър. — Само празен портфейл.

Кейт забеляза как Тео отново потръпна. Как ли се чувства човек, когато изведнъж открие грубата и насилствена смърт на собствения си брат?

— Какво се е случило според вас? — пожела да узнае Диксън.

— В момента сме склонни да приемем версията за въоръжен грабеж — отвърна Боуър.

— Ясно — кимна Диксън. — Къде е прострелян?

— В тила.

Кейт трепна, Тео и Диксън си размениха бързи погледи. Това не отговаряше на версията за въоръжен грабеж. Обикновено бандитите се изправят срещу жертвите си и не ги убиват с изстрел в тила… Какво ли е станало?

В този момент се появи Сандра. Тео вдигна глава и глухо попита:

— Обади ли се на Абигейл и Виктория?

Тя се намръщи, отговорът й прозвуча колебливо и след доста продължителна пауза:

— Не…

— Още няколко въпроса и приключваме — намеси се детектив Боуър, който очевидно си даваше сметка за състоянието на двамата.

На прага се появи красиво момченце в жълта пижама и камионче подмишница. Приликата с майка му беше поразителна. След него в стаята се втурна мургава бавачка с латиноамерикански черти на лицето. Видяло толкова много хора, момченцето объркано се закова на място.

Кейт забеляза как очите му търсят погледа на Сандра, която беше обърната на другата страна и разговаряше с детективите. Бавачката започна да го дърпа навън, лицето му се разкриви, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Кейт се откъсна от перваза на прозореца, пристъпи към детето и коленичи пред него.

— Здравей — усмихна се тя. — Аз се казвам Кейт, а ти?

— Джими.

— Здрасти, Джими. Много ми харесва червеното ти камионче. Имаш ли други в стаята си?

Детето кимна с глава.

— Ще ми ги покажеш ли?

Очите на Джими отново се насочиха към майка му. Уверил се, че тя не му обръща внимание, той въздъхна, чертите на личицето му се изопнаха.

— Хайде, ела — обади се бавачката. — Ще покажем играчките ти на тази красива дама.

Момчето сложи топлата си ръка в дланта на Кейт и я поведе навън.

Боуър затвори бележника си и стана на крака.

— Окей, засега приключваме.

— Моля ви да ни държите в течение — каза Диксън и тръгна да изпрати полицаите до вратата.

Чарлс ги изчака да излязат и тъжно поклати глава.

— Бедният Джеймс. Надявам се, че не е усетил нищо… — Хвърли кратък поглед на ръчния си часовник и стана: — Едва девет… По-добре да позвъня на Абигейл, отколкото да чуе за нещастието по новините…

— Това е работа на Тео — намеси се Диксън. — Сега той е най-големият син.

— Но Джеймс винаги искаше аз да се грижа за майка му — настоя Чарлс.

— Не — въздъхна Тео и бавно се изправи. — Диксън е прав. Новината ще трябва да й съобщя аз…

— Джеймс е мъртъв, вече Тео ще се грижи за майка си.

Думите на Диксън прозвучаха гневно, лицето му леко порозовя.

— Вижте какво — въздъхна примирително Чарлс, — аз съм адвокат на семейството от години… Мисля, че мястото ми е там сега. Защо да не отидем заедно?

— Не — решително тръсна глава Диксън. — Като представител на фирмата ще отида аз!

Чарлс спря очи върху бледото лице на Тео.

— Това ли искаш?

— Да.

— Добре, след като настоявате…

Чарлс стисна пръстите си в юмрук, кокалчетата му видимо побеляха.

Изправени пред колоните на входа, Боуър и Доналдсън бавно се извърнаха към внушителната фасада на къщата.

— Трупът още не е изстинал, а те вече се захапаха — промълви замислено Боуър.

— Какво те кара да мислиш така? — попита партньорът му.

— Годините опит в отдел „Убийства“. Усещам напрежението далеч преди външната му изява… — Махна развълнувано с ръка и добави: — Искаш ли да знаеш личното ми мнение? Този човек не е убит заради някакъв си часовник, дори ако струва цял куп пари!

— Така ли? — погледна го любопитно Доналдсън.

— Изстрел в тила — промърмори Боуър. — Поведението на всички тези вътре… Има нещо друго, най-вероятно пак проклетите мангизи… Те корумпират всички. Няма как, ще трябва да изчакаме. Времето ще покаже… Ела да видим какво още са открили момчетата от екипа.