Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (9)

8.

Тя беше от онези жени, в които мъжете се заглеждат. А също и жените.

Не че Мадилана О’Шей беше много красива. Не беше. Но притежаваше едно качество, което французите наричат je ne sais quois, нещо неопределено, което я отличаваше от другите и караше хората да обръщат глава след нея, където и да отидеше.

И тази вечер не беше изключение.

Тя стоеше пред магазина на Харт на „Пето Авеню“ и търпеливо чакаше таксито, което бе поръчала от кабинета си. Беше четвъртък, осем часът вечерта и магазинът още бе отворен. Всички, които влизаха и излизаха, й хвърляха крадешком погледи, явно заинтригувани коя може да е тази жена с толкова изискана, дори някак царствена външност.

Младата жена беше висока метър и седемдесет и седем, имаше стройна, грациозна фигура и дълги, изящни крака. Гъстата й кестенява коса стигаше до раменете и се спускаше свободно около сърцевидното й лице. Заради едрите й кости не можеше да се каже, че е хубава като кукла, но гладкото чело и високите полегати скули й придаваха съвършенство, за което допринасяше и нежно изваяният аристократичен нос, тук-там осеян с лунички. Тя имаше широка ирландска уста с пълна, чувствена долна устна и прекрасна усмивка, която озаряваше лицето й, но очите бяха тези, които пленяваха и приковаваха вниманието. Те бяха големи, раздалечени, с необикновения светлосив цвят на халцедон, чиято чудна прозрачност особено се подсилваше от тъмните, извити като дъга вежди. Тези очи гледаха интелигентно, излъчваха решителност, която понякога можеше да бъде твърда като стомана, но в тях се спотайваше и смях, а често и скрита дързост.

Мадилана се обличаше с вкус и дрехите й стояха добре. Изглеждаше елегантна във всеки тоалет, който носеше по свой неповторим начин; или завързваше по-особено шала си, или пречупваше надолу периферията на шапката си, или увиваше около кръста си парче ориенталска коприна, както никой друг не можеше, или премяташе на дългата си нежна шия наниз от стари мъниста. Това съчетание на личен почерк и елегантност правеха външността й много привлекателна.

Вечерта бе задушна и влажна, каквато може да бъде само в Ню Йорк в разгара на лятото, и хората изглеждаха изтощени и омаломощени от тежкото време, докато си пробиваха път по „Пето Авеню“ или чакаха на тротоара да хванат такси, или да пресекат платното.

Но не и Мадилана О’Шей. Кремавата й копринена туника със семпло кръгло деколте и три четвърти ръкави върху правата пола от черна коприна бяха запазили безукорния си вид, в който бе отишла с тях на работа сутринта — тя изглеждаше свежа, недокосната от жегата и както винаги елегантна.

Виненочервеното такси спря пред магазина и тя тръгна забързано към него с лекота и грациозност, придобити от уроците по балет и танци още в детството й. Пристъпваше гъвкаво и подвижно като танцьорка, с което още повече привличаше погледите.

Отвори вратата на таксито, сложи на седалката голямата торба с емблемата на „Харт“ и се намести до нея.

— „Двайсет и втора западна“ улица, нали така, мис? — попита шофьорът и веднага потегли по „Пето Авеню“.

— Да, между „Седма“ и „Осма“ улица, по средата.

— Добре, мис.

Мадилана се облегна, отпусна ръце върху черната лачена чанта в скута си, но мислите й продължиха да се надпреварват, както обикновено, независимо къде беше или какво правеше.

От понеделник следобед, когато Пола й се обади от Южна Франция, за да й каже, че двете отиват в Австралия, Мадилана имаше чувството, че участва в маратон. Трябваше да довърши текущата работа, да отмени служебните си срещи за следващите няколко седмици, както и личните ангажименти, които имаше, да подготви доста неща преди продължителното си отсъствие от магазина и да си набави подходящи дрехи и всичко необходимо за пътуването.

В сряда рано сутринта Пола пристигна със самолета в Ню Йорк и дойде направо в магазина. В продължение на два дни двете работиха непрекъснато като побъркани, но направиха чудеса и следващият работен ден щеше да протече сравнително спокойно, а в събота трябваше да изминат първата отсечка от пътуването. Тази вечер Мадилана щеше да прегледа папките, натъпкани в торбата, и да довърши работата по тях, а утре вечер щеше да си стегне багажа.

Имам аванс, каза си Мадилана с внезапно облекчение и с чувство на удовлетворение кимна сама на себе си. Погледна през прозореца, почти без да забелязва евтиния блясък и мръсотията на „Таймс Скуейър“ с неговите търговци, спекуланти и наркомани, пласьори, тайни агенти и проститутки, всеки от които преследваше собствените си интереси. И докато таксито ловко си пробиваше път в този шумен район на евтини развлечения, за да се спусне към Челси, мислите й се завъртяха около предстоящото пътуване в другата част на света.

Първо щяха да отидат в Сидни, след това в Мелбърн, а може би дори и в Аделаида, преди да се върнат в Сидни, където щяха да бъдат през повечето време. От думите на Пола се разбираше, че ще имат много работа и че ги очакват две-три изтощителни седмици. Но това не я смущаваше. Двете с Пола О’Нийл работеха добре заедно, още от самото начало се разбираха и можеха да действат съгласувано.

Не за първи път я порази мисълта колко е странно, че тя, бедното ирландско-американско момиче, католичка от Южните щати, може да си прилича, и то в много отношения, с една английска аристократка, наследница на едно от най-големите богатства в света, магнат в международния бизнес. Двете бяха отдадени на работата си, притежаваха неизчерпаема енергия, държаха и на най-малката подробност, бяха дисциплинирани, всеотдайни, целенасочени и изключително добре организирани. В резултат на това не си опъваха нервите, не си създаваха взаимно проблеми, винаги бяха в крак. Все едно, че танцуваш с Фред Астер или с Джийн Кели, каза си тя и се усмихна на сравнението.

През тази година като лична секретарка на Пола тя не бе направила нито една погрешна стъпка и не възнамеряваше да направи, особено по време на пътуването в Австралия. Пола беше ключът към нейното бъдеще. А целта на Мадилана беше един ден да стане президент на магазина на Харт в Ню Йорк и с помощта на Пола можеше да го постигне.

Амбиция. Тя беше заредена с амбиция. Знаеше го много добре и беше доволна от себе си. Смяташе, че това е качество, а не недостатък. То я бе подтиквало и помагало да стигне дотук. Понякога баща й се оплакваше, че е прекалено амбициозна. Но майка й просто му се усмихваше с чаровната си ирландска усмивка, а зад гърба му й намигаше, кимаше одобрително и всеки път майчински я окуражаваше.

Ако можеше само да са живи родителите й. И малката й сестричка Кери на, която бе умряла на четири годинки. И Джо и Лони. Двамата й братя, убити във Виетнам. Толкова много й липсваха и малката сестричка, и родителите й, че понякога се чувстваше без корени, без опорна точка в живота, след като всички те си бяха отишли. Семейството им беше много задружно и толкова се обичаха. Колко загуби понесох през последните няколко години, помисли си тя с тъга и сърцето й се сви. Но потисна решително болката.

Мадилана пое дълбоко въздух няколко пъти, овладявайки напълно емоциите си — беше се научила на това преди четири години, когато погребаха баща й. Чак след като го положиха в земята, я връхлетя чувството за пълна самота и чак тогава тя истински проумя, че вече няма семейство, с изключение на леля Агнес, сестрата на баща й, която живееше в Калифорния и която тя познаваше съвсем малко.

Таксито спря пред резиденция „Жана д’Арк“. Мадилана взе квитанцията от шофьора, каза лека нощ, грабна торбата и слезе. Изкачи леко стълбите и влезе в сградата.

В мига, в който пристъпи вътре, усети, че се отпуска.

Това място беше толкова познато и гостоприемно… бе живяла три години тук в една от стаите, когато за първи път дойде в Ню Йорк. Все още го възприемаше като свой дом, макар че сега имаше собствен апартамент в района на „Осемдесета източна“ улица.

Прекоси малкото фоайе и сви надясно към канцеларията.

— Здравей, сестра Мейрид — каза Мадилана на монахинята, която тази вечер дежуреше в канцеларията. — Как си?

— О, Мадилана, драго ми е, че те виждам, добре съм, много съм добре — отговори монахинята и в гласа й се долови лека ирландска напевност, а на румените й бузи се появиха трапчинки от радостната усмивка. Тя имаше слабост към Мадилана и винаги се радваше, когато видеше тази прекрасна млада жена, която правеше чест на родителите си, бог да успокои душите им, и във всяко отношение беше олицетворение на доброто католическо възпитание.

— Сестра Бронах ме очаква — обясни усмихнато Мадилана, извади от голямата торба едно пакетче и попита: — Може ли да си оставя тук торбата?

— Разбра се, че може, Мадилана. Сестра Бронах каза да отидеш в градината. Тя ще дойде там след малко. Ще й съобщя, че вече си тук. — С грейнало лице сестра Мейрид вдигна слушалката и започна да набира номера.

— Благодаря, сестро — отвърна тихо Мадилана и се запъти към малкия като кутийка асансьор, който щеше да я изкачи на петия етаж, откъдето по стълбите се излизаше на покрива на сградата.

 

 

За нейна изненада градината на покрива беше пуста.

Обикновено през лятото, в приятни вечери, някои от момичетата, които живееха в резиденцията, идваха тук да поприказват и да се опознаят помежду си и с монахините, да изпият чаша вино или сок, да почетат или просто да поседят сами.

Очарователната градина беше покрита с бръшлян и с лози, които пълзяха по дървени решетки, имаше също сандъчета с яркочервено и розово мушкато, и саксии с жълти и оранжеви бегонии, а монахините отглеждаха тук и зеленчуци. Разпръснатите столове и няколко малки масички създаваха приятна атмосфера и внушаваха празнично настроение.

Мадилана спря пред статуята на Богородица, отрупана с цветя, както обикновен през лятото, и си припомни колко често подреждаше цветята, когато живееше тук. Винаги възприемаше това кътче като оазис, потънал в красива зеленина в сърцето на бетонните каньони на Манхатън; то и действаше добре и успокояваше душата й.

Тя пристъпи леко към една от масите, сложи на нея увития подарък и чантата си и седна с лице към покривите на града. Точно пред нея сред безразборно стърчащите комини на Челси и на останалите не толкова известни небостъргачи се извисяваха сградите на „Емпайър Стейт“ и на „Крайслер“.

Здрачаваше се и лилаво-сивият цвят на небето отстъпваше пред кобалтовосиньото, което се просмукваше като мастило и поглъщаше по-бледите тонове. Светлините, заливащи кулите на двете внушителни сгради, щяха да очертаят ясно внушителната архитектура едва когато небето станеше смолисточерно. Тогава кулите щяха да се откроят и да заблещукат с цялото си великолепие на тъмно кадифения фон на небето, а тази гледка всеки път предизвикваше у нея възторг.

Когато живееше в резиденцията, Мадилана обичаше да идва тук дори през зимата. Облечена с топли дрехи, тя се сгушваше на завет в някой ъгъл и се възхищаваше на тези две неповторими сгради и на небесната шир, която я поразяваше с изключителната си красота.

Сградата на „Крайслер“ с изящно заострената си кула, украсена със слънчеви мотиви в стил Art Deco, бе винаги залята с ясна бяла светлина, която й придаваше първична красота и подчертаваше семплия дизайн, докато „Емпайър Стейт“ променяше цветовете си според сезоните и празниците. В Деня на благодарността двата корпуса и изящната кула над тях бяха облечени с кехлибарена, златиста и оранжева светлина; на Коледа — с червена и зелена. Светлините ставаха сини и бели за еврейски празници, после жълти за великден, зелени за деня на св. Патрик и червени, бели и сини за Четвърти юли. И ако сградата на „Крайслер“ беше наистина по-красивата от двете, „Емпайър Стейт“ беше определено по-ефектна, когато грееше празнично с цветовете на дъгата.

— Добър вечер, Мадилана — извика сестра Бронах, запътила се към масата с две чаши бяло вино.

Мадилана скочи, като чу гласа й.

— Здравей, сестра Бронах. — Усмихната, Мадилана тръгна забързано към нея и пое едната чаша, а после двете жени нежно си стиснаха ръцете и седнаха на масата.

— Изглеждаш изключително добре — каза сестра Бронах, взирайки се в Мадилана в падащия здрач.

— Благодаря, чувствам се добре.

Двете докоснаха чашите си и отпиха от виното.

— Това е за тебе, сестра Бронах — каза след малко Мадилана и плъзна пакетчето по масата.

— За мене? — Очите на монахинята изведнъж заблещукаха весело зад очилата, а лицето й се оживи в широка усмивка.

— Затова дойдох тази вечер… да донеса този подарък и да ти кажа довиждане. Другата седмица няма да мога да дойда на прощалното тържество. Ще бъда в Австралия.

— Австралия! Боже мой, толкова далеч, Мадилана. Но за теб сигурно е вълнуващо. Съжалявам, че няма да бъдеш на тържеството… отсъствието ти ще се забележи. Винаги се е забелязвало, когато не си успявала да дойдеш на някое от нашите малки събирания. Благодаря ти за подаръка, много си внимателна. Може ли да го видя още сега?

— Разбира се — засмя се Мадилана, наслаждавайки се на радостта, която бе доставила с подаръка си.

Сестра Бронах развърза жълтата панделка, махна хартията и вдигна капака на сребристата картонена кутия от магазина на Харт. Изпод пластове тънка хартия се показаха три тоалетни чантички с различни размери от тъмносиня коприна, поръбени със светлосин кант.

— О, колко са красиви! — възкликна сестра Бронах, като извади едната, завъртя я в ръце, отвори ципа и погледна вътре. Дребното й птиче лице разцъфтя от щастие, тя хвана ръката на Мадилана и я стисна. — Много ти благодаря, мила, точно от това имах нужда.

— Радвам се, че ти харесват. Исках да ти подаря нещо красиво, но в същото време полезно — усмихна й се Мадилана. — Нали те познавам… толкова си практична. Във всеки случай мисля, че това е подходящо за пътуване. — Тя подпря лакти на масата и взе да си играе с чашата за вино. — Кога заминаваш за Рим?

— На десети септември. И вече започвам да се вълнувам. Струва ми се, че е много отговорно да си в ръководството на тамошната резиденция. Тя се намира близо до Ватикана, което за мен е двойна радост, толкова близо ще бъда до папския двор. — И леко поруменяла, тя продължи: — Трябва да ти призная, Мадилана, че много се зарадвах, когато сестра Мария-Тереза избра мене.

Мадилана кимна и каза:

— Ще липсваш на всички тук в резиденцията, включително и на мен.

— О, и ти ще ми липсваш, Мадилана, също и другите момичета, които още идват да ме виждат, и тези, които живеят тук сега, и сестрите. — Настъпи кратка пауза. Лека тъга се прокрадна в очите на сестра Бронах, те се навлажниха, тя побърза да се изкашля, поизправи се и придърпа яката на бялата си блуза. Усмихна се топло на Мадилана й продължи: — Разкажи ми за твоето пътуване в Австралия. Не е ли някак неочаквано?

— Да. Заминавам служебно с шефката си, Пола О’Нийл. Заминаваме за Лос Анджелис в събота сутринта и ще преспим там, защото тя смята, че ще бъдем и двете в по-добра форма, ако прекъснем пътуването, вместо да продължим веднага. В неделя вечерта в десет излитаме за Сидни.

— И колко време ще отсъстваш?

— Две-три седмици, а може и четири. Нищо чудно Пола да ме остави да довърша някои неща, след като тя си замине. Отиваме заради бутиците в хотелите. Тя се тревожи, че нещата там не вървят както трябва. Управителката е болна, а помощничката й ту изпада в паника, ту съвсем обърква работата.

— Ти се проявяваш много добре в „Харт“, Мадилана, гордея се с тебе.

— Благодаря. Както знаеш, за мен кариерата е нещо много важно… — Мадилана замълча и докато разглеждаше ръцете си, които бе положила на масата, в държането и се долови колебание. След малко продължи с по-приглушен, замислен глас: — Но усилената работа през последните няколко години ми помагаше да потискам скръбта си и да се примиря със загубата… — Гласът й внезапно заглъхна.

Монахинята се пресегна и хвана ръката на Мадилана, за да й предложи утеха:

— Да, знам, че е така. Но ти е помагала и вярата, Мадилана. Никога не забравяй, че Бог знае какво прави и не отрежда по-тежко бреме, отколкото човек може да понесе.

— Да, много пъти си ми казвала това — стисна силно Мадилана ръката на сестра Бронах. Настъпи кратко мълчание. Мадилана вдигна глава и леко се усмихна на тази предана и добра жена на средна възраст, обградила я със специално внимание и дарила я с толкова топлота и обич, докато живееше тук.

— Трябваше да дойда да те видя, преди да заминеш за Рим, сестра Бронах, за да ти благодаря от цялата си душа, че ми помогна да преодолея болката и мъката, че ме прие толкова сърдечно, когато дойдох тук. Ти ми вдъхна кураж.

— Не, не, Мадилана — отвърна бързо монахинята. — Ти имаше кураж, още тогава го имаше. Както го имаш и сега. И винаги ще го имаш. Ако изобщо нещо съм направила, то е било да ти покажа, че го имаш, да те накарам да разбереш, че трябва просто да се вгледаш в себе си и да черпиш сили от себе си.

— Да… Но никога няма да мога да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен. За всичко, на което ме научи — особено за това, което научих за себе си.

— Ти винаги си ми била много скъпа, дете мое — отвърна тихо сестра Бронах. — Ако не бях избрала този живот, ако не се бях посветила на Бога и не бях избрала да му служа тук, на този свят, а се бях омъжила и имах дъщеря, щях да искам тя да е като тебе.

— О, сестра Бронах, колко е прекрасно, че казваш това, благодаря ти, много ти благодаря! — Мадилана изведнъж силно се развълнува и усети, че в очите й напират сълзи, но запремига, за да не се разплаче. Осъзна колко много ще й липсва сестра Бронах, когато замине за Рим да поеме новата си служба.

— Вярата ти в мен винаги е била много важна — продължи Мадилана, — защото тя ми напомня за вярата, която майка ми имаше в мен, сестра Бронах. Тя ме окуражаваше също като теб. Ще се постарая никога да не те разочаровам.

Нежна усмивка пробягна по бледите устни на сестра Бронах. И за да подчертае думите си, тя бавно каза:

— Важното е никога да не разочароваш себе си.