Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (26)

25.

Мадилана лежеше, опряла глава на рамото на Филип.

В спалнята пробягваха сенки, чуваше се само равномерното дишане на Филип, който бе заспал, лекото шумолене на копринените завеси и тиктакането на позлатения часовник върху старинния френски скрин.

Времето беше меко за януари, почти пролетно, и Филип бе отворил високия прозорец. Нощният въздух нахлуваше свеж и влажен, примесен с острия солен вкус на Средиземно море и със стипчивата миризма на зеленината от необятните цветни градини на „Фавиола“.

Мадилана се измъкна от леглото, отиде тихо на прозореца, облегна се на перваза и загледа пейзажа, който в този късен час тънеше в спокойна тишина. Погледна нагоре. Небето беше тъмносиньо, почти черно и приличаше на кадифен балдахин, издигнат високо над земята като огромна дъга, осеяна с ярки звезди. Малко по-рано облаци бяха закрили луната, но вече се бяха разпръснали и тя я видя — пълна, ясна и съвършено кръгла.

От устата й се отрони дълга въздишка на задоволство. От десет дни бяха във вилата, почиваха си и не бързаха за никъде след пътуванията до Виена и Берлин. Откак пристигнаха тук, не правеха нищо друго, освен да се любят, да спят до късно, да се разхождат из градините и по плажа и да обикалят крайбрежието. Повечето време прекарваха във вилата, където Соланж се суетеше около тях като квачка, а Марсел готвеше вкусни обяди и вечери, като впрягаше цялото си въображение и непрекъснато измисляше нещо ново, с което да ги съблазни.

Двамата четяха и слушаха музика. Понякога тя свиреше на китарата и пееше на Филип любимите си южняшки песни. Той я слушаше като омагьосан, а на Мадилана й ставаше драго и се чувстваше поласкана, че нейната музика му харесва. „Десет дни блажено щастие, през които не правя нищо и ти си само моя“, бе казал Филип тази сутрин, а тя му бе отговорила, че изпитва същото.

Тук във „Фавиола“, както и в Дънун, цареше особено спокойствие и тя черпеше сили и задоволство от тишината и природната красота на тези места. Дънун, това беше нейният дом сега; имаше и друг дом — луксозният апартамент на върха на „Макгил Тауър“ в Сидни. Но най-много обичаше къщата и овцефермата в Кунамбъл. Беше се влюбила в нея от пръв поглед. Както се бе влюбила във Филип. И той в нея.

Като си спомни първия път, когато се любиха, Мадилана потръпна и кожата на ръцете й настръхна. Тогава остана в леглото да плаче на възглавницата му, след като той си тръгна, защото се опита да си представи бъдещето с него, но не видя никакво бъдеще. Колко глупава е била този ден… и колко погрешно е разсъждавала. Тя наистина имаше бъдеще с Филип Макгил Еймъри. Беше негова съпруга. И, както каза Пола, 1982-ра беше само първата от многото щастливи години, които им предстояха. Целият живот беше пред тях двамата.

Тя го обичаше… обичаше го толкова много, че понякога й ставаше непоносимо тежко. Когато не беше при нея, изпитваше дълбоко чувство на загуба и преживяваше истинска физическа болка — усещаше стягане в гърдите, което преминаваше едва когато той се върнеше. За щастие не се налагаше да бъдат разделени за дълго, откакто той я последва в Ню Йорк през октомври миналата година. Пристигна внезапно, без предупреждение, две седмици след като тя бе заминала от Сидни, втурна се в кабинета й в „Харт“ на Пето Авеню, без никой да съобщи за него, ухилен до уши. Но очите му бяха тревожни — тя веднага забеляза това.

Заведе я на обяд в „21“, после на вечеря в „Льо Сирк“. Тя се чувстваше прекрасно, че отново е с него. В мига, когато се разделиха на летището в Сидни, тя изведнъж бе разбрала колко много държи на Филип. По време на дългия полет сърцето й копнееше за него и тя осъзна, че този копнеж никога няма да отмре. Никога, докато е жива. Любовта към Филип изместваше всичко в живота й, дори кариерата й, ако трябваше да избира.

По-късно същата вечер, след като се бяха любили необезпокоявани от никого в нейния апартамент, той й предложи да се оженят. Тя не се колеба, прие предложението му веднага.

Говориха до късно през нощта и правеха планове за бъдещето. Филип настоя да запазят в тайна годежа. „Само защото не искам да се вдига шум“, обясни внимателно той. Но тя беше не по-малко упорита от него за някои неща и се опита да го убеди, че е редно да кажат на Пола. „Защото тя ще трябва да ми намери заместничка. Не мога — не искам — да я изоставя в такъв критичен момент, Филип. Тя е прекалено добра към мен. Освен това не е в мой стил да постъпвам така. Поела съм отговорност към нея и към себе си.“

Филип разбра чувствата й. Въпреки това изтъкна, че тя може да си намери заместничка, без да съобщава това на Пола, и беше толкова настоятелен, че на нея не й остана нищо друго, освен да се съгласи. Но колкото и странно да беше, не й се наложи да търси дълго. Синтия Адамсън, която работеше в отдела за маркетинг, беше нейно протеже и от известно време любимка на Пола. На тази млада жена се възлагаха изключителни надежди, беше схватлива, интелигентна, старателна и силно привързана към Пола и „Харт“.

Мади се увери, че Синтия може да се справя с нейната работа, когато тя напусне, че притежава необходимите качества, за да стане лична секретарка на Пола. Това я успокои до известна степен и тя реши да посвети Синтия в задълженията, докато все още е на работа в магазина.

Филип остана до края на месеца, след това замина за Австралия за две седмици, за да уреди някои служебни въпроси, и най-сетне в края на ноември се върна в Ню Йорк.

В мига, в който пристигна, той заяви, че трябва да се оженят веднага. И обясни, че ако правят голяма сватба, на която да присъстват всички роднини, ще трябва да отлагат прекалено дълго. И че всичко ще бъде съпроводено с голяма суетня. „Но трябва да им дадем възможност да дойдат. Трябва да уведомим поне майка ти и Пола“, настояваше Мади, чувствайки се неудобно, че ги пренебрегва по този начин.

Той беше неумолим. „Не, няма да ги чакам да си направят безкрайните планове и чак тогава да дойдат. Трябва да се оженим сега.“ И като се засмя, добави по-весело: „Страх ме е да не те загубя, не разбираш ли? Трябва веднага да се оженя за теб.“ Въпреки смеха и безгрижния тон на гласа му, тя отново долови някаква тревожност, която засенчваше ясните му сини очи. Съгласи се да направи, каквото той пожелае… само и само да изчезне този израз на паника от лицето му. Не издържаше да го гледа притеснен или разстроен.

И така в началото на декември те се ожениха без много шум с католическа церемония в катедралата „Св. Патрик“ на „Пето Авеню“ в присъствието на приятелката й от Бостън Патси Смит и на Миранда О’Нийл и нейния съпруг Елиът Джеймс. Тя беше облечена в елегантна бяла вълнена рокля и палто към нея, модел на Тригер, и носеше клончета от розови и жълти орхидеи; след това Филип ги заведе всички на обяд в „Ла Гренуй“.

„Мисля, че най-добре е веднага да започнем да консумираме този брак“, бе казал той шеговито по-късно същия ден, когато се прибраха в обширния апартамент в хотел „Пиер“. И едва след това се съгласи да се обадят по телефона на роднините му в Англия.

Говориха първо с Дейзи, която беше в Пенистоун Ройъл в Йоркшир, а после с Пола, която се намираше в къщата на „Белгрейв Скуеър“. Майка му и сестра му не бяха особено изненадани, зарадваха се много, като чуха новината, макар и да изказаха разочарование, че не са присъствали на самата церемония. И двете я приветстваха сърдечно с добре дошла в семейството. Тя почувства искреността и любовта им, пренесени по телефонния кабел отвъд океана.

И оттогава започна всичко… започна нов живот за нея.

Филип я обичаше искрено и всеотдайно, както и тя него. Любовта му се изразяваше не само във физическата му страст към нея, в нежността и вниманието му, но и в начина, по който я отрупваше с подаръци и безобразно я глезеше, и в безброй други негови прояви. Превъзходният годежен пръстен с диаманти, колието от перли и диаманти и обиците висулки към него бяха само част от безценните бижута, които той й подари. Имаше и други подаръци… кожи, скъпи чанти, дрехи на прочути моделиери. Той внезапно се появяваше с чифт ръкавици, копринен шал, любима книга или касета, които искаше тя да прочете или да чуе, шишенце парфюм, букетче теменужки или други такива дребни, но многозначителни подаръци.

Ала най-важният елемент в новия й живот беше нейният съпруг. Филип запълваше празнината в душата й, създаваше й такова усещане за сигурност и принадлежност, че тя вече не се чувстваше самотна.

Понякога стигаше дотам, че трябваше да се ощипе, за да се увери, че не сънува, че всичко е истинско, че той е истински…

Не бе чула Филип да става от леглото и се стресна, когато той обви ръце около нея. Обърна очи към него да го види.

Той я целуна по главата и попита:

— Какво правиш тук пред прозореца? Ще настинеш, скъпа.

Мадилана се извъртя в ръцете му и обърна лице към него. Протегна ръка и докосна бузата му.

— Не можах да заспя, станах да погледам градините… Толкова са красиви на лунна светлина. И се замислих…

— За какво? — прекъсна я той, устремил поглед в нея.

— За всичко, което се случи през последните няколко месеца. То е като сън, Филип. Понякога имам ужасното чувство, че ще се събудя и ще видя, че нищо от всичко това не е истина и че ти не си истински.

— О, но аз съм истински, скъпа, и това не е сън. А действителност. Нашата действителност. — Той я привлече още по-близо към себе си, притисна я силно към голите си гърди и я погали по косата. — Никога досега не съм изпитвал такова спокойствие. Или такава любов. Ти си ми много скъпа, Мади. И искам да знаеш, че винаги ще ти бъда верен. В живота ми никога вече няма да има друга жена, никога.

— Знам, Филип. О, скъпи… толкова много те обичам…

— Слава на бога, че е така. Аз също те обичам. — Той се наведе и леко я целуна по устните.

Тя се притисна към него.

Той несъзнателно плъзна ръце по гърба й, по приятно закръгления ханш. Атлазената й нощница, хлъзгава и прохладна, имаше еротично въздействие върху него. Той притисна тялото си към нейното и веднага се възбуди.

Мадилана потръпна от желание, като разбра, че и той я желае, макар да бе минало много кратко време, откакто се бяха любили. Но винаги така ставаше, все протягаха ръце един към друг и не можеха да се удържат да не се докосват. Никога досега не бе изпитвала такъв копнеж, такова непреодолимо физическо желание, такава изгаряща страст и постоянна необходимост да притежава и да бъде притежавана. Дълбочината и силата на чувствата, които изпитваше към него, не можеха да се сравнят с никое друго нейно преживяване.

Обливаше я топлина, тя пълзеше по бедрата й, от най-интимната част на същността й по цялото тяло, нагоре по врата и лицето. Бузите й пламнаха. Тя го целуна по гърдите, после обви здраво ръце около него. Пръстите на ръцете й притиснаха рамената му, плъзнаха се по широкия му гръб.

Филип усещаше топлината, която излъчваше тялото й, и тя сякаш го изгаряше. Той обхвана с ръка едната й гърда, започна да я гали, целуна я по шията, а след това намери устните й. Изправени пред прозореца, те се целуваха дълго и безпаметно, страстно прегърнати, впили тела един в друг, сякаш не искаха никога да се разделят. Най-накрая, без да може повече да се сдържи, той я вдигна и я занесе на леглото.

Съблякоха се и той плъзна силните си, нежни ръце по стройното й тяло, възхищавайки се на красотата му. Лунната светлина заливаше стаята и сред нейното меко, приглушено сияние кожата й заблестя като сребро, Мадилана сякаш беше безплътна, от друг свят.

Той се надвеси над нея, целуна вдлъбнатинката между гърдите й, устните му стигнаха до корема й, тя потръпна и протегна ръка към него. Бързо, без да губи повече време, той я облада, сля се с нея, за да станат двамата едно цяло.

 

 

Тя му каза два дни по-късно.

Беше слънчев ден, ясен и студен като диамант. Небето беше яркосиньо и безоблачно, а слънцето приличаше на златно кълбо, но не излъчваше топлина. Денят беше красив, но въздухът щипеше и довяваше от Алпите мирис на сняг.

Сгушени в дебели жилетки и топли палта, двамата седяха на терасата с лице към необятните огрени от слънцето градини на „Фавиола“. Бяха ходили на разходка и пиеха предобедния си аперитив. Филип чертаеше планове къде да отидат през следващите няколко седмици. Мади го слушаше и много рядко се намесваше; скоро настъпи мълчание.

Тя го наруши, като каза:

— Мисля, че не трябва да отиваме в Рим, Филип. Мисля, че ще бъде по-добре, ако се върнем в Лондон.

Той бързо я погледна — веднага усети странна нотка на тревога в гласа й, долови един нюанс, който седмици наред не бе чувал. Вдигна въпросително едната си вежда:

— Защо, скъпа?

Мадилана се изкашля и тихо каза:

— Искам да ти кажа нещо от няколко дни… Имам странното чувство… — Замълча, пак се изкашля и след кратко колебание завърши приглушено: — Мисля, че съм бременна.

За миг той я погледна стреснат, изненадан, после по лицето му се разля усмивка, а живите му сини очи заискриха от радост. Не само лицето, но и гласът му издаваше възбуда, когато възкликна:

— Мади, това е най-чудесната новина! Най-хубавата, която съм чул, откакто каза, че ще се омъжиш за мен.

Той се пресегна към нея, прегърна я, целуна я нежно, притисна главата й към гърдите си и я погали по косата. След малко прошепна:

— Но ти каза „мисля“. Не си ли сигурна, скъпа?

Тя се отдръпна, погледна го в очите и каза:

— Почти съм сигурна. Всички признаци са налице и когато отида на преглед, знам, че лекарят ще го потвърди. Затова искам да се върна в Лондон, вместо да продължим за Италия.

— Разбира се, скъпа. Права си. Точно така трябва да направим. О, Мади, това е просто чудесно!

— Значи си щастлив? — попита тихо тя.

— Безумно. А ти не си ли? — погледна я той озадачено и се намръщи.

— Разбира се… просто не знаех дали няма да кажеш, че е много рано.

— Да имам син и наследник! Ти се шегуваш. Аз съм на седмото небе от щастие, любима.

— Може да е момиче…

— Тогава ще бъде дъщеря и наследница. Да не забравяме, че съм внук на Ема Харт, а тя никога не правеше разлика между момчета и момичета, когато станеше дума за наследници. Също и дядо ми Пол. Нали знаеш, че майка ми е негова наследница.

Полуусмихната, Мадилана кимна.

Но лицето й бе някак притихнало и Филип замълча за момент. Изгледа я и после попита:

— Какво има, скъпа?

— Нищо. Няма нищо, Филип.

Той обаче не беше убеден и продължи да настоява:

— За работата си ли се тревожиш? За магазините на „Харт“ в Австралия?

— Не.

Все така неспокоен, той побърза да добави:

— Няма причини да се тревожиш. Аз няма да ти създавам никакви проблеми за работата. Баба ми е работела, докато е била бременна. Същото направиха Пола и Емили, а Шейн и Уинстън нямаха нищо против. Мъжете в това семейство са такива, защото са отгледани и възпитани в един забележителен матриархат.

— Знам всичко, скъпи.

— Тогава какво има? Защо си толкова мълчалива, сякаш си потисната.

Тя се пресегна, хвана ръката му и здраво я стисна.

— Дни наред се чудех как да ти кажа, тревожех се да не си кажеш, че моментът не е подходящ, че е много скоро, откакто сме се оженили, че ни е нужно повече време да бъдем сами двамата, да се опознаем по-добре, преди да имаме дете. Страхувах се, че ще се ядосаш, ще си помислиш, че съм проявила безотговорност.

— За тази работа са нужни двама души — каза тихо той.

— Да. — Тя замълча и плахо му се усмихна. — Толкова много те обичам, Филип… ти си всичко за мен на този свят. И искам да си щастлив с мен… искам да те радвам… винаги.

Той видя как в красивите й сиви очи изведнъж заблестяха сълзи и сърцето му се сви. Притисна ръка до бузата й и нежно я погали.

— Ти истински ме радваш. За всичко. И ме правиш много щастлив. Ти си смисълът на моя живот, Мади. И бебето.

Той неочаквано отметна глава и се разсмя, внасяйки ново настроение.

Смутена, тя го попита озадачено:

— Какво има?

— Като си помислиш само, че прочутият закоравял плейбой е семеен човек и бъдещ баща! Кой би повярвал! — каза той, като я погледна развеселено, и отново се разсмя.

Мади също се засмя. Той винаги успяваше да разсее тревогите й, да повдигне настроението й.

Филип скочи, хвана я за ръка и я изправи на крака.

— Хайде, скъпа. Да влезем вътре. Искам да се обадя по телефона.

— На кого, скъпи?

— На роднините, разбира се.

— Добре.

Прегърнати, те прекосиха терасата и се запътиха към френските прозорци.

Изведнъж Мадилана спря и се обърна към Филип.

— След прегледа при гинеколога в Лондон и след като прекараме няколко дни в Йоркшир при майка ти, както сме обещали, искам да се върна у дома, Филип… у дома в Австралия. В Дънун.

Той силно я притисна към себе си, влюбен в нея още повече заради тези й думи.

— Да, скъпа, ще се върнем у дома — каза той — и ще чакаме нашето първо дете…

Половин час по-късно той продължаваше да говори по телефона.

Първо се обади на Дейзи и на Джейсън в Йоркшир, после на Пола в магазина в Лондон и им съобщи новината, че Мадилана е бременна. И при всяко обаждане тя вземаше слушалката да размени няколко думи.

Прие много поздравления и уверения в обич, а Дейзи изпадна във възторг, че отново ще стане баба.

След това Филип се обади на братовчед си Антъни в Клонлафлин в Ирландия.

Тя не очакваше такова нещо, не предполагаше, че той ще обяви новината пред света по този начин. Филип беше толкова затворен по отношение на личния си живот, в края на краищата той настоя да запазят в тайна годежа и сватбата. И тогава Мади изведнъж разбра защо той не пожела семейството му да присъства на тяхната сватба. Направил го бе заради нея, за да й спести ненужна болка. Той имаше голямо семейство, а тя бе загубила всичките си близки.

Колко мъчно щеше да й бъде на сватбата… Филип щеше да бъде заобиколен от хора, които го обичат; тя щеше да бъде сама, никой от нейното семейство нямаше да присъства на този тържествен и важен ден в живота й. Тя щеше да страда за родителите си и за малката Кери Ан, за Джо и Лони.

Филип бе разбрал всичко това. Как нямаше да го разбере! Изведнъж всичко й стана ясно.

Мадилана се сви на голямото, удобно канапе — слушаше го как говори, наблюдаваше го и си мислеше какъв изключителен човек е той. Проницателен, умен, неумолим в бизнеса, но толкова внимателен и нежен в чувствата си към нея.

Тя присви очи, облегна се, наклони глава и се опита за миг да го види като страничен наблюдател. Беше красив мъж. Външността му понякога я изумяваше — черната лъскава коса, черните мустаци, загорялото лице, неестествено сините очи. Сякаш пред нея стоеше свръхчовек. Беше толкова енергичен и жизнен, явно се намираше в отлично състояние.

Той винаги трябва да се чувства така, както днес, помисли си тя. Да излъчва смях, живот и радост. А аз никога не бива да му причинявам болка.