Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (28)

27.

— Не зная точно как да ви кажа всичко това — започна Александър, като поглеждаше ту сестра си Емили, ту братовчедите си Пола О’Нийл и Антъни Стандиш, граф Дънвейл.

Тримата се бяха разположили на двете канапета пред камината и отпиваха от питието, който той им бе налял малко преди това.

— Всъщност — продължи Александър — от седмици си блъскам мозъка, за да намеря подходящите думи и най-добрия начин да обясня…

Той замълча, стана от стола си, прекоси гостната и се спря пред високия, извит като арка прозорец, който стигаше до тавана и гледаше към малката градина зад къщата му в Мейфеър.

Внезапно съжали, че ги е повикал да дойдат, че трябва да им каже… изпита горещо желание просто да остави нещата… да се случат. Но това бе немислимо. Нечестно от негова страна. Освен това имаше много въпроси за решаване, много формалности за уреждане.

Александър беше напрегнат, не можеше да се отпусне, раменете му бяха като вдървени под сакото. Пое дълбоко въздух, събирайки смелост. Това беше може би най-трудното нещо, което трябваше да извърши през целия си живот.

Емили, която внимателно го наблюдаваше, долови напрежението в гласа му още като влязоха в къщата. Сега тя забеляза колко са изопнати нервите му. Цял живот двамата бяха много близки, тя го познаваше така, както познаваше себе си. И инстинктивно разбра, че се е случило нещо фатално.

— Изглеждаш ужасно сериозен, Санди — каза тя, потискайки тревогата си.

— Да — отвърна той й продължи да гледа през прозореца, чудейки се как да започне. В падащия мрак на януарската вечер градинката изглеждаше тъжна и безутешна с почернелите голи дървета и празните цветни лехи, замръзнали под стария сняг, посивял от лондонските сажди. Това късче земя сякаш отразяваше мрачното му настроение.

Тримата братовчеди чакаха Александър да продължи, да им обясни защо ги е поканил тук, защо всъщност настоя да дойдат тази вечер. Размениха си загрижени погледи зад гърба му.

Пола обърна глава, погледна Антъни и вдигна въпросително вежда.

Графът сви рамене, вдигна безпомощно ръце, давайки израз на собственото си смущение.

След това Пола погледна Емили, седнала на канапето срещу нея. Емили сви устни и поклати глава, за да покаже, че и тя е озадачена. „И аз не знам за какво става дума“, каза само с устни Емили на Пола. След малко се изкашля и заговори високо:

— Санди, мили… Баба винаги казваше, че ако някой трябва да обясни нещо трудно или да каже нещо неприятно, най-добре е просто да го каже направо. Защо и ти не направиш така?

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — отговори тихо брат й.

— Каквито и проблеми да имаш, можеш да разчиташ на нашата пълна подкрепа — присъедини се Антъни с успокояващ глас.

Александър се завъртя на пети, застана с гръб към големия прозорец и замислено изгледа тримата.

— Да, зная, Антъни, и ви благодаря — каза той най-накрая. На устните му се появи бегла усмивка, но веднага изчезна.

Пола, която напрегнато го наблюдаваше, видя нещо странно в погледа на светлосините му очи, някакъв празен израз, при който сърцето й се сви.

— Случило се е нещо ужасно… много лошо, нали, Санди?

Той кимна.

— Винаги съм се гордеел, че мога да се справям с всичко, Пола. Но това… — Той осъзна, че не може да довърши изречението си.

Тогава Пола си спомни телефонния разговор с него в края на август миналата година. Бе доловила, че той има някакъв проблем, и бе отхвърлила подозрението като плод на собственото си въображение. Но сега беше сигурна, че е била права. Изпитвайки необяснима нервност, тя стисна здраво ръцете си, изведнъж я обзе лошо предчувствие.

— Помолих ви тримата да дойдете тук тази вечер… — започна бавно Александър, — защото бяхме много близки през всичките тези години и защото с всеки поотделно съм в прекрасни отношения. — Той изчака, пое дълбоко дъх и продължи: — Наистина имам проблеми. Смятах, че можем да ги обсъдим разумно и че вие можете да ми помогнете да взема някои решения.

— Разбира се, че ще го направим — каза Антъни. Братовчед му се държеше странно и това силно го разтревожи. Погледна го открито и спокойно, за да го убеди в своята обич и привързаност. В миналото си бяха помагали да преодолеят доста неприятности и нямаше съмнение, че сега пак щяха да постъпят така.

Антъни се наклони напред и настоятелно попита:

— С бизнес ли е свързано всичко? Или е семеен въпрос?

— Личен — отвърна Александър.

Той се отдалечи от прозореца, закрачи бавно през елегантната, стилно обзаведена гостна и седна на стола, от който малко преди това бе станал. Знаеше, че няма смисъл да отлага повече. Просто трябваше да им каже.

Александър въздъхна тежко и уморено и каза с равен глас:

— Аз съм много болен… всъщност умирам.

Емили, Пола и Антъни го погледнаха изумено. Никой от тях не бе очаквал да чуе толкова ужасно нещо. И тримата останаха потресени. Александър бързо продължи:

— Съжалявам, че ви го казах толкова направо, но се вслушах в съвета на Емили. А баба наистина беше права. Това е единственият начин… кажи го без много уговорки.

Пола беше толкова съкрушена, че не можеше да каже нищо. Пипнешком потърси ръката на Антъни.

Той посрещна ръката й и утешително я стисна. Беше не по-малко смаян от братовчедка си и съвършено объркан. Нямаше думи. Обзе го дълбока тъга. Как може толкова ужасно нещо да се случи на Санди, който беше в най-хубавите години на живота си. Щеше да чувства болезнено отсъствието му, когато си отидеше от този свят. Санди беше източник на сила за него през годините на тежки изпитания. Особено когато намериха Мин удавена в езерото в Клонлафлин. Антъни протегна ръка към чашата си с уиски и сода на масичката до канапето. Изведнъж почувства, че трябва да пийне нещо.

Емили беше пребледняла от ужас. Седеше съвсем неподвижно, вперила невярващ поглед в брат си, с очи, потъмнели от внезапна болка. Имаше чувството, че всичката кръв се е изцедила от тялото й. Когато се съвзе след малко, тя се изправи леко разтреперана и отиде при него. Коленичи до стола му, хвана ръката му с двете си ръце и я притисна до гърдите си.

— Санди, не е вярно! Не може да е вярно! — изрече тя тихо, но разпалено. — Моля те, кажи, че не е… — Гласът на Емили затрепери, тя замълча и зелените й очи се наляха със сълзи. — Не може с теб да се случи такова нещо, Санди, не може.

— Страхувам се, че може — каза той с възможно най-безстрастен глас, — и нищо не мога да направя, Пухчо. Нищо не зависи от мен.

Когато Емили чу прякора си от детските години, гърлото й се сви, стари спомени неканени нахлуха в главата й, тя си спомни как като малки той я защитаваше и се грижеше за нея. Внезапно усети, че въздухът не й достига и сърцето й се стяга като в менгеме. За миг затвори очи, опитвайки се да проумее трагичния и ужасяващ факт.

— Казваш, че умираш. — Тя се запъна на последната дума и трябваше няколко пъти да си поеме дълбоко дъх, преди да продължи. — Но от какво? Какво ти има, Санди? Изглеждаш ми прекрасно. От какво страдаш?

— Имам остра миелогенна левкемия… известна е още като остра гранулоцитна левкемия.

— Но това се лекува! — извика Антъни и на разтревоженото му лице внезапно проблесна надежда. — Медицината има огромни постижения, особено в лечението на рака, и може би…

— За това няма лечение — прекъсна го Александър.

— Но какво представлява тази болест? — попита Емили тревожно и гласът й прозвуча неестествено пискливо. — Коя е причината?

— Злокачествена промяна в клетките, която води до образуването на гранулоцити, един вид бели кръвни телца в костния мозък — обясни той, толкова добре запознат с болестта си, че подробностите просто сами се изплъзваха от устата му. — Те се размножават, броят им постепенно нараства, нападат костния мозък, вливат се в кръвния поток и накрая унищожават тъканите и органите.

— О, господи. Санди… — започна Пола и спря. Чувствата, които изпитваше, бяха толкова силни, че думите просто заседнаха в гърлото й. Все пак успя да се съвземе и да си наложи да продължи спокойно: — Толкова ми е мъчно, толкова ми е мъчно, скъпи. Дошла съм тук заради теб, всички сме тук заради теб и ще бъдем тук винаги, когато имаш нужда от нас, и денем, и нощем.

— Да — каза той. — Знам, че е така. Всъщност аз разчитам на вас, Пола.

— Няма ли някакъв шанс поне да се спре развитието на левкемията? — попита настоятелно Пола, като го гледаше нежно с очи, преливащи от съчувствие и състрадание.

— Не, няма — отговори Александър.

Емили разпалено се намеси:

— Разбирам, че сигурно си ходил при най-добрите лекари в Лондон, но не трябва да спираме дотук. Наистина не трябва. Какво ще кажеш за Щатите? Слоун-Кетеринг в Ню Йорк например? Не можем да стоим просто така и да гледаме, Санди. Трябва да направим нещо!

— И аз мисля така, Емили — обади се Антъни. — В наши дни все трябва да има някаква форма на лечение. Някъде по света. Аз също не мога да приема това, Санди. Няма да го приема. — Той извърна лице, борейки се с чувствата си.

Александър поклати глава с недвусмислена категоричност.

— Разбирам какво чувствате и тримата. Аз реагирах също като вас в началото. Изпълнен с надежда търсех изцеление, но надеждата бързо отстъпи място на безсилието, после на гнева и накрая на примирението. Разбирате ли… — Той замълча, пое няколко пъти дълбоко въздух и бавно продължи: — Не може да се направи абсолютно нищо. Повярвайте ми, бил съм при най-добрите специалисти в Лондон, Ню Йорк и Цюрих. Болестта ми е неизлечима. Разбира се, предприел съм лечение, но няма никакво подобрение.

В гостната настъпи мрачна тишина.

Александър се отпусна на стола, изпитвайки облекчение, че най-после им е казал. От известно време се бе примирил със съдбата си, но много се тревожеше за семейството и особено за Емили.

От своя страна сестра му и братовчедите му се опитваха да възприемат трагичната новина, която той току-що им бе съобщил, мъчеха се да я осмислят и да овладеят емоциите си. Всеки от тях посвоему обичаше Александър и в този момент те мислеха едно и също. И тримата се питаха защо точно Александър трябва да бъде сразен от такава болест. Той беше най-добрият, най-внимателният, най-любящият човек. Винаги беше на разположение, когато имаха нужда от него, независимо от проблемите, така беше още от детските им години. Тримата братовчеди бяха убедени, че той е единственият истински добър човек, когото познават. Ако трябваше да посочат жив светец, това беше Александър.

— Ти знаеш за това от няколко месеца, нали? — наруши мълчанието Пола.

Александър кимна, взе чашата с бяло вино и отпи.

— В края на август миналата година ли откри, че си болен? — попита тя.

— Не, през октомври. Почти улучи, Пола — погледна я странно той. — Как разбра?

По тъжното лице на Пола не трепна нито мускулче.

— Не разбрах. Но имах странното чувство, че нещо не е наред, когато ми се обади от Лийдс в деня, когато се разминахме във Феърли. Гласът ти звучеше много особено и това ме накара да те попитам дали имаш някакви проблеми, но ти, ако си спомняш, ми каза, че нямаш, и аз приключих въпроса. Реших, че злоупотребявам с въображението си.

— Много точно си доловила как се чувствах — промълви Александър — Бях притеснен, исках да говоря с теб. Симптомите бяха започнали да се появяват. Бързо се уморявах и това ме тревожеше, открих, че лесно се наранявам и кървя дълго… достатъчно беше само да се ударя в нещо…

Александър стана, отиде да вземе бутилката с вино, доля чашите на Пола и Емили, после и своята и върна обратно бутилката в сребърната кофичка с лед на масичката.

Останалите седяха мълчаливо, питайки се ужасени какво още им предстои да чуят.

Той седна и продължи:

— Имах много работа в имението в Нътън Прайъри в края на септември и бях объркан. Чудех се дали изведнъж не съм се разболял от хемофилия, не знаех дали такова нещо е възможно. Сетне в началото на октомври получих в устата си ужасни язви. Разтревожих се сериозно и затова отмених нашия обяд, Пола. Отидох на лекар. Той веднага ме изпрати при специалист на „Харли Стрийт“. Изследванията и биопсията от костния мозък бяха категорични.

— Казваш, че си предприел лечение — обади се Антъни. — То сигурно ти се отразява добре, Санди, сигурно дава някакъв резултат. Нямаш вид на ужасно болен човек. Може би си малко блед, отслабнал, но…

— Единственото, което се постига с това лечение, е, че ме поддържа за момента — прекъсна го Александър.

— Какво е това лечение? — погледна Емили внимателно брат си.

— Преливане на червени кръвни телца и тромбоцити, когато има нужда. От време на време вземам антибиотици за предпазване от инфекции.

— Разбирам. — Емили прехапа нервно устни. — Преди малко каза, че лечението те поддържа за… за… за колко време? — попита тя с треперещ глас. Беше обзета от страх за брат си.

— Мисля, че четири-пет месеца в най-добрия случай. Много малко хора живеят повече от година, след като им се постави такава диагноза.

Устните на Емили се разтрепериха.

— Няма да го понеса. Защо ти? Просто не е честно! О, Санди, не е вярно, че ще умреш! — Тя се опита да преглътне сълзите, защото знаеше, че той иска да бъде силна, да прояви същата смелост като него. Но просто не можа да го направи.

Внезапно осъзнала, че всеки момент ще рухне, тя скочи и излезе бързо от гостната.