Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (40)

39.

Той яздеше сам сред имението си.

Яздеше Черния опал, абаносовочерния жребец. До него крачеше още един кон без ездач. Това беше Джилда, дорестата кобила, която бе подарил на Мади след сватбата им. Като излезе от конюшнята, той й сложи любимото седло на Мади, гравирано със сребро, и обърна назад стремената, за да се знае, че господарката й никога вече няма да я язди.

За първи път идваше в Дънун, откакто погреба тук Мади преди четири седмици. Когато пристигна в петък вечерта, Тим и всички останали в имението го посрещнаха сърдечно — явно се радваха, че най-после се е върнал. Той също се радваше.

Смъртта на Мади го бе разкъсала и изпълнила с непоносима скръб. Страхуваше се, че идването тук ще бъде много болезнено. Двамата бяха толкова щастливи в Дънун. Но сега, в този неделен следобед, докато яздеше през красивата пасторална местност, почувства, че го обзема покой. Знаеше, че това отчасти се дължи на тишината, красотата и спокойствието, които царяха тук.

Дълго време следваше течението на река Касълрей, после се отклони, прекоси няколко поляни и пое по виещата се пътека през зелените хълмове на Дънун. Като се изкачи на стръмния склон, слезе от коня, отиде при големия дъб и загледа изумително красивите околности.

Колко хубаво беше тук след двата дни дъжд. Всичко трептеше, окъпано в зеленина. Беше краят на август, почти краят на зимата. След няколко седмици щеше да започне пролетта, а времето вече беше прекрасно, толкова меко за сезона. Филип вдигна очи. Небето беше ярко, гладко синьо, залято от слънчева светлина. Красотата на деня сякаш подсилваше тъгата му. Искаше му се да сподели… с някого тази красота…

Филип се обърна, седна под дъба и се подпря на старото стебло. Свали широкополата шапка, хвърли я на земята и се опита да се отпусне. Мислите му бяха разпилени, все още хаотични, съзнанието му бе замъглено от болка. Но може би тук щеше да успее да намери малко покой.

Това беше любимото му място от детските години. Мади също бе обикнала този хълм. Казваше, че тук се чувства като част от небето. Той се усмихна и си припомни онази сутрин, когато преди по-малко от една година се запознаха в галерията.

Дойдоха дотук с конете и седнаха под разлистеното старо дърво. Той й зададе няколко съвсем лични въпроса, от които тогава сам се изненада. Но тя сякаш не се засегна. Изгледа го продължително, без да отговори нищо, а прекрасните й умни сиви очи не трепнаха. Точно в този момент той разбра, че ще се ожени за нея.

Мадилана не можеше да се сравни с никоя от жените, които бе срещал. От самото начало той имаше странното чувство, че я познава. Все едно, че отдавна се знаеха, но се бяха разделили и след това отново се бяха събрали. Сега разбра защо е било така — цял живот бе търсил жена като нея и бе идеализирал образа й. Най-накрая я бе намерил, за да я загуби… толкова бързо.

Мади притежаваше някакво вътрешно изящество. Може би на това се дължеше чарът й… Цялото й същество излъчваше светлина. Дойде му наум един стих от Рупърт Брук^[1]:

„Ти цялата бе светлина,

засенчила сивотата на нощта…

а в шумоленето на роклята се таеше нежността.“

Филип въздъхна, затвори очи и мислите му се понесоха, докато спомените бавно започнаха да нахлуват. Той постепенно си припомни.

Всяка една подробност от съвместния им живот… всеки миг, прекаран с нея, изведнъж стана кристално ясен. Припомни си часовете, дните, седмиците, месеците. Събитията едно по едно заставаха по местата си до най-малката подробност, сякаш пред очите му се въртеше филмова лента. И тук, на хълма, където Ема Харт го бе довела като малък, той отново намери своята Мади. Беше такава, каквато я видя за първи път в галерията — съвършено същата. Усети парфюма в косата й, чу радостния й смях, почувства нежното докосване на ръката й. Тогава сълзите му се отприщиха и той се разплака. Остана на хълма, докато започна да се смрачава.

Докато яздеше обратно към имението през зелените хълмове на Дънун заедно с коня без ездач, Филип усещаше навсякъде присъствието й. Тогава разбра, че никога вече няма да загуби своята Мади. Тя беше в сърцето му и докато е жив, щеше да бъде част от него. Шейн се оказа прав. Духът й беше в него.

Късно същата вечер той се върна в Сидни. В понеделник рано сутринта отиде в Роуз Бей.

Като го видя, застанал по средата на всекидневната, майка му се стресна и не можа да скрие изненадата си — забързано тръгна към него да го поздрави.

Хладните слънчеви лъчи проникваха през прозорците и осветяваха безпощадно лицето на Филип. Дейзи трепна и сърцето й се сви. Той сякаш не бе спал седмици наред. Лицето му носеше всички белези на безутешна мъка. Порази я колко изтощен беше и колко бе побеляла черната му коса. Пред нея сякаш стоеше сянката на Филип — жизнерадостният вид и енергичността му бяха изчезнали.

Искаше й се да притисне сина си в прегръдките си и да го утеши, но не смееше. Откакто Мади умря, той я отблъскваше, държеше я настрани и тя уважаваше чувствата му — нямаше друг избор, освен да го остави сам с мъката му.

Затова се изненада още повече, когато той пристъпи към нея и я прегърна. Притисна я силно, както правеше като малък, когато търсеше утеха, а тя се устреми към него, преливаща от обич. Не си казаха нищо. Тази продължителна прегръдка бе достатъчна; от думи нямаше нужда. Дейзи разбра, че той е започнал да оздравява. И благодари на бога за това.

Най-накрая той я пусна и каза:

— Е, мамо, реших, че е най-добре да дойда да те видя…

— Толкова се радвам, че дойде, Филип.

— Много съжалявам, че се държах така, мамо. Знам, че бях ужасен, че ти създадох много грижи, не само на теб, а и на всички останали. Но просто не можех иначе.

— О, скъпи… аз разбирам, наистина разбирам. Ти толкова много изстрада.

— Да. — Той се поколеба за миг, после бавно продължи: — Като видях колко трагично бе прекъснат животът на Мади, просто не издържах и съвсем искрено смятах, че няма да мога да понеса тази загуба. Преживях истински ад, мамо. Но снощи в самолета от Дънун започнах да си давам сметка, че в мъката ми е имало и самосъжаление. Скърбях не само за Мади, но и за себе си… скърбях за живота, който никога вече няма да имаме заедно.

— Това е съвсем естествено — промълви Дейзи и сините й очи се изпълниха със съчувствие и разбиране.

— Да, сигурно е така. — Той се отдалечи от майка си, тръгна към вратата, но изведнъж се обърна. Помълча, после заяви: — Дойдох да взема детето.

Дейзи го погледна и сърцето й радостно трепна.

— Фиона е с бавачката. Младата англичанка, която Мади нае, преди да… — Дейзи не довърши и смутено погледна Филип.

— Не се страхувай да говориш за смъртта на Мади, мамо. Аз вече я приех.

Дейзи само кимна. Не смееше да отговори, за да не би гласът й да се разтрепери.

Заведе Филип на горния етаж и когато влязоха в стаята, каза на бавачката:

— Това е мистър Еймъри. Синът ми.

— Да, знам, мисис Рикардс. Ние се запознахме, когато дойдох да разговарям с мисис Еймъри.

Филип се ръкува с бавачката, изрече няколко любезни думи и отиде при кошарката в ъгъла на спалнята, която сега служеше за детска стая. Наведе се да види дъщеря си.

Не я бе виждал от деня на раждането й. Тя беше вече на един месец. Той протегна ръце. Взе я някак боязливо, почти разтреперан, като че ли се страхуваше да не се счупи.

Като я отдалечи от себе си, той се взря в малкото личице. Две сериозни сиви очи го гледаха, без да трепнат. Очите на Мади, каза си той и нещо го стисна за гърлото. Притиснал здраво детето до гърдите си, близо до сърцето, той сложи внимателно ръка на главата му. Това беше детето на Мади. Неговото дете. Изпита прилив на обич към бебето.

Бавно прекоси стаята с Фиона на ръце. На вратата се спря и се обърна.

— Отивам с дъщеря си у дома — каза той и погледна Дейзи. — Не се тревожи, мамо. Всичко е наред. Аз съм добре. — Лека усмивка пробягна по устните му и той добави: — Двамата ще бъдем добре. Защото сме заедно.