Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (17)

16.

Слънчевата светлина, проникваща през щорите на прозорците, събуди Мадилана.

Премигвайки, тя рязко се изправи в старинното легло с табли, стресната и объркана, без да разбира къде се намира. След това очите й свикнаха с меката, неясна светлина. Огледа се, забеляза всички подробности в красивата стая и си спомни, че се намира в Дънун, във фермата на Макгил близо до Кунамбъл.

Обърна глава, погледна малкия будилник на масичката до леглото с покривчица на карета и видя, че е рано — беше шест часът. Но това нямаше значение; бе свикнала да става с изгрева на слънцето. А и снощи Дейзи й каза, че може да стане, когато пожелае, че трябва да се чувства като у дома си, и обясни, че икономката ще бъде в кухнята в шест и петнайсет. От този момент нататък щеше да намери в трапезарията пресни плодови сокове, кафе, чай, препечен хляб и плодове; освен това Дейзи каза, че след седем часа, когато пристигне една от двете готвачки, ако иска, може да си поръча топла закуска.

Мадилана отхвърли завивката, скочи от леглото и забърза към банята да си вземе душ.

Десет минути по-късно тя се появи, загърната в бялата си хавлия, и отиде до прозорците. Вдигна щорите и се загледа в градините. Те бяха яркозелени, с пищни цветя, засадени в сложни фигури и в огромни лехи сред лъкатушни поляни. Денят беше лъчезарен, слънчев, с яркосиньо небе, по което се гонеха облачета, пухкави като захарен памук.

Отново я обзе същата онази възбуда и приятно предчувствие, което изпита снощи, когато пристигнаха; нямаше търпение да излезе навън и да се огледа. Най-много й се искаше да се разходи из прекрасните градини, в чието създаване преди няколко години Пола имаше дял.

Мадилана седна пред извитата тоалетка, разположена между двата високи прозореца и започна да разресва гъстата си кестенява коса, преди да си сложи грим; докато размахваше четката, тя се замисли за това изключително място, където бе дошла да прекара уикенда с Пола, Дейзи и Джейсън Рикардс.

Мадилана никога не бе очаквала, нито си бе представяла нещо подобно на Дънун.

Имението се намираше на около петстотин и седемдесет километра от Сидни, в Северозападните равнини на Нови Южен Уейлс, и полетът с частния самолет на Джейсън Рикардс мина бързо и леко. Излетяха от Сидни в пет часа следобед и малко след шест кацнаха на частното летище в Дънун.

Посрещна ги управителят на имението Тим Уилън, който радостно ги поздрави, а после със смях и закачки помогна на пилота и на стюарда да натоварят багажа им в една кола, доста остарял модел.

Десет минути по-късно, докато се отдалечаваха от летището, Мадилана с изненада видя няколко различни самолета в огромните хангари, край които минаха, както и два хеликоптера на близката площадка за излитане.

Тя изрази учудването си и Дейзи обясни, че за да се обиколи Дънун, по-лесно е да се използват самолети, особено ако възникнат спешни случаи. В самолета Дейзи й бе казала, че действащата с пълен капацитет ферма обхваща хиляди акра земя; гледана отвисоко, тя приличаше на малко царство. Сега, като видя самолетите и хеликоптерите, Мадилана си представи колко необятно трябва да е това имение.

Къщата беше на пет мили от летището и докато пътуваха към нея, Мадилана седеше, залепила нос на прозореца, и не спираше да се изумява от това, което виждаше. Дейзи изпълняваше ролята на гид и сочеше всичко по-интересно, край което минаваше колата по широкото асфалтирано шосе, прорязващо и опасващо огромното имение.

Минаха край няколко постройки, които приличаха на малко селце, и Мадилана разбра от домакинята, че това са навеси, където се стрижат овцете, складовете, където се съхранява вълната на мериносовите овце, отглеждани в Дънун, кошари, ковачница, малка кланица за добитък, с чието месо се изхранват хората във фермата, малка хладилна инсталация за замразяване на агнешкото, овнешкото и говеждото месо и пет-шест големи хранилища за фураж, слама и зърно. Малко встрани беше водната станция, която снабдяваше с електричество имението.

Недалеч от тези сгради имаше няколко оградени площи, засенчени от красиви брястове и върби. Тук в тучната трева пасяха спокойно крави, говеда и коне, а над пасторалната поляна на един склон сред брястове и кичести стари дъбове бе разположено малко селище с красиви къщи.

Тим намали, за да може Мадилана да разгледа всичко, и каза, че той самият живее в селцето с жена си, с работниците от фермата и с някои от прислужниците в дома на Макгил; селището имаше тенис кортове и плувен басейн за нуждите на персонала и техните семейства.

Продължиха надолу по шосето и минаха край закрити и открити манежи за тренировка на коне, с разположени до тях големи конюшни.

Тези сгради очароваха Мадилана. Ниски, разпръснати, с вид на селски къщи, те бяха построени от тъмносив и черен камък, на места покрити с бръшлян. Сториха й се много стари и тя каза това на Дейзи, която обясни, че конюшните са построени през 20-те години от баща й Пол Макгил.

Докато пътуваха от летището към къщата, пейзажът направи силно впечатление на Мадилана. Тя не предполагаше, че тази страна е толкова тучнозелена. Все си представяше, че континентът е сух и безводен и че ако не се смятат големите крайбрежни градове, всичко останало е пустинно голо.

Но Дънун беше разкошно място сред красиви вълнообразни хълмове, чиито меки склонове се спускаха към златни долини, обширни поляни и гористи местности. Сред този истински пасторален пейзаж с плодородни земи, където всичко сякаш цъфтеше, течеше река Касълрей.

Алеята към къщата, която наричаха имението, беше дълга половин миля и щом навлязоха в нея, Дейзи отвори единия прозорец. В автомобила нахлу уханието на лимон.

— Това е Eucalyptus citriodora — обясни Дейзи и посочи дърветата, издигащи се от двете страни на алеята. — Стигат чак до къщата и са много ароматични.

А Пола добави:

— Доловя ли уханието на лимони, независимо в коя част на света се намирам, веднага се сещам за Дънун.

— Сега разбирам защо — промълви Мадилана и кимна, вдишвайки силното цитрусово ухание.

Имението ги посрещна цялото осветено в падащия сумрак и когато Мадилана слезе от автомобила и вдигна глава към къщата, за миг остана като зашеметена и мислено се озова в родния Кентъки. Завладяна от носталгия и от нахлулите спомени, тя усети, че нещо стиска гърлото й, и премигна, за да преглътне напиращите сълзи. Имението в Дънун, построено в класически стил, наподобяваше именията в големите плантации на Американския юг с тяхната предвоенна атмосфера и беше прекрасно.

Предната фасада беше от боядисано в бяло дърво, което се редуваше с тъмночервени тухли. Широки веранди я опасваха и от четирите страни, като през лятото засенчваха стените, а през зимните месеци пропускаха слънцето. Предната веранда служеше за основа на осем красиви бели колони, по четири от двете страни на входната врата от лъскав махагон. Колоните бяха високи, внушителни, издигаха се над втория етаж и подпираха терасата, опасваща целия трети етаж.

Зелените листа на глициниите, плъзнали по белите стени на къщата, подсилваха усещането за прохлада и спокойствие заедно с разлистените дървета, които хвърляха сянка откъм задната страна на елегантната къща. От двете страни на чакълестата алея се спускаха поляни, оградени с големи храсти розови и бели азалии, а отвъд тази безбрежна зеленина се простираха цветните градини.

Когато влезе в къщата, Мадилана се убеди, че вътрешността съответства напълно на външния вид. Стаите бяха украсени с превъзходни антични предмети, кристални полилеи, красиви стари килими и прекрасни картини, много от които на френски импресионисти. След това тя научи, че колекцията е на Ема Харт и съдържа творби на Моне, ван Гог, Гоген, Сезан и Дега.

Пола я доведе в тази чаровна стая на горния етаж, където беше и нейната стая. Тук преобладаваха нежните нюанси на тъмнорозово, светлозелено и бледосиньо, стаята беше голяма и просторна, с висок таван, с бяла мраморна камина и акварели със сцени от Дънун по стените. Старинното легло с табли заемаше централно място, а пред камината бяха разположени малко канапе и два стола.

Навсякъде имаше вази със свежи цветя, чийто аромат се смесваше с уханието на градините. Тази сутрин цветята миришеха много силно, но на Мадилана това й беше приятно.

Тя огледа лицето си в огледалото на тоалетката, приглади отново косата си с четката, а после извади от гардероба чифт сиви панталони от мек вълнен плат, бяла копринена блуза и синкавосива жилетка от мохер, плетена на ръка.

След като се облече, тя обу кафяви кожени мокасини, сложи златния си часовник и златни обици от „Тифани“ и излезе от стаята.

Минаваше шест и половина, когато Мадилана отвори вратата на трапезарията и надникна вътре.

Икономката, мисис Кар, с която се бе запознала предишната вечер, я нямаше, но възбуждащите миризми на кафе, топъл хляб и пресни плодове бяха главозамайващи. Тя забеляза, че всичко е поставено върху масата до стената в дъното на стаята под една картина с цирков клоун. Кръглата маса посред осмоъгълното помещение бе застлана с тънка бяла муселинова покривка и наредена за четирима с красиви порцеланови съдове на цветя.

Мадилана си наля чаша черно кафе и се загледа в картината с клоуна. О, та това е Пикасо, каза си тя и се отдръпна, без изобщо да се изненада. Нищо в Дънун не можеше вече да я изненада. Това беше вълшебно място.

Тя излезе навън с чашата, седна на стъпалата на задната веранда и бавно отпи от кафето, наслаждавайки се на мириса на трева и буйна растителност, на острия дъх на евкалиптовите дървета, носещ се във въздуха, и на покоя, който цареше сред природата. Тишината се нарушаваше само от чуруликането на малките птички и лекото шумолене на листата, раздвижвани от слабия ветрец.

Какъв покой! Той можеше да се почувства само сред природата, а тя бе забравила за нейното съществуване. Какъв разкош, помисли си Мадилана, затвори очи и се потопи в тишината — почувства я с цялото си същество и изпита пълно успокоение. И внезапно си даде сметка, че подобно нещо не й се бе случвало от детските години.

Малко по-късно Мадилана се върна в къщата, остави чашата и чинийката в трапезарията и излезе на главния вход. Още докато се обличаше в стаята си, тя бе решила да се разходи из градините пред къщата, но сега се поколеба.

Страничната врата в коридора водеше към галерията. Пола й я показа предишната вечер, когато се качваха по стълбите, но нямаха време да я разгледат, тъй като бързаха да се преоблекат за вечеря. Докато двете изкачваха внушителната вита стълба, Пола каза:

— В галерията са окачени портретите на нашите прадеди от рода Макгил, но има и един изключителен портрет на Ема. Непременно трябва да го видиш, Мади, докато си в Дънун.

Любопитството й от снощи се разпали и Мадилана реши да види портрета на Ема, а след това да се разходи.

Галерията беше много по-дълга, отколкото си представяше, с висок таван и огромен прозорец в единия край. Лъснатият дървен под беше гол, стените — боядисани в бяло, а по средата имаше тежка дъбова маса. Върху нея бе поставена доста голяма фигура на кон от китайски порцелан и в очите на Мадилана това беше още едно безценно произведение на изкуството.

Тя тръгна забързано през галерията, почти без да поглежда портретите на фамилията Макгил, нетърпелива да открие портрета на Ема Харт.

Когато най-сетне спря пред него, дъхът й секна. Пола бе права — той беше изключителен, по-истински и по-добър от онези, които бе виждала в магазините на Харт, превъзхождаше дори портрета в Пенистоун Ройъл в Йоркшир.

Тя остана дълго пред камината, възхищавайки се на ярките цветове и на изключителния рисунък. Портретът явно бе рисуван през 30-те години — вечерната рокля на Ема от бял атлаз бе от този период и Мадилана имаше чувството, че ако протегне ръка и я докосне, пръстите й ще се плъзнат по истинската материя. Смарагди проблясваха на шията на Ема, на ушите и на китките й, а на лявата й ръка имаше пръстен с голям смарагд — камъните хармонираха с цветя на сияещите й очи.

Какви малки ръце има, каза си Мадилана и пристъпи напред, вглеждайки се отблизо в портрета. Толкова са малки, сякаш са на дете.

Портретът, който висеше до портрета на Ема, беше на мургав, красив мъж, елегантно облечен във фрак с бяла вратовръзка. Имаше проницателни сини очи, каквито досега тя не бе виждала, изсечено, внушително лице, черни мустаци и дълбока трапчинка на брадичката. Кларк Гейбъл, помисли си Мади и се засмя, съзнавайки, че това не е покойната филмова звезда. Без съмнение това беше Пол Макгил.

Наклонила глава, тя внимателно разглеждаше портрета, гадаейки какъв човек е бил той. Без съмнение достоен за Ема Харт.

Филип се спусна тичешком по стълбите в момента, когато големият часовник в преддверието отмерваше седем часа.

Прекосявайки обширното антре, което водеше към трапезарията, той забеляза, че двойната махагонова врата на галерията е леко отворена. Запъти се към нея да я затвори и съзря младата жена. Тя бе застанала в дъното и гледаше внимателно портрета на дядо му; помисли си, че трябва да е американската секретарка на Пола.

Сякаш усетила присъствието му, тя бързо се обърна. Когато го видя на вратата, очите й широко се отвориха и на лицето й се изписа изненада. Тя напрегнато се взря в него. Той си даде сметка, че й отвръща със същото.

И в този миг животът му се промени.

Струваше му се, че всичко около нея е светлина. Не само ярката слънчева светлина, която нахлуваше през големия прозорец, но и светлината, която струеше от самата нея. Тя беше същество, което трептеше като пламък.

В същия миг той разбра, че я иска и че ще я има. Не можеше да си обясни откъде знае това, но мисълта проряза като светкавица съзнанието му и той я възприе като неоспорима истина.

Бавно закрачи към нея, а ботушите му за езда потракваха силно по дървения под, шумът го оглушаваше, струваше му се, че това е ужасно посегателство към тишината, която я обгражда. Тя стоеше, без да помръдва, и го чакаше, не отместваше поглед от него, сякаш не дишаше. Очите му не слизаха от лицето й.

Тя беше непозната и в същото време много близка и когато най-сетне спря пред нея, той почувства, че съдбата му е предопределена.

Вдигайки очи към лицето му, тя се усмихна бавно и колебливо и той усети, че с него се случва нещо изключително, но това, което го изненада най-много, беше, че то става тук, в собствения му дом, в единственото място на света, което истински обичаше. Тя продължи да му се усмихва и той усети, че от плещите му пада бреме, че всички огорчения изчезват и че отвсякъде го обгръща покой.

Неясно, сякаш отдалеч, той чу собствения си глас:

— Аз съм Филип, братът на Пола — каза той и се изненада, че гласът му звучи нормално.

— Аз съм Мадилана О’Шей.

— Така и предположих.

Тя му подаде ръка и той силно я стисна, защото знаеше, че цял живот я бе чакал.