Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (11)

10.

Тя пристигна в Ню Йорк, разделяйки се с всичко, свързано с Кентъки.

Това се случи през лятото на 1977-а, беше на двайсет и три години. Сигурно горчивото й чувство за хумор я накара да охарактеризира себе си като „бедно момиче от провинцията, селянче, което не знае нищо“, което всъщност не отговаряше на истината.

Казваше се Мадилана. Мери Елизабет О’Шей и беше родена през юли 1954 година близо до Лексингтън, в сърцето на Кентъки.

Беше първата дъщеря на Фиона и Джо О’Шей, посрещната с възторг от мига, в който се появи на бял свят. Имаше двама по-големи братя — Джоузеф Франсис Ксавиер младши, кръстен на баща си, който беше на единайсет години, когато тя се роди и Лони Майкъл Пол, който беше на седем години. И двете момчета обичаха страстно красивата си сестричка и тази обич не бе помрачена от нищо през трагично краткия им живот.

Докато беше малка, всички я галеха и глезеха и беше цяло чудо, че Мадилана не се промени и не се разглези, което до голяма степен се дължеше на силния й характер и на добрия й нрав.

Баща й беше трето поколение ирландски американец, роден и израснал в Кентъки, но майка й, родена в Ирландия, бе дошла в Америка през 1940 година на седемнайсетгодишна възраст, Фиона Куин бе изпратена в Лексингтън при свои братовчеди от по-големите си сестра и брат, за да не пострада от войната в Европа. „Аз съм евакуирана от старата родина“ — повтаряше тя с грейнала усмивка и искрящи зелени очи, радвайки се на интереса, който предизвикваше сред братовчедите си и техните приятели.

През 1940 година Джо О’Шей беше на двайсет и три години и работеше като инженер в малката строителна фирма на баща си; беше най-добрият приятел на Лиам Куин, братовчеда на Фиона. Джо се запозна с Фиона в дома на Лиам и веднага се влюби във високото, стройно момиче от графство Корк. Смяташе, че тя има най-красивото лице и най-ослепителната усмивка, за каквито би могъл да мечтае. Започнаха да излизат заедно и за радост на Джо Фиона скоро призна, че споделя чувствата му; през 1941 година двамата се ожениха.

След медения месец в Луисвил те се установиха в Лексингтън, а през 1943 година се роди първият им син — само няколко месеца, след като Джо замина за Англия, за да воюва в Европа.

Джо, който служеше в 1-ви американски пехотен полк, отначало остана в Англия, а след това частта му се присъедини към силите, които на шести юни 1944 година щурмуваха бреговете на Нормандия. Извади късмет и оцеля не само след този десант, но и след други атаки на съюзническите сили на европейския военен театър; върна се здрав и читав у дома в края на 1945-а, гордо закачил на униформата си ордена „Пурпурно сърце“.

Цивилният живот в Кентъки си искаше своето, Джо отново тръгна на работа в малката фирма на баща си и семейство О’Шей пак заживя нормално. През 1947-а се роди Лони, а седем години по-късно Мади и тогава Фиона и Джо решиха, че е най-разумно да нямат повече деца, за да осигурят добре и трите, които бяха родили. Имаха желание двете момчета и Мади да получат образование. Бащата на Джо се бе пенсионирал. Джо беше поел семейния бизнес и имаше приличен доход. „Живеем сносно“ — обичаше да казва Джо и винаги добавяше: „Но това не значи, че трябва да се главозамаем или да си развържем кесията.“

Джо О’Шей беше добър съпруг и баща, Фиона — нежна и любяща съпруга и майка, горда с децата си; бяха щастливо семейство, изключително привързани един към друг.

Малките Джо, Лони и Мади бяха неразделни — Фиона ги наричаше „ужасната тройка“.

Като малка Мадилана беше много буйна и палава и искаше да прави всичко, което правеха братята й; плуваше и ловеше риба в рекичките заедно с тях, ходеше на лов и обикаляше хълмовете, едва ги настигаше, но винаги участваше във всичко.

Любимият й спорт беше ездата и в нея превъзхождаше всички. Още от ранна възраст усъвършенства този спорт, защото се хващаше на работа в конюшните около Лексингтън, където се отглеждаха чистокръвни коне и където от време на време баща й получаваше поръчки.

Тя обичаше конете и ги разбираше. Като баща си и братята си проявяваше голям интерес към конните състезания и най-голямото удоволствие за нея бе да отиде с тях в Луисвил в Чърчил Даунс, където всяка година ставаха големите конни състезания. И най-шумно се радваше тя, когато спечелеше някой техен любимец.

От ранна възраст Мади бе решила да не отстъпва по нищо на братята си, а те, които я обожаваха и много се гордееха с нейната хубост, ум, независимост и смелост, винаги я поощряваха. Майка й обаче, която, все клатеше глава, като гледаше сините й джинси и карираните ризи, шумните й момчешки лудории, се опитваше да й внуши, че трябва да се държи като дама.

„Какво ще стане с теб, Мади О’Шей“ — питаше Фиона и тихо се вайкаше: „Погледни се само… като те видят с тези дрехи, хората ще си помислят, че си прислужник в конюшня, а всичките ти приятелки изглеждат толкова хубави и женствени с красивите си рокли. Ако продължаваш така, никой симпатичен младеж няма да иска да те ухажва, няма, моето момиче. Решила съм да те запиша в училището по танци на мис Су Елън, та каквото ще да става, за да се понаучиш как да се държиш и да бъдеш грациозна и женствена. Да знаеш, че ще го направя, Мади О’Шей. Предупреждавам те, моето момиче.“

Мади й отвръщаше със звънлив смях и тръсваше весело кестенявата си коса, защото бе чувала безброй пъти тази закана. После прегръщаше силно майка си, обещаваше й, че ще се поправи, и двете сядаха на масата в кухнята да изпият по чаша горещ, димящ шоколад и да си поприказват от сърце, защото бяха първи приятелки.

Накрая, за да зарадва майка си, Мадилана се записа в училището на мис Су Елън да учи балет и танци. Оказа се, че има дарба да танцува, уроците й харесаха и тя бързо се научи да се движи плавно и елегантно; така придоби леката грациозност на танцьорка, която й остана за цял живот.

След години, когато се връщаше мислено назад, Мадилана се утешаваше с факта, че тя и братята й са имали толкова прекрасно детство. Майка им усърдно ги посвещаваше в католическата религия, а баща им ги учеше на дисциплина, в училище залягаха много, а имаха задължения и вкъщи, и в градината, но това бяха най-щастливите години от живота й и тя дължеше всичко на тях.

Никой не бе изненадан повече от Фиона, когато в края на 1964-а тя усети, че отново е бременна; на четирийсет и една години Фиона роди Кери Ан.

Макар и нечакано, детето бе посрещнато с обич и кръщенето му се превърна в щастливо събитие. Единственото, което леко помрачаваше радостта им този ден, бе предстоящото заминаване на Джо за Виетнам. Той беше редник в американската армия и беше само на двайсет и две години.

Понякога бедите връхлитат върху някое семейство една след друга по толкова непонятен и необясним начин, че разумът отказва да го приеме. Така се случи и със семейство О’Шей.

Младият Джо бе убит в Да Нанг през 1966-а, една година след като бе изпратен в Индокитай. Лони, който служеше във военноморските сили също във Виетнам, загина в новогодишната офанзива през 1968-а. Беше на двайсет и една години.

После през 1970-а за техен още по-голям ужас и покруса умря, малко преди да навърши пет годинки, малката Кери Ан от усложнения, получени след вадене на сливиците.

Обезумели от ужас и смазани от мъка, Фиона, Джо и Мади се вкопчиха един в друг и едва успяваха да преглъщат страданието и болката от ужасните и внезапни загуби, връхлетели ги през тези кратки и фатални пет години. Струваше им се, че всеки следващ удар е по-страшен от предишния, и това терзание беше непоносимо.

Фиона не можа да се съвземе и остана до края покрусена и безутешна и въпреки че имаше нужда единственото й живо дете да бъде край нея, настоя Мадилана да продължи образованието си в университета „Лойола“, Ню Орлиънс, щом навърши осемнайсет години.

Мадилана предварително бе решила да отиде там и родителите й одобряваха този малък колеж, ръководен от йезуитски орден. Въпреки това не й се искаше да остави родителите си и особено майка си, която толкова разчиташе на нея, и бе готова да промени плановете си.

Фиона обаче не искаше и да чуе за такова нещо, тъй като нейна стара мечта беше Мадилана да учи в колеж. По това време тя вече знаеше, че е болна от рак, но двамата с Джо старателно криеха този съкрушителен факт от дъщеря си.

Четири години по-късно, преди да настъпи краят, Фиона отслабна толкова много, че стана невъзможно да крият повече истината от Мади, която през последните няколко месеца в колежа се бореше с отчаянието и се опитваше да не се поддава на унинието. Единственото, което я крепеше в този период на мъчително страдание, беше решимостта й да не разочарова майка си.

Фиона доживя да види дипломата на Мади по търговско управление, която дъщеря й получи през лятото на 1976 година. Два месеца по-късно тя почина.

„Кери Ан беше последната светлинка, която угасна в живота на майка ти“ — повтаряше Джо през цялата зима на тази година, докато думите му започнаха да й звучат като ужасяваща молитва.

Или пък сядаше, втренчваше се в Мади и с плувнали в сълзи очи питаше: „Не беше ли достатъчно, че пожертвах един син за родината си? Защо и Лони трябваше да бъде убит? В името на какво?“ — И преди тя да му отговори каквото и да е, той добавяше ядно и горчиво: „В името на нищо, това е, Мади. Джо и Лони умряха напразно.“

Щом заговореше така, Мадилана хващаше ръката му да го утеши, но нямаше отговор на неговите въпроси, както нямаше и на своите. Като повечето американци, и тя не разбираше добре защо се води войната във Виетнам.

След като завърши „Лойола“, Мадилана си намери работа в универсалния магазин „Шилито“ в Лексингтън.

Макар че като дете се увличаше в момчешки игри и занимания и не проявяваше женски наклонности, в юношеските си години тя разви интерес към дрехите, а що се отнася до модата, откри, че просто има дарба в това отношение. Търговията я привличаше и още докато следваше, реши, че иска да прави кариера в тази област.

Работата й в отдела за маркетинг в „Шилито“ се оказа интересна, подейства й стимулиращо и много я увлече. Работеше всеотдайно и делеше времето си между магазина и родния дом, където продължаваше да живее с баща си.

Тревожеше се много за Джо още от началото на 1977-а година, защото след смъртта на майка й той стана по-мрачен и апатичен отвсякога и за разлика от майка й не можеше да намери утеха в религията. Продължаваше да повтаря на Мади, че синовете му са умрели напразно, и често се взираше в снимките им на камината във всекидневната, гледаше скръбно и разстроено, а лицето му ставаше все по-болезнено слабо.

Сърцето на Мади се късаше и тя правеше всичко възможно да го разсее и да го убеди в смисъла на живота, но усилията й оставаха без успех.

През пролетта на същата година Джо О’Шей вече бе само сянка от някогашния красив, весел мъж и когато през месец май внезапно умря от инфаркт, Мади, изтерзана от скръб, осъзна, че всъщност не е изненадана от това. Той сякаш бе пожелал да умре, сякаш отчаяно бе искал да легне в гроба до Фиона.

След като погреба баща си. Мади се зае да сложи нещата му в ред, но той се бе погрижил за всичко, така че тази задача се оказа относително лесна.

Малката, строителна компания се развиваше добре от години и Мади продаде машините, материалите и „клиентелата“ на Пийт Андрюс, който беше дясната ръка на баща й и искаше да продължи бизнеса заедно с неколцината стари служители. И колкото и болно да й беше, продаде и къщата, където бе израсла, с почти цялата покъщнина на майка си и се премести в един апартамент в Лексингтън.

Много скоро след това тя започва да разбира колко труден ще й бъде животът в Лексингтън отсега нататък. Кентъки беше част от нея, беше в кръвта й и всеки изминал ден й се отразяваше болезнено. Където и да отидеше, където и да погледнеше, виждаше техните лица… на родителите си, на Кери Ан, на Джо и на Лони. Тя копнееше за тях и за миналото, за живота, който бта водили. Смъртта на баща й разтвори старата рана и скръбта по онези, които бяха умрели преди него, отново я налегна.

Разбра, че трябва да се махне оттук. Един ден може би щеше да се върне и да се отдаде на блажени спомени по миналото. Но сега трябваше да се отдалечи от това място. Загубата беше, много прясна, много осезателна и тъй като не можеше да се пребори с мъката, нямаше как да получи утеха от спомените за близките си.

Само времето щеше да притъпи болката и едва тогава тя щеше да почувства успокоение и да намери утеха в спомените.

И така, Мадилана реши да се премести на Север, да отиде в Ню Йорк и да започне нов живот.

Беше много смела.

Нямаше работа, не познаваше никого, не разчиташе на никакви връзки, имаше само покрив над главата си, когато пристигна в Манхатън. Този въпрос бе уредила, преди да тръгне от Лексингтън.

Сестрите на Божественото провидение, религиозен орден в Кентъки, който си поставяше образователни цели и беше един от първите по рода си, основан в Америка, имаше своя резиденция в Ню Йорк. Там срещу минимален наем се даваха стаи на момичета и млади жени от цял свят, които изповядват католическата религия.

И така, през октомври 1977-а година Мади пристигна в резиденцията „Жана д’Арк“.

Още през първата седмица от престоя на „Двайсет и четвърта западна“ улица Мади започна да се съвзема.

Монахините бяха любезни и услужливи, момичетата — дружелюбни, а самата резиденция се оказа приятна, удобна и добре поддържана. Беше на пет етажа, като всеки етаж разполагаше с душове и бани. Имаше малка, но много красива черква, където младите жени и монахините се молеха или се отдаваха на размисъл, а до нея бяха общите помещения — библиотеката и салонът с телевизора. Кухнята и столовата се намираха на приземния етаж, заедно с пералнята и шкафчетата, в които се съхраняваха личните вещи.

Първото нещо, което Мади направи, бе да внесе в банка спестяванията си от четирийсет хиляди долара и да си открие чекова книжка. След това постави телефон в стаята си на четвъртия етаж. Препоръча й го Патси Смит, която живееше срещу нея, като й обясни, че по този начин ще си улесни живота.

И едва тогава тръгна да си търси работа.

Откакто бе решила да се занимава с продажби и търговия, идол на Мади бе станала покойната Ема Харт, една от най-големите бизнес дами на всички времена. През последните няколко години прочете всичко, което успя да намери, за прочутата Ема, а нейният магазин в Ню Йорк беше единственото място, където искаше да работи. Но когато отиде да кандидатства там, веднага разбра, че свободни места няма. Направи много добро впечатление на завеждащия отдел „Кадри“ и получи обещание, че ще я потърсят, ако изникне нещо подходящо. Документите и молбата й за работа останаха за допълнителна справка.

В края на третата седмица от престоя в Ню Йорк Мади успя да си намери работа в административния отдел на „Сакс“ на „Пето Авеню“.

Точно една година по-късно в „Харт“ се освободи място и тя веднага го зае, ентусиазирана от възможността да работи там; за шест месеца се наложи със способностите си.

И Пола О’Нийл я забеляза.

Мади й направи впечатление в отдела за маркетинг със своя стил, приятно поведение, работоспособност и жив ум. Оттогава Пола започна постоянно да я наблюдава, възлагаше и най-различни задачи и накрая я премести на по-отговорна работа. Година по-късно, през юли 1980-а, Пола назначи Мади за своя лична секретарка, създавайки тази длъжност специално за нея.

След повишението и значителното увеличение на заплатата Мадилана най-сетне се почувства достатъчно сигурна, за да си потърси собствено жилище. Хареса й един апартамент в района на „Осемдесета източна“ улица и пренесе в него всичко, което бе оставила на съхранение в един склад в Кентъки. Едва тогава напусна резиденцията и изпита болка, когато се сбогува със сестра Кронах и сестра Мейрид.

Една неделя, когато за първи път сготви в новия си апартамент, покани на вечеря Джак и Патси, точно преди Патси да се върне в Бостън.

Прекараха чудесно тази празнична вечер, Джак ги забавляваше и разсмиваше през цялото време. Но накрая двете с Патси малко се разтъжиха, защото щяха да живеят вече в различни градове. Обещаха си тържествено да не се забравят и оттогава доста редовно си пишеха.

С повишението в службата животът на Мадилана се промени в много отношения и пред нея се разкри цял нов свят. Пола я заведе в Лондон, за да види на място как се работи в прочутия магазин на Найтсбридж, а след това я изпрати да обиколи магазините на Харт в Йоркшир и Париж. На два пъти Пола я заведе в Тексас, макар че тези посещения бяха свързани повече с дейността на „Ситекс“, отколкото на „Харт“. Тя откри колко й е приятно да пътуват, да посещава нови места, да се среща с нови хора.

Първата година, през която беше секретарка на Пола, отлетя, изпълнена с много вълнения, трудности и непрестанни успехи, и много бързо Мади разбра, че е намерила своето място в живота. В магазина на Харт в Ню Йорк тя беше звезда.