Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (23)

22.

Но гневът продължаваше да бушува в гърдите му.

Гневът не стихна и когато се качи в даймлера, който го понесе към дома му на Виктория Пийк. Не го напусна и когато седна в библиотеката на елегантния си апартамент на два етажа да прегледа пощата си. Много отдавна не бе изпитвал такъв гняв и фактът, че реагира толкова силно, когато видя двете жени, го смути. Макар че имаше пълно основание вътрешно да беснее, той знаеше, че трябва да овладее яда си. Нямаше да допусне емоциите да го отклонят от целта му или да повлияят на преценките му.

Той въздъхна и избута настрани десетината покани за гостувания, благодарствени картички и лични писма, отмести стола от палисандрово дърво от старинното бюро и отиде в галерията.

Това дълго и просторно помещение водеше към останалите стаи на апартамента; в единия край имаше вътрешна стълба за втория етаж. Той прекоси галерията по посока на гостната и мислено сравни спокойната атмосфера тук с напрегнатото оживление в кантората. Галерията винаги му доставяше удоволствие. Подът, боядисан в абаносовочерно, бе лъснат до блясък, а върху белите стени бе разположена колекцията му от прекрасни китайски картини на стари майстори от петнайсети век до наши дни.

Вниманието му привлече една рисунка с туш на Сун Кехонг от 1582 година, той спря пред нея, поизправи я, после отстъпи назад, разгледа я внимателно, усмихна се и кимна, доволен от нейната изисканост, елегантност и семпла красота.

Продължи бавно през галерията, възхищавайки се на изкуството, което с такава любов събираше. Галерията не беше претрупана, имаше само една абаносова масичка, върху която стоеше старинна ваза в бледозелен цвят, а от двете й страни бе поставен по един овен от бял нефрит. В дъното на помещението, окачени на месингови вериги, които се спускаха от тавана, висяха стъклени шкафове, които сякаш плаваха и съхраняваха превъзходната му колекция от редки бронзови предмети от династията Минг.

Вградените в тавана лампи, дискретно и стратегически разположени, осветяваха предметите на изкуството; това бяха единствените лампи и затова тази част от апартамента беше притъмняла, мрачна и притихнала. Той се задържа тук, за да вкуси от спокойствието и да уталожи бурните си страсти, както често правеше през тези години.

След малко влезе в гостната и лицето му се промени — светна и се отпусна. Спря се на вратата.

Беше ранна вечер и над Виктория Пийк се спускаше мъглявина. През дългата остъклена стена внушителната гледка към Хонконг, Виктория Харбър и Коулун беше забулена от падащия мрак. Познатите очертания бяха размазани, неясни, обвити в мъгла от сиво-синьо и бяло и комбинацията от тези цветове му напомняше за бледия емайл на старинен китайски порцелан. Ах Квом, китаецът, който се грижеше за него и за дома му от самото начало, бе запалил лампите от нефрит с копринени абажури, както и камината и сега просторната, елегантна стая с идеални пропорции се къпеше в топла, мека светлина. И гостоприемно го чакаше.

Огромни меки канапета и столове, тапицирани в бледосиня, лилава и сива коприна от дизайнера Джим Томпсън, се допълваха от китайски шкафчета, скринове и маси с различни размери и форми, изработени от черен или тъмночервен японски лак. Накъдето и да обърнеше очи, погледът му спираше върху предмети с рядка красота. Те бяха важни за него. Даваха му сили, помагаха му да се съвземе, когато изпаднеше в лошо настроение.

И сега почувства, че се успокоява, че се връща към нормалното си състояние. Пристъпи по старинния килим от китайска коприна и седна на канапето. Знаеше, че след миг племенницата на Ах Квом, Мий Сийн, ще му донесе чай от жасмин. Това ставаше всеки ден половин час след като се прибереше у дома. Неотменим ритуал, един от многото ритуали тук.

Едва си го помисли и красивата, изящна китайка, облечена в черно, влезе забързана с подноса.

С усмивка и поклон тя остави подноса на ниската масичка пред него.

Той любезно й благодари, накланяйки глава. С усмивка и поклон тя се оттегли.

Той наля уханния чай в малка порцеланова купичка, тънка като хартия, изпи го бързо, наля си повторно и този път отпи по-бавно, като се отпусна и си наложи да не мисли за нищо. След третата чашка, която пресуши с наслада, остави купичката на подноса от тъмночервен японски лак, облегна глава на канапето и затвори очи.

Постепенно гневът му се стопи.

 

 

Беше задрямал и се стресна, когато старинният часовник на камината удари шест.

Като се изправи, протегна дългото си тяло и видя, че трябва да се качи горе, за да си вземе душ и да се преоблече за вечерята у лейди Сюзан Соръл в дома й в Риклус Бей.

Стана веднага и тръгна бързо към вратата, но внезапно спря пред масичката до изящния параван. Подредените на нея снимки в сребърни рамки ярко блестяха на светлината на близката лампа. Той се вгледа в снимката на баща си, после очите му се насочиха към по-малката снимка на жената.

Омразата му към нея никога нямаше да заглъхне. Сега тя отново се надигна. Той нетърпеливо я изтласка от съзнанието си. Нищо не биваше да наруши спокойствието му, да провали предстоящата вечер, която очакваше от няколко дни насам.

Никога не бе имал намерение да държи нейна снимка в дома си, където всеки предмет беше съвършен, избран от него, перфекциониста, заради съвършенството му. Но благоразумието надделя над емоциите, когато преди години намери снимката в един сандък, пълен със стари вещи. Беше готов да я хвърли, но си даде сметка, че тя може да бъде много полезна.

В Хонконг се ценеше общественото положение, фасадата на нещата. Те имаха първостепенно значение, фактът, че е внук на покойната Ема Харт, магнат от международна величина, не можеше да му навреди. Тази вечер обаче не искаше да гледа проклетото лице на старата жена, затова бутна снимката й зад по-голямата снимка на баща си, застанал пред Камарата на общините. Нямаше вреда и от това, че е син на Робин Ейнзли, уважаван лейбърист, член на парламента и бивш министър. Благодарение на семейните връзки за него се отвориха широко всички врати и той можа да се изкачи до най-висшите кръгове на местното общество.

Джонатан Ейнзли се върна в библиотеката, седна на бюрото, извади връзка ключове от джоба на сакото си и отвори долното чекмедже. Извади папката, на която пишеше „Харт“, разгърна я и погледът му се плъзна върху първия лист, където със собствения му четлив почерк бяха педантично изписани няколко колони цифри.

Устните му се разтеглиха в тържествуваща усмивка и той тихо се засмя. Обикновено се смееше, когато гледаше този лист, защото си припомняше точно колко акции притежава от магазините. Акциите на „Харт“ се продаваха на лондонската борса и в продължение на години той купуваше от тях чрез други лица — швейцарската си банка и други финансови институции. В момента притежаваше голям пакет акции от веригата магазини „Харт“, макар че единствено той знаеше това.

Затвори папката, остави я на бюрото, облегна се на стола и като преплете пръсти, се отдаде на злорадството си. Пола О’Нийл щеше да направи грешка един ден. Никой не е безгрешен. Дори тя. И тогава той щеше да нанесе своя удар.

Джонатан се пресегна, извади от чекмеджето друга папка, този път ненадписана, и измъкна от нея свитък листа. Те съдържаха подробните отчети на лондонската детективска агенция, която бе наел от доста години.

От 1971-ва Джонатан редовно следеше братовчедка си Пола О’Нийл. В поведението й нямаше нищо скандално, но той и не очакваше подобно нещо. От друга страна, колкото повече знаеше за нея и за живота й, за семейството и за приятелите й, и за търговските сделки, които предприемаше, толкова по-лесно щеше да постигне целта си.

Известно време Александър Баркстоун и Емили Харт също бяха обект на следене. И те като Пола се оказаха неопетнени. Той обаче не се интересуваше много от тях. Докато братовчедите му ръководеха „Харт ентърпрайз“ успешно и той продължаваше да получава редовно значителни дивиденти, останалото нямаше значение. В края на краищата неговият прицел беше Пола О’Нийл.

Той погледна последния отчет, изпратен от лондонската агенция. Според този документ в края на август тя се е намирала във вила „Фавиола“. Сигурно затова толкова много се стресна, като я видя в „Клипър Лаундж“ в хотел „Мандарин“. Ясно беше, че тя или отива в Австралия, или се връща оттам на път за Англия.

Проклета да бъде, помисли си той. Сложи папките обратно в чекмеджето, заключи го и бързо се запъти по стълбите към спалнята си, тъй като не искаше отново да изпада в гняв. Само като си помислеше за тази мръсница, кръвта му кипваше.

Спря се на площадката, пое дълбоко въздух и бавно издиша, стараейки се да заличи от съзнанието си образа, който го довеждаше до ярост.

Като влезе в стаята си, Джонатан се изненада, че няма никой, тъй като очакваше да види камериера си. Тай Линг го нямаше, но на леглото бяха сложени официалната му риза, черната връзка и черните копринени чорапи. Тай Линг сигурно бе слязъл долу да изглади сакото му и всеки момент щеше да се появи. Тананикайки си, той отиде до старинния китайски шкаф, изпразни джобовете си от ключове, кредитни карти и пари и започна да се съблича.

Подобно на другите стаи в къщата, спалнята също бе обзаведена с отличен вкус, преобладаваха китайски образци и уникални ориенталски предмети на изкуството. Тук нищо не се набиваше в очи, цареше мъжка атмосфера, някак студена и неумолима, и жените, които водеше в леглото си, бързо откриваха, че наредбата в стаята отразява някои черти от характера на Джонатан.

Той извади от гардероба тъмносин китайски халат от коприна, облече го и влезе в банята, чудейки се кого ли е поканила Сюзан тази вечер специално заради него. Когато му се обади по телефона, тя звучеше тайнствено, но ясно даде да се разбере, че става дума за интересна жена. Сюзан знаеше много добре вкуса му.

Той въздъхна и за пореден път съжали, че не могат повече да поддържат връзката, която имаха от близо една година. Тази връзка, удобна и за нея, и за него, беше на чисто сексуална основа. Макар че бяха добри партньори и на интелектуално ниво, двамата не допуснаха никакви емоционални усложнения. Само секс и интелигентни разговори. Според него това беше идеалното разрешение.

Преди три месеца, когато тя му каза, че съпругът й е станал подозрителен към нея и трябва да прекъснат връзката си, той й повярва и веднага изпълни желанието й. Тогава не си даде сметка каква празнина ще се отвори в живота му, след като не може да разполага повече с нея. Липсваше му не точно сексът, макар че тя беше много добра в леглото, но сега сексът беше стока, която лесно се намираше навсякъде по света. Липсваха му по-скоро разговорите, остроумията, английското възпитание и минало.

Но не се опита да разубеждава Сюзан или да възобновява връзката с нея. Никак не желаеше да бъде въвлечен в някакъв объркан развод или да привлече вниманието към себе си като главна фигура в някое мръсно скандалче, избухнало в британската колония. В края на краищата той беше човек с много добро положение и тук беше неговият дом.

Погледна се в огледалото над умивалника и прекара ръка по брадичката си. Тази сутрин бе станал много рано, за да играе тенис, преди да отиде в седем часа на една официална закуска, и сега видя, че русата му брада леко е набола. Електрическата самобръсначка му беше подръка, той я включи и я прокара по скулите си. Докато се бръснеше, си помисли отново за братовчедките си Пола О’Нийл и Емили Харт, но съвсем между другото. Изпита внезапен прилив на гордост и се поздрави за всичко, което бе постигнал през тези единайсет години. Бе извървял дълъг път.

 

 

Когато през 1970 година се приземи в Хонконг, Джонатан Ейнзли веднага разбра, че е намерил своята естествена среда и духовно убежище. Въздухът тегнеше от възбуда, тайнственост, приключения и интриги. Всичко — без изключение — изглеждаше възможно. Освен това той надушваше пари. При това големи пари.

Джонатан дойде в Далечния изток, ближейки раните си след позорното му изгонване от „Харт ентърпрайз“, където ръководеше фирмата за недвижими имоти. Александър го уволни; Пола го пропъди от семейството. И оттогава той обвиняваше за всичко нея, тъй като смяташе, че Александър не би имал кураж да се обяви срещу него, ако не беше настояването и подкрепата на Пола.

Преди да замине от Англия, Джонатан направи три неща. Прекрати съдружието си със Себастиан Крос; продаде на Себастиан дела си от „Стоунуол пропъртис“ на много изгодна цена; разпродаде недвижимата собственост, която притежаваше в Лондон и Йоркшир, като натрупа от това добра печалба.

Двете крайни цели, които си постави, когато тръгна на път, бяха да спечели огромно богатство и да отмъсти на братовчедка си Пола, която ненавиждаше.

Източният свят привличаше Джонатан още като млад. Неговите религии, философии и обичаи го омайваха; той черпеше естетическо удоволствие от неговото изкуство, декоративни предмети и мебели. Затова реши да обиколи тази част на света, преди да се установи в Хонконг, който според него беше най-подходящото място да започне своя бизнес. През първите шест седмици от изгнаничеството, което сам си бе наложил, той обикаляше, разглеждаше и прекарваше приятно времето като турист. Посети Непал и Кашмир, отиде на лов в Афганистан, прекоси Тайланд и едва тогава се насочи към британската колония.

Преди да тръгне от Лондон, се погрижи да си осигури препоръчителни писма от приятели, които имаха влияние в политиката и в бизнеса. Няколко дни след като отседна в хотел „Мандарин“, започна да се обажда на хората, до които бяха адресирани писмата. В края на втората седмица вече се бе запознал с повече от десетина банкери, бизнесмени, собственици на поземлени участъци и строителни фирми, както и с много спекуланти, които му се сториха съмнителни и незаслужаващи вниманието му.

Двама души особено много му допаднаха — един негов сънародник и един китаец. По свои съображения и за свои лични цели те бяха решили да помогнат на Джонатан да стъпи на крака; те му оказаха неоценимо съдействие. Англичанинът Мартин Истън се занимаваше с покупко-продажба на недвижима собственост, а китаецът Ван Чин Чиу беше високо уважаван банкер. И двамата се ползваха с голямо влияние в професионалните и социалните кръгове, в които се движеха, но не се познаваха. Джонатан ги запозна.

Точно четири седмици след като кацна на летище Кай Так, той започна своя бизнес. С помощта на новите си съдружници намери малка, но привлекателна кантора в центъра, нае малоброен персонал в лицето на една англичанка секретарка, един китаец специалист по въпросите на земята и строителството и един китаец счетоводител и основа своята компания „Янус енд Янус холдингс“. В гръцката митология Янус е бог, който отваря и затваря портите на небето, бог на всяко начало и на всеки край и Джонатан с чувство за ирония избра това предизвикателно име, което му се стори твърде подходящо при дадените обстоятелства.

Когато се впусна да действа в Хонконг, късметът му се усмихна. И продължи да го съпътства повече от десет години.

Огромното му богатство се дължеше на този невероятен късмет, както и на напътствията и покровителството на двамата му влиятелни приятели. Важна роля изигра и добре улученият момент.

Така се случи, че когато Джонатан пристигна в британската колония през 1970 година, строителството беше в подем. Като специалист по недвижима собственост, той разбра, че щастието му се е усмихнало. Тъй като бе достатъчно далновиден да прецени, че му се удава изключителен шанс, той се впусна да сключва сделки с инстинкта на комарджия, който знае, че ще спечели сега или никога; и прояви доста голяма смелост, рискувайки почти всичко, което имаше, плюс средствата, вложени в „Янус енд Янус“ от Мартин Истън и Ван Чин Чиу.

След време си даде сметка, че, образно казано, не е било възможно да заложи на губеща карта. Всеки път печелеше.

През първите шест месеца натрупа значителна печалба и през 1971 година, когато в Хонконг настъпи истински разцвет в строителството, той вече си бе осигурил положението. На хонконгската борса настана внезапно оживление. Като много други, и Джонатан се възползва от раздвижването на пазара. Развихри се и започна бързо да печели.

Съветниците му, които направляваха дейността му през цялото време, но независимо един от друг, няколко месеца по-късно го предупредиха да намали темпото. Той продължи да сключва сделки до края на 1971-ва и през цялата 1972-ра година, но в началото на 1973-а започна да намалява вложенията си на хонконгската борса. Ван Чин Чиу, който непрекъснато слухтеше и, изглежда, знаеше всичко, беше по-предпазлив от Истън и Джонатан следваше старателно всеки негов съвет.

Така или иначе вече бе направил голям удар и беше на път да превърне всички печалби в огромно лично състояние. От този момент нататък той нито веднъж не се обърна назад.

В 1981 година с него вече се съобразяваха бизнес средите не само в Хонконг, но и в целия район на Югоизточна Азия. Той беше милиардер, собственик на небостъргач, където бяха разположени канторите му, на апартамента на два етажа на Виктория Пийк, на няколко скъпи коли и на чистокръвни коне, които можеха да се видят на хиподрума Хепи вали в Хонконг.

Преди няколко години той откупи бизнеса на Мартин Истън, който бе решил да се оттегли в Швейцария, но продължи да поддържа тесни връзки с Ван Чин Чиу чак до смъртта му преди два месеца. Синът на банкера, Тони Чиу, получи образованието си в Америка, взе мястото на баща си и Джонатан затвърди връзките си с банката. Личните му капиталовложения бяха на сигурно място, а „Янус енд Янус холдингс“ беше много солидна фирма.

Освен в професионалните среди той се ползваше с голяма популярност във висшите кръгове и минаваше за един от най-подходящите европейци — кандидати за женитба. Бе обявен за много примамлива партия. Само че досега нито една жена не бе успяла да го примами.

Понякога Джонатан сам се чудеше защо така се изплъзва на жените и си задаваше въпроса, дали не е прекалено придирчив, дали не е перфекционист в търсене на жената, за която искаше да се ожени. А може би тя не съществуваше. Във всеки случай не можеше да промени собствените си изисквания.

Съвършена, каза си внезапно Джонатан, припомняйки си какво бе казала Сюзан Соръл за младата жена, която щеше да бъде негова дама тази вечер.

„Тя е момиче само за теб, скъпи Джони“, каза Сюзан и гласът й прозвуча искрено. „Божествена е. Направо съвършена“ Той се засмя, настоя да научи още нещо за нея, но Сюзан тихичко отвърна: „Не, не, няма да ти кажа нищо повече. Дори името и. Почакай и ще видиш сам.“

Е, той много скоро щеше да види.

Отстъпи крачка назад от голямото огледало на гардероба и се огледа за последен път. Намести папионката си, оправи черната копринена кърпичка в джобчето на смокинга и нагласи копчетата за ръкавели.

Трийсет и пет годишният Джонатан приличаше много на дядо си Артър Ейнзли, втория съпруг на Ема. Бе наследил от Артър русата коса и светлия тен, светлите очи и елегантната, изискана хубост, и също като Артър беше висок, строен, с типична английска външност. Но независимо от всичко тази вечер той изглеждаше по-добре отвсякога. Годините му се бяха отразили добре и той го знаеше.

Но независимо от красивата си външност през изминалите десет години Джонатан почти не бе променил характера си. Беше все така коварен и подъл и въпреки неоспоримия успех, който бе постигнал, оставаше дълбоко засегнат от това, че са го изгонили от „Харт ентърпрайз“. Все пак успяваше да прикрие дълбоките си чувства зад една фасада от естествена любезност и непроницаемост, възприета от китайските му приятели, и безгрижно, предразполагащо поведение.

Той погледна часовника на ръката си — изящно творение на Патек Филип. Още нямаше седем часа. Трябваше да тръгне след няколко минути. След половин час щеше да пристигне в дома на Сюзан в Риклус Бей. И най-сетне да се запознае с тайнствената дама, която тя му бе намерила.

Излезе забързано от спалнята и усмихвайки се, се спусна по стълбите. Дано тази жена отговаря на описанието на Сюзан, дано наистина е съвършена. Но дори да не беше, нямаше значение. Щеше да излезе няколко пъти с нея, за да види какво ще се случи. Тя очевидно току-що бе пристигнала в Хонконг. Непозната. А непознатите винаги са прекрасни, нали?