Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (15)

14.

Свежият вечерен въздух довяваше през отворените френски прозорци букет от ухания… дяволски нокът, глициния, рози и евкалипт, а вътре в стаята се долавяше любимият парфюм на Дейзи — „Джой“, който неизменно я съпътстваше.

От стереоуредбата в дъното тихо звучеше един от Шопеновите етюди, а лампите с копринени абажури меко осветяваха елегантната гостна, където преобладаваха тъмнорозовият, белият и бледозеленият цвят — цареше приятна, спокойна атмосфера.

Филип седеше срещу майка си пред старинна китайска масичка за кафе, ръчно изработена от слонова кост, и с наслада отпиваше от коняка след прекрасната вечеря. Фернандо, Филипинският готвач, бе приготвил любимата му риба барамунди, а Дейзи бе направила любимия му от детските години английски сладкиш с бишкоти и крем. Сега той се чувстваше доволен и сит след вкусните ястия и отбрано вино; седеше отпуснат в удобното канапе като разглезено дете.

Филип вдигна кръглата чаша с коняк, за да усети силния, доста рязък аромат на алкохола. Отпи с наслада от питието и се облегна назад, като въртеше чашата в ръцете си и от време на време кимаше, слушайки с цялото си внимание тихия и мелодичен глас.

— И тъй като Джейсън ще се върне от Пърт във вторник, мисля, че няма да е лошо да заведем Пола в Дънун за уикенда. Ти какво ще кажеш, скъпи? Нали ще дойдеш с нас?

Филип остави чашата си на масичката и се намръщи.

— Наистина ли смяташ, че тя ще се втурне да пътува още щом пристигне, след като е прелетяла от единия край на света до другия? — Филип поклати глава. — Съмнявам се, мамо — добави той и намръщеното му лице внезапно се озари от усмивка. — Ако достатъчно добре познавам сестра си, която е твоя дъщеря, тя ще се залови за работа още в събота, за да сложи ред в бутика на „Сидни О’Нийл“. Не забравяй, че идва тук заради това.

— Е да, но и за да ни види! — възрази тя и остро го погледна. Понякога Дейзи се чудеше дали децата й могат да мислят за нещо друго, освен за работа. Дълбоко се съмняваше. Те приличаха на майка й.

Изражението на Дейзи се промени, тя се замисли и след малко каза:

— Може би си прав, Филип. Доста прибързано ще бъде. Но защо да не отидем във фермата през уикенда?

— Да, защо не, мамо — съгласи се той, за да й угоди.

В живите сини очи на Дейзи отново проблесна усмивка, а лицето й светна от ентусиазъм и нетърпение, когато се наклони към сина си:

— Ние с Джейсън решихме да прекараме един месец повече в Англия, Филип. Вместо през декември, ще заминем в началото на ноември и ще се върнем чак през януари. Три месеца… с такова нетърпение чакам да отида в Лондон, в Пенистоун Ройъл. Истинско блаженство за мен ще бъде да прекарам Коледа в Йоркшир с Пола, Шейн, с децата и с цялото семейство. Ще бъде както някога… когато мама беше жива.

— Да — каза Филип и като вдигна вежди, попита: — Джейсън може ли да си позволи да отсъства толкова дълго?

— Разбира се. И точно затова остана в Пърт тези няколко седмици — иска да се увери, че в негово отсъствие работата ще върви гладко. Във всеки случай той има доверие на персонала си, също както и ти — усмихна му се тя. — Нали и ти ще дойдеш в Англия, за Коледа.

— Ами… не съм сигурен — започна той, но спря, като видя изражението на майка си. Лицето и бе помръкнало.

— Надявам се, че ще мога, скъпа — каза той, без да се обвързва, тъй като нямаше желание да взема решение за Коледа толкова отдалеч, нито да й дава обещания. Тя щеше да разчита на тях.

— О, Филип, трябва да дойдеш! Ти обеща на Пола! Нали не си забравил за шейсетата годишнина на „Харт“? Трябва да присъстваш на вечерята с танци, която тя дава на Нова година. Всички ще бъдат там и ако тебе те няма, ще изглежда просто ужасно.

— Ще направя всичко възможно, мамо, обещавам ти.

— Да, добре — отвърна тихо тя и се облегна на големите възглавници на канапето, като приглади копринената си рокля и въздъхна. След малко Дейзи вдигна очи и загледа Филип, опитвайки се да прецени настроението му, за да реши дали да спомене за последната му приятелка. Понякога той беше докачлив, особено когато станеше дума за личния му живот.

Дейзи реши да рискува и каза с тих, равен глас:

— Ако дойдеш в Англия, мисля, че ще бъде хубаво да вземеш и Вероника. Тя е толкова симпатична.

Филип се разсмя и погледна особено майка си. На лицето й се изписа недоумение:

— Какво има?

Като си пое дъх, Филип най-сетне успя да каже през смях:

— Мамо, ама ти наистина изоставаш от събитията. С Вероника Марсдън приключих преди няколко седмици. Край… свършено… точка.

— Не си ми казал — укори го Дейзи. Тя беше дълбоко смутена. — О, скъпи, наистина съжалявам. Според мен тя е много симпатична и, ако трябва да бъда откровена, смятах, че двамата имате сериозни намерения. Но няма значение, ти сигурно знаеш най-добре, Пип — промълви тя, използвайки умалителното име от детските му години. Но когато се осмели да зададе следващия въпрос, лицето й доби иронично изражение: — Тогава може би ще доведеш новата избраница?

— Няма нова избраница, мамо. И моля те, спри с тези опити да ме ожениш! — възкликна ядосано той. Но като видя обидата, помрачила очите й, смекчи резкия тон и разсмяно добави: — Искаш да ми наденеш хомота, за да се сдобиеш и в Австралия с много внуци, за които да се грижиш.

— Да, в това има известна истина — призна Дейзи.

Вдигна чашата си, отпи глътка лимонов чай и замълча, отдадена на мислите си. Чудеше се защо синът й всеки път прекъсва връзките си с подходящи млади жени в най-важния момент от отношенията си с тях. Спомни си за Селина, приятелката му преди Вероника, която дойде да я види, след като се разделиха с Филип миналата година. Селина сподели, че Филип изпитва необходимост да прекрати всяка връзка, щом усети, че тя става сериозна, или по-точно заплашителна, както се изрази Селина. Сега Дейзи се чудеше дали момичето не е право. И потисна още една въздишка. Синът й я смущаваше така, както смущаваше много други хора. Някои казваха, че е енигматична личност, и може би това беше самата истина.

Филип, който я наблюдаваше внимателно, запита:

— Ей, мамо, какво кроиш сега? Просто виждам как мислите ти се надпреварват.

— Нищо, нищо, скъпи. — Дейзи тихо се засмя и поверително каза: — Чудех се всъщност дали някога ще се ожениш.

— Ползвам се с репутацията на най-големия плейбой в Западния свят. И смятам да си запазя тази титла. — При тези думи той вдигна чашата към устните си и дяволито й намигна.

— Така, както работиш, Филип, не си никакъв плейбой. Това е силно преувеличено мнение, вестниците са ти лепнали този етикет, защото си много добра партия за женитба.

Дейзи се намести на канапето, кръстоса дългите си крака и продължи да говори, но в гласа й се долови сериозна нотка:

— Не мога да си представя обаче, че един ден ще останеш сам в живота, Филип. Това би била ужасна перспектива за теб, а и за мен не е никак утешителна. Не ми се ще да се превърнеш в свадлив стар ерген. — Дейзи замълча и го изгледа изпитателно, надявайки се, че думите й са стигнали до него. — Като Джон Крофорд — завърши тя, мислейки за адвоката си в Лондон. Той я харесваше и искаше да се ожени за нея след смъртта на Дейвид. Но тя изпитваше само приятелски чувства към Джон и нищо повече.

— Да, наистина, горкият Джон — съгласи се с нея Филип. — Жалка картинка е той напоследък. Подозирам, че страда по тебе, мамо. Но аз да стана свадлив? Никога. Жените ще ме подмладяват и развеселяват и на стари години. — Той й се усмихна предизвикателно и продължи: — Нали знаеш какво разправят хората… разнообразието е най-добрият стимул за живот, затова дори и когато съвсем остарея, край мен все ще има едно красиво момиче.

— Не се съмнявам — разсмя се примирено Дейзи. Но вътрешно продължи да се съмнява дали тези мимолетни връзки с безброй жени в края на краищата ще се окажат достатъчни за сина й. Ако Филип действително искаше това, тогава може би получаваше достатъчно. Но, от друга страна, губеше толкова много, като не се женеше. Много й се искаше да продължи разговора в тази насока, да поговори сериозно с него за личния му живот, за бъдещето му, за бъдещето на „Макгил корпорейшън“, ако той остане без наследници. Но инстинктът и разумът й подсказваха, че трябва да замълчи. В края на краищата Филип беше на трийсет и пет години, не дължеше никому обяснения и можеше да се подразни от въпросите й.

Телефонът в библиотеката иззвъня и след миг Рао, Филипинският иконом на Дейзи, се появи на сводестата врата на всекидневната.

— Извинете, мадам, мистър Рикардс се обажда.

— Благодаря, Рао — каза Дейзи и погледна сина си. — Няма да се бавя, скъпи.

Дейзи стана. Разнесе се лекото шумолене на коприна и уханието на „Джой“.

Филип я проследи с поглед.

Нямаше как да не забележи колко млада изглежда майка му тази вечер. През май тя навърши петдесет и шест години, но имаше вид на много по-млада. Фигурата й беше елегантна, почти момичешка, лицето й нямаше никакви бръчки и понеже през целия си живот бе стояла далеч от слънцето, бе запазила безупречния си английски тен. У нея все още имаше нещо свежо, младежко и дори няколкото сиви косъма в черната й коса изобщо не я състаряваха. Тя беше забележителна жена, но нали и Ема беше такава.

Филип допиваше коняка си, когато Дейзи се върна във всекидневната.

— Много поздрави от Джейсън, Пип — каза тя. — Той, изглежда, е съгласен с теб, че няма да е много подходящо да водим Пола в Кунамбъл. Може би в събота ще се съберем на вечеря в нейна чест. Как ти се струва? Нали ще дойдеш?

— Разбира се! Може ли да изпусна този случай да се видя с Дългокрачка. Виж какво, мамо, много ми се иска да хвърлиш един поглед на финансовите отчети и на счетоводните баланси, които съм донесъл. Искам да ги видим…

— Знаеш много добре, че е излишно, Филип — прекъсна го Дейзи. — Нищо не разбирам от сметки, а ти непрекъснато ми ги тикаш.

— Но „Макгил корпорейшън“ е твоя собственост, мамо.

— О, глупости, Филип, тя е твоя и на Пола, само се води на мое име и ти го знаеш. Нима не си личи, че ти имам пълно доверие. Боже мой, та майка ми посвети толкова години, за да те обучи в бизнеса, скъпи. Тя имаше безкрайна вяра в преценките ти и в професионалните ти умения и аз споделям нейната вяра.

— Благодаря, че ми гласуваш пълно доверие, мамо, но настоявам да видиш документацията. Сега ще донеса всичко. — С тези думи той излезе от стаята и бързо се върна с чантата.

Дейзи неохотно пое книжата и само за да достави удоволствие на сина си, започна бавно да ги чете.

През това време Филип мълчаливо я наблюдаваше, като си мислеше колко прекрасно изглежда тя с тази копринена рокля. Цветът беше синкаво пурпурен като на глициниите в градината и подчертаваше сините й очи. Подчертаваха ги и сапфирите на ушите и на шията й, подарени неотдавна от Джейсън, както му обясни тя, докато вечеряха. Джейсън Рикардс е човек с късмет, каза си Филип, а когато майка му вдигна тъмнокосата си глава и го погледна, той й се усмихна и й подаде втория свитък документи.

— О, господи, стига толкова — изохка Дейзи и направи гримаса. — Това е безсмислено упражнение, знаеш много добре, че нищо не разбирам от тези работи.

Филип само се усмихна. От години вече двамата спазваха този ритуал.

— Чакай, ще ти обясня — каза той и седна до нея на канапето. В продължение на половин час я запозна внимателно със счетоводните баланси, стараейки се да обясни всичко с най-прости думи, както много пъти досега.

Тази вечер той не се върна в града.

Отиде в къщата си в Пойнт Пайпър. Обади се на икономката, за да я предупреди, но й каза да не го чака. Когато слезе от колата в единайсет часа, икономката и останалите прислужници бяха вече по стаите си.

Той отиде направо в кабинета си, остави чантата на канапето, отиде на бара и си наля коняк. Излезе на терасата с чаша в ръка, облегна се на парапета и загледан в океана, черен като смола под безлунното небе, отпи от чашата.

Думите на майка му кънтяха в главата му.

Тя настояваше той да се ожени, защото не искаше един ден да бъде самотен. Ама че смешка. Женитбата не беше гаранция срещу самотата. Понякога тя дори допринасяше за самотата. Никога не беше се женил, но в един момент от живота си бе живял с една жена и си даваше ясна сметка, че присъствието на друг човек не променя по никакъв начин нищо. И не прогонва злите духове.

От години той водеше свой живот, без да се съобразява, с каквото и да е. Дейзи се тревожеше и той разбираше защо. Но не можеше да направи нищо, за да го промени. Филип въздъхна. Твърде много жени за твърде кратко време, твърде много дори за мен, каза си той и изпита внезапно отвращение.

Замисляйки се за тази страна от живота си, той разбра, че съществуването му е безплодно като Голямата пясъчна пустиня. Досега не бе имал пълноценна връзка с жена. И сигурно никога нямаше да има. Но нима е важно? Отдавна бе решил, че е по-просто да се ограничи само със секс. Сексуалните връзки са значително по-прости. А и той е самотник по природа. Чувстваше се удобно насаме със себе си.

Филип Макгил Еймъри изпи последната глътка коняк, обърна се и влезе в къщата. В този момент той нямаше откъде да знае, че животът му предстои да се промени — за добро и за лошо. Завинаги.