Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (29)

28.

Цялата разтреперана, Емили стоеше в дъното на стълбите в антрето, здраво стиснала перилата. Сълзите бавно се стичаха по бузите й. Брат й беше само на трийсет и седем години. Съзнанието й просто отхвърляше мисълта за предстоящата му смърт. Беше неприемлива за нея.

Само няколко секунди по-късно вратата на гостната се отвори и тихо се затвори. Емили усети ръцете на Александър на раменете си. Той я обърна с лице към себе си, извади носна кърпа от джоба си и изтри сълзите от лицето й.

— Хайде, Пухчо, опитай се да се стегнеш. Заради мен — каза той. — Не издържам, като те гледам толкова разстроена. Разбирам, че това е ужасен шок за теб; от друга страна, може ли човек лесно да съобщи такава новина. Как да кажеш на хората, които те обичат, че умираш?

Емили нямаше сили да отговори. Очите й отново се наляха със сълзи и тя зарови лице в гърдите му. Той продължи почти шепнешком:

— Радвам се, че ми припомни думите на баба… нали разбираш, трябва просто да го кажеш. Това ми помогна да събера смелост и да го изрека. От седмици отлагам…

Александър погали косата й, помълча, после каза:

— Много дълго криех от теб болестта си, скъпа. Но тя скоро ще започне да се проявява. Затова трябваше да ти кажа. Има много неща, които трябва да се оправят. Сега. Не могат да се отлагат повече… времето лети толкова бързо, особено когато искаш да го задържиш.

Емили преглътна с усилие, искаше да бъде твърда, но й беше много трудно. Остана съвършено неподвижна, със затворени очи.

След известно време, когато успя да възвърне малко от самообладанието си, каза:

— Нищо вече няма да е същото, Санди, когато тебе те… няма. Какво ще правим всички ние? Какво ще правя аз? — Изричайки тези думи, тя осъзна колко е егоистична, но не можеше да върне назад казаното. Думите бяха изречени и ако сега започнеше да се извинява, щеше да стане още по-лошо.

— Ти ще бъдеш добре, Емили — отговори той тихо и уверено. — Ще продължиш да живееш със силата и смелостта, която винаги си имала… с твърдостта, която си наследила от баба. Тя те учеше как да се справяш, когато беше малка. Освен това имаш Уинстън и децата. — От гърдите на Александър се отрони дълга въздишка и сякаш мислейки на глас, той прошепна в косата й: — Франческа също е добре, особено след като се омъжи за Оливър, но много се тревожа за Аманда. Толкова е уязвима, толкова е чувствителна. Нали ще я наглеждаш? — За първи път гласът му леко потрепери. Той отмести поглед встрани, скри лицето си от нея и се изкашля в шепата си.

— Знаеш, че ще я наглеждам, скъпи — каза Емили. Двамата останаха така още няколко минути.

Александър я държеше здраво в прегръдките си, събирайки малкото сили, които му бяха останали, защото знаеше, че има да говори още много през следващия половин час. Не изгаряше от нетърпение да го направи, но знаеше, че трябва, и както вече бе решил, най-добре беше да се държи съвсем делово.

Емили усещаше кокалестите гърди на Санди през дрехите му и сега си даде сметка колко е отслабнал. Отстъпи назад, бързо го огледа и като видя бледността и синкавите кръгове под очите му, сърцето й се сви. Не можеше да си обясни как не е забелязала признаците на болестта по-рано и се ядоса на себе си, че не е обръщала повече внимание на брат си през последните няколко месеца.

Най-накрая Александър я пусна, извади отново носната си кърпа и избърса влажните й бузи. Лека усмивка просветна в очите му. Колко руса, дребна и крехка беше тя. Винаги му напомняше за изящен дрезденски порцелан. Но в същото време имаше желязна воля и бе наследила несломимия дух на баба им. И той знаеше, че колкото и отчаяна да е сега, в края на краищата щеше да събере сили, от които да черпят всички около нея. Той можеше да разчита на сестра си. И тя като Ема Харт имаше силен характер.

Емили усети, че Александър внимателно я наблюдава. И сякаш в отговор на мислите му каза:

— Аз ще се оправя, Санди.

Александър й се усмихна и кимна.

След кратко мълчание Емили продължи тихо и спокойно:

— Ти си бил за мен не само прекрасен брат, но и майка, баща и най-добър приятел. Бил си… всичко за мен… Санди. Никога досега не съм ти казвала какво изпитвам към теб, но искам да знаеш, че аз…

— Знам много добре какво изпитваш — прекъсна я бързо той, защото нямаше сили за повече емоции. — Аз също те обичам, Емили. Нека сега да се върнем в гостната при другите, съгласна ли си? Трябва да уредим някои неща. За бъдещето.

 

 

— Искам да поговорим първо за бизнеса. По-точно за „Харт ентърпрайз“ — заяви Александър, когато всички отново се събраха пред камината.

— Да, разбира се, както кажеш — отвърна Пола. Очите й бяха зачервени и насълзени, те издаваха състоянието й въпреки външното й спокойствие. Тя явно бе плакала, докато братовчедите й ги нямаше в стаята, но сега, изглежда, напълно се владееше.

— Имах достатъчно време да размисля — започна Александър — и искам да споделя някои мои разсъждения с вас, преди да взема окончателни решения. Нужно ми е вашето съдействие, за да приведа в действие плановете си.

— Но аз не участвам в семейния бизнес — обади се Антъни. — Сигурен ли си, че трябва да присъствам? — попита той и лицето му придоби скептичен израз.

— Да, трябва. Ти си най-големият от внуците на Ема Харт и би следвало…

— Само че Пола е главата на семейството — изтъкна Антъни. — И слава богу, че е така. Защото, откровено казано, нейната роля не ме привлича особено.

Александър се усмихна горчиво.

— Знам какво имаш предвид. Но нека да продължим — ти си най-близкият ми приятел и с две думи, искам да останеш тук. Приеми, че е заради морална подкрепа, съгласен ли си?

Графът кимна, стана, отиде до масичката и си доля уиски и сода. Погледна Пола и Емили и попита:

— Искате ли по още едно питие?

Двете жени поклатиха отрицателно глави.

— А ти, Санди?

— Аз имам, благодаря.

Александър изчака Антъни да заеме мястото си на канапето, обърна се към Емили и продължи:

— Съжалявам, че ви извиках, докато Уинстън е в Канада, но трябваше да се съберем тази седмица, защото утре постъпвам в болница за лечение. Уинстън, разбира се, би следвало да е тук, защото оглавява „Йоркшир консолидейтед нюзпейпър къмпани“ и нашите канадски вестници. От друга страна, въпросите, които ще обсъждаме, не са свързани с неговата дейност.

— Той ще разбере, Санди. — Емили се устреми сякаш с цялото си същество към брат си и впи в него зелените си очи. — Колко време ще останеш в болницата? — попита тя и тревогата й веднага пролича.

— Само няколко дни. Не се безпокой за това. Лечението наистина ми помага. Нека сега да продължим. Знам, че това, за което ще говорим, е неприятно, но моля ви, не се разстройвайте. Нищо не бива да се премълчава, искам нещата ми да са в ред… това сигурно е черта на фамилията Харт.

Александър обходи с поглед и тримата и продължи със сериозен глас.

— През последните две седмици обмислях положението на „Харт ентърпрайз“ от всички страни и се опитвах да реша какво да правя с компанията. Разсъждавах, че ако я продам, ще получим стотици милиони лири, които отново могат да бъдат вложени в пазара. След това реших да продам само някои фирми, а да запазя другите. И тогава осъзнах колко съм несправедлив към теб, Емили.

Преди тя да успее да каже нещо, той побърза нататък:

— В края на краищата ти управляваш „Дженерал ритейл трейдинг“, която е една от най-рентабилните ни фирми, и си единственият друг акционер…

— Освен Джонатан и Сара — прекъсна го Емили. — Но смятам, че това няма никакво значение.

— Не, няма — съгласи се Александър. — Във всеки случай, Емили, дадох си сметка, че е наложително да взема решение, без да обсъждам нещата с теб. Първоначалното ми предположение, че ти може и да не искаш да се занимаваш с „Харт ентърпрайз“, беше погрешно! Преди няколко дни ми хрумна друга мисъл… какво би искала баба да направим с „Харт ентърпрайз“, като се има предвид моята болест? Веднага си отговорих, че тя не би искала да продадем компанията. Компанията е твърде солидна, печеливша и важна за семейството като цяло, за да се откажем от нея. Съгласни ли сте?

— Да — успя да отговори Емили, съзнавайки по-ясно от всякога какво ще означава бъдещето за нея без брат й.

— Пола, какво е твоето мнение? — попита Александър.

— Напълно прав си за всичко — каза Пола, стараейки се гласът й да звучи нормално. — Баба наистина държеше много на „Харт ентърпрайз“. Тя щеше да иска Емили да заеме мястото ти. Нали това имаш предвид?

— Да. Мисля, че в близките няколко седмици Емили трябва да стане директор на управителния съвет и главен администратор. По този начин ще може постепенно да поеме компанията в свои ръце, а аз ще мога да се оттегля. И то скоро, надявам се.

— Предполагам, че ще искаш Аманда да се заеме с „Дженерал ритейл трейдинг“ — намеси се Емили.

— С твое съгласие. А единствената фирма, която мисля, че трябва да продадем, е „Лейди Хамилтън“.

— Вероятно на Калински — обади се Пола.

— Да — изкашля се Александър, пресегна се за чашата си и отпи от виното. — Ако някой има право да купи „Лейди Хамилтън“, това е чичо Рони. Поради сантиментални причини и поради връзките ни със семейството, които продължават повече от седемдесет години. Нека всичко остане у трите рода. Както знаете и двете… — Той погледна първо Емили, после Пола и продължи: — Чичо Рони е готов да приеме цената, която искаме. В това отношение притеснения нямам. Единствената ми тревога е дали ти ще си доволна от такава сделка, Пола. Ти не си обвързана с управлението на „Харт ентърпрайз“, но „Лейди Хамилтън“ снабдява магазините на „Харт“ и бутиците.

— Миналото лято през август, когато обсъждахме идеята на Калински да купят фирмата, чичо Рони ме увери, че те ще продължат изцяло да ни снабдяват — каза Пола.

— А ти какво смяташ, Емили? — обърна се въпросително към нея Александър.

— Аз нямам нищо против. Но какво ще стане с Аманда? Тя обича тази фирма, Санди.

— Знам това. Но съм сигурен, че при тези неочаквани обстоятелства тя ще разбере необходимостта от известни промени в името на жизнеспособността на компанията, философията на баба беше, че трябва да сме лоялни към компанията като цяло, а не само към нашите собствени фирми. Както знаете и вие, и Аманда, аз също смятам така. Във всеки случай „Дженерал ритейл трейдинг“ ще бъде едно предизвикателство за Аманда, както беше и за теб преди дванайсет години, когато пое нещата от Лен Харви.

— Така е… да…

— Какво има, Емили? — попита намръщено Александър. — Лицето и думите ти издават колебание.

— Не се колебая. Просто не съм добре запозната с действителното състояние на „Харт ентърпрайз“. И това ме тревожи.

— Няма защо, скъпа. Томас Лоринг е дясната ми ръка за тези въпроси и на практика от няколко години движи нещата. Знаеш, че е така, Емили. — Той я изгледа продължително и прямо. — Ще прави същото и за теб, когато поемеш моята роля… а ти ще я поемеш, нали?

— Разбира се, че ще я поема. — Емили нервно се облегна на канапето — никак не й се искаше да поема ролята на брат си. Ако можеше всичко да си бъде, както беше вчера. Изведнъж изпита силно желание да види Уинстън и съжали, че той не е тук, че ще се върне в Англия чак другата седмица. Тази мисъл я хвърли в още по-дълбоко отчаяние.

— Много разумно си преценил нещата, Санди — каза Пола.

Той се изправи, закрачи към прозореца и гледайки разсеяно към градината, отвърна:

— Мисля, че при даденото положение това са най-логичните стъпки.

Никой не каза нито дума.

Александър се върна до камината и застана с гръб към горящите дърва, за да се стопли.

След това без всякакво предисловие заяви бързо и делово:

— А сега по въпроса за моето завещание. Смятам да оставя тази къща на Франческа, а Нътън Прайъри на Аманда. Естествено, вила „Фавиола“ е твоя, Емили.

— О, Санди… — Тя внезапно замълча. Не можеше да говори. Гърлото й пресъхна. Премигна, за да преглътне напиращите сълзи.

Той безмилостно продължи:

— Петдесет процента от личното ми състояние ще бъде поделено между вас трите, Емили, а другите петдесет процента ще се разпределят между децата в семейството. Не само между моите племенници и племеннички, но и между твоите деца, Пола, и твоите също, Антъни.

Двамата кимнаха разбиращо.

Антъни отмести поглед встрани, за да не види Александър мъката, изписана на лицето му. Загледа втренчено картината на отсрещната стена.

Вперила очи в ръцете си, Пола взе нервно да върти брачната си халка. Мина й през ума колко несигурен е животът. Само преди няколко часа тя се радваше, че е успяла да свърши толкова много неща напоследък, и беше щастлива. Сега изведнъж се чувстваше нещастна, обзета от тревога и безпокойство, изправена пред ненавременната смърт на своя любим братовчед, който й беше скъп приятел и ценен съдружник в бизнеса. Последствията от неизлечимата болест на Санди щяха да бъдат много и щяха да засегнат целия й живот.

— Да продължим по-нататък, Емили — каза Александър, решен да приключи с всичко тази вечер, за да не се налага отново да води подобен разговор. — Стигнахме до моя дял в „Харт ентърпрайз“. По-точно петдесет и двата процента от акциите, които ми остави баба. Тридесет и два процента прехвърлям на теб и двадесет на Аманда. За Франческа не предвиждам от тези проценти, тъй като тя не работи в компанията.

— Да, разбирам… благодаря ти — отговори Емили с възможно най-спокоен глас. — Не знам обаче… дали това е справедливо към Аманда, скъпи? — Тя зададе въпроса тихо, тъй като не желаеше да спори с него, но в същото време искаше Аманда да има равноправно участие в делата на „Харт ентърпрайз“. В края на краищата те двете щяха да поемат компанията.

— Смятам, че е напълно справедливо — отговори бързо Александър. — Баба настояваше един човек да контролира компанията, за да се избегнат всякакви разногласия между нас, и тъй като аз искам същото, разпределих дяловете по този начин. Ти ще бъдеш главният акционер и ще оглавиш „Харт ентърпрайз“ вместо мен. — Тонът му беше необичайно твърд и безкомпромисен и не оставяше никакво място за съмнение какви чувства изпитва и смята ли, че е необходим по-нататъшен разговор по този въпрос.

Емили не каза нито дума. Загледана в огъня, тя се мъчеше да се пребори със смазващата тъга. Все още й беше трудно да проумее, че брат й няма да бъде още дълго с всички тях, че догодина по това време той ще бъде мъртъв. Сърцето я стягаше и тя отново изпита желание да види Уинстън, да усети успокояващото му присъствие и куража, който той й даваше.

Най-накрая заговори Антъни.

— Когато свършиш с лечението, искам да дойдеш да ни гостуваш в Клонлафлин, Санди — каза той. — И то колкото можеш по-дълго.

— Да, много ми се иска. Вашата компания ще ми се отрази добре. А след това, Емили, двамата ще поработим няколко седмици, за да те въведа във всички подробности на работата. Сигурен съм, че ще можеш да я вършиш и с вързани очи.

Емили прехапа устни, бързо кимна и погледна умолително към Пола. Пола преодоля създалото се напрежение, като се намеси с бодър глас:

— Мога ли да направя нещо, Санди? Нещо, което ще те улесни?

— Не, благодаря, Пола. О, чакай! Да, има нещо, което всички можете да направите за мен! — Умните му светлосини очи обходиха и тримата, той пристъпи от крак на крак и се отдръпна от камината. — Ако не възразявате, бих искал да не разпространявате новината за моята болест. Не желая това да се превръща в тема за разговор в семейството. Не ми е приятно да слушам, тъжни и съчувствени излияния, нито да съм заобиколен от скръбни, мрачни лица.

Очите на Емили се забулиха от покруса.

— Разбирам чувствата ти! — каза тя и замълча. После продължи с несигурен глас. — Ще се опитам да не кажа нищо на Уинстън, само че ще ми бъде много трудно…

— О, но разбира се, че ще му кажеш! — възкликна брат й. Той погледна Пола и Антъни. — Естествено, и вие трябва да кажете на Шейн и Сали. Нямах предвид тях, а децата ви. Твоите също, Емили. Не искам и Аманда, и Франческа да знаят, поне засега.

— А мама? — попита Емили и тревогата отново я връхлетя. — Тя също ли не бива да знае?

— О, да, особено тя — кимна Александър. — Най-добре е мама нищо да не знае. Тя изпада в истерия и за най-малкото нещо. Само ще ме разстрои.

Александър отиде при джорджианската масичка, взе бутилката с бяло вино и се върна при Пола и Емили.

— Е, това е засега — каза той и доля кристалните им чаши. — Мисля, че засегнах всички въпроси. Между другото, Емили, Джон Крофорд знае какво е положението. Като мой адвокат трябваше да му кажа и той ще ти бъде в помощ по всички юридически въпроси, след като аз… когато аз няма да съм тук.

— Да — каза тя едва чуто, стиснала ръце в скута си. Не искаше той да говори повече за предстоящата си смърт.

* * *

— Това е ужасно бреме за сам човек, Санди — каза след кратка пауза Антъни.

Емили и Пола си бяха тръгнали и двамата мъже довършваха питието си в гостната, преди да отидат на вечеря.

Като гледаше внимателно братовчед си, графът добави:

— Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Може би трябваше — съгласи се Александър. — Но, честно казано, първо аз самият трябваше да свикна с факта, че съм болен. Както вече обясних, преминах през най-различни състояния — първо отказах да повярвам, после се ядосах от безсилието си и накрая сякаш се примирих. След това отново ме обзе ярост, отново безсилие и усещане за пълна безпомощност. Много дълго време се люшках в чувствата си и естествено, не можех да споделя с никого, преди самият аз да успея да се овладея. Разбира се, исках да изпробвам всички възможности, да намеря лек, ако такъв изобщо съществува. Скоро разбрах, че не мога да направя абсолютно нищо, освен да се подложа на поддържаща терапия, която ще ми отпусне малко време.

Александър леко се усмихна, сви рамене и продължи:

— Вече съм се примирил, Антъни, и напълно се владея. Затова тази вечер най-сетне успях да ви кажа. И след като това изпитание мина, мога да се отпусна и да продължа да живея живота си следващите няколко месеца. Смятам изцяло да се възползвам…

— Да — каза Антъни и не можа да продължи. Побърза да отпие от уискито. Каква ужасна загуба, помисли си той и си зададе въпроса, дали при подобни обстоятелства би се справил толкова смело и достойно като братовчед си. Не беше сигурен. Човек трябва да има много силен характер, за да посрещне предстоящата си смърт с такова невероятно мъжество.

— Хайде, Антъни, недей да гледаш толкова мрачно — каза Александър. — Не бъди толкова сантиментален. Няма да мога да го понеса… достатъчни ми бяха тази вечер емоциите на Емили. Съзнавам колко ви е трудно на всички вас… но на мен ми е още по-трудно.

— Много съжалявам. Моля те да ме извиниш, приятелю.

— Няма място за извинения… искам нещата да се развиват колкото се може по-естествено. Така ще ми бъде много по-лесно. Трябва да се опитам да не обръщам внимание на болестта си, да си върша работата, доколкото мога, и то по най-разумния начин. Иначе животът ми ще се превърне в ад.

— Нали ще дойдеш в Клонлафлин?

— Да, след около две седмици.

— Чудесно. Със Сали много ще се радваме. Колко време смяташ, че можеш да останеш?

— Десет дни, може би две седмици. — Александър отпи последната глътка и остави чашата си на масичката до камината. — Запазил съм маса за девет часа в „Маркс Клъб“. Може би трябва да тръгнем след малко, да изпием нещо на бара…

Александър се изправи при звъна на телефона в библиотеката, която се намираше до гостната.

— Извинявай — каза той и забърза към телефона. Върна се миг по-късно с думите: — За теб е Антъни… Сали се обажда от Ирландия.

— О, да. Очаквах, че ще се обади. Благодаря.

— Не й казвай нищо сега. Не по телефона — нареди Санди.

— За нищо на света — увери го Антъни, запъти се към двойната махагонова врата и влезе в библиотеката.

 

 

Останал сам, Александър седна на едно от канапетата и затвори очи.

Последните два часа се оказаха мъчителни и бяха пресушили енергията му. Колкото и да се стараеха да не показват чувствата си и да се държат храбро, сестра му и братовчедите му ужасно се разстроиха. Точно както очакваше. Затова толкова много се страхуваше да им каже. Успя да издържи това изпитание и да им съобщи лошата вест само защото си наложи да се държи безстрастно и делово.

Вече приемаше смъртта си хладнокръвно и се бе примирил със съдбата си. Сега, след като бе постигнал това, имаше сили да каже на най-близките си, защото вече можеше да им помогне да се държат по същия начин като него. Разбира се, най-трудно щеше да й бъде на Емили. Като малки двамата бяха много близки. Разчитаха един на друг. По онова време майка им се държеше много лекомислено, тичаше подир мъже и се омъжваше за разни съмнителни типове. А добрият им, но нерешителен баща, сломен от нещастната си любов, почти не забелязваше тяхното съществуване. Александър безшумно въздъхна. Какъв провал се оказа животът на баща му. И на майка му също. Но нима провалът не е заложен в самия живот?

Александър веднага прогони тази мисъл, защото тази вечер не искаше да се впуска в дълбоки философски разсъждения, към каквито бе склонен напоследък. Баба не би одобрила подобно нещо, каза си той и се усмихна при спомена за Ема Харт. Какъв несломим дух имаше тя до края на дните си. За нея животът бе едно тържество. Веднага щеше да обори моите теории… но все пак някои хора може би са орисани да живеят в мъка и страдания.

Александър отвори очи и премигвайки, огледа стаята. Тя изглеждаше красива тази вечер на светлината на лампите и на огъня. Маги бе обзавела гостната веднага след като се ожениха и независимо от сезона, той винаги я свързваше с английска пролет, заради светложълтите тонове, бледосините и зелените цветове. Всеки път, когато трябваше да се пребоядиса и да се сменят мебелите, той просто възпроизвеждаше цялата наредба. Правеше това, откакто тя бе умряла.

Братовчедът му го откъсна от унеса му.

— Добре ли си, Санди? — Надвесен над него, Антъни го гледаше загрижено.

Александър се изправи на канапето.

— Да, добре съм. Възстановявах си силите… последните няколко часа малко ме изтощиха.

— Разбира се, че те изтощиха. Хайде, ела да отидем в клуба.

Десет минути по-късно двамата братовчеди излязоха от къщата на Александър на Честърфийлд Хил и се запътиха към клуба на „Чарлс Стрийт“.

Беше студена, ветровита вечер и Александър, сгушен в палтото си, мушнал ръце в джобовете, леко трепереше.

— Е, как е Сали? — попита той, крачейки до Антъни.

— Прекрасно, както обикновено. Изпраща ти поздрави. Казах й, че ще ни дойдеш на гости… това е всичко, което казах.

— Правилно.

Продължиха да вървят мълчаливо. Изведнъж Антъни промълви сякаш сам на себе си:

— Имаше обаче нещо странно…

— В какъв смисъл? — попита Александър и любопитно го погледна.

— Сали ми каза, че Бриджет я преследвала с въпроса, кога ще се върна в Клонлафлин. Според Сали изглеждала доста нетърпелива да говори с мен. Всъщност днес била леко възбудена.

— Това наистина е странно. От друга страна, винаги съм мислел, че икономката ти е малко ексцентрична, нали не се сърдиш, че ти го казвам.

— Така ли? Хмм. Може би… а може и да е малко странна, като повечето ирландци. Както и да е, сигурно не е нещо важно — заключи Антъни в момента, в който пресякоха „Чарлс Стрийт“ по посока към клуба.

Но той грешеше. Събития отпреди десет години щяха да му напомнят за себе си и да го преследват.