Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (10)

9.

Придвижването от резиденция „Жана д’Арк“ до „Осемдесет и четвърта източна“ улица беше дълго и мъчително и когато най-сетне се озова пред жилищната сграда, където живееше, Мадилана усети за първи път през този ден неприятната лепкава жега.

— Здравей, Алекс — поздрави сърдечно тя портиера, който й помогна да слезе от таксито.

Портиерът също я поздрави сърдечно и с възторжен поглед я проследи как прекоси бързо тротоара с обичайната си лека походка. Тя влезе в сградата, преди той да успее да й отвори вратата, и се понесе през фоайето, сякаш краката й изобщо не докосваха мраморния под.

Спря да си вземе пощата и след това се качи с асансьора до седемнайсетия етаж. Когато пъхна ключа в ключалката, чу, че вътре телефонът звъни. Тя се разбърза — телефонът продължаваше пронизително да дрънчи сред прохладната тишина на празния апартамент.

Запали лампата в мъничкото антре, стовари шумно нещата си на пода и се втурна да вдигне телефона.

Той беше на бюрото в жълто-бялата всекидневна, в която се влизаше направо от антрето. Но като грабна слушалката и извика „Ало“, тя разбра, че отсреща няма никой. Телефонът даваше свободен сигнал — връзката очевидно бе прекъснала само секунда преди това.

Е, който и да е, ще се обади пак, ако има нещо важно, сви рамене Мадилана, постави слушалката на мястото й, после се поколеба и погледна пак телефона. Дали да не позвъни, може би Пола я търси по служебен въпрос в последната минута. Може би са забравили нещо. Но едва ли е Пола, наближаваше десет часът. Тя се отказа да се обажда на шефката си в апартамента й на „Пето Авеню“. Излишно бе да я безпокои, а и Пола винаги си лягаше рано, когато пристигнеше в Ню Йорк, за да се възстанови след пътуването.

Мадилана потръпна от хладния въздух. Цял ден климатичната инсталация работеше и сега апартаментът беше леденостуден. Но тялото й скоро щеше да привикне към тази температура и прохладата още сега й подейства приятно след влажната горещина на задушните, знойни улици на Манхатън.

Тя пренесе нещата си от антрето във всекидневната, седна на канапето от жълто кадифе и се зае да прегледа пощата. Нямаше нищо важно и тя струпа всичко на месинговата масичка, покрита със стъкло, после стана и отиде в спалнята да се преоблече.

След малко се появи боса с дълга розова памучна роба и влезе в кухнята да си приготви лека вечеря, преди да се захване с работата, която бе донесла от магазина.

Кухнята в малкия апартамент беше дълга и тясна и когато Мадилана я видя за първи път точно преди една година, тя й заприлича на стара корабна кухня. Поради тази причина я беше боядисала в различни нюанси на синия цвят, примесени с бяло и яркочервено. По стените висяха морски гравюри на бостънски китоловни кораби, стари параходи, лодки по Мисисипи, презокеански кораби и модерни яхти. Всичките бяха в месингови рамки, които се допълваха с други месингови съдове, закачени над печката и умивалника, и разнообразяваха гамата от червеникави отблясъци.

В единия край, близо до прозореца, бе поставила малка сгъваема маса и два дървени стола, които оформяха идеално място за закуска. На перваза имаше малко сандъче с мека като паяжина папрат; веселата, приятна атмосфера в кухнята се дължеше на нейния усет и вкус, а не на парите, които бе вложила.

Погледът на Мадилана бе привлечен от една цветна гравюра, изобразяваща яхта, и тя се усмихна при мисълта за приятелката си Патси Смит. Патси беше от Бостън, но известно време двете живееха в резиденцията. Преди две години Патси я покани във вилата на семейството си в Нантъкет по случай Четвърти юли. През тези прекрасни четири дни те караха яхта и Мадилана се влюби в морето. За нея това беше ново и вълнуващо преживяване и за своя голяма изненада тя откри, че лодките и морето много я привличат.

Може би един ден ще повторя всичко това, каза си тя, и отвори хладилника, за да извади, оттам продуктите за салата.

Телефонът на стената зад гърба й иззвъня. Тя се пресегна за слушалката:

— Ало?

— Значи най-после се прибра.

— О, Джак, здравей. Да, бях…

— Отмени срещата ни, защото каза, че трябва да работиш — прекъсна я грубо той и в приятния му, плътен глас прозвуча раздразнение. — Но не си беше вкъщи, малката, защото аз ти звънях цяла вечер.

Мадилана настръхна от обвинителния му тон и се ядоса, че той всъщност я проверява. Но пое дълбоко дъх и успя да каже спокойно с кротък глас:

— Трябваше да отида в резиденцията. Да се видя със сестра Бронах.

— Не е лошо като оправдание.

— Това е истината и много те моля да не се държиш така с мен. Не ми харесва, Джак.

— Да не би да очакваш да ти повярвам, че наистина си била там? На посещение при някаква монахиня? — изсмя се глухо той. — Хайде, моето момиче…

— Не те лъжа — прекъсна го тя гневно и като повиши тон, недружелюбно добави: — И не ми е приятно да ме обвиняват в такова нещо.

Без да обръща внимание на думите й, той попита:

— Защо не ми кажеш с кого беше тази вечер?

— Със сестра Бронах. — Тя стисна здраво слушалката, за да се овладее. Раздразнението и нарастваше, търпението й се изчерпваше.

Той отново се изсмя, но този път по-ехидно.

— Сестра Бронах — как не! Недей да се правиш на толкова благочестива. Говориш с Джак. С мене, Джак, Джак, твоят любовник, Джак, мъжът в твоя живот. Но дали съм единственият мъж в живота ти. Това е въпросът.

В този момент тя си даде сметка, че той пак е пил, че всъщност е много пиян. Макар говорът му да не бе забавен, тя веднага разбра в какво състояние е. В такива случаи той ставаше саркастичен, свадлив, подозрителен и започваше да проявява всичките си комплекси. Освен това обичаше да я дразни, което още повече я вбесяваше. Джак пиеше много. През последните няколко месеца тя се бе убедила, че единственият начин да се справи с него е да се държи твърдо — ако възприеме позата на строга учителка, може по някакъв начин да му се наложи. Но тя не искаше да се налага на Джак. Искаше равностойно партньорство, спокойни взаимоотношения, в които никой не манипулира, нито контролира другия.

С отривист и хладен глас Мадилана го отряза:

— Лека нощ, Джак. Иди да си легнеш. Ще ти се обадя утре сутринта.

На другия край на жицата последва внезапна тишина. Мадилана го чу как поема дъх, сякаш се бе стреснал, че тя ще затвори телефона.

И повтори с много строг и още по-студен глас:

— Лека нощ.

— Ей, чакай малко, Мадилана, какво ще кажеш да вечеряме утре заедно? Да вечеряме кротко и тихо. У нас. У вас. Или някъде в твоя квартал. Нали ще се съгласиш, скъпа — опита се да я предума той, почти разкаян, внезапно отказал се от враждебния тон.

— Знаеш, че не мога, Джак. Още в началото на седмицата ти обясних, че в петък вечерта трябва да си приготвям багажа. В случай, че си забравил, ще ти напомня, че в събота сутринта заминавам за Австралия.

— Точно така! Разбира се! Все забравям, че ти си малкото момиченце, отдало се духом и телом на работата си, за да направи кариера. Или може би голямото момиче. По-подходящо е, нали? Да, наистина, голяма кариера. Голяма служба. Големи амбиции. Кажи ми обаче, скъпа, ще те стопли ли работата, когато си легнеш в леглото в студена вечер? — тихо се изсмя той. — Съмнявам се. Ти нямаш нужда от голяма кариера. Имаш нужда от голям мъж. Като мен. Знаеш ли, дойде ми страхотна идея. Защо не взема да дойда веднага при теб…

— Напил си се, Джак Милър! Пиян си до козирката! — викна тя, използвайки, без да иска, познатия от детинството израз — това й се случваше и друг път, когато биваше ядосана или прекалено възбудена. — Върви да си легнеш — нареди му строго тя. — Ще ти се обадя утре сутринта. — Постави внимателно слушалката на мястото й, макар че й се искаше да я тресне с всичка сила. Беше унизена от неговото отношение, възмутена и ядосана.

Кара ме да се чувствам ужасно тези дни, каза си тя и извади малка метална цедка. Ожесточено накъса листата на салатата, хвърли ги в цедката, закрепена на умивалника, и пусна водата да тече отгоре им.

Загледана мрачно в стената, Мадилана се замисли сериозно за Джак Милър.

Той е луд, каза си тя, но аз съм по-луда, щом продължавам да се виждам с него. От седмици знам, че нещата между нас не вървят. Доникъде няма да стигнем. Не мога да издържам собственическото му отношение към мен и обвиненията му, а пиянските сцени, които напоследък разиграва, са нетърпими.

Тя прокара разсеяно ръка през косата си. По-голяма глупачка от мене няма, Дявол да го, вземе, защо трябва да търпя всичко това?

Отвори един шкаф и извади остър нож, но ръцете й трепереха толкова силно, че го остави от страх да не се пореже. Облегна се на умивалника и се опита да потисне бушуващия гняв.

Всичко е свършено между нас.

Когато тази внезапна мисъл прониза съзнанието й като стрела, попаднала точно в целта, тя почувства, че се успокоява. Постепенно ръцете й спряха да треперят.

Истина беше. Между тях нямаше нищо. Поне от нейна страна. Дори сексуалното й желание към него бе намаляло. Отвратителното му поведение я отблъскваше все по-често. Ще скъсам с него, щом се върна от Австралия, реши тя. Няма никакъв смисъл да си губя времето с такъв човек. Трябва да продължа да живея собствения си живот. Не мога да, бъда бавачка на Джак Милър, каквато съм от няколко месеца. Не, по-добре е да му го кажа още утре. Така е по-почтено, отколкото да чакам, докато се върна. Защо обаче трябва да бъда почтена с него? Този глупак направо ще ме побърка.

Мадилана уморено въздъхна. Напоследък Джак сякаш искаше да я наказва. А може би наказваше някого другиго? Може би сестра си? От няколко месеца нямаше работа и това му се отразяваше изключително тежко. Когато работеше, беше друг човек. Съвършено различен. Не обикаляше по баровете с приятели и не се докосваше до алкохол.

Горкият Джак, помисли си тя, и гневът й неочаквано се изпари. Той имаше толкова много качества. Хубава външност, чар, талант и дори интелигентност. Но пропиляваше всичко това с помощта на бутилката. Пиенето я тревожеше най-много, то отравяше отношенията им. След всяко пиянство Джак неизменно съжаляваше и се извиняваше, но това не можеше да заличи спомена от поведението му, нито причинената болка.

И тогава й мина през ума, че всъщност той се нуждае от нейното съжаление. Актьор от Бродуей, станал почти звезда, той беше виртуозен изпълнител и би могъл да стигне много далеч, ако бе поискал, ако бе отишъл в Холивуд, ако бе покорил екрана, както бе покорил сцената, която беше неговата „сила“. Класически хубавото лице, посребрената коса и прекрасните сини очи привличаха погледите и го правеха изключително фотогеничен. Той дори имаше чар на филмова звезда, но невинаги го проявяваше. Може да бъде втори Пол Нюман, твърдяха колегите му. Все и беше на устата да попита: „Защо тогава не е?“, но си мълчеше. Да, Джак Милър беше обект на възхищение от страна на приятелите си… актьор на актьорите, казваха те. Най-добрият. От ранга на Ал Пачино и Джак Никълсън. Но според нея нещо му се изплъзваше, имаше нещо в характера му. Ако темпераментът му беше по-различен…

Струваше й се, че Джак няма интереси, че не е достатъчно амбициозен. Може би затова все й натякваше, затова мразеше работата й… тя беше свръхамбициозна, а той нямаше никаква амбиция. Може и да е имал някога, но не и сега.

Проумяла нещо важно, Мадилана се засмя. Джак мразеше работата й, защото дълбоко в себе си не допускаше жените да се изявяват. Колко пъти й го бе казвал по заобиколен начин.

Тя взе ножа, за да нареже един домат, и с удоволствие забеляза, че ръцете й вече не треперят.

 

 

По-късно, след като изяде салатата с пилешко месо, Мадилана седна във всекидневната с чаша изстуден чай с лимон и разсеяно загледа някакъв глупав филм по телевизията, без истински да вижда и да чува.

Като се облегна на възглавниците, тя разбра, че се чувства по-добре и че настроението й се е оправило. Усещането, че сърцето я стяга, бе преминало и тя си призна, че изпитва облекчение и успокоение, защото най-сетне е решила да прекрати връзката си с Джак Милър.

Освен това през този половин час бе разбрала, че не е взела това решение толкова бързо или внезапно, както си мислеше. От известно време искаше да скъса нишката, която по някакъв начин ги свързваше, но все не й достигаше смелост да го направи.

Защо ли, запита се тя, да не би през всичките тези месеци да ходя с Джак от страх да не остана отново съвсем сама?

Патси Смит се бе върнала в Бостън, а Мадилана нямаше много близки приятели в Ню Йорк. И понеже работеше толкова много и толкова до късно, почти не й оставаше време да се опознае с онези няколко жени, които й бяха симпатични.

С Джак положението беше друго.

Тъй като работеше в театъра, свободното му време започваше след десет часа, когато свършеше представлението. Свободното време и на двамата съвпадаше по някакъв странен начин.

Няколко дни в седмицата тя оставаше до късно в магазина или си вземаше работа у дома, а после се срещаше с него в единайсет часа, за да вечерят в „Джо Алън“ или „Сарди“. Друг път след представлението той идваше в нейния апартамент, тя готвеше и той преспиваше при нея; обикновено прекарваха заедно неделите в неговия апартамент на „Седемдесет и девета източна“ улица.

Но когато не ходеше на работа, както сега, той искаше да се виждат всяка вечер, без да се съобразява с работата й. Това не беше възможно, тя фанатично спазваше собствената си програма и не се поддаваше на увещанията му, при което започваха неприятностите. Той обичаше страстно професията си; в известна степен актьорството беше смисълът на живота му. Но, изглежда, не можеше да проумее, че нейната работа е не по-малко важна за нея, отколкото неговата за него. Ето какъв беше конфликтът помежду им.

Запозна ги Патси. Оттогава бяха изминали две години; отначало тя го обичаше, той беше единственият човек, към когото истински се бе привързала, откакто живееше в Манхатън. В известен смисъл той й беше като семейство и може би затова тя продължаваше да се държи за него, макар инстинктивно да знаеше, че трябва да бяга и да се спасява.

Семейство, каза си тя, повтаряйки мислено думата, после обърна глава и се загледа в цветната снимка в рамка на масичката до канапето. Всичките бяха на нея… братята й Джо и Лони, тя с малката Кери Ан, седнала на коленете й, майка й и баща й. Колко млади изглеждаха дори родителите й, каква радост и любов грееше на хубавите им усмихнати лица. Те щяха да харесат Джак Милър, той щеше да им се стори забавен и симпатичен, защото всъщност беше такъв, но нямаше да го одобрят. Не и като неин приятел.

Родителите й заедно с братята и сестра й смятаха, че тя е изключителна, и очакваха много от нея, това важеше особено за майка й, и то откакто се помнеше. „Ти си тази, която ще се издигнеш и ще преуспееш, моето момиче“ — казваше майка й с прекрасния си напевен глас, запазил до края примамливия ирландски акцент. „Ти си умната, Мади, ти си щастливката… дарена с целувка от боговете, разбира се, че е така, скъпа моя. Та ти си момиче, родено с късмет, Мади.“

Мадилана остана неподвижна на канапето, сякаш тялото й се бе вкаменило, тя чуваше гласовете им и те отекваха в главата й — всеки глас беше толкова ясен, отчетлив и характерен… Джо… Лони… Кери Ан… майка й… баща й…

Те бяха мъртви, но въпреки това тя ги чувстваше много близо.

Всеки от тях бе оставил у нея нещо от себе си. Те бяха проникнали така дълбоко в сърцето й, че непрекъснато бяха с нея. Тя хранеше прекрасни спомени от тях, те я поддържаха и й даваха огромна сила.

Известно време Мадилана стоя като унесена, връщайки се мислено назад в миналото, но скоро се опомни и стана. Изключи телевизора, взе китарата и се върна на канапето.

Подвила голите си крака, тя изсвири няколко акорда, за да настрои китарата, и после задърпа леко струните, докато мислеше за семейството си и си припомняше щастливите мигове, които бяха изживели заедно. Всички те бяха музикално надарени и вечер често свиреха на различни инструменти поотделно или заедно и пееха.

И сега тихичко, почти беззвучно Мадилана затананика старата балада, която пееше с братята си, и когато улови настроението и хвана ритъма, който искаше, в тихия апартамент се разля ясният й, чист глас.

„На снежния Смоуки с любимия бях,

но там го изгубих, обзета от страх:

любовните думи са сладка магия,

измама коварна те в себе си крият…

Попаднат ли в плен на тази прокоба,

злочести, девойките стигат до гроба.

На снежния Смоуки с любимия бях,

но там го изгубих, обзета от страх.“