Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (34)

33.

— Ти си наистина най-прекрасното нещо, което някога Филип е имал — каза Дейзи, преизпълнена от любов и уважение към младата американка, която й бе станала снаха.

Лицето на Мадилана светна, тя се засмя весело и радостно и се намести по-удобно на канапето.

— Благодаря. Много ми е приятно да чуя това.

Двете седяха в салона на къщата в Пойнт Пайпър в Сидни, която Филип притежаваше от години — сега двамата с Мади живееха тук през по-голямата част от седмицата, когато не бяха в Дънун. Беше чудесен августовски следобед, макар че в Австралия все още бе зима, и Мадилана бе отворила френските прозорци, които гледаха към терасата и градините. Повя лек ветрец и копринените завеси трепнаха и зашумоляха, а в стаята нахлу ароматът на орлови нокти и евкалипти, примесен със соления дъх на морето.

След малко Мадилана се усмихна на свекърва си и добави:

— Мога да ти кажа, че същото се отнася и за твоя син, Дейзи. Благодарение на него аз отново станах пълноценен човек, той прогони тъгата и скръбта ми и ме дари с толкова много любов, че понякога имам чувството, че ще се пръсна от щастие.

Дейзи кимна, защото разбираше точно какво има предвид Мадилана. Тя много се радваше, че Мади е толкова открита, естествена и винаги готова да даде израз на чувствата си, при това понякога твърде красноречиво. Освен това беше много приятно да чуе, че синът й е толкова добър съпруг, че след дългите ергенски години се е приспособил към семейния живот и двамата с Мади са блажено щастливи.

— Когато един брак върви добре, той не може нито да се сравни, нито да се замести с нещо — каза убедено Дейзи. — Истинска радост е да живееш с мъж, който дава толкова много от себе си… както правят Филип и Джейсън.

Дейзи замълча, обърна глава и загледа снимките на покойния си съпруг. На тях бяха Филип, Пола с близнаците Лорн и Теса, и тя самата. Прекрасни семейни снимки, които Филип бе подредил върху малка масичка до камината. Тя се замисли, припомняйки си живота с Дейвид, и когато обърна глава и се усмихна на Мади, на лицето й бе изписана печал.

— Когато Дейвид загина при свличането на лавината, смятах, че животът е свършил за мен. И в много отношения това, разбира се, беше така — сподели Дейзи. За първи път говореше толкова интимно за първия си съпруг. — Разбираш ли, Мади, аз имах прекрасен брак с моя любим Дейвид… от първия ден, когато се омъжих за него на осемнайсет години. Бях сигурна, че нищо от преживяното с него не може да се повтори с друг мъж. И наистина не може. Поради простата причина, че няма двама мъже или жени, които да са еднакви, и всяка съпружеска връзка е различна със своите силни и слаби страни. Добре направих, че напуснах Англия и дойдох тук, защото това много ми помогна да започна всичко отначало, а благотворителната дейност в помощ на болните и нуждаещите се деца ми помогна да намеря цел в живота. Но само благодарение на Джейсън станах отново жена. Той ме накара да се почувствам пълноценна, Мади.

— Джесън е прекрасен човек — потвърди Мади най-искрено, мислейки си за многобройните прояви на внимание и обич от страна на грубоватия австралиец през последните няколко месеца. — И двете имаме голям късмет с тези четирийсеткаратови господа.

— Точно така е! — възкликна, смеейки се, Дейзи, както винаги развеселена от остроумието на Мадилана. Нямаше търпение да каже на Джейсън колко точно го е охарактеризирала Мади. Все така усмихната, Дейзи се наведе, взе чашата и отпи от чая.

Двете жени се разбираха и в мълчанието си — те произлизаха от съвсем различни социални среди, от съвсем различни светове, но се бяха привързали силно една към друга през тази година, откакто се познаваха. Свързваше ги любовта им към Филип и Пола и заразителното възхищение, което Мади изпитваше към Ема Харт. Дейзи тачеше паметта на майка си и с удоволствие отговаряше на безбройните въпроси на Мади за Ема, като си припомняше случки за легендарната бизнес дама и намираше в лицето на снаха си ентусиазиран и благодарен слушател. И не на последно място, разбира се, ги свързваше детето, което Мадилана носеше. Детето на Филип… наследника на империята Макгил, за когото Дейзи толкова мечтаеше.

И сега, докато безмълвно наблюдаваше Мадилана и отпиваше от чая, Дейзи си мислеше за бебето. Искаше й се по-скоро да се роди. То закъсняваше близо две седмици и с всеки изминал ден нетърпението на всички нарастваше. Изключение правеше само Мади, която беше спокойна и жизнерадостна… и някак развеселена от тяхната постоянна суетня.

— Радвам се, че в края на краищата не отиде да се прегледаш на видеозон — наруши мълчанието Дейзи, — макар че вече не издържам да разбера внук или внучка се крие в този твой корем.

— Никога не съм искала да знам… предпочитам изненадата — засмя се Мадилана. Сложи ръце на корема си, сякаш за да усети движенията на бебето и да му осигури закрила, и се разсмя: — Въпреки всичко имам странното чувство, че е момиче, Дейзи.

— Така ли?

Мади кимна, наведе се към нея и заяви:

— И ако е момиче, ще я кръстим Фиона Дейзи Харт Макгил. Доста дълго име, нали? Но искаме да я кръстим на майка ми и на теб, а също да включим и фамилните имена на прародителите й.

— Трогната съм от тази чест… и много поласкана — отговори Дейзи и яркосините й очи, типични за фамилията Макгил, които толкова приличаха на бащините й очи, светнаха от удоволствие.

Мадилана се намести на канапето, търсейки по-удобна поза, и се облегна на струпаните възглавници. Изведнъж се почувства непохватна и тромава.

— Добре ли си? — попита Дейзи, като забеляза болезнената гримаса на Мадилана.

— Добре съм, просто съм се схванала днес. Но да ти призная, аз също искам бебето да се роди вече. Чувствам се като гигантска, презряла диня, която всеки момент ще се пръсне! По цял ден пъхтя след Филип… все едно, че съм риба, извадена от водата, огромен кит или нещо от този род!

Дейзи избухна в смях и попита:

— Ами ако е момче? Избрали ли сте вече името?

— Пол Макгил. Като баща ти.

— О, Мади, това е прекрасно. Много се радвам, направо съм щастлива.

Дейзи се изправи и отиде при масичката, където бе оставила дамската си чанта, когато дойде на гости на снаха си. Отвори я, извади малка кожена кутийка и я подаде на Мадилана с думите:

— Това е за теб.

Мадилана погледна изненадано свекърва си, след това кутийката за бижута в ръцете й. Кожата беше охлузена и издраскана, а позлатените ъгълчета — избелели от времето. Тя отвори капака и притаи дъх, като видя смарагдовата брошка върху черното кадифе.

— Дейзи, колко е красива. Разкошна. Благодаря ти, много ти благодаря. Стара е, нали?

Дейзи, която вече бе седнала на канапето до Мадилана, кимна:

— От двайсетте години. Отдавна исках да ти подаря нещо специално и най-накрая…

— Но ти вече си ми подарила! — прекъсна я Мадилана. — Получила съм фантастични подаръци от теб и от Джейсън, а също и от Филип. Вие всички ме глезите.

— Ние те обичаме, Мади. Но, както ти казах, точно сега исках да ти подаря нещо, което има особена стойност… затова избрах смарагдовата брошка. Не само защото е прекрасна и ще ти стои чудесно, но защото тя беше на майка ми. Знаех, че ще оцениш това, ще оцениш повече от всичко останало чувствата, които са вложени в подаръка.

— Аз наистина ги оценявам. Но не мога да приема, Дейзи… та това в края на краищата е семейна вещ.

— А ти каква си, да не би да не си от нашето семейство? Та ти си съпруга на Филип, скъпа — каза Дейзи тихо, но убедително. Извади брошката от кутийката и двете заедно взеха да я разглеждат, възхищавайки се на прекрасната изработка, на красивата форма, на блясъка и наситения цвят на смарагдите.

След малко Дейзи каза:

— Тази брошка е свързана с една прекрасна история… искаш ли да я чуеш?

— О, да, искам.

Дейзи се усмихна, сложи брошката върху кадифето в кутийката и се облегна на канапето. Замисли се за майка си, както често правеше напоследък, представи си как е изглеждала като малко момиче в началото на века и се възхити на изключителния й характер.

— Историята е започнала през 1904 година — обясни Дейзи. — Както знаеш, Ема е била прислужница във Феърли Хол в Йоркшир, където е работила от дванайсетгодишна възраст. Един неделен следобед през март същата година най-добрият й приятел Блаки О’Нийл отишъл да я види. Подарил й зелена стъклена брошка във формата на панделка за петнайсетия й рожден ден в края на април. Заминавал и искал, преди да се разделят, да й подари нещо. Блаки обяснил на Ема, че като видял брошката на витрината на един магазин в Лийдс, зелените стъкълца му напомнили за смарагдовите й очи. Естествено, малката Ема била във възторг от брошката, независимо че тя била съвсем проста, защото никога дотогава не била притежавала такова нещо. За нея тя била най-красивото украшение в света. Същият този следобед Блаки й обещал нещо… казал й, че един ден, когато стане богат, ще й купи съвсем същата брошка като тази, само че от смарагди. И изпълни обещанието си. Години по-късно той й подари това… това е смарагдовата брошка на Блаки — довърши Дейзи. Замълча и после добави: — Преди да умре, мама ми остави брошката заедно с колекцията от смарагди, които баща ми й е подарявал през годините.

— Прекрасна история, а брошката наистина е красива, но все пак не съм убедена, че трябва да я приема, Дейзи. Не трябва ли да я дадеш на Пола, особено след като е свързана с такава история?

— Не, не, ние двете искаме да я приемеш! — каза настоятелно Дейзи, пресегна се и стисна нежно ръката на Мадилана. — Говорих с Пола и тя смята, че това е много подходящ подарък за теб. Аз също смятам така. И съм сигурна, че ако майка ми беше жива, щеше да ти я подари.

Мадилана разбра, че няма смисъл да се противи повече — би било невъзпитано от нейна страна, затова отново тихо благодари и остави свекърва й да закачи брошката на широката й набрана рокля. После стана, отиде пред огледалото над камината и се огледа. Брошката беше изключителна и Мадилана беше дълбоко трогната, защото Дейзи й бе дала нещо, което навремето е принадлежало на Ема Харт.

Мадилана седна пак на канапето, а Дейзи се облегна на възглавниците и каза:

— Понеже говорим за дъщеря ми, искам да те попитам, смяташ ли, че тя направи грешка, като купи веригата на Ларсън в Щатите?

— Разбира се, че не! — извика Мадилана, като се поизправи на канапето и отвърна на изпитателния поглед на Дейзи. — Тя е блестяща бизнес дама и не знам досега да е направила грешна стъпка.

— Съжалявам само, че не ми каза миналата година защо искаше да продам акциите на „Ситекс“. Или защо поне не ми даде възможност да й помогна с допълнителната сума, която беше необходима за покупката на веригата „Ларсън“. — Дейзи тежко въздъхна и продължи: — Понякога Пола е ужасно упорита и винаги прави нещата така, както ги е замислила. Толкова много прилича на майка ми. О, господи, не знам… нищо не разбирам от бизнес.

Дейзи се изправи, отиде при камината и се подпря на нея с една ръка.

— Не разбирам и Шейн, ако трябва да си кажем истината. Не мога да си обясня защо той веднага не каза на мен или на Филип за плановете й? И защо, боже мой, не я е посъветвал? След всичко, което каза снощи, смятам, че би трябвало да го направи, ти не мислиш ли така?

— Не съм сигурна, че някой може да посъветва Пола. Тя е толкова убедена и уверена, така прекрасно владее бизнеса си, че няма нужда от ничии съвети. Освен това Шейн никога не би се намесил. Ще стои настрани, което е най-разумното поведение, и аз съм сигурна, че той знае това.

— Изненадах се от някои неща, които чух снощи на вечерята, ти не си ли изненадана? — попита намръщено Дейзи.

— Не, не съм — отговори искрено Мадилана. — Не забравяй, че бях секретарка на Пола в нюйоркския магазин. Тя отдавна търси американска верига от магазини. Във всеки случай, както вече казах, изцяло се доверявам на решението й. Ти също трябва да й се довериш. Знам, че Филип го приема, а от думите на Шейн снощи разбрах, че и той се присъединява. — Мадилана погледна Дейзи с надеждата, че ще я успокои. — И още едно нещо бих искала да добавя. Никога ли не ти е минавало през ум, че Пола може да иска да има нещо лично свое?

— Но тя го има, мила Мади — възкликна изненадано Дейзи. — Веригата „Харт“, да не говорим за…

— Но тя е основана от Ема — побърза да обясни Мадилана. — Всъщност всичко, което Пола управлява, е наследено от баба й. Може би емоционално тя има нужда да… да създаде и построи нещо свое, и то със собствени пари.

— Казвала ли ти е такова нещо, когато работехте заедно в Ню Йорк?

— Не, това е просто мое усещане дотолкова, доколкото я познавам.

Дейзи погледна още по-изненадано и замълча, размишлявайки върху думите на снаха си. Най-накрая каза:

— Може би си права, мила Мади. Не бях разглеждала въпроса от тази страна. Но независимо от всичко наистина смятам, че тя прибавя огромна отговорност към всичките си останали задължения.

— Опитай се да не се тревожиш за Пола и за нейните планове за разширение в Щатите — каза ласкаво Мади. — Тя ще се оправи, всичко ще бъде наред. Филип смята, че каквато бабата, такава и внучката, а ти самата преди малко каза колко много прилича тя на майка ти. Не е толкова лошо някой да прилича на Ема Харт, нали? — добави закачливо Мади и въпросително вдигна вежди.

— Не, не е — засмя се сърдечно Дейзи.