Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (39)

38.

Докато тичаше към хотела, Шейн не знаеше какво го очаква там. Разбираше, че е станало бедствие, но не беше сигурен за размерите му.

Само един хотелиер можеше да си даде сметка какъв ужас е да избухне пожар в хотел и колко кошмарни са последиците от това. Затова Шейн бе целият нащрек в очакване на най-страшното и на безкрайните проблеми от най-неприятен характер. Щеше да има паника, уплаха, хаос и всевъзможни наранявания. Задушаване от дим, изгаряния, счупвания, травми, шок. И смърт.

Като сви зад ъгъла, пред очите му се изправи в цял ръст „Сидни О’Нийл“, любимият му хотел от международната верига. Гледката го накара да се закове на място.

— О, господи! Не! Не! — извика високо той. И остана като вцепенен.

Хотелът му представляваше горяща факла.

Посрещнаха го пламъци, черен дим и горещ въздух. Над пламтящата сграда кръжаха и се издигаха хеликоптери, които прибираха хора от покрива. Десетки пожарникари на земята или на стълби, насочили маркучите си, действаха с пълна сила; други, въоръжени с въжета и стълби, спасяваха хората от високите етажи.

На няколко стратегически места бяха паркирани линейки и полицейски коли. Лекари, сестри и полиция правеха всичко възможно, за да помогнат на пострадалите. Три линейки, които пренасяха ранените, префучаха край него, а сирените им разчистваха пътя към най-близката болница.

Шейн извади носната си кърпа и избърса влажното си лице. Беше целият в пот от тичането, от горещата въздушна вълна и от страха, че в хотела може да са останали още хора. Сцената пред очите му бе ужасяваща, както и предполагаше. Навсякъде имаше счупени стъкла, по земята се търкаляха части от счупени предмети, във въздуха се стелеше заслепяващ дим, заповедите, които издаваха полицаите и служителите от хотела, се смесваха с виковете и стенанията на пострадалите. Група гости на хотела, повечето от тях по нощници и пижами, стояха объркани и уплашени до една полицейска кола. Шейн тъкмо се канеше да отиде при тях, когато видя, че двама от портиерите на хотела им се притекоха на помощ. Заведоха ги в една от линейките — там обслужваха хора, получили леки наранявания и изпаднали в шоково състояние.

Като сложи носната кърпа на устата си, Шейн започна да си пробива път сред струпалите се хора — служители на хотела и охрана, полицаи, медицински сестри и шофьори на линейки. Трябваше да се добере до хотела и да поеме веднага нещата в свои ръце.

Един полицай го спря с думите:

— По-нататък не може, сър. Опасно е.

— Благодаря за предупреждението. Но аз съм Шейн О’Нийл, собственикът на хотела. Трябва да отида, за да помогна, с каквото мога.

— Минете, мистър О’Нийл — каза полицаят, който го позна. Той изгледа съчувствено Шейн, като го пропусна да мине през издигнатата дървена барикада.

Шейн почти веднага забеляза Питър Уд — управителя, който бе дежурен през нощта, и го сграбчи за ръката.

Уд рязко се извърна. Като видя Шейн, по изцапаното му лице се изписа облекчение.

— Мистър О’Нийл! Слава богу, че сте добре! Опитахме се да се свържем с вас, щом чухме първата тревога към единайсет часа. Разбрахме, че не сте в апартамента си. Но не знаехме дали не сте някъде другаде в хотела. Ужасно се притеснихме за вас, къде ли не ви търсихме.

— Бях извън хотела — отговори Шейн и погледна мрачно управителя: — Знаеш ли колко са пострадалите?

— Не знам точно — поклати глава Питър Уд. — Но смятам, че има около петнайсет ранени. — Замълча и тихо добави: — И четирима мъртви.

— О, божичко! — Шейн дръпна Уд настрана, за да направи път на няколко гости на хотела, които един служител от охраната извеждаше навън. Когато групата се отдалечи, той попита: — Известна ли е причината?

— Не. Но аз имам собствено обяснение.

Шейн намръщено се взря в него.

— Да не би да смяташ, че е палеж?

— Не, не. Кой би искал да подпали хотела?

— Някой недоволен служител може би? Който неотдавна е бил уволнен?

— Не, мистър О’Нийл — заяви Уд, — сигурен съм, че няма такова нещо. Ако ви интересува моето мнение, смятам, че е станало по невнимание.

— Разбирам. Къде е започнал пожарът, Питър?

— На трийсет и четвъртия етаж. — Уд изгледа многозначително Шейн. — Имали сте късмет, мистър О’Нийл. Били сте на косъм.

Шейн се взря в Уд и изведнъж схвана какво иска да му каже управителят. Неговият апартамент беше на този етаж заедно с други апартаменти, дадени под наем за продължително ползване. На трийсет и петия етаж имаше стаи и апартаменти за гости на хотела, а на трийсет и шестия, на самия връх на сградата, бе разположена прочутата Зала с орхидеите.

— Мога само да благодаря на бога, че миналата седмица затворих целия трийсет и пети етаж заедно със Залата с орхидеите, за да ги пребоядисам — извика Шейн. — Иначе катастрофата щеше да бъде десет пъти по-тежка, ако имахме гости и на трийсет и петия етаж плюс още двеста души в ресторанта, които вечерят и танцуват.

— Да, и ние през цялото време това си повтаряме.

— Надявам се, че повечето гости вече са прехвърлени в други хотели?

— В „Хилтън“ и „Уентуърт“ — кимна Уд. — Имаме късмет и че тази седмица не всички стаи в хотела бяха заети.

В този момент Филип дотича при тях. Беше задъхан и изпотен.

— Търсех те — каза той на Шейн, после се обърна към Питър Уд и попита: — С какво мога да помогна?

— Няма нужда от помощ — отговори Шейн. — Както виждам, персоналът и всички служби, които са дошли на място, са действали великолепно. Преди няколко минути, като пристигнах, положението ми се струваше хаотично, но не е така. Изглежда, че нещата са под контрол. — Като погледна хотела, по лицето му се изписа болка. Два от средните етажи все още горяха, но бяха дошли подкрепления — новите пожарогасители атакуваха енергично пламъците и скоро щяха да ги потушат.

— Може би ще… — започна Филип, но нито Шейн, нито Питър Уд чуха думите му. Гласът му бе заглушен от страхотна експлозия, сякаш бяха избухнали няколко бурета с динамит. Тя раздра въздуха и ги стресна. И тримата обърнаха глави към хотела. По лицата им се четяха ужас и мрачни предчувствия.

— Какво беше това, дявол да го вземе? — извика Филип.

— Прозорци, които се пръсват от високата температура вътре в сградата на хотела — отвърна Шейн и потръпна. Не смееше да си представи, че може да има още нещастни случаи.

— Но защо не виждам да падат счупени стъкла — измърмори озадачено Филип.

— И аз не виждам — каза Шейн, — но съм сигурен, че е това.

— Изглежда, са прозорците от другата страна на сградата, мистър Еймъри, на стаите, които гледат към Сидни Харбър — намеси се Питър Уд.

Млада жена, облечена с халат и с изцапано от сажди лице, се приближи забързано към тях. Изглеждаше объркана, уплашена.

— Моля ви, помогнете ми — задърпа тя Филип за ръката. — Моля ви, моля ви, помогнете ми. Не мога да си намеря детето. Тя се е загубила. Не мога да я намеря. Сигурна съм, че я изведохме навън. Сигурна съм. — Лицето на жената се разкриви. Тя избухна в плач.

Филип я прегърна през рамо и каза:

— Сигурен съм, че е на безопасно място. Елате с мен, ще ви помогна да я намерим.

— Тя е само на четири годинки — продължаваше да плаче жената. — Още е бебе.

Филип се опита да я успокои, докато вървяха. Скръбта и разкъсващата го мъка бяха забравени сред ужасната трагедия, причинена от пожара.

 

 

Към четири часа сутринта пожарът бе потушен.

Всички двайсет и пет ранени бяха откарани в отделението за спешни случаи на болницата „Сейнт Винсънт“ и в други болници в града. Загиналите, общо девет мъже и жени, бяха в моргата.

Пожарникари, полицаи и служители на хотела въдворяваха ред в района. От няколко часа Шейн бе поел нещата в свои ръце и действаше със завидно хладнокръвие и решителност.

Хотел „Сидни О’Нийл“ представляваше тлееща, опушена развалина, сякаш изгорял, негоден кораб, изпречил се на хоризонта. На зазоряване Шейн и Филип се изправиха пред разрушената сграда и я загледаха с мрачни лица.

— Какво ужасна трагедия — каза тихо Шейн и се обърна към зет си. — Толкова много ранени и мъртви. Такова нещо никога не биваше да се случи. Не мога да спра да си мисля за семействата на загиналите. — Той тежко въздъхна. — Радвам се, че успя да помогнеш на онази млада жена. Беше съвсем обезумяла. Къде намерихте момиченцето?

— В една от линейките, където вече се бяха погрижили за него. Слава богу, не беше ранено. Само изплашено, след като се бе изгубило от майка си. — Филип хвана Шейн за ръката и се опита да го успокои: — Съжалявам, че ти се случи такова нещастие, Шейн. Знам колко много страдаш заради онези, които загубиха живота си, и за онези, които пострадаха. А освен това знам колко се гордееше със своята сигурна система за обезопасяване на сградата.

Тъй като Шейн не каза нищо, Филип продължи:

— Разбирам много добре какво означаваше този хотел за теб. Толкова съжалявам. Ще направя всичко, каквото мога, за да ти помогна.

— Благодаря, Филип. — Шейн разтри умореното си лице и изтощено поклати глава. Рухна мечтата на Блаки, помисли си той, като си припомни колко се радваше дядо му за строежа на „Сидни О’Нийл“. Той беше намерил и купил парцела при едно посещение в Сидни с Ема и беше решил, че това ще бъде перлата на хотелите на Антиподите. Блаки не доживя да види хотела построен, но преди да умре, одобри първите проекти. Сега само за няколко часа мечтата му рухна.

— Аз ще го построя отново — каза Шейн, сякаш давайки обещание на дядо си.

— Знам, че ще го построиш — отвърна Филип. — Ела сега в апартамента да се измиеш. Ще ти трябват чисти дрехи. Добре, че носим еднаква мярка.

 

 

По-късно същата сутрин изтощеният Шейн, който се бе изкъпал, избръснал и облякъл дрехи на зет си, се настани в заседателната зала на „Макгил корпорейшън“.

Тук се състоя първото свикано от него заседание и започна разследването на причините за пожара в хотела. Присъстваха Питър Уд, управителят, който беше дежурен през нощта, когато избухна пожарът; Луис Бингли, главният управител на хотела; Греъм Джонсън, управителен директор на веригата хотели „О’Нийл“ в Австралия, други висши служители на „Сидни О’Нийл“ и шефът на противопожарната охрана Дон Арнолд, който ръководеше потушаването на огъня предната вечер.

След представянето на хората и размяната на поздрави Шейн пристъпи направо към въпроса.

— Чакаме сега от теб информация, Арнолд — каза той. — Както разбирам, ти и хората ти сте разговаряли с много от членовете на персонала. Имаш ли някаква представа как е започнал пожарът?

— Поради небрежност на някой от гостите на хотела — отговори началникът на противопожарната охрана. — Съдейки по онова, което намерихме на трийсет и четвъртия етаж и което впоследствие открихме, сме сигурни, че всичко е започнало от неизгасена цигара. Тя най-вероятно е паднала на канапето в някой от апартаментите на този етаж. От апартаментите, които се дават под наем. В случая става дума за наетия от „Джети корпорейшън“.

— Може ли да чуем повече подробности? — питаше Шейн.

— Разбира се. Един от сервитьорите, който е обслужвал гостите по стаите, дойде при мен рано тази сутрин. Каза ми, че си спомнил, че точно в този апартамент забелязал един пепелник, оставен на облегалката на канапето. Това било към осем часа, когато се върнал да прибере количката от вечерята. Мисля, че пепелникът е останал на облегалката на канапето и че е бил използван няколко пъти, преди гостите да се оттеглят в спалнята. След това пепелникът е паднал на канапето, което се е запалило от неизгасена цигара. Много вероятно е в продължение на два часа канапето да е тлеело, а после да е избухнало в пламъци. Само две секунди, след като са се събудили, и двамата обитатели на частния апартамент са били мъртви.

— Откъде знаеш това? — попита тихо Шейн.

— Двама от моите пожарникари са ги намерили сгушени на спалнята. По тях не е имало изгаряния. Били са отровени от дима на дунапрена на канапето. Той е много леснозапалим и само за секунди развива адска температура, както беше снощи. Пламъците са толкова силни, че могат да прогорят дупка в стената или в тавана и да избият прозорците. Освен това дунапренът дава най-опасните изпарения, главно цианид и въглероден окис.

Шейн се ужаси. Погледна Луис Бингли и остро реагира:

— През 1981 година британското правителство прие закон, който забранява използването на дунапрен в мебели. През миналата година аз премахнах дунапрена във всичките си хотели. Как така тук все още се използва?

— Спазихме тези ваши нареждания, мистър О’Нийл, наистина ги спазихме — поклати глава Луис Бингли. — В нито един от мебелите в хотела няма дунапрен. Знаете, че подменихме всички мебели.

— Но нали току-що чухте какво каза Арнолд! Канапето в апартамента на „Джети корпорейшън“ е било тапицирано с дунапрен!

Главният управител на хотела прехапа нервно устни и отговори:

— Излиза, че просто ни е убягнало от погледа. Неизвестно как. Нали знаете, мистър О’Нийл, че президентът на „Джети корпорейшън“ използваше свои дизайнери и те му мебелираха апартамента.

— Предупредихте ли ги за нашите нови изисквания? — попита Шейн.

— О, да. Но те очевидно не са се съобразили с тях — измърмори Бингли.

— Това е недопустимо! — избухна Шейн. — Да не говорим какво нехайство сме проявили, като не сме проверили дали дизайнерите са спазили забраната ни за дунапрена. — Той се опита да потисне напиращия гняв и се обърна към началника на противопожарната охрана: — Кои са хората, загинали в апартамента? Разпознати ли са вече?

— Синът и снахата на президента на „Джети корпорейшън“.

Шейн тъжно поклати глава. Гледаше мрачно и тревожно.

— Това е твоето предположение за избухването на пожара. Но как са се развили нещата след това?

— Мисля, че са протекли така — започна Дон Арнолд. — С две думи, цигарата подпалва канапето. Дунапренът започва да тлее и накрая избухва в пламъци. По моя преценка това е станало около единайсет без петнайсет, единайсет без десет. Пламъците са толкова силни, че само за секунди избиват прозорците. Внезапният нов приток на кислород издига огнена стена, която минава през вратите на апартамента. Подхранван от кислорода, огънят придобива убийствена сила и се устремява по коридора на трийсет и четвъртия етаж. Всичко това се развива за минути. Десет или петнайсет, бих казал. Огънят се движи едва ли не със скоростта на светлината.

Шейн кимна. Не беше в състояние да говори. Беше ужасен от току-що чутото. Небрежност, помисли си той. Първо, от страна на дизайнерите, после от страна на персонала. Трябвало е да проверят апартамента, след като е бил мебелиран. Ако го бяха направили, трагедията можеше да бъде избегната. Той отново въздъхна. Щеше да търси отговорност от Луис Бингли.

— Едно нещо е сигурно, мистър О’Нийл — продължи Арнолд. — Имате най-добрата система за сигурност. Детекторите за дим, аварийните изходи и пожарогасителите са задействали мигновено. Ако хотелът не беше така добре обезопасен, жертвите и разрушенията щяха да бъдат много повече.

 

 

— Имам чувството, че тук се задушавам — каза Джейсън.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го Шейн.

— Обстановката ме потиска. Толкова е мрачно, щорите — спуснати, светлината приглушена. — Джейсън хвърли поглед към преполовената бутилка уиски на масичката. — Много необичайно е за теб да пиеш по никое време, Шейн. Нали знаеш, че алкохолът няма да ти помогне.

— Съвсем трезв съм, но да ти кажа честно, иска ми се да се напия. Да се нафиркам до козирката, както се казва.

Джейсън поклати глава.

— Лош късмет извади, Шейн, просто не ти провървя. Но не си вчерашен хлапак и знаеш много добре, че такива неща се случват.

— Не мога да повярвам, че хотелът изгоря до основи — започна Шейн и млъкна. Скочи на крака и взе да крачи из стаята, както правеше вече дни наред. — Небрежност! Чиста небрежност! — избухна той. — Ако не им вися над главите по цял ден, всичко така и ще отиде по дяволите…

— Човек няма защо да се залавя с бизнес, ако не приеме рисковете. А рискът е ключовата дума днес, драги. Въпреки това те разбирам много добре. Този пожар е ужасна трагедия. Съвсем ясно ми е защо си толкова гневен.

— Плащам най-високите заплати — извика Шейн, — раздавам премии, осигурявам най-различни облаги и какво ли още не, а те да не могат да проверят мебелите в един апартамент. Това е престъпно, Джейсън. Престъпно. Знаеш не по-зле от мен, че пожар нямаше да избухне, ако си бяха гледали работата както трябва. Тези нещастни хора нямаше да умрат, нито да пострадат, ако персоналът ми си беше на мястото. Това е, което ме вбесява. Ще затъна до гуша в съдебни дела, ще се разправям с адвокати, да не говорим за застрахователните компании. Те ще започнат сега да разследват причините за пожара.

— Това е съвсем естествено, Шейн — побърза да каже Джейсън. — И ти го знаеш. Но така или иначе, сигурен съм, че ще стигнат до същото заключение, до което стигна и началникът на противопожарната охрана. Виж какво, не виждам причини да не започнеш да правиш планове за възстановяване на „Сидни О’Нийл“, защо не възложиш на архитектите да изработят проекти.

— Мисля, че няма да строя.

Джейсън се ужаси.

— Трябва да построиш нов хотел, Шейн! Дължиш го на дядо си. Нещо повече, дължиш го на себе си.

Шейн не отговори. Отпусна се тежко на канапето и подпря главата си с ръце, напълно изтощен и отчаян.

Джейсън го изгледа и изведнъж се сепна. Никога досега не бе виждал Шейн в такова състояние, разчорлен и небръснат, по пижама и халат посред бял ден. Какво им става на тези млади хора? Толкова ли нямат кураж? Първо рухна Филип след смъртта на Мади, а сега и Шейн сякаш всеки момент ще се сгромоляса.

Джейсън се изкашля и каза:

— Беше толкова рязък с Дейзи по телефона, че тя ме помоли да дойда и да видя какво става тук. Кани те тази вечер на вечеря в Роуз Бей.

Шейн го погледна и поклати глава.

— Имам да работя — побутна той купчината с папки на масичката пред себе си — Трябва да се оправя с цялата тази история около пожара.

— Днес е събота. Все някога трябва да си починеш. А между другото, къде е Филип?

— Честна дума, не знам, Джейсън. И моля те да ме извиниш, но точно сега не мога да се тревожа и за него. Имам си достатъчно проблеми за оправяне.

— Да, знам. Затова с Дейзи искаме да дойдеш на вечеря. Ще ти се отрази добре да излезеш, да бъдеш сред хора.

— Не, искам да остана сам. Така ще бъде най-добре. Имам да свърша много работа. И много да мисля.

— Ако си промениш решението, можеш да дойдеш по всяко време.

— Да. Благодаря, Джейсън.

Шейн взе бутилката с уиски и си наля още.

Излизайки от кабинета, Джейсън тъжно поклати глава, мина през коридора и тихо излезе от апартамента.