Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (45)

44.

Пола стоеше пред камината под портрета на Ема в кабинета си в „Харт“ на Найтсбридж. Беше вторник, три и петнайсет следобед, и тя чакаше Джонатан Ейнзли.

Обикновено за работа се обличаше в черно. Днес бе избрала яркочервена вълнена рокля в семпла кройка с дълги ръкави. Смяташе, че цветът й е подходящ. Излъчваше сила, предизвикателност и смелост и съответстваше на настроението й.

Бе съумяла да извлече полза от неизгодното положение. Щеше да унищожи врага си.

Няколко минути по-късно, когато Джонатан се появи, Пола веднага разбра колко е уверен той, че именно тя ще капитулира пред него. Цялото му поведение говореше за това. Влезе небрежно, наперен, с арогантната усмивка на победител.

Спря по средата на стаята.

Двамата противници не се поздравиха.

Той започна направо:

— Искала си да дойда. Тук съм. Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Ти загуби!

— Аз никога не губя! — изсмя се той в лицето й.

— Значи сега ще загубиш за първи път. — Самоуверена и горда, тя леко вдигна глава. — Разполагам с допълнителен брой акции на „Харт“… — Тя изчака да види какъв ще бъде ефектът от думите й. — Сега притежавам петдесет и два процента.

Нейното изявление го стресна. Но той се овладя. Без да дава израз на чувствата си, презрително каза:

— Какво от това? Аз имам четирийсет и шест процента. Аз съм вторият най-голям акционер и имам пълно право да искам място в управителния съвет. Ще подам официално молба днес. Чрез адвокатите си. Освен това ще пристъпя към осъществяването на намеренията си за контрол над компанията. — Той я изгледа студено. — Много скоро това ще бъде моят кабинет.

— Съмнявам се! — бързо отговори тя. — Трябва да ти кажа още нещо — нямаш четирийсет и шест процента, а само двайсет и шест.

— Да не би да си забравила, че акциите на децата на Уестън, оставени под попечителството на Артър Джаксън, са под мой контрол?

— Нищо не забравям. И съм напълно сигурна, че от този момент нататък Артър Джаксън ще прекъсне всякакви делови контакти с тебе.

— Не ставай смешна! — изгледа я самодоволно той. — Аз имам договор с тях, с адвокатската фирма. Писмен договор.

Пола пристъпи към масичката, пресегна се и взе един кафяв плик. Почука по него с яркочервения си нокът и каза:

— Когато Артър Джаксън прочете този доклад, който му бе предаден преди един час, сигурна съм, че ще скъса договора на парченца.

— Какъв е този доклад? — попита той и на лицето му се изписа презрение.

— В него се проследява животът ти в Хонконг.

Той я изгледа с ненавист и каза високомерно:

— В нищо не можеш да ме обвиниш. Аз съм чист.

Пола замислено го наблюдаваше и след кратко мълчание продължи:

— Колкото и да е невероятно, аз съм склонна да ти повярвам. Но никой друг няма да ти повярва.

— Какво искаш да кажеш?

Без да отговаря на въпроса му, тя продължи:

— Имаш съдружник в Хонконг, неофициален съдружник, някой си Тони Чиу, син на Ван Чин Чиу, който е починал миналата година. Този възрастен човек е бил твой настойник и съветник, както и неофициален съдружник от момента, щом си пристигнал в колонията. Жалко, че синът не се е оказал достоен и почтен като баща си.

— Животът и бизнесът ми в Хонконг изобщо не те засягат — извика гневно той. Беше разярен, но се опитваше да се владее.

— О, засягат ме. Засягат ме много, след като се опитваш да установиш контрол над „Харт“.

— И ще го установя!

— Не, няма! — Очите й се присвиха и тя продължи с тих, смразяващ глас: — Много интересно нещо научихме. Тони Чиу се занимава с една странична дейност. При това твърде доходна. Оказва се, че той е един от най-големите търговци на опиум в Златния триъгълник с огромна мрежа в Лаос и Тайланд. Много му е удобно да пере парите от наркотиците чрез „Янус енд Янус холдингс“, без никой нищо да подозира. Чудесно прикритие. Не знам обаче как биха реагирали хонконгското правителство и полицията и какво биха направили, ако узнаят фактите.

Той я погледна изумено и изкрещя:

— Лъжеш! Този доклад, с който смяташ да си спасиш кожата, е пълен с лъжи! Тони Чиу не е търговец на наркотици, а уважаван и почитан банкер. И никога не би използвал компанията ми, за да пере мръсни пари. Щях да го знам. Не би могъл да направи подобно нещо и да го скрие от мен.

— Не бъди наивен — усмихна се язвително тя. — Служителите ти китайци са негови хора, поставени от него, още докато баща му е бил жив. Подбирал ги е така, че да бъде готов, когато дойде моментът, да поеме банковите дела на баща си. И тези хора са шпиони в твоята фирма.

— Глупости!

— Съпругата ти Арабела знае всичко за това. Тя е негов съдружник от години. Той е финансирал много от дейностите й по различно време, включително антикварния магазин, който Арабела сега има в Хонконг. Тя също е негов шпионин. Затова се е омъжила за теб. Да те шпионира.

Джонатан бе посивял от гняв и не можеше да говори ясно. Искаше да удари Пола О’Нийл през лицето, затова, че си позволява да изрича такива недопустими неща за Арабела. Няколко пъти пое дълбоко въздух и успя да каже:

— Някой с много развинтена фантазия е написал тези измишльотини. Всичко това са лъжи, лъжи, лъжи! — завърши Джонатан на пресекулки. — Той е мой неофициален съдружник. Никога не се движим заедно. Жена ми изобщо не познава Тони Чиу.

— Защо не я попиташ?

Той сви устни. Бледите му очи се изпълниха с омраза. Погледът му се спря на портрета на Ема Харт над главата му и ненавистта му към двете жени се засили още повече.

— Мръсница такава! — изсъска той. — Същата си като тая стара крава! Дано и в гроба си няма покой! И ти също! — прокле я той.

Сквернословните му думи вбесиха Пола. Тя се приготви да нанесе последния удар. Заговори бавно и ясно:

— Красивата Арабела Сътън, дъщеря на лекар от Хампшир, не е точно такава, за каквато се представя. Естествено, ти знаеш, че години наред е живяла в Париж. Но знаеш ли, че е била „момиче на Клод“? — Пола се изсмя студено и продължи безмилостно: — Само не ме убеждавай, че един светски мъж като тебе не е чувал нищо за мадам Клод. Тя организираше най-прочутите и най-изисканите секс оргии в Париж. До 1977 година… — Джонатан я гледаше изумено. Беше поразен. — Арабела Сътън, твоята съпруга, е била момиче на мадам Клод. Известна под името Франсин.

— Не ти вярвам — изкрещя той. — Арабела е…

— Вярно е — извика тя и му хвърли плика. Той падна в краката му. — Ще ти бъде интересно да прочетеш доклада и копия от някои официални документи, прикрепени към него.

Джонатан погледна плика с крайчеца на окото си, но не се наведе да го вземе.

Пола добави с леден глас:

— Вместо да се опитваш да провалиш моя живот, оправи първо собствения си.

Той отвори уста да каже нещо, но се отказа. Погледна към плика в краката си. Искаше му се да обърне гръб на този плик и по този начин да й покаже какво мисли за нейния доклад. Но не можа да устои. Поддаде се на непреодолимото желание и на очевидната необходимост да види официалните документи, за които тя бе споменала. Наведе се, взе плика, обърна се и тръгна към вратата.

— Аз победих! — извика Пола след него. — И никога не забравяй това!

Той спря, погледна я и каза:

— Ще видим.

 

 

Пола се върна на бюрото си, протегна ръка към телефона, но не вдигна слушалката. Седна и се замисли. За да си осигури пълен успех, трябваше да свърши още една работа, но тя изискваше такава безкомпромисност, каквато дори Ема Харт не бе проявявала. Все още нещо я възпираше. Погледна портрета на баба си, после сведе очи към снимката в сребърна рамка на бюрото си. Тя беше на Шейн и на децата. Те също бяха наследници на Ема. Тя трябваше да пази „Харт“ заради тях, независимо какво й струваше това.

Без да се колебае повече, Пола се пресегна към телефона и набра номера на сър Роналд.

Той отговори след две иззвънявания с думите:

— Калински на телефона.

— Чичо Рони, пак съм аз. Извинявай, че и днес те безпокоя.

— Не ме безпокоиш, мила моя. — След кратка пауза сър Роналд попита: — Той тръгна ли си вече?

— Да. Смути се много, но нищо не призна. Всъщност по всичко личи, че е решен да продължи борбата с мен. Затова ще трябва да се отърва от него, както вече говорихме. Ще изпратя копие от доклада до властите в Хонконг. Но, чичо Рони, аз…

— И то, надявам се, без всякакви угризения, Пола.

— Ще се окажа много по-безкомпромисна, отколкото баба някога е била.

— Това не е вярно, мила моя. Ема също беше безкомпромисна, когато имаше за какво… за „Харт“, за бизнес империята, която бе създала от нищо, за онези, които обичаше.

— Може би си прав.

— Знам, че съм прав — каза сър Роналд вече с по-тих глас. — Обясних ти снощи, че Джонатан Ейнзли няма никога да се откаже да те преследва. Винаги ще се опитва да сложи ръка на магазините. Такава му е природата на този човек.

Тъй като тя не отговори, сър Роналд добави:

— Нямаш друг избор, освен да го спреш сега. За да се опазиш.

— Да, разбирам, чичо Рони.

 

 

Той седеше в ъгъла на фоайето в „Кларидж“, където сервираха следобедния чай. Но почти не чуваше тракането на чашите, оркестъра от цигулки и шума в залата. Четеше съсредоточено и не забелязваше нищо.

Джонатан прочете два пъти доклада.

Отначало му се искаше да отхвърли всичко като чиста измислица, като нечие отмъстително изопачаване на фактите, особено онези, свързани с Тони Чиу. Но сега това му се струваше все по-трудно. Имаше твърде много достоверна информация, за да обяви, че всичко е лъжа. Остана изумен, като прочете цяла страница за отношенията си с лейди Сюзан Соръл. Връзката им беше толкова тайна, че просто не можеше да повярва на очите си, като видя името й. Беше убеден, че Сюзан не е говорила пред никого за любовната им връзка, докато тя траеше. Нито след като бе приключила. Тя се ужасяваше от клюки и от опасността да предизвика гнева на съпруга си. В никакъв случай не искаше развод със своя богат банкер.

Що се отнасяше до информацията за Тони, която го смути и обезпокои, той самият беше невинен, както твърдеше пред Пола. Ако обаче обвиненията се окажеха верни, излизаше, че е замесен в нещо, за което нямаше представа. Тогава „Янус енд Янус холдингс“ се излагаше на опасност, а също и той. Нещата можеше да се окажат сериозни. Трябваше да се върне в Хонконг колкото се може по-скоро, за да проучи положението на място.

Най-много обаче го разстроиха подробните сведения за миналото на Арабела. Те бяха придружени от копия на документи, свързани с годините, прекарани в Париж. Целият й живот във Франция беше проследен и подробно описан в тези машинописни страници. За него вече нямаше съмнение, че тя е използвала името Франсин и е била едно от момичетата на мадам Клод. Освен документите имаше много други неща, които потвърждаваха достоверността на доклада. Нейните сексуални умения и опит, цялостното й отношение към мъжете, в което прозираше философията на куртизанката, изтънчеността й, светското й поведение, елегантността й… всички момичета на мадам Клод бяха като нея.

Той внимателно сложи документите в плика, изправи се и бързо се запъти към асансьора. Засега не можеше да направи нищо конкретно за Хонконг, но можеше да се качи горе и да поиска отговор от жената, за която се бе оженил.

Докато асансьорът го издигаше към десетия етаж, той се мъчеше да потисне напиращия гняв, който прерастваше в страхотна ярост. Когато влезе в апартамента, лицето му бе посивяло. Вътрешно целият трепереше. Отвори тихо вратата, но тя го чу и усмихната излезе в коридора.

— Как мина, скъпи? — попита Арабела, като се приближи до него и го целуна по бузата.

Джонатан беше ужасен от това, което току-що бе прочел за жена си, и докосването й му беше противно. Трябваше да си наложи да не реагира на целувката й и да не я удари.

Той я обичаше, смяташе, че е най-прекрасното му притежание. Сега обаче тя беше омърсена, опозорена, не струваше нищо.

— Добре ли мина срещата в „Харт“? — отново попита тя.

— Горе-долу — отговори неопределено той, стараейки се да се владее, макар че кипеше от гняв.

Арабела го изгледа особено, долавяйки внезапно студенина в гласа му, но веднага реши, че раздразнението му се дължи на Пола О’Нийл, неговия зъл гений.

Тя се обърна, върна се във всекидневната, където четеше, и се настани на канапето. Кошничката с плетката беше до нея, тя извади бебешкото жакетче, което плетеше, и усърдно заработи с иглите.

Джонатан я погледна, остави плика на масичката и отиде при барчето, където си наля водка.

Докато отпиваше от чашата си, той гледаше Арабела и си мислеше колко много е напреднала бременността й. Бебето трябваше да се роди всеки момент и макар че му се искаше да разобличи Арабела още сега, знаеше, че трябва да се въздържа. Не я искаше вече и щеше да се разведе с нея колкото е възможно по-скоро, но искаше детето си… своя син и наследник.

Той небрежно попита:

— Познаваш ли един човек в Хонконг на име Тони Чиу?

Дори и да се бе стреснала от този въпрос, Арабела не го показа.

— Не, защо питаш? — каза тихо тя, запазвайки пълно спокойствие и безгрижие.

— Просто така. Споменаха името му днес, когато обядвах с адвокатите си. Мислех, че може да си се запознала с него през някое от твоите пътувания и да знаеш нещо за него.

— Страхувам се, че не, скъпи.

Той допи водката, взе плика и прекоси стаята. Седна на стола срещу нея и каза:

— Години наред си живяла в Париж… но никога не искаш да отидеш там. Защо?

— Париж никога не е бил любимият ми град — отвърна тя, вдигна очи от плетката и нежно му се усмихна.

— Защо тогава си живяла там близо осем години?

— Работата ми беше там. Нали знаеш, че съм била манекенка. Защо са всички тези въпроси за Париж, Джони?

— Страх ли те е да отидеш в Париж? — попита бавно той.

— Разбира се, че не. А ти защо се държиш толкова странно? Не те разбирам.

— Да не ба да се страхуваш, че ще налетиш на някой от твоите стари… любовници, затова ли те е страх, Франсин?

Арабела изумено го погледна. Черните й като катран очи бяха самата невинност.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, нито защо ме наричаш Франсин. — Тя тихо се засмя и поклати глава.

— Защото си била известна под това име, когато си била скъпоплатена проститутка.

— Какво говориш, за бога? — извика тя и го изгледа подозрително.

— Недей да отричаш! Всички доказателства са тук, благодарение на съдействието на Пола О’Нийл. Можеш да ги прочетеш — каза той, пронизвайки я с погледа си. — Разровили са живота ми, както и твоя.

Арабела нямаше избор и пое документите, които той насила тикаше в ръцете й.

— Чети.

Тя внезапно изпита ужас. Видя тъмните пламъчета в очите му, хладната неумолимост, изписана на лицето му. Когато се ядосаше, той можеше да бъде жесток, опасен; тя знаеше това, познаваше нрава му. Затова направи, каквото й каза, плъзгайки бързо поглед по страниците — не искаше да ги чете, защото знаеше, че са изобличаващи. Но думите сами се набиваха; тя схвана общия смисъл и сърцето й примря.

Подаде му ги. Лицето й беше бяло като тебешир. Очите й се наляха със сълзи.

— Скъпи, моля те, ти не разбираш. Нека да ти обясня. Моля те. Миналото ми няма нищо общо с днешния ден, с теб, с нас. Всичко това е било толкова отдавна. Аз бях много млада. Само на деветнайсет години. Отдавна съм сложила край на този живот, скъпи Джони.

— Още веднъж те питам: познаваш ли Тони Чиу? — каза той.

— Да — прошепна тя.

— Той ли финансира търговията ти с нефрит в Хонконг?

— Да.

— Защо?

— И друг път сме имали общ бизнес. Предприемчивостта е в кръвта му.

— И те пусна да ме следиш, нали? Набеляза ме като твой обект. Искаше да ме впримчиш, да се омъжиш за мен, за да не ме изпускаш от очи. За да ме държи той изкъсо.

— Не, не, това не е истина. О, Джони, аз се влюбих в теб! Наистина! Знаеш, че се влюбих.

— Признай, че ме измами. Знам всичко — извика той побеснял.

Тя се разтрепери. Вече съвсем сломена, каза:

— Да, опитах се да те подмамя първата вечер, когато се запознахме у Сюзан Соръл. Но много скоро след това се прибързах към теб. Не исках да правя нищо друго, освен да те обичам. Истински. И ти знаеш това — помниш дните, които прекарахме в Мужен, близостта, която се създаде между нас и ни сля в едно.

— Не вярвам на нито една твоя дума — извика той и отиде да си налее още едно питие.

Арабела го наблюдаваше как се отдалечава от нея и после се връща на стола си. Щом седна, тя продължи:

— Казах на Тони, че не мога да му осигурявам никаква информация за тебе, че не искам да го правя. И това мое решение се затвърди още повече, когато забременях от тебе… обичам те — повтори тя искрено, отправила поглед към него.

— А участваш ли с него в търговията с наркотици?

— Не разбирам какво искаш да кажеш — извика тя напълно объркана.

— Недей, за бога, да продължаваш да отричаш! — изкрещя той.

Нервите му не издържаха. Той скочи, хвана я за раменете и силно я разтърси. — Проститутка — продължи да крещи той, — развратница, putain. Аз те обичах, не — обожавах те. Смятах, че си най-съвършената, най-красивата жена на света, без никакъв недостатък. Но ти не струваш нищо… ти си отрепка.

Арабела избухна в плач.

— Трябва да ми повярваш. Джони. Обичам те с цялото си сърце и не съм казала нищо…

— Лъжкиня! — изкрещя той.

Тя протегна ръка и го хвана за ръкава на сакото.

Той я отблъсна. На лицето му бе изписано презрение и омраза.

— Не ме докосвай.

Изведнъж лицето на Арабела се изкриви и тя сложи ръце на корема си.

— Бебето! Мисля, че е бебето. Имам контракции. Моля те, помогни ми… помогни ми, Джони. Заведи ме в болницата. Моля те — повтори тя.

 

 

Веднага щом пристигнаха в лондонската клиника, Арабела бе откарана в родилната зала.

Джонатан остана да чака в салона на прочутата частна клиника, предвиден за нетърпеливите бащи. Час и половина по-късно синът му се роди. Една сестра му съобщи новината и добави, че след малко ще може да види съпругата и детето си.

Арабела не го интересуваше. Мислеше единствено за детето. За наследника, който винаги бе искал да има. Щеше да си вземе детето колкото е възможно по-скоро. Жени като Арабела — проститутки — не проявяват интерес към децата си. Момчето щеше да порасне като английски джентълмен. Щеше да го изпрати в „Итън“, където той бе учил, а после в университета в Кеймбридж.

Отдаден на тези мисли, той зачака да види детето си. Даде си сметка, че е развълнуван, че очаква с нетърпение да поеме бебето в ръцете си. Баща му и майка му ще бъдат щастливи. Това е първият им внук. Може би ще го кръсти Робин. След кръщенето ще има прием в Камарата на общините. Като виден политик и член на Парламента баща му лесно може да уреди това.

Мислите му потекоха в друга насока, към Пола О’Нийл и проблема с магазините „Харт“. Повече от всякога той бе твърдо решен да осъществи плановете си. Трябваше да го направи. Вече имаше син и наследник, за когото да мисли.

Появи се една сестра — той не очакваше, че ще го повикат толкова скоро. Тръгна след нея по коридора към частния апартамент, който преди месец бе запазил за Арабела. Сестрата го въведе, измърмори, че отива за бебето, и изчезна.

Арабела лежеше на леглото, подпряна с възглавници. Изглеждаше бледа, изтощена.

— Джони — започна тя, протягайки ръка към него. Очите й го гледаха умолително. — Моля те, не се дръж така с мен. Дай ми последна възможност в името на нашето дете. Не съм ти направила нищо лошо. Нищо. Аз те обичам, скъпи.

— Не желая да говоря с теб — прекъсна я грубо той.

— Но, Джони… — Тя не довърши, защото вратата се отвори. Влезе същата сестра. Носеше бебето, увито в одеяло и дантелен кашмирен шал.

Джонатан се устреми към леглото, където сестрата положи бебето в протегнатите ръце на Арабела. Двамата сведоха погледи към детето.

Той се вцепени. Първото нещо, което забеляза, бяха клепачите с характерната гънка над вътрешния ъгъл на очите като при всички ориенталци.

Остана ужасен. Арабела също беше потресена. Погледна го, но не можа да продума.

— Това дете не е мое! — изкрещя Джонатан, давайки воля на яростта си. — На Тони Чиу е! Или на някой друг китаец, мръсна проститутка такава!

Втурна се край изумената сестра, залитна, излезе тичешком от апартамента, изгаряйки от нетърпение да се махне колкото се може по-далеч от Арабела.

 

 

Униформеният шофьор запали мотора и внушителният сребристосив ролс-ройс се отдалечи безшумно от хотел „Кларидж“ и пое към лондонското летище.

Джонатан се облегна и потъна в меката кожа на седалката. Яростта му нямаше граници и нямаше да се уталожи. Той не можеше да превъзмогне шока от разкритията за миналото на Арабела, от нейното двуличие и предателство, от факта, че е спала с друг мъж, след като вече е била омъжена за него. С ориенталец. И нямаше как да го отрече. Бебето беше живо доказателство за това. Тони Чиу, каза си Джонатан за пореден път. Нейният стар приятел и благодетел беше най-вероятният кандидат за бащинство.

Погледна чантата на съседната седалка до себе си и отново се замисли за доклада. Не беше сигурен колко истина има в информацията за дейността на Тони Чиу. Но ако переше мръсни пари, използвайки „Янус енд Янус холдингс“, той щеше да сложи край на това. Веднага. И щеше да намери начин да си оправи сметките с китайския си съдружник.

Джонатан нямаше търпение да се върне в Хонконг. Погледна часовника си и видя, че е само девет и половина. Имаше достатъчно време да хване нощния полет за британската колония.

Пъхна ръка в джоба си и машинално стисна кафеникавия нефрит. Извади го и го разгледа в полумрака на колата. Очите му замислено се присвиха. Той вече му изглеждаше различен. Беше изгубил блясъка си. Но нали това беше неговият талисман. Джонатан глухо се изсмя. Какъв ти талисман. Никакъв късмет не му носеше напоследък. Само ядове. Големи ядове.

Отвори прозореца, хвърли камъчето на улицата и го видя как се изтърколи в канавката.

Колата набра скорост. Той се облегна и се усмихна. Радваше се, че се е отървал от нефрита. Сега може би късметът щеше да му се усмихне.