Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (43)

42.

Уилбърсън, икономът на сър Роналд Калински, отвори вратата на къщата на „Итън Скуеър“ само секунди след като Пола натисна звънеца.

По лицето му се изписа изненада, като я видя застанала на стъпалата.

— О, добър вечер, мисис О’Нийл — каза той, кимайки учтиво.

— В къщи ли е сър Роналд, Уилбърсън? Трябва спешно да го видя.

— Но той има гости тази вечер, мисис О’Нийл. В момента вечерят.

— Идвам по спешност, Уилбърсън. Моля те, кажи на сър Роналд, че съм тук. — Преди икономът да я възпре, тя мина покрай него и влезе в мраморното антре, украсено със старинни френски гоблени. — Ще изчакам тук — заяви твърдо тя и отвори вратата на библиотеката.

— Да, мисис О’Нийл — отвърна Уилбърсън, прикривайки раздразнението си. Огорчен, той припряно прекоси обширното антре и почука на вратата на трапезарията.

Няколко секунди по-късно сър Роналд влезе забързан в библиотеката. Беше стреснат от неочакваното пристигане на Пола в девет и половина вечерта. Но като видя лицето й, изненадата отстъпи място на загрижеността.

— Изглеждаш ужасно, Пола! Какво, за бога, се е случило? Да не си болна?

— Не, не съм, чичо Рони. И се извинявам, че нахлух по този начин. Но се случи нещо ужасно. Имам сериозни неприятности и се нуждая от помощта ти. Управлението на „Харт“ може да премине в други ръце. Аз може да загубя магазините.

Сър Роналд остана изумен. Разбра веднага, че тя не преувеличава. Не беше в стила й.

— Извинявай за момент, Пола. Изчакай да обясня на гостите, че трябва да ги оставя за малко по спешност, и да помоля Майкъл да ме замести. Веднага се връщам.

— Благодаря, чичо Рони — каза тя и седна на коженото канапе.

Той се върна много скоро и седна срещу нея.

— Започни от самото начало, Пола, без да пропускаш нищо — нареди й той.

Бавно, точно, включвайки всички подробности, тя му разказа какво се е случило този ден. Имаше удивителна памет и можеше да повтори дума по дума разговора. Започна с телефонното обаждане на Чарлс Роситър и завърши със срещата с Джонатан Ейнзли в банката.

Сър Роналд я слушаше внимателно, подпрял с ръка брадичката си и кимайки от време на време. Когато най-накрая тя му съобщи всички факти, той гневно възкликна:

— Баща ми използваше една дума за хора като Джонатан Ейнзли! — Замълча, погледна я право в очите и презрително заяви: — Gonif.

— Да, той е най-големият крадец на света. — Пола се изкашля и продължи: — Но всъщност виновна съм си аз. Това, което направих, е добре дошло за такива като него. — Тя въздъхна и поклати глава. — Забравих каква компания е „Харт“, забравих, че имам акционери. Смятах, че компанията е моя, че никой никога няма да посмее да ме заплаши с нещо. Бях прекалено самоуверена, спокойна за много неща. И точно в такива моменти някой те издебва, нали?

Той леко кимна и продължи внимателно да я наблюдава. Обичаше я като своя дъщеря, възхищаваше й се и я уважаваше повече от всеки друг. Тя беше смела, умна, със силно развита интуиция за бизнес. Човек трябваше да има голям кураж, за да каже това, което тя каза току-що — да признае грешките си. Въпреки това остана изумен в началото на разговора им, когато тя му съобщи, че е продала част от акциите на „Харт“. Това беше грешка с огромни последици.

— Не мога да разбера защо си продала десетте процента, Пола — обади се рязко той. — Докато съм жив, няма да мога да разбера. Много погрешна стъпка от твоя страна.

Тя сведе поглед към ръцете си и взе да върти брачната си халка. Когато накрая вдигна очи към него, на лицето й се изписа лека усмивка на разочарование.

— Знам. Но исках да купя верига от магазини със собствени средства… За да бъдат тези магазини наистина мои.

— Самолюбието ти те е подвело.

— Така е.

Сър Роналд тежко въздъхна и продължи с по-мек глас:

— Но никой не е безгрешен, Пола, а най-малко бизнесмените като нас. Хората си мислят, че сме от друго тесто, че сме особена порода, че сме застраховани срещу всякакви човешки слабости. Смятат, че сме здравомислещи, безстрастни, неподдаващи се на изкушения и можем само да сключваме сделки и да трупаме богатства. Но това изобщо не е така. — Той поклати глава и завърши с думите: — В твоя случай ти си се поддала на някаква дълбока вътрешна потребност. И тя те е подвела.

— Мисля, че исках да докажа нещо на себе си.

Много скъпо ти струва това, помисли си той, но каза:

— Самообвиненията и съжаленията са загуба на ценно време: Трябва да извлечем изгода от неизгодното положение, така че ти да излезеш победител. Нека да видим какви възможности имаш.

Тя кимна. Думите му потвърдиха собственото й становище, в чиято правота тя се убеждаваше все повече, откакто бе дошла тук.

— Мога да отида да говоря с Джаксън в „Джаксън, Кумб и Барбър“, да се опитам да го вразумя, да го убедя да промени решението си да предостави тези акции под контрола на Джонатан — каза тя. — Бих могла дори да разбера с какви условия го е съблазнил Джонатан и да…

— При всички случаи се обади на Джаксън — прекъсна я сър Роналд. — Но не се изненадвай, ако остане глух за молбите ти. Той по никакъв начин не е обвързан с теб и не е задължен нищо да ти казва.

— Чичо Рони, поведението му не е етично.

— Може и така да изглежда, но не е задължително да се приеме за неетично. Артър Джаксън е изпълнител на завещанието на Сам Уестън. Той има едно-единствено задължение. И то е към двете деца, чиито интереси защитава. Ако може да сключи изгодна сделка или да им осигури допълнителен доход, ще го направи.

— Мисля, че точно това е направил с Джонатан, нали?

— Най-вероятно. Ейнзли винаги е действал хитро. Сигурно е предложил голяма сума от собствения си джоб, която ще отиде към състоянието на Уестън, при условие че адвокатската фирма прехвърли под негов контрол акциите, които притежава. — Сър Роналд разтърка брадичката си, прехапа устни и се замисли. После добави: — Аз ще направя някои проучвания утре. Имам начини и средства да науча нещо. Нали знаеш, че в нашия свят тайни няма. Изчакай малко, преди да говориш с Артър Джаксън.

— Да, добре. Благодаря, чичо Рони. — Тя се наведе към него и възбудено попита: — Има ли някакви причини, които да ми попречат аз самата да откупя „Харт“? Да откупя акционерите си?

— Да, една много важна причина. Аз няма да ти позволя.

— Но нали това е законно?

— Да, законно е. Но за да превърнеш компанията в частна собственост, ще трябва да я купиш открито, на пазара на акционерите си. И по този начин веднага ще възбудиш апетитите на всички хищници и акули от лондонското Сити и Уол Стрийт. — Той яростно поклати глава. — Не, не, няма да ти позволя да направиш това, Пола. Тогава ще се явят и други купувачи, някои от тях вероятно враждебно настроени. А и защо очакваш акционерите ти да вземат твоите пари? Може да предпочетат парите на сър Джили Голдсмит или на сър Джеймс Хансън, или на Карл Икан, или на Тини Роуланд… или на Джонатан Ейнзли. Ще започнете да наддавате един срещу друг и ще постигнете само изкуствено повишаване на цените на акциите.

Изражението на Пола леко се промени, тя отмести поглед и прехапа устни. След малко обърна очи към него и уморено попита:

— Какво да направя тогава, чичо Рони?

— Започни да издирваш онези дребни акционери, които общо притежават десет процента от акциите на „Харт“. Може би са четирима-петима души, а може и да са дванайсет. Намери ги и купи акциите им. Ако трябва, ще им предложиш допълнителна сума. Ти имаш четирийсет и един процента. Нужни са ти петдесет и един, за да си осигуриш контрол.

— Господи, как може да съм толкова глупава, чичо Рони! Какво ми става тази вечер? Защо не мога да съобразявам? Очевидно умът ми не работи.

— Напълно разбираемо, получила си много силен шок. Освен това… — Той се замисли, преди да продължи: — Струва ми се, че трябва да направиш още едно нещо, мила моя.

— Какво е то?

— Трябва да се освободиш от Джонатан Ейнзли.

— Как!

— В момента не знам. — Сър Роналд се изправи, отиде до прозореца и се загледа към „Итън Скуеър“. Накрая се обърна. — Какво знаем за този крадец?

— За съжаление знаем много малко, откакто напусна Англия и отиде да живее в Хонконг.

— Хонконг! Там значи се е приютил, след като Александър го изгони. Много интересно място е Хонконг. Разкажи ми все пак какво знаеш.

Пола повтори информацията, която бе получила от Чарлс Роситър, който от своя страна я бе получил от сър Логан Къртис.

— Започвай да ровиш, Пола, и то надълбоко — каза сър Роланд. — Имаш ли частна детективска фирма, чиито услуги ползваш служебно? Ако нямаш, мога да ти препоръчам.

— Не, благодаря. От години работя с „Фиг интърнешънъл“. Те осигуряват охраната в магазините, препоръчват пазачи, нали разбираш каква работа вършат. Имат детективска служба с представителства в целия свят.

— Добре. Наеми ги веднага. Човек като Джонатан Ейнзли сигурно има не една тайна… — Сър Роналд не можа да довърши, защото врата на библиотеката широко се отвори, Майкъл влезе и като видя Пола, се засмя.

— Охо, това значи бил спешният случай! — Но веднага схвана колко сериозни са Пола и баща му и продължи вече по-сдържано: — Ако се съди по изражението ви, случаят наистина е спешен. — Погледът му се задържа върху Пола. Той видя колко е бледа, колко уморени са очите й. — Какво има? Да не би да е във връзка с пожара в Сидни, Пола?

— Не, Майкъл, не е — тихо отвърна Пола и погледна към баща му.

— Джонатан Ейнзли се е върнал в Лондон, за да създава неприятности на Пола — каза сър Роналд.

— Как ще ги създава? — поиска да разбере Майкъл.

— Чичо Рони ще ти обясни.

След като баща му го запозна с фактите, Майкъл седна на канапето до Пола. Хвана нежно ръката й и попита:

— Татко ти е дал прекрасни съвети, но аз как мога да ти помогна?

— Честно казано, не знам, Майкъл, но ти благодаря. Сега се връщам в магазина. Трябва да проверя документацията и да прегледам компютърните разпечатки. Трябва да открия тези толкова важни акционери. И то колкото е възможно по-бързо.

— Ще дойда с теб да ти помогна — заяви Майкъл.

— О, няма нужда. Чичо Рони има гости. Аз ви прекъснах вечерята.

— Такава работа не е за сам човек — възрази категорично Майкъл. — Ще трябва да стоиш цяла нощ.

— Щях да се обадя на Емили.

— Чудесна идея. Нека да й се обадим оттук. Ще се срещнем в „Харт“. Тримата ще се справим.

— Но…

— Нека Майкъл да дойде с теб, мила моя — намеси се сър Роналд. — Ще се чувствам много по-добре, като знам, че той е с теб в магазина.

— Добре. — Пола стана и го целуна по бузата. Той я прегърна и тя прошепна: — Нямам думи да ти благодаря, чичо Рони.

— Нали сме сватовници — усмихна й се той.