Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (33)

32.

Денят беше мрачен за месец април.

Големи облаци, плътни и сиви, препускаха по надвисналото небе, което се сливаше с навъсените, притъмнели голи хълмове на Йоркшир. Самотни и непреклонни, тази сутрин техните заплашителни очертания отблъскваха погледа и хвърляха мрачни сенки над Феърли. Нито един слънчев лъч не умилостивяваше сковаващия, брулен от вятъра пейзаж, а студеният, щипещ въздух довяваше мирис на дъжд и предупреждаваше, че ще има буря.

По шосето, врязало се в голямата хълмиста верига, бавно се движеше редица коли, следващи погребалния кортеж. Скоро кортежът излезе от хълмовете и започна полека да се спуска към селото, а петнайсет минути по-късно спря пред красивата малка норманска църква. Тук новият викарий, преподобният Ерик Кларк, чакаше пред старата порта да приеме семейството и приятелите на покойника.

Шест души трябваше да носят ковчега на Александър: неговите братовчеди Антъни Стандиш — граф Дънвейл, и Уинстън Харт, Шейн О’Нийл и Майкъл Калински, както и двама приятели на Санди от училище. Те бяха близки с него през целия му живот, затова бе редно да останат заедно до края и да го положат във вечното му жилище в това старо гробище.

Шестимата мъже вдигнаха ковчега на Александър, подпряха го на раменете си, влязоха през покритата порта на църковния двор в гробището и поеха с бавна, тържествена крачка по плочестата пътека. Тежко беше на душите им, мъка бе изписана по скръбните им лица. Всеки посвоему обичаше човека, когото бяха дошли да погребат.

Мъжете положиха ковчега до гроба, където стоеше викарият с опечалените сестри на Александър — Емили, Аманда и Франческа, и със съсипаната му, разплакана майка Елизабет, подкрепяна от съпруга си, французина Марк Дебойн. От другата страна на гроба стояха останалите членове на семейството и многобройните приятели, всички в траур.

Антъни с мрачно и непроницаемо лице отиде при жена си Сали и при Пола. Сви се още повече в черното си палто, потрепервайки на брулещия вятър, който напираше откъм хълмовете. Той шибаше младите листа на дърветата и връхлиташе върху цветята на венците. Антъни се загледа в тях. Те напомняха, че е пролет… нежни, цъфнали клонки върху черната земя… яркожълти и бели полупрозрачни нарциси, пурпурни минзухари… тъмночервени лалета. Той почти не чуваше погребалното слово на викария, защото в съзнанието му нахлуха тревожни мисли.

Погребението на Санди разбуди спомени за едно друго погребение, на което бе присъствал преди няколко седмици в Ирландия. Той все още бе смутен от начина, по който Майкъл Ламон рухна онази ужасна сутрин в Клонлафлин, когато му поиска обяснение за смъртта на Мин. Ламон почина в болницата няколко дни по-късно вследствие на силен мозъчен кръвоизлив. Ако бе оцелял, щеше да бъде жив труп. Кой знае защо, Антъни се чувстваше отговорен за смъртта на управителя. От друга страна, както твърдеше Сали, Ламон си бе спестил мъките и позора да бъде съден, което според нея той никога нямаше да преживее. Може би беше права. Той се опита да изтласка Ламон от мислите си.

От гърдите на Антъни се отрони дълга въздишка, той обърна глава, погледна Сали и леко й се усмихна, а тя го хвана под ръка и се притисна към него. Все едно, че бе разбрала всичко. Естествено, че бе разбрала. Двамата бяха толкова близки, по-голяма близост между двама души не можеше да има.

Той погледна крадешком майка си Едуина, вдовицата графиня, и съжали, че тя толкова много настояваше да дойде с тях от Ирландия за погребението на Санди. Напоследък не се чувстваше добре. Беше белокоса жена, надхвърлила седемдесетте, и изглеждаше много болнава. Беше първородното дете на Ема Харт, дъщерята на Едуин Феърли.

Това гробище съхранява толкова много от миналото, че на човек му става чак страшно, внезапно си помисли Антъни, обхождайки с поглед гробовете. Тази земя е приютила толкова много хора от фамилиите Харт и Феърли. Цели поколения. В неговите жили течеше кръвта и на Харт, и на Феърли, а също и на Стандиш. Мина му през ум, че всичко е започнало тук, в малката старинна църква, която се издигаше зад тях… започнало е с Ема Харт, когато е била кръстена тук през април 1899 година. Преди близо сто години. Мили боже, ако баба му бе жива, в края на месеца щеше да навърши деветдесет и три години. Макар че бе минало толкова време, тя продължаваше да му липсва.

В съзнанието му изникна образът на Ема. Каква изключителна и умна жена беше тя. Обичаше всичките си внуци, но той знаеше, че към Александър изпитваше по-специални чувства. Всички те изпитваха специални чувства към него. Санди успяваше да ги предразположи така, че те проявяваха най-добрите си черти. И станаха по-добри хора благодарение на това, че го познаваха.

Мислите му се насочиха към братовчед му. Писмото беше във вътрешния джоб на сакото му. Държеше го там, откакто го получи в деня след смъртта на Санди. Преди да дойде писмото със сутрешната поща, той знаеше, че Санди е мъртъв, защото Пола му се бе обадила от Нътън Прайъри, за да съобщи печалната вест. Въпреки това отначало писмото го ужаси. Но след това схвана смисъла му и го прие.

Толкова пъти го препрочете, че почти го научи наизуст. Думите сякаш се бяха запечатали в съзнанието му. Писмото беше кратко, уравновесено и делово, съвсем типично за Санди, предназначено единствено за очите на Антъни. Затова не го показа на жена си, колкото и близки да бяха двамата, нито на Пола, която в края на краищата беше глава на семейството. Те нямаха нужда да знаят за писмото.

Той затвори очи и видя почерка на Санди… и онзи откъс от писмото, който толкова много го бе развълнувал.

„Исках да разбереш защо правя това, Антъни“, пишеше Санди с прилежен почерк. „Разбира се, главно заради себе си. За да мога най-сетне да си отида. Това ще спести на всички мъките да изтърпят бавната ми смърт. Знам, че никой от вас няма да понесе да гледа как страдам. И затова, преди да сложа край на живота си, искам да се сбогувам с теб, мили братовчеде и приятелю. Щастлив съм, че прекъсвам връзката с този свят… Напускам го… Ставам свободен…“

Накрая Санди бе добавил: „Ти ми беше толкова добър приятел, Антъни. Неведнъж си ми помагал да преодолея собствените си кошмари, без да съзнаваш какво правиш. Благодаря ти. Бог да благослови теб и семейството ти.“

Антъни знаеше, че не е разумно да пази писмото, и в същото време нямаше сили да го унищожи. Но трябваше. Днес. След погребението, когато се върне в Пенистоун Ройъл. Ще отиде в банята, ще го изгори и ще го хвърли в тоалетната. Само той знаеше, че Санди внимателно е подготвил смъртта си и след като е убил няколко заека, се е застрелял, но така, че да изглежда като нещастен случай. Той никога няма да разкрие тайната на Санди. На следствието следователят заяви, че става дума за нещастен случай, точно както би искал Александър. Никой не подозираше каква е истината.

Така да бъде, каза си тихичко Антъни, зареял поглед в далечните хълмове, и продължи да мисли за Санди, завладян от толкова много спомени… които го връщаха в миналото.

Неочаквано ярка слънчева светлина нахлу през тъмните облаци и оловното мрачно небе просветна, сякаш от прихлупения, смътен хоризонт се излъчваше сияние. Антъни затаи дъх пред тази внезапна красота, вдигна очи към небето и се усмихна. Преизпълнен от доброта и обич, той безмълвно се сбогува със Санди. Братовчед му повече няма да се мъчи, помисли си Антъни. Най-сетне намери покой. Отиде при любимата си Маги.

Кратката церемония бе към своя край.

Положиха ковчега в щедрата йоркширска земя, където почиваха прадедите на Санди. Викарият затвори молитвеника и Антъни се отдалечи от гроба. Хвана Сали под ръка и каза:

— Сега ще се върнем в Пенистоун Ройъл, ще пийнем нещо и ще обядваме.

— Да, трябва да се сгреем — кимна Сали. — Замръзнахме тази сутрин.

Пола, която вървеше редом с тях, потрепери, погледна първо Шейн, после Антъни и промърмори:

— Ненавиждам обилните гощавки след погребения. Това е варварска работа.

— Не, не е — отвърна Антъни с приглушен глас. Хвана Пола под ръка и закрачи с нея по плочестата пътека към покритата порта на църковния двор и чакащите ги коли. — Днешният обяд ще ни даде възможност всички да се съберем, да се утешим един друг… и да си спомним за Санди. Да изпитаме радост, че сме познавали Санди и че той ни е дарил с обичта си. И да благодарим на бога, че го е имало.

Скоро Пола щеше да си припомни тези думи.

Седмица по-късно, когато седеше в колата на път за Хийтроу, за да отлети за Ню Йорк, те още кънтяха в ушите й.

До нея на задната седалка на ролс-ройса седеше тъжна и унила Аманда и едва отронваше по някоя дума. Няколко минути преди да пристигнат на летището. Пола хвана ръката на братовчедка си и я стисна.

Аманда обърна глава, леко се намръщи, после отвърна на жеста на Пола.

— За Санди си мислиш, нали?

— Да — промълви Аманда.

Потупвайки я нежно по ръката, Пола тихо продължи:

— Трябва да скърбиш за него, разбира се, скръбта трябва да се излее. Това е толкова необходимо… как иначе ще преболедуваш загубата. Но припомни си също така колко прекрасен беше Санди, припомни си годините с него, когато беше малка. Радвай се, че е твой брат и че те е дарил с толкова обич, че ти е дал толкова много от себе си.

— Ти си много мъдра, Пола. Ще се опитам… — Устните на Аманда се разтрепериха. — Но много ми е мъчно за него.

— Разбира се, че ти е мъчно, това е толкова естествено. И ще ти бъде мъчно още дълго време. Но мисля, че трябва да намериш утеха и във факта, че Санди вече не страда. — Пола замълча, после тихо добави: — Не го тревожи, скъпа, нека почива в мир.

На Аманда й бе трудно да отговори, тя само кимна няколко пъти, обърна глава и загледа през прозореца. Беше прекалено развълнувана, за да каже нещо смислено, но знаеше, че Пола ще разбере и ще приеме мълчанието й.

Малко по-късно, докато седяха в летището и пиеха кафе преди полета, Аманда внезапно се наведе към Пола и каза с тих глас:

— Благодаря ти, че си толкова добра приятелка. Много ценя това. — Загледа се пред себе си и кротко добави: — Колко е несигурен животът, нали, Пола? Никой от нас не знае какво може да му се случи в следващия момент… животът на хората може да се промени за един миг…

— Да… животът наистина е непредсказуем. Но и прекрасен, нали? И е за живите. Затова трябва да продължаваме да го живеем.

— И баба винаги така казваше! — Аманда вдигна очи към Пола и по лицето й плъзна усмивка.

— Най-чудесното е, че снощи Франческа ми се обади по телефона… тя е бременна.

— Това наистина е чудесна новина. Ще трябва да купим бебешки дрешки в Ню Йорк. — Пола вдигна чашата си, отпи глътка кафе и погледна замислено Аманда. Остави чашата върху чинийката и после внимателно каза: — Извинявай за любопитството, но ти много харесваш Майкъл Калински, нали?

Аманда я погледна и в светлозелените й очи проблесна изненада. Лека руменина плъзна по шията и бледите й бузи пламнаха.

— Толкова ли ми личи?

— Само пред мен ти личи. Аз съм много наблюдателна, имам интуиция за тези неща, а и не забравяй, че те познавам, откакто си се родила.

— Той обаче не ме забелязва — заяви Аманда.

— Ще видим.

— Какво искаш да кажеш?

— Напоследък Майкъл прекарва доста време с теб, но само по работа, във връзка с прехвърлянето на „Лейди Хамилтън“. Сега трябва да те види в друга светлина, в светска обстановка, когато мъжете се трупат около теб… обикновено така става, затова недей да клатиш глава. Докато и двамата сте в Ню Йорк, Шейн и аз смятаме да дадем няколко вечери и коктейл… искам Майкъл да има възможност да те опознае още по-добре. В по-личен план.

— О — успя само да възкликне Аманда.

— Имай ми доверие. Така, както аз виждам нещата, пред теб има блестящо бъдеще.

— Пред теб също — побърза да отговори Аманда. — Сигурна съм, че ще получиш магазините на Ларсън.

— Искрено се надявам, че ще се окажеш права — каза Пола и стисна палци.

* * *

Докато самолетът на Британските авиолинии излиташе за Ню Йорк, на Хийтроу се приземяваше друг самолет от Хонконг.

След по-малко от час пътниците вече бяха слезли, взели багажа си от въртящата се лента и Джонатан Ейнзли, с вид на преуспяващ бизнес магнат, какъвто всъщност беше, мина през митницата и влезе във фоайето.

Обходи с поглед хората, които чакаха зад бариерата, и вдигна ръка за поздрав, щом видя буйната червеникава коса и сияещото лице на елегантно облечената си братовчедка Сара Лаудър Паскал.

Сара му махна и миг по-късно двамата сърдечно се прегърнаха.

— Добре дошъл у дома, Джони — каза Сара, когато и двамата се отдръпнаха и се заоглеждаха с взаимно одобрение.

— Хубаво е, че съм тук. Откога не съм идвал. — Той й се усмихна, даде знак на носача да ги последва с багажа и като хвана Сара под ръка, я поведе към паркинга.

— Радвам се, че твоето пътуване до Лондон съвпадна с моето — каза Джонатан десетина минути по-късно, докато пътуваха удобно към Лондон с наетата от Сара лимузина.

— Аз също — каза тя. — Ив искаше да дойда да видя галерията, която излага негови картини тук, а освен това имам и някои лични ангажименти тази седмица. Така че съвпадението е пълно, Джони.

— Как е Ив? — попита Джонатан.

— Много добре — отвърна Сара въодушевено. — В момента рисува с голям замах.

— И продава със същия замах — измърмори Джони и я погледна. — Но, както виждам, към теб проявява щедрост, ако мога да съдя по бижутата… и по костюма, който е на „Живанши“, нали?

Сара кимна и се усмихна доволна от комплимента му.

— Ив никак не се скъпи, но и моите вложения дават добри дивиденти… — Тя погледна косо Джонатан и попита: — А как е Арабела?

— Чудесно! — Лицето на Джонатан светна и той заговори за Арабела и за живота им в Хонконг с големи подробности, едва успявайки да си поеме дъх.

Сара съжали, че е споменала името на съпругата му. Тя мразеше тази жена.

Облегна се на меката кожена седалка във винен цвят и си даде вид, че слуша внимателно Джонатан, като от време на време кимаше, все едно, че поглъщаше всяка негова дума, но всъщност не чуваше нищо от това, което той говореше.

Ах, света вода ненапита, каза си Сара и се замисли за Арабела. Още като я видя, разбра колко струва. Умна, хитра жена, която преследва голяма цел. Жена с богато минало. Сара бе сигурна в това. Как й се искаше да предупреди Джонатан, но не смееше. Просто не можеше да повярва, че си е загубил ума по Арабела Сътън. Дори Ив, който обикновено не проявяваше интерес към други жени, сякаш също се поддаде на нейния чар, когато Джонатан я доведе на гости в Мужен в началото на годината. Арабела, разбира се, беше очарователна. И красива. Тази сребриста коса, тези черни като въглен очи, тази страхотна фигура. Сексапилна съблазнителка, помисли си презрително Сара, изпълнена с безразсъдна омраза. Какво й влизаше в работата за кого е женен братовчед й. Но тя държеше на Джони, искаше той да се чувства добре.

Сега Сара си имаше свое семейство — любящ съпруг и умно дете, красиво като ангел. Но Джонатан олицетворяваше миналото й, връзките й с Англия. Родителите й бяха живи, на Джони родителите — също: леля Валери и чичо Робин. Но тя обичаше най-много Джони, макар че той бе отговорен за откъсването й от другите братовчеди, лели и чичовци. Изпитваше неприязън към някои от тях, но въпреки всичко страдаше от принудителното си изгнание и съжаляваше, че вече не е член на това видно семейство.

Арабела явно бе омаяла Джони. На Сара никак не й харесваше, че трябва да се състезава с нея, за да получи вниманието на братовчед си. Налагаше й се да прави това, когато Себастиан Крос беше жив. Двамата с Джони бяха близки приятели от дните в Итън. И си останаха такива. Навремето тя се чудеше защо Себастиан не й беше симпатичен. Направо гаден, според нея. Но имаше странно въздействие върху Джони. Ако не знаеше, щеше да се закълне, че е хомосексуалист. Но славата му на женкар бе неоспорима. Сега се зачуди какво всъщност означава това. Себастиан беше особняк. Умря от свръхдоза кокаин. След като Джонатан замина от Англия, никак не му провървя и бизнесът му се провали. Разправяха, че като умрял, нямал пукната пара.

Джонатан я докосна по ръката и сърдито възкликна:

— Сара, ти като че ли не си тук. Не ме ли слушаш? — Той я изгледа, присвивайки проницателно светлите си очи.

— Разбира се, че те слушам — увери го тя и насочи цялото си внимание към него, защото не искаше да го дразни. Джони имаше опасен характер и лесно избухваше.

— Тревожи ли те нещо? — попита настоятелно Джонатан, който както обикновено веднага бе доловил настроението й, сякаш четеше мислите й. Благодарение на тази си способност винаги успяваше да обезоръжи Сара.

— Мислех си за Себастиан Крос — призна Сара. — Странно е как умря, нали?

Джонатан замълча за секунда. Накрая каза:

— Да. Наистина много странно. — После пак замълча, след което тихо добави: — Беше бисексуален. Но аз, разбира се, не знаех това. — Той погледна Сара право в очите и продължи: — Призна ми това, когато дойде в Хонконг да ме види, първата година, след като отидох там… призна, че съм бил… как да се изразя — обект на неговата страст.

— О, божичко — каза Сара, не особено изненадана от това внезапно откровение. — Сигурно си се чувствал ужасно.

— Откровено казано, да, Сара — усмихна се леко Джонатан. — Но той прие много спокойно отказа ми. Или поне на мен така ми се стори тогава.

Сара го наблюдаваше безмълвно и внимателно.

— Мислиш ли, че заради това е умрял, Сара? — попита той. — Мислиш ли, че свръхдозата е била умишлена… нали разбираш, случайно нарочно!

— Минавало ми е такова нещо през ума.

— Много тъжно.

— Да.

— Колко съм невъзпитан, скъпа, забравих да попитам за прелестната ти дъщеричка. Как е Хлоя? — Джонатан смени рязко темата, защото не искаше да говори за Себастиан Крос и да се рови в миналото. Интересуваше го само бъдещето, което напоследък обмисляше много внимателно.

— Хлоя се чувства прекрасно — каза Сара и ентусиазирано се впусна да разказва за дъщеря си, която бе една от двете й любими теми за разговор. Втората беше съпругът й. — Нали се влюби в чичо си Джони… и когато тръгвах от Франция, ме накара да обещая, че ще те заведа в Мужен за уикенда. Нали ще дойдеш?

— Ще се постарая.

— Добре. — Сара се извърна към него и го изгледа продължително и изпитателно. — Какво имаше предвид, когато ми се обади от Хонконг и ми каза, че и нашият ред ще дойде и скоро ще можем да си отмъстим на Пола?

Джонатан се наведе към нея. Злобна и отмъстителна усмивка се разля по самодоволното му лице.

— Сигурен съм, че няма човек, който да не прави грешки, че дори най-опитните бизнес магнати понякога бъркат в преценките си. Винаги съм знаел, че един ден Пола О’Нийл ще направи грешка. Чакам… следя… и сега инстинктът ми говори, че тя е на път да извърши една глупост. Условията за това са налице. Прекалено дълго и прекалено добре борави с парите си. Но когато направи фаталната грешка, аз ще изляза насреща й. Готов да нанеса удара.

Сара го изгледа проницателно и зелените й очи се оживиха:

— Какво значи това? Откъде знаеш? Кажи ми, Джони, кажи ми още нещо!

— После — отвърна той и стисна интимно ръката й, давайки израз на близостта, която винаги изпитваше към нея. — Нека изчакаме да се настаня в апартамента в „Кларидж“, където никой няма да ни безпокои… и тогава ще ти разкажа как смятам да унищожа Пола О’Нийл.

Сара потръпна от удоволствие, предвкусвайки провала на Пола.

— Нямам търпение да чуя плана ти. Сигурна съм, че е гениален… само как мечтая да си отмъстя на тази гадна, безчувствена, крадлива кучка! Тя ми отмъкна Шейн, да не говорим за всичко останало.

— Разбира се, че го отмъкна — съгласи се Джонатан, разпалвайки дълбоката си омраза към Пола, което всъщност правеше от години, тъй като имаше нужда от поддръжник, макар и само в морално отношение.

Той пъхна ръка в джоба на сакото си и пръстите му се вкопчиха в сиво-кафявия нефрит. Неговият талисман. В миналото той му носеше късмет. Сега нямаше причини да се съмнява, че това ще продължи и в бъдеще.