Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (1)

Пролог

„За да работиш с мен, трябва да си винаги на върха. А за да си винаги на върха, трябва да си с характер.“

Ема Харт в „Изключителна жена“

Пола тръгна от Пенистоун Ройъл призори.

Беше още тъмно, докато изкарваше колата през високата желязна порта и завиваше наляво, за да поеме към голите хълмове. Но когато излезе на шосето, врязало се в хълмистата верига Пенайн, небето вече започваше да се променя. Неясната маса от антрацитовосиво се обагряше във виолетово, розово и бледозелено, а на хоризонта първите слънчеви лъчи проблясваха като сребърни нишки на тъмния фон на голите хълмове. Тайнствен беше този час, нито ден, нито нощ, и безмълвните, необятни голи хълмове изглеждаха по-пусти и по-усамотени от всякога. Но изведнъж всичко засия и кристалната светлина, толкова типична за северната част на Англия, озари цялото небе — денят най-сетне настъпи.

Пола отвори прозореца, пое дълбоко дъх, облегна се и продължи да кара уверено. Лекият ветрец беше прохладен, но тук, сред „върховете“, той е винаги такъв, независимо от сезона, и по него не може да се съди за времето. Тя знаеше, че и днешният ден ще бъде горещ, и беше доволна, че е тръгнала рано за Феърли.

Беше краят на август, когато в Йоркшир цъфти пиренът, и дивите, безлюдни хълмове изглеждаха прекрасни. Мрачни и заплашителни през по-голямата част от годината, тази сутрин те бяха неописуемо красиви — море от виолетово и пурпурно, леко накъдрено от вятъра, ширнало се, докъдето поглед стига. Подтикната от внезапен порив, Пола спря колата, слезе и се огледа, наслаждавайки се на красотата. Гледката беше величествена… зашеметяваща. Гърлото й се сви от вълнение. Любимите хълмове на баба, промълви тя, мислейки за Ема Харт. Обичам ги, както ги обичаше тя… както ги обичат и собствените ми дъщери. Теса и Линет.

Пола стоеше до колата, поглъщайки с очи околността. Слушаше пронизителните трели на чучулигите, които се извисяваха и гмуркаха в облаците, слушаше как в далечината ромоли водата на малкото поточе, подскачащо от скала на скала, вдишваше хладния, прозрачен въздух, примесен с уханието на пирен и боровинки, на диви цветя и орлова папрат. Затвори за миг очи, припомняйки си безброй неща, после вдигна глава и се взря нагоре. Небето, като паница, обърната с дъното нагоре, беше порцелановосиньо, осеяно с кръгли облачета и ярко осветено от слънцето. Началото на красив ден, помисли тя и се усмихна на себе си. Когато времето е прекрасно, няма друго място като голите хълмове никъде по целия свят. Колко отдавна не беше идвала тук. Много отдавна. Корените ми са тук, както и на баба, каза си тя, отдадена изцяло на спомените, които я понесоха назад във времето…

Пола рязко се обърна, качи се в своя „Астън Мартин“ и продължи още цял час по виещото се между голите хълмове шосе, докато накрая се спусна в долината и стигна във Феърли. В този ранен час селото още дремеше. Улиците бяха съвсем пусти. Пола паркира пред старата сивокаменна църква с квадратна норманска кула и прозорци от цветно стъкло, слезе, заобиколи колата и отвори задната врата. От картонената кутия, която бе наместена на пода до седалката, извади вазата с летни цветя и бутна вратата с коляно.

С вазата в ръце, тя мина през портата на църковния двор, която водеше към гробището.

Продължи до края на плочестата пътека, където се гушеше усамотено кътче, обрасло в храсти и потънало в тишина. Тук, близо до старата каменна ограда, покрита с мъх и засенчена от крив бряст, имаше няколко гроба. Известно време Пола стоя, загледана в единия от надгробните камъни.

Върху тъмнозеления мрамор бе издълбано името Ема Харт, а под него годините 1889 — 1970.

Единайсет години оттогава, помисли си Пола. Тя умря на днешния ден преди единайсет години. Възможно ли е да е минало толкова време? Толкова бързо да е отлетяло… сякаш беше вчера, когато тя, жива и енергична, ръководеше целия бизнес и командваше всички ни, както само тя умееше.

Пола пристъпи до гроба на баба си, наведе се, положи цветята, после се изправи и застана неподвижно, опряла ръка върху надгробния камък, загледана в далечните хълмове. Погледът й се зарея и мислите я погълнаха.

Трябва да направя нещо, бабо, нещо драстично, което ти няма да харесаш. Но съм сигурна, че ще разбереш подбудите ми… искам да създам нещо свое. Ако ти беше на моето място, щеше да направиш съвсем същото. Знам, че щеше да го направиш. Аз ще успея. Трябва. Място за съмнение няма.

Църковната камбана раздра тишината като гръмотевица. Пола се стресна и се отърси от унеса.

Миг по-късно тя отмести поглед от гроба на Ема и очите й обходиха другите надгробни плочи. Спряха се на Дейвид Армори, после се преместиха на Джим Феърли… на баща й… на съпруга й… който лежеше тук от десет години. И двамата бяха умрели много млади. Тъгата, която я прониза, беше толкова остра, че тя изненадано пое дъх и усети как сърцето й се свива от стара, позната болка. Успокои се, обърна се и закрачи по пътеката, потискайки болката и тъгата, които спомените бяха предизвикали. Каза си, че животът е за живите.

Пола забави крачка само веднъж, когато мина край оградения с железни перила парцел близо до църквата. Там бяха гробовете на прадедите на Джим… Адам и Адел… Оливия… Джералд. Тук бяха погребани толкова много хора от рода Феърли, също както и от рода Харт. Съдбите на три поколения от двата рода се преплитаха… свързани в жестока вражда… в любов и омраза, в отмъщение и женитби… и накрая в смъртта. Лежаха тук заедно сред вечен покой под сенките на брулените от вятъра голи хълмове, най-сетне в мир с тази благословена земя…

Когато портата на църковния двор се затвори зад гърба й, Пола вдигна глава, изправи рамене и забърза към колата с уверена походка, с решителен поглед. Предстоеше й толкова много, имаше толкова предизвикателства, толкова неща за довършване.

Качи се в колата и се намести удобно за дългия път, който я чакаше.

Касетата беше на седалката до нея, където я бе сложила рано сутринта, за да й е подръка при пътуването. Постави я в касетофона и усили звука. Музиката на Моцартовата симфония „Юпитер“ изпълни колата… богата, мелодична, преливаща от жизнерадост и бодрост, а според нея и от крилата надежда. Това беше едно от любимите й произведения. Теса й бе подарила касетата преди няколко седмици. Най-новият запис на Херберт фон Караян с Берлинската филхармония. Пола затвори очи и се потопи в музиката, потръпвайки при първите звуци… allegro vivace… почувства се… вдъхновена.

Така изминаха няколко минути, докато накрая тя отвори очи, запали колата и се спусна по хълма към шосето за Лийдс-Брадфорд, което щеше да я изведе на юг, на магистралата за Лондон. Половин час по-късно се вля в магистралата и веднага разбра, че движението не е натоварено. Нямаше никакви камиони, само няколко коли. Ако късметът не изневери и пътят остане все така чист, след четири часа щеше да седи на бюрото си в магазина на Харт в Найтсбридж.

Набирайки скорост, Пола се устреми напред, залепила крака си на газта, вперила поглед в пътя.

Симфонията се извиси до кресчендо, притихна, отново избликна, а тя слушаше, покорена от красотата й, запленена от чара й. Почувства прилив на истинско щастие. Мислите й течаха бързо. Тя виждаше съвсем ясно месеците пред себе си, дълбоко в душата си бе сигурна, че е права във всичко, което смяташе да направи.

Пола увеличи скоростта. Колата летеше по магистралата, сякаш имаше криле и се бе отделила от земята. Тя се наслаждаваше на изключителната машина, която се подчиняваше на ръцете й, наслаждаваше се на усещането, че държи под контрол колата, себе си, бъдещето. Беше си изработила план, съвършен план и смяташе да го изпълни колкото може по-скоро. Никой не бе в състояние да го обори. Нямаше как да се провали…