Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (5)

4.

В края на краищата тя все пак замина за Париж.

Взе това решение внезапно в три часа, когато се върна в магазина. Вдигна телефона и започна да набира номера на Британските авиолинии, готова да отмени резервацията, но размисли и пусна слушалката.

След това трябваше светкавично да приключи работата за деня, да хвърли няколко копринени рокли в чантата за дрехи и да се добере до „Хийтроу“, за да хване самолета в шест часа. Пристигна в последните десет минути, полетът мина приятно и гладко и точно час и пет минути след излитането самолетът се приземи спокойно на летище „Шарл дьо Гол“.

Багажът й пристигна без особено закъснение, тя мина през митницата бързо и без суетене и ето я седнала удобно на задната седалка в изпратената от него кола, която летеше към Париж за тяхната среща.

За първи път този ден след обяда в хотел „Конот“ с двамата Калински Пола се отпусна. И едва сега си даде сметка, че решението й да дойде тук не беше толкова внезапно… от мига, в който прочете бележката му, знаеше, че ще отиде при него, нали така? Не ставаше ли дума още от самото начало за fait accompli? Разбира се, че беше така. Но просто не искаше да си го признае и затова бе изместила въпроса, казвайки си, че има задължения и отговорности.

Пола се облегна в ъгъла на седалката, кръстоса дългите си стройни крака и като си припомни какво бе казала баба й веднъж преди много, много години, по лицето й пробягна усмивка. „Когато любимият мъж даде знак, жената винаги хуква след него, независимо каква е тя, независимо какви задължения има. И бъди сигурна, че един ден и ти ще се хванеш в този капан, както се хванах и аз, когато се запознах с дядо ти. Помни ми думите, Пола“ — бе казала Ема. И, както обикновено, се бе оказала права.

Все така усмихната, Пола обърна глава към прозореца. Между Лондон и Париж имаше един час разлика, сега наближаваше девет и вече се стъмваше.

Колата излизаше бързо от булевард „Дьо Курсел“, за да поеме по „Етоал“, без да намалява скоростта, и когато профуча със свистене около Триумфалната арка — този величав паметник на храбростта на един народ — Пола се сви на мястото си от страх. Не можеше да си представи как всички тези бързо движещи се автомобили, които сякаш участваха в миниатюрно рали за „Гран При“, ще останат здрави и читави, без да се сблъскат и без да предизвикат огромна катастрофа. Изглеждаше направо невероятно.

Но изведнъж колата се измъкна от уличното задръстване, от дрънчащите калници, от скърцащите гуми и от обезумелите клаксони и навлезе по „Шанз Елизе“; Пола радостно притаи дъх, както всеки път, щом видеше това бляскаво авеню.

Винаги когато пристигаше в Париж, си спомняше своето първо идване тук, както и всички останали посещения, и чувството, което изпитваше към това място, неизменно разцъфтяваше с нова сила. Спомени и носталгия се преплитаха в обичта й към Града на светлината, към любимия и град, към най-красивия град на света. Той бе свързан с миналото и с всички онези, които го бяха направили толкова скъп: баба й, майка й и баща й, а също брат й Филип, Теса и братовчедка й Емили, с които бяха прекарали толкова хубаво, когато идваха тук като деца.

И той бе свързан със спомените й от Париж; след малко щеше да го види и реши, че няма да проваля уикенда с тревоги за децата и угризения за това, че е променила плановете си, за да бъде с него вместо с тях. Няма да е честно, а и бездруго винаги е смятала, че разкаянията са безсмислени и водят до загуба на ценно време.

Бяха вече на „Рон-Поан“ и в далечината тя виждаше египетския обелиск, построен през царуването на Рамзес II и пренесен от Луксор, за да бъде положен сред осветения от всички страни огромен каменен правоъгълник, наречен „Плас дьо ла Конкорд“. Каква внушителна гледка… толкова вълнуваща, че бе останала завинаги запечатана в съзнанието й. Внезапно я прониза тръпка на задоволство, че пак е тук, и се зарадва, че бе казала на шофьора да следва по-дългия път за хотела.

Само няколко минути по-късно излязоха на „Плас вандом“ — тих, елегантен площад, обкръжен от сгради с идеални пропорции, построени през царуването на Луи XIV — и спряха пред хотел „Риц“, където Пола слезе, благодари на шофьора и го помоли да пренесе багажа.

Тя закрачи бързо през голямото, изискано фоайе, през безкрайната галерия, осветена от витрините на безброй магазини, към онази част на хотела, която излизаше на улица „Камбон“ и беше известна като cote Cambon, за разлика от другата, известна като cote Vendome, през която тя влезе. Когато стигна до едно по-малко фоайе, Пола взе асансьора за седмия етаж и тичешком по коридора стигна до апартамента. Като спря пред вратата, усети с цялото си същество колко е възбудена. Вратата бе леко отворена в очакване на нейното идване, тя влезе, затвори я безшумно и се облегна на нея, за да поеме дъх.

Той стоеше зад бюрото, без сако, с навити ръкави на бялата си риза, а тъмната вратовръзка бе разхлабена около врата му. Говореше по телефона и вдигна за поздрав загорялата си ръка, а лицето му светна от радост, като я видя. Изслуша внимателно какво му казваха по телефона, после тихо и бързо отговори, „Merci, Jean-Claude, cl demain“, и затвори.

И в същия миг двамата тръгнаха един срещу друг.

Като стигна до малката масичка в стил Луи XV, на която имаше кофичка с шампанско и две кристални чаши, Пола весело завъртя бутилката в леда и закачливо подхвърли:

— Беше сигурен, че ще дойда, нали?

— Разбира се — засмя се той. — Никой не може да ми устои.

— На всичко отгоре си и ужасно скромен.

Спряха сред стаята и застанаха лице в лице.

— За малко да не дойда… — побърза да каже тя. — Притеснявах се… притеснявах се за децата… те имат нужда от мен…

— Госпожо — отвърна той, — вашият съпруг също има нужда от вас — и я притегли в обятията си. Наведе се и я целуна силно, а тя отвърна на целувката му, притисна се към него и остана дълго вкопчена в прегръдката му.

— О, Шейн, твоя съм — въздъхна накрая тя, опряла глава на гърдите му.

— Да, знам, че си моя — отвърна той. С ликуваща усмивка я отдалечи от себе си, хвана я за раменете и я погледна в лицето. После бавно поклати глава. — Но ти винаги си заобиколена от хора — продължи той и в мелодичния му глас все още се долавяха ликуващи нотки. — От деца, роднини, секретарки и персонал и аз никога не мога да те имам за дълго или само за себе си. И затова рано тази сутрин, докато летях за Париж да се срещна с Жан-Клод, реших, че ще прекараме този уикенд заедно. Без обичайните усложнения. Ще останем малко насаме, преди да заминеш за Ню Йорк. Имаме право на това, не е ли така?

— Да, разбира се, че имаме — усмихна се някак унило Пола. — Докато пътувах насам от летището, си дадох дума да не споменавам за децата, а ето че съм тук само от няколко минути и вече…

Шейн нежно сложи ръка на устата й:

— Шшт! Знам колко много искаше да видиш децата, преди да заминеш, и ще ги видиш.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя и го погледна озадачено.

— Тази вечер и съботата принадлежат на нас, а в неделя сутринта Кевин ще ни отведе със самолета на Ривиерата, за да прекараме неделя и понеделник на вилата с децата. Ще отидеш в Ню Йорк един ден по-късно, това е всичко. В сряда вместо във вторник? Съгласна ли си?

— О, скъпи, да, разбира се! Чудесна идея, прекрасно е, че си помислил за това, че си помислил как да зарадваш и тях, и нас — възкликна тя.

— Те са и мои деца, нали знаеш — усмихна й се той.

— Но ти се оправяш с тях сам през последните две седмици и сигурно вече ти е дошло много.

— Това е вярно… но само в известен смисъл. От друга страна, те наистина чакат с нетърпение да те видят и не искам да останат разочаровани, нито пък ти да си мислиш, че съм отвратителен егоист. Затова съм готов да ти дам възможност и ти да ги видиш… в края на краищата няма да си при нас пет или шест седмици.

Пола го погледна с любов.

— Да, така е… — Тя замълча, поколеба се и после попита тихо, почти плахо: — Как е Патрик? Добре ли е той, Шейн? — Тъмните й вежди се свиха тревожно, а в ясните й сини очи легна сянката на мрачно предчувствие.

— Чувства се чудесно, Пола, много е весел и играе през цялото време — увери я Шейн. — Моля те, скъпа, не се тревожи толкова. — Хвана я за брадичката, обърна лицето й към себе си и добави: — Патрик се справя много добре, наистина се справя.

— Съжалявам, Шейн, знам, че много се безпокоя за него, но той е толкова малък и толкова стеснителен… и различен. А другите понякога са толкова буйни, винаги се страхувам да не пострада, когато смени обстановката…

Тя не довърши думите си, защото се боеше да изрече какво може да се случи на първородното им дете. Седемгодишният Патрик беше изоставащо, бавноразвиващо се дете и тя се тревожеше за него винаги, когато не беше пред зоркия й, грижовен поглед.

Шейн беше не по-малко грижовен към сина си, но постоянно напомняше на Пола, макар и твърде деликатно, че прекалено много се тревожи. Дълбоко в себе си тя знаеше, че Шейн е прав, и затова се стараеше да контролира страха си, да се отнася към Патрик така, сякаш е напълно нормален, като петгодишната му сестра Линет и дванайсетгодишните близнаци Лорн и Теса от брака й с Джим Феърли.

Шейн, който я наблюдаваше внимателно и разбираше сложните чувства, които тя изпитва към Патрик, започна с доверителна усмивка:

— Не съм ти казвал досега, но откакто сме на вилата, Линет се държи като истинска майка. Взела е под малкото си, но много любящо крило Патрик, докато теб те няма, и дори е възприела наставнически тон. А нали знаеш как се отнася Лорн към Патрик… той го обожава. Така че всичко е наред, скъпа, и… — Шейн прекъсна думите си, защото някой почука на вратата. Той извика „Entrez“, остави Пола и забърза към вратата, която вече се отваряше.

В стаята влезе добродушен на вид носач с чантата и малкия куфар на Пола. Шейн набързо се разпореди да занесе багажа в спалнята, каза му къде да го остави и му даде бакшиш.

Щом останаха отново сами, Шейн отиде до масичката и започна да маха станиола, с който бе обвита тапата на шампанското.

— Виж какво, стига вече сме говорили за децата — каза той. — Чувстват се прекрасно с Емили и Уинстън.

— Да, разбира се, скъпи.

Мислите на Пола се насочиха към най-малкото й дете, тя взе да се усмихва и очите й радостно се присвиха.

— Значи истинският характер на Линет най-сетне се прояви, така ли? Винаги съм подозирала, че тази наша дъщеря е наследила нещо от деспотичността на Ема, че у нея има нещо генералско.

Шейн отвори широко очи, направи отчаяна физиономия и впери поглед в тавана.

— Още един генерал в семейството! О, господи, мисля, че няма да мога да го понеса! Добре поне, че всичките ми жени, макар и деспотични, са толкова красиви. — И като й намигна, продължи: — Между другото, Емили ти изпраща най-сърдечни поздрави. Когато й се обадих рано тази вечер да й кажа, че съм те примамил да дойдеш в Париж и затова ще отидем на вилата в неделя, тя изпадна във възторг, че ще прекараме сами уикенда. Смята, че идеята ми е страхотна и че не трябва да се безпокоиш за нищо. Какво ще кажеш сега да пийнем по чаша от това прекрасно шампанско, преди да отидем да вечеряме?

— Чудесно, скъпи.

Още докато той се разплащаше с носача, Пола бе седнала на канапето, бе събула обувките си и сега с подвити крака, удобно облегната, го наблюдаваше.

Независимо дали се бяха разделили само преди четири или четиринайсет дни, тя винаги леко се сепваше, когато отново видеше Шейн, и оставаше като замаяна от физическото му присъствие. До голяма степен това се дължеше на притегателната сила на личността му, на необикновения му чар, както и на ръста, телосложението му и хубавото му мургаво лице. Преди шестнайсет години на двайсет и четвъртия му рожден ден Ема Харт каза, че Шейн О’Нийл е неудържимо привлекателен мъж, и това сякаш бе още по-вярно днес. Той беше най-привлекателният мъж.

Шейн навърши четирийсет години през юни тази година и не само изглеждаше, но и беше в разцвета на силите си. Беше силен физически, имаше широк гръб и мощни рамене, бе запазил фигурата си стройна и елегантна, а след прекараните с децата дни на слънце бе получил хубав тен. Сега слепоочията му бяха леко посивели, но колкото и да бе странно, това не го състаряваше. Напротив, на фона на бронзовия загар посивелите коси сякаш подчертаваха младостта на силното му, мъжествено лице. А за разлика от косата, в мустаците му нямаше нито един сив косъм, бяха както винаги смолисточерни.

Познавам го цял живот и това невероятно чувство, което изпитвам към него, си остава все същото, каза си Пола, продължавайки безмълвно да го наблюдава. Той е единственият мъж, когото някога съм обичала. Единственият мъж, когото ще желая… до края на живота си… моят съпруг, моят любим, моят най-близък приятел.

— Ей. Дългокрачко — извика той, прекосявайки стаята и обръщайки се към нея с прякора, който й беше измислил като дете. — Къде блуждаеш? — Подаде й чашата с шампанско, седна на канапето до нея и я изгледа насмешливо.

— Размечтах се — каза тя и протегна чашата си към него. Той се наведе към нея и впи очи в лицето й.

— Ема щеше да одобри идеята за този наш уикенд… тя беше заклета романтичка също като мене.

— Да, точно така.

— Мислех си днес за нея по съвсем естествени причини — продължи Шейн — и изведнъж се изумих колко бързо е минало времето, откакто тя умря. Сякаш беше вчера, когато ни командваше всичките…

— Аз си мислих съвсем същото тази сутрин, докато отивах на гробището!

Очите им се срещнаха. Те размениха погледи и разбиращо се усмихнаха. Често се случваше да мислят едно и също, когато са разделени или са заедно, или единият внезапно да сподели чувство, което другият точно се кани да изрази гласно.

Като дете Пола вярваше, че Шейн има способността да чете мислите й и да отгатва намеренията й. И продължаваше да вярва в това. Но вече не се изненадваше; сега бяха прекалено свързани един с друг, тя приемаше близостта им като нещо дадено и смяташе, че е съвсем естествено да са настроени на една и съща вълна.

Без да откъсва поглед от него, със сдържано вълнение тя каза:

— Изглежда невероятно, че през ноември ще се навършат десет години, откакто сме женени, нали?

— Да… — Той вдигна ръка и леко докосна бузата й. — Но е така и всеки ден, през който съм бил твой съпруг, е бил изпълнен със смисъл, затова не бих се отказал от нито един ден, дори от най-лошия. По-добре с теб, независимо от обстоятелствата, отколкото без теб.

— Да, и аз чувствам същото — погледна го тя с очи пълни с дълбока и трайна обич.

Шейн отвърна на предания й поглед — изражението на блестящите му черни очи бе в пълна хармония с нейното. Между тях настъпи мълчание.

Споделено, разбираемо мълчание, тиха интерлюдия, на която те често се наслаждаваха, когато не бяха нужни думи, за да предадат чувствата си.

Пола се облегна, отпи от шампанското и внезапно се замисли какво би било, ако него го нямаше — ужасена, тя усети как стомахът й се сви. Шейн бе този, който истински осмисляше съществуването й. Той беше същността на живота й, нейна опора, винаги готов да застане до нея, както и тя до него. Пола се радваше, че е осигурил този уикенд, за да бъдат заедно поне малко, преди тя да замине по работа за Щатите и Австралия. Усмихна се сама на себе си, като си помисли колко ловко и гениално е запланувал всичко, и още повече му се възхити.

Шейн, който я наблюдаваше, видя, че напрежението от изминалия ден бавно се отдръпва от лицето й, и душата му се успокои. Той никога не се намесваше. Тя беше като Ема. Ако започнеше да негодува срещу изтощителния й стил на работа, думите му щяха да отидат на вятъра, а тя щеше само да се подразни.

Той отпусна едрото си тяло в синьото кадифено канапе стил Луи XVI и се намести удобно, за да се наслади на питието; най-сетне можеше да се разтовари за първи път, откакто бе тръгнал от вилата тази сутрин. От мига, в който слезе от самолета на фирмата, до пристигането на Пола в хотела, беше ангажиран с Жан-Клод Соасон, директор на „О’Нийл хотел интърнешънъл“ във франция. Но нямаше никакво намерение да отделя повече време на бизнеса тази вечер, нито пък утре и точно заради това не бяха отседнали в собствения му хотел в Париж. Винаги когато искаше Пола да бъде само негова, да прекара известно време насаме с нея, запазваше един луксозен апартамент в „Риц“, където знаеше, че никой няма да ги безпокои.

И сега, също както бе направила Пола преди малко, той се замисли и си представи предстоящите трийсет и шест часа и радостта, която щяха да изпитат за това, че са заедно и съвсем сами.

 

 

Между тях двамата съществуваше много особена връзка.

Тя съществуваше открай време, откакто бяха деца, изразяваше се в тяхното духовно единение, в близостта им, във взаимната им обвързаност — онова, което бе започнало в детството им, бе разцъфтяло със сексуалното им привличане като зрели хора.

Известно време, докато траеше катастрофалният брак на Пола с Джим Феърли, Шейн бе скаран с нея, но връзката между двамата в действителност никога не бе прекъсвала. Когато възобновиха приятелството си, а след това най-сетне станаха любовници, те бяха потресени от мощната сила на физическата страст, която изпитваха един към друг. И тогава разбраха колко хубаво е това, осъзнаха, че е било предопределено да бъдат заедно по този начин, и за първи път през живота си се почувстваха цялостни и завършени личности.

Шейн си даде сметка, че безбройните му връзки с други жени не представляваха нищо и че без Пола животът му ще бъде безсмислен; Пола най-сетне се убеди, че Шейн е единственият мъж, когото обича, разбра, че бракът й с Джим е бил лишен от съдържание и любов, и призна, че подхранването на тази лъжа е равнозначно на убийство. Прие, че трябва да сложи край на брака си, ако иска да спаси живота си — да запази самоуважението и разсъдъка си.

Макар да бе подготвена, че Джим ще се противопостави, Пола остана смаяна от неговите нападки и от отмъстителния начин, по който той взе да се държи, щом разбра, че тя иска развод. Двамата поведоха битка, кръстосаха шпаги и стигнаха до безизходно положение.

По време на една от най-тежките кризи Джим замина за Шамони, за да прекара зимната ваканция с нейните родители в наетата от тях вила. Пола побесня, че той отива да кара ски в толкова съдбоносен момент от живота им. И тогава една лавина, спуснала се от Монблан, го смаза, покосявайки цялото им семейство; вече нямаше нужда да се развежда, тъй като изведнъж се оказа вдовица на двайсет и шест години. Смъртта на Джим легна като сянка между Пола и Шейн и тя, разкъсвана от чувството за дълбока и ужасна вина, се раздели с Шейн. Но в края на краищата успя да се съвземе. Върна се при Шейн, каза му, че иска да бъде с него до края на живота си, и двамата веднага се сдобриха, защото Шейн О’Нийл никога не бе преставал да я обича.

Два месеца по-късно в присъствието на свидетелите Емили и Уинстън Харт те сключиха брак в Какстън Хол в Лондон. Тогава проумяха до най-скритите кътчета на душата си, че са осъществили онова, което съдбата им е била предопределила.

Старинният позлатен часовник върху бялата мраморна камина отмери високо половин час.

Пола и Шейн сепнато погледнаха часовника.

— Мили боже, вече е девет и половина, а аз съм запазил маса в „Еспадон“ за десет без четвърт. Можеш ли да се приготвиш за петнайсет минути, скъпа?

— Да, разбира се — отвърна Пола, остави чашата си и се протегна, прикривайки с ръка прозявката си.

Шейн я изгледа внимателно и се намръщи.

— Ти си ужасно уморена — каза загрижено той. — Не е разумно да слизаме в ресторанта. Трябва да си вземеш една гореща вана, моето момиче, и то веднага. Тази вечер ще поръчаме да ни донесат сандвичи в стаята.

— Не ставай глупав, нищо ми няма — започна Пола и спря, за да потисне следващата прозявка. — Но наистина имах много дълъг ден — призна тя. — Може би си прав, че е по-добре да вечеряме тук, в апартамента.

— Знам, че съм прав.

Докато изричаше тези думи. Шейн стана, пресегна се, хвана я за ръцете и я изправи на крака. Прегърна я през раменете и я поведе към спалнята.

— Трябваше да прекъсна уикенда на Кевин и да го изпратя да те вземе със самолета.

— Добре, че не си го направил! — извика Пола и го погледна укорително. Тя обичаше Кевин Риърдън и съзнаваше, че заради привързаността си към тях пилотът често пренебрегва личния си живот. — От седмици наред Кевин очаква с нетърпение рождения ден на приятелката си утре вечер. Освен това добре си изпълни куриерската роля, нали така? Нали той е предал бележката ти тази сутрин в магазина?

— Да, той — засмя се Шейн и продължи да я побутва към спалнята. — Хайде, съблечи се, вземи си гореща вана и докато си почиваш, аз ще поръчам вечерята. Какво ти се яде?

— О, каквото ти искаш… оставям на теб, скъпи.

— Можем да си направим пикник… с някои от твоите любими неща за ядене? И с още една бутилка шампанско.

— Ако пийна още малко, направо ще припадна — засмя се весело Пола.

— Позволено ти е — бързо отвърна Шейн. — Съпругът ти е тук и ще се погрижи за теб.

— Вярно. При това такъв специален съпруг. — Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата.

Шейн я обгърна с ръце и я притисна силно в прегръдките си, целуна тъмната й коса, после рязко я пусна и отстъпи назад.

— По-добре да внимавам и да отида да поръчам вечерята, защото иначе не се знае какво може да бе случи. В края на краищата цели две седмици съм бил лишен от теб и няма да крия, че ми липсваше до полуда, любов моя…

— О, Шейн, скъпи — тихо откликна тя. — Да… знам какво искаш да кажеш…

Интонацията на гласа и копнежът, който внезапно се изписа на лицето й, го накараха мигновено да пристъпи към нея. Тя протегна ръка. Той я пое.

Сплетоха пръсти и протегнаха ръце за прегръдка. Той наведе лице към нея, търсейки устните й, и усети как бузите й внезапно пламнаха; знаеше, че тя винаги го желае толкова силно, колкото и той я желае, и при тази възбуждаща мисъл сърцето му неравномерно заби. Целувката им бе продължителна и страстно обещаваща — езикът му се плъзна по устата й, тя му отвърна със същото; и когато отлепиха устни, двамата преживяха усещането за най-дълбока интимност.

Пола изведнъж се разтрепери в прегръдките му и двамата се олюляха като пияни — пияни от любов; тръгнаха към леглото, залитайки. Все още прегърнати.

Шейн я разсъблече.

Тя легна и го зачака, без да отмести нито за миг очи от лицето му, докато той си сваляше ризата и панталоните. Наблюдавайки го напрегнато, Пола едва успяваше да се сдържа — толкова силно го желаеше, а когато видя колко възбуден е той, усети как по гърба й полазиха тръпки.

Шейн се взря във виолетовите й очи, станали мастиленочерни от копнеж по него, и изпита толкова бурно желание, че сърцето му сякаш щеше да изскочи. Когато легна до Пола, се почувства упоен и замаян. Подпря се на лакът, надвеси се над нея и я погледна в лицето.

Тя вдигна очи към него.

Погледите им се срещнаха в продължителен миг на дълбока и благоговееща взаимност; после той докосна бузата й с два пръста — върховете им се плъзнаха по веждите й, по клепките й, по носа и стигнаха до устните й; бавно ги очертаха и ги разтвориха, за да докоснат езика й. Тя ги засмука и при този неин сладострастен жест пламъкът, който го изгаряше, лумна с нова сила. Шейн веднага притисна устни в нейните. Притисна ги силно и настойчиво, зъбите им изскърцаха, той продължи да я целува с нарастваща страст. Пръстите му се спуснаха към удължената линия на прекрасната й шия. Но не спряха там, а продължиха надолу, милвайки разкошните й гърди, докосвайки леко стегнатия корем, докато накрая се плъзнаха между бедрата й.

Шейн започна да я гали нежно, отмаляло, толкова бавно и ласкаво, сякаш почти не я докосваше. Но усети кадифената мекота на плътта и продължи да я милва, докато върховете на пръстите му се притиснаха в онази безценна част на тялото й, където бе съсредоточена нейната женственост.

Пола мигновено се извърна, прилепяйки тялото си към него, протегна красивата си ръка и започна да го гали със същата нежност. Но когато ръката й внезапно забърза, той усети как възбудата му нараства, как кръвта му пулсира при всяко нейно докосване и потисна напиращия в гърлото му вик. Хвана здраво китката й, усмири ръката й и притисна още по-силно върховете на пръстите си — тялото до него се изопна от възбуда. Пръстите му продължиха да притискат и когато се плъзнаха дълбоко в кадифените гънки, той чу сподавения й вик.

Надвеси се над атлазено гладките й гърди, изправени и тръпнещи, и опита с уста твърдите зърна, първо едното, после другото. Под опитните му пръсти и любящата му уста тялото й започна бавно да се олюлява, тя въздъхна, промълви тихо името му веднъж и още веднъж. Протегна отново ръце към него, зарови пръсти в гъстата му коса, после рязко го сграбчи за широките рамене, преливаща от възбуда.

Пола изпъна тяло и задиша учестено. Заля я вълна от приятна топлина. Той я докосваше все по-бързо, по-осезателно, по-страстно и тя извика възбудено:

— Шейн, о, Шейн, ти си моят любим съпруг, толкова много те обичам!

Заровил глава в шията й, с глас, пресипнал от желание, той изрече:

— Ти си моята истинска любов, Пола, моята единствена истинска любов. Отдай ми се, скъпа, и аз ще те взема.

Тя пое дъх, впи още по-силно пръсти в раменете му и отвърна:

— Да, о, да.

Тя се разтвори като екзотично цвете, което разлиства меките си пухкави листенца, мълвейки името му и потръпвайки. Шейн имаше чувството, че ще се възпламени, повече не можеше да се сдържа и бързо я облада, изгарящ от същия пламък, който разпалваше и нея.

Цялата му въздържаност рухна, тя също вече не можеше да се владее. С всичка сила го притисна в прегръдките си и го задържа към себе си. Той провря ръце под тялото й и го повдигна, телата им прилепнаха, сляха се в едно цяло.

И докато проникваше все по-дълбоко, докато потъна изцяло в нея и в радостта от нея, Шейн изведнъж си помисли: Искам тази нощ тя да забременее, искам още едно дете.

При тази толкова неочаквана мисъл тръпки разтърсиха тялото му, той бурно се устреми към нея, а в нея лумна неукротим пламък, изгарящ като неговата страст, и двамата бързо влязоха в собствения си ритъм, както ставаше през всичките години на брака им. Но за Шейн тази нощ бе както първия път, когато се любиха, и за миг сякаш годините се стопиха. Той беше пак в Кънектикът и я любеше, както бе копнял да я люби през всичките години, докато тя бе омъжена за друг, и я обичаше, както никога не бе обичал друга жена, както само той и тя можеха да се обичат.

И в този миг Шейн се устреми нагоре… към светлината… светлината го обгръщаше… Пола беше в центъра на светлината… чакаше го… неговата любима от детските му мечти. Сега тя беше негова. Нищо и никой не можеше вече да ги раздели. Бяха заедно завинаги, до края на живота си. Той се чувстваше безплътен… извисяваше се все по-високо и по-високо… издигаше се сред безкрайната светлина… носеше се сред безкрайността. Заедно с нея, обгърнал света с ръце, повтаряйки името й, както тя повтаряше неговото.

И двамата заедно се носеха на вълните на щастието сред златиста трептяща светлина… тя ги заслепи… накрая отвориха очи… и настъпи блажен покой.

 

 

Шейн внезапно се събуди.

Обърна глава към часовника на нощното шкафче. В полумрака видя, че наближава пет.

Пола спеше безшумно до него.

Той се повдигна на лакът, надвеси се над нея, докосна лицето й нежно, но много леко, за да не я събуди от дълбокия сън, и вдигна кичур коса от очите й. После отново легна, изтегна се по гръб и затвори очи, но скоро разбра, че няма да може да заспи толкова лесно, колкото си представяше. Изведнъж се разсъни. Бе спал дълбоко последните няколко часа, както всеки път, когато беше с Пола, сякаш с нея се чувстваше по-доволен и по-спокоен. И естествено беше да се чувства така.

Той се обърна настрани и изви като дъга тялото си около нейното тяло. Пола беше целият му живот и сега, докато лежеше до нея в мрака и мълчаливо я обожаваше, той се запита дали тя ще забременее. Преди седмици бяха решили, че тя няма да взема хапчета.

Той се молеше тази нощ любовта му да разцъфти в едно дете… истинско дете на любовта, заченато в страст и духовно единение. И потисна въздишката си, замисляйки се за Патрик. Обичаше момченцето с дълбока нежност и загриженост, но тъгуваше, че първородното им дете не е нормално. Не искаше Пола да знае за тези негови чувства, защото се боеше, че това ще засили мъката й. Не беше лесно да ги потиска, но все пак успяваше да прикрие страданието си пред нея.

Шейн инстинктивно вдигна дясната си ръка, прегърна Пола, притегли я към себе си и зарови лице в уханната й коса, преизпълнен от любов.

Затвори очи и се унесе. Да, помисли си той, сега е моментът да имаме дете. И докато заспиваше, се запита дали това не е била истинската причина, поради която накара Пола да дойде в Париж.