Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (41)

40.

— Опитах се да му се обадя и да му кажа да не идваш, Емили — обясни Пола на братовчедката си, която влезе забързано в кабинета й в къщата на „Белгрейв Скуеър“. — Но се оказа, че съм закъсняла. Икономката ти каза, че току-що си тръгнала.

Емили спря по средата на стария, скъп килим. Присви очи срещу Пола, която седеше на канапето, огряна от септемврийското слънце.

— Не искаш ли да дойда с теб до летището?

Пола разочарована поклати глава.

— Току-що говорих с Шейн. Той не иска да отивам в Сидни. Затова отмених пътуването.

— Но защо не иска да отидеш при него? — изуми се Емили. — Нали онзи ден каза, че веднага се съгласил, дори настоявал да идеш.

— Така беше и аз лично смятам, че в такъв момент трябва да съм при него, но сега казва, че може да се справи сам, и твърди, че е преживял шока от пожара. Така или иначе, мисли, че аз трябва да съм тук с децата. Нали знаеш, че никой не може да му избие от главата убеждението, че един от двама ни трябва да стои при децата.

— Уинстън е същият. Но и ние сме такива — каза Емили и изгледа внимателно Пола. — Да не забравяме как баба ни повтаряше, че трябва да сме отговорни родители. Разправяше, че когато имаме деца, трябва да поставяме на първо място техните интереси и да се съобразяваме преди всичко с техните нужди. Всъщност беше непреклонна по този въпрос, най-вероятно, защото тя самата често е пренебрегвала собствените си деца.

— Емили! Как може да говориш така!

— Но това е вярно. И баба сама го е казвала. Толкова заета е била да създаде империята си, че често децата й са оставали на втори план. С изключение на майка ти. Леля Дейзи е имала късмет. Сигурно защото баба вече е била успяла в живота, преди тя да се роди.

Пола не можа да не се засмее и каза:

— Да, права си, както обикновено, Емили. — После дълбоко въздъхна. — Колкото и да ми се иска да отида при Шейн, ще трябва да се съобразя с неговото решение. — Тя горчиво се усмихна и добави: — все пак съжалявам, че ме хвана по телефона тази сутрин. Разбираш ли, мисля, че той наистина има нужда от мен поне за морална подкрепа, въпреки че така говори.

— Защо тогава просто не отидеш — предложи Емили.

— О, Пухчо, много добре знаеш защо! — засмя се глухо Пола. — Шейн ще побеснее, знаеш как обича да командва и да се налага. Отиването ми там ще бъде съвсем безполезно.

— Сигурно най-добре е да направиш, както ти казва — съгласи се Емили, която имаше представа колко труден е понякога Шейн. Седна на стола срещу Пола и видя, че на старинната джорджианска масичка е сервирана закуска за двама. — Колко хубаво, че си предвидила чаша и за мен — усмихна се тя на братовчедка си. Докато си наливаше чай, тя замислено оглеждаше кошничката със съблазнителни кифлички. — Ти сигурно няма да си хапнеш?

— Не, май че съм напълняла през миналата седмица. Но и ти не трябва да ядеш — предупреди я Пола.

— Знам, че не трябва — отвърна Емили и в същия момент протегна ръка към кошничката. Докато дъвчеше, се замисли за нещо. Като отпи от чая, тя се облегна на стола и бавно каза: — Виж какво, Пола, може би Уинстън трябва да отиде в Сидни. Ще прави компания на Шейн, а освен това съм сигурна, че може да му бъде в помощ за най-различни неща. Той заминава следобед за Торонто и довечера ще бъде в Ню Йорк. Вместо да отиде в Рочестър да разглежда онази печатница, може да отиде със самолет до Лос Анджелис и оттам да продължи за Сидни с нощния полет, за който ти все мечтаеш. Веднага ще му се обадя.

— Сега в Канада е четири часът през нощта.

— Че какво от това! Въпросът е спешен.

— Не, не е, Емили, вече не е спешен. Освен това мисля, че Уинстън не бива да ходи. Шейн ще се справи, той има много силен характер. Просто беше потресен от пожара. Всеки на негово място би реагирал по този начин. Беше съкрушен, че загинаха толкова хора, а много други бяха ранени. Всеки път, като се обаждаше, това повтаряше, а знаеш, че откакто избухна пожарът, не минава ден да не говорим по телефона. Мисля, че няколко дни е бил в депресия, поне останах с такова впечатление от това, което ми разправи мама. Но вече е излязъл от това състояние — познавам по гласа му. Както ти казах, предпочитам да отида и да съм с него, но трябва да постъпя така, както той смята, че е най-добре.

— Да — отговори бавно Емили и добави: — Той, разбира се, има много силен характер — за това си права. Никой не може да се справи по-добре от Шейн.

— Знам, че ще се справи, Пухчо. И не забравяй, че не е сам. Там са майка ми, Джейсън и Филип, разбира се.

— Филип по-добре ли е вече? — попита Емили.

— Да, за щастие. Шейн ми каза, че Филип отишъл у майка ми онзи ден и най-сетне взел детето.

— Слава богу! Трябва да си призная, че бях започнала да се тревожа. Представях си как леля Дейзи и Джейсън ще трябва да отгледат Фиона! И то на тяхната възраст!

При тези думи Пола леко се усмихна и каза:

— Шейн смята, че пагубният пожар с всички последици е извадил Филип от състоянието му и го е върнал в действителността.

— Сигурна съм, че е прав. Шейн разбира много добре човешката психика и знае механизмите й. — Тя тъжно поклати глава. — Горката Мади… да умре от такова нещо, и то толкова неочаквано. Още ми е трудно да го приема.

— Разбирам те. — Пола замълча й се замисли за Мади. Чувстваше тъпа болка в сърцето заради снаха си. Страдаше много за нея и скръбта й още не бе стихнала. Понякога, дори когато беше на работа, очите й се наливаха със сълзи и трябваше да се извини пред хората, да остане за малко сама, за да възвърне спокойствието си. Мади беше необикновена жена и бе оставила дълбоки следи в живота на всички тях.

Пола се намести на възглавниците и се загледа пред себе си. Сякаш се бе озовала някъде далече.

Емили я наблюдаваше, без да каже нещо, защото не искаше да се намесва точно в този момент. Знаеше, че Пола мисли за Мадилана, чиято смърт я бе ужасила и дълбоко разстроила. Най-неочаквано я чу да прошепва с необичайно мрачен глас:

— Започвам да си мисля, че това семейство е прокълнато.

Стресната от сериозния й глас, Емили се изправи на стола си и изумено я погледна.

— Пола! Как може да си толкова суеверна! Какви са тези келтски настроения… да не би Шейн да е влял ирландска кръв и в твоите жили!

— Помисли си само за изминалата година, Емили. Някой изрови онази стара история в Ирландия, която доведе до смъртта на управителя. За Антъни и Сали беше толкова мъчително да преживеят отново смъртта на Мин, а Антъни се терзае, че той е причината Майкъл Ламон да получи удар.

— За Майкъл Ламон беше много по-добре да получи удар и да умре, отколкото да се изправи в съда за обвинение в убийство.

— Боже мой, Емили! Понякога говориш такива неща, че дъхът ми секва.

— Но това е истина и аз не съм лицемерка.

— Знам, но си толкова пряма, че…

— Като баба.

— Да, като баба — съгласи се Пола. Замълча малко и после тихо продължи: — После дойде неизлечимата болест на Санди, злополуката по време на лов, след това Мади получи мозъчен кръвоизлив и умря, а миналата седмица „Сидни О’Нийл“ изгоря. Това не е ли достатъчно човек да си помисли, че над семейството тегне някакво проклятие. Ами я си припомни ужасните неща, които са се случвали на баба цял живот. Ами лавината, в която загинаха татко. Джим и Маги? А какво ще кажеш за моя Патрик, който изостава в развитието си. — Пола изгледа продължително Емили. — Все едно, че сме наказани за нещо.

Тъй като не искаше да подхранва у Пола тези внезапно породили се мрачни мисли, Емили пренебрежително възкликна:

— Уф! Не вярвам на такива работи! Ние сме голям род с много клонове, като Кенеди. На всички хора им се случват какви ли не ужасни неща, но когато са повече, какъвто е нашият случай, нещастията изглеждат много повече, отколкото в малките семейства. Въпреки всичко аз смятам, че ние имаме късмет… и то за безброй много неща.

— Вярно, че жънем замайващи успехи и сме много богати, но и трагедиите, които сме преживели, никак не са малко.

— И още има да преживяваме.

— Боже мой, Емили, ти, вместо да ме успокоиш, само засилваш опасенията ми.

— О, съжалявам, скъпа, нямах такова намерение, нито пък се опитвам да омаловажа ужасните неща, които се случиха неотдавна в Австралия. Но няма да се поддам на суеверия и затова съм изненадана от теб. Прокълнати — глупости! — Емили се засмя и поклати глава, сякаш й бе много весело. — Едно само мога да ти кажа: ако баба ни беше жива, голям смях щеше да падне.

— Какво искаш да кажеш?

— Щеше да ти се присмее. Често казваше, че човек сам си пише сценария на живота и живее живота, който сам си е създал, и че единствено той е отговорен за всичко, което му се случва.

— Изобщо не си спомням да е казвала такова нещо. — Пола намръщено изгледа Емили. Погледът й издаваше недоумение. — Сигурна ли си, че това са думи на баба?

— О, да.

Пола кимна и заговори за нещо друго.

Но по-късно същата вечер тя си припомни тези думи и изпитвайки някакво мрачно предчувствие, осъзна колко много истина съдържат те.

 

 

Пола прекара останалата част от сутринта и почти целия следобед в магазина на Найтсбридж.

Още преди да влезе в кабинета си малко след три и половина, телефонът зазвъня. Тя забърза към бюрото, пресегна се и вдигна слушалката, очаквайки да чуе гласа на Шейн. Разликата във времето между Сидни и Лондон беше десет часа и той често й се обаждаше, преди да си легне.

Затова, като притисна слушалката към ухото си, заобикаляйки бюрото, тя каза с бодър, радостен глас:

— Пола О’Нийл.

— Чарлс Роситър се обажда, Пола.

— Здравей, Чарлс! Как си? — Тя изпита разочарование, но се постара гласът й да не го издаде.

— Ами… добре съм, благодаря.

— Значи са ти предали съобщението ми?

— Какво съобщение? — попита разсеяно и някак нетърпеливо той.

— Обадих се тази сутрин да ти кажа, че в крайна сметка няма да замина за Сидни. Така че ще можем да обядваме в петък, както се бяхме уговорили.

— О, да, разбира се, че ми предадоха…

Последва внезапно мълчание и тя долови известно колебание от страна на банкера си.

— Значи затова се обаждаш, така ли? Да потвърдиш уговорката? — попита Пола.

— Не, не е за това.

Тя си даде сметка, че гласът му звучи странно, и попита:

— Някакви проблеми ли има, Чарлс?

— Страхувам се, че да.

— Но аз смятах, че новите документи са в ред и че…

— Не става дума за обичайните ни банкови взаимоотношения, Пола — прекъсна я Чарлс. — Възникна нещо много спешно. Мисля, че трябва да дойдеш в банката следобед. Да кажем в пет часа.

— Защо, Чарлс? Какво има? Говориш много тайнствено.

— Днес следобед по телефона ми се обади сър Логан Къртис. Сигурен съм, че си чувала за него и за кантората на Блер, Къртис, Съмърсет и Ломакс.

— Разбира се. Много престижна адвокатска кантора, а сър Логан е един от най-видните юристи в страната.

— Точно така. Сър Логан поиска да уредим тази среща днес. Тук при мен в банката. Иска ти да присъстваш.

— Защо? — изненада се Пола.

— Оказва се, че той представлява братовчед ти Джонатан Ейнзли, който е дошъл в Лондон от Хонконг, където живее от десет-дванайсет години. Според сър Логан Ейнзли е този, който иска да се уреди среща с нас. За да обсъди с теб някакъв общ бизнес.

Пола така се сепна, че за малко не изпусна слушалката. За миг остана безмълвна и след това извика:

— Нямам никакъв общ бизнес с Джонатан Ейнзли! И ти много добре знаеш, Чарлс. От години си мой банкер. Братовчед ми, разбира се, получава дивиденти от „Харт ентърпрайз“, но това е единствената му връзка със семейството. И с нашия бизнес.

— Не и според сър Логан.

— Но ти нали знаеш как стоят нещата! — извика тя и гласът й прозвуча рязко. — Сър Логан е погрешно осведомен.

— Не ми се вярва.

— За бога, Чарлс, какво искаш да кажеш? — Тя ужасена седна на стола.

— Виж какво, Пола, наистина предпочитам да не обсъждаме повече този въпрос по телефона. Разговорът е от конфиденциален характер и освен това излязох от годишното събрание на управителния съвет, за да ти се обадя, след като реших да удовлетворя молбата на сър Логан да се срещнем. Нямам никакво време. Трябва веднага да се върна в заседателната зала. Но ще ти кажа само, че е наложително да присъстваш.

— Просто не разбирам.

— Независимо какво иска Джонатан Ейнзли от теб, по всичко личи, че то може да засегне нашата банка и другите банки в града, с които работиш, както и магазините „Харт“.

— Много съм озадачена! Трябва да ми обясниш по-подробно!

— Страхувам се, че не мога, Пола — възрази сър Чарлс, стараейки се да не повишава тон. — Не си мисли, че ти отговарям уклончиво. Повярвай ми, не е така. Сър Логан ме осведоми най-общо как стоят нещата. И той не искаше да води продължителен телефонен разговор по конфиденциални въпроси. Но подчерта, че става дума за нещо, което засяга всички нас. Затова се съгласих да се видим. Положението изглежда критично. Нещо повече, мисля, че твоето присъствие ще бъде решаващо.

— Ще дойда, Чарлс. В пет часа.

— Добре. Още нещо… трябва да те предупредя, Пола, че Джонатан Ейнзли също ще присъства на срещата.

— Разбирам — отвърна мрачно тя.

След като каза „довиждане“ и затвори телефона, Пола се облегна на стола и притисна с пръсти очите си. Беше толкова зашеметена, че й трябваха няколко минути, за да стихне хаосът в главата й и да започне отново да разсъждава.

Насочи всичките си мисли към братовчед си. Джонатан Ейнзли, каза си тя. Защо е дошъл? Какво иска? Не можеше да си отговори на тези въпроси. Но си спомни заплахата, която той бе отправил към нея преди години, и изтръпна от ужас.