Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (22)

21.

Хонконг беше целият в блясък. В него се преплитаха цветове, светлини, движения и шумове.

От мига, в който частният самолет на Джейсън Рикардс изтрещя по пистата на летище Кай Так преди пет дни и Пола слезе от него, очарованието на британската колония изцяло я завладя.

Не бе идвала тук от четиринайсет години и бе забравила как изглежда Хонконг. Той въздействаше непреодолимо…

Външно й напомняше за Манхатън с извисяващите се небостъргачи, с търговските центрове с климатични инсталации, с бутиците, банките и фирмите, с изисканите ресторанти и елегантни хотели. И въпреки това Хонконг имаше свой собствен ритъм, бърз, пулсиращ, преливащ от оживление и шум.

Навсякъде около себе си Пола усещаше движение. Където и да се обърнеше, нямаше покой. Големи реактивни самолети излитаха в мъглявото синьо небе над Виктория Пийк; ветроходки и сампани, яхти и плоскодънни (китайски) лодки, корабчета на подводни крила и фериботи браздяха водите на оживеното пристанище около Сентръл и Коулун; автомобили, трамваи, автобуси и рикши се разминаваха по улиците; навсякъде гъмжеше от хора, които се блъскаха, всички забързани по своята си работа. Градът беше пренаселен. Всяко свободно кътче на суша и във водата струваше скъпо, наоколо кипеше живот, шумът беше оглушителен и Пола започна леко да се уморява от всичко това.

Пълната противоположност, която представляваха красивите малки долини, сякаш притихнали в мир и покой, силно я изненада… тихите хълмове на Новите територии, земеделски район между Коулун и Китай… храмовете и светилищата… дори онова място край Стар Фери Пиър, където всяка сутрин група китайци извършваха бавните, съзерцателни движения на тай чи.

Това, което остави най-дълбоко впечатление у Пола и силно я порази, бяха многобройните контрасти.

Никъде другаде по света безмерните богатства и жестоката бедност не съжителстваха толкова близко, никъде другаде изумителната красота не се докосваше така до отвратителната мизерия. Живот, богат на лукс и разкош, опасно се противопоставяше на живот, обречен на падение. Благородни, стари фамилии живееха в непосредствена близост с отчаяни бежанци. Хонконг, британско владение повече от сто и четирийсет години, богато на колониални традиции, беше център на стари пари и на тайпани, на ново натрупани богатства, на главоломни успехи и умопомрачително доходни предприятия. Славеше се и с най-високия процент самоубийства в света.

Пола беше пленена от Хонконг и съзнаваше изключителната притегателна сила, която това място оказваше върху своите жители и върху туристите.

До пристигането на Пола Емили живееше в „Тсимшатсуи“ на полуостров Коулун. Когато идваше тук по служба, тя неизменно отсядаше в този хотел. Беше удобен заради търговските сделки с Китай, тъй като оттук имаше пряк достъп до фабриките, произвеждащи най-различни стоки, които тя купуваше за „Дженерал ритейл трейдинг“. Вечерта, когато Пола пристигна със самолета на „Рикардс интърнешънъл“, придружена от Дон Меткалф, Емили се премести „откъм страната на Хонконг“. Настани се в просторен, красив апартамент на прочутия хотел „Мандарин“ в сърцето на Централния район.

— Свършила съм всичката служебна работа, а този хотел е много по-удобен за целта, която сме си поставили — обясни Емили на Пола, която току-що бе пристигнала. — Това е търговският център на Азия и освен това смятам, че е много по-интересно да отседнеш на самия остров Хонконг.

— Както кажеш, Емили. Ти решаваш — съгласи се Пола.

Програмата, която Емили бе съставила, не предвиждаше нито минутка отдих. Независимо от това Пола прие ентусиазирано всички предложения и с огромна енергия се впусна в екскурзии, пазарувания, посещения на ресторанти и други елегантни хотели, да не говорим за обиколката из нощните заведения на ванчай.

Първата вечер Емили я заведе на вечеря в „Гади“. Това беше най-изисканият европейски ресторант в Хонконг, а Ролф Хайнигер, прочутият оберкелнер, заслужил репутацията си с познанията, които имаше, и внимателното обслужване, което осигуряваше, им предложи най-отбрани ястия и най-прекрасни вина.

На другата сутрин излязоха да се разходят и да пазаруват в любимите на Емили бутици, магазини, пазари и галерии.

— Не забравяй, че съм вряла и кипяла в тези места — призна тя усмихната на Пола. — Довери ми се и ще видиш колко изгодни покупки ще направиш. Добро качество на сносни цени.

— О, изцяло ти се доверявам, Емили — разсмя се Пола и възкликна: — Ти още от дете имаш набито око. Мисля, че точно заради това баба ти остави да ръководиш „Дженерал ритейл трейдинг“.

В продължение на няколко трескави дни те купиха всички по-важни подаръци, дребни изненади за Коледа и подаръци, които щяха да сложат под елхата. Закупиха перли, бижута от нефрит, копчета за ръкавели за мъжете в семейството, коприни и брокати, китайски вечерни жакети и кимона, мънистени официални чантички, оригинални дървени играчки, сувенири, инкрустирани с емайл, спално бельо с бродерия, дреболии и украшения.

Емили предложи да посетят „Холивуд Роуд“, точно над Централния район, и обясни, че такова нещо не бива да се изпуска, в което Пола много скоро се убеди. Тук се намираха най-хубавите антикварни магазини и художествени галерии и докато ги обикаляха, Пола изпадна във възторг от изложените предмети на изкуството. Тя купи една старинна ваза от нефрит за Джейсън, който колекционираше ориенталско изкуство, и красив старинен гердан от нефрит за майка си.

Но освен експедициите по магазините и всевъзможните екзотични обеди и вечери в уникални ресторанти, Емили бе организирала и няколко други екскурзии. Тя заведе Пола в Абърдийн Харбър, където хиляди бежанци, добрали се тук по море, живееха и работеха в лодки и сампани; разгледаха Новите територии откъм Коулун; качиха се с кола до върха на мъглявия Виктория Пийк, за да видят оттам прекрасната гледка; обиколиха много храмове и светилища.

Дон Меткалф, който придружи Пола в самолета от Сидни, бе казал, че иска да ги заведе с Емили на вечеря, преди двете да заминат за Ню Йорк. Това се осъществи предишната вечер. Отидоха с корабче до Макао, португалско владение на устието на Пърл Ривър, на петдесет минути път, където вечеряха в един претенциозен ресторант, след което обиколиха няколко известни игрални домове. Прекараха незабравима вечер. И на двете им беше много приятно в компанията на Дон, който през цялото време ги разсмиваше и забавляваше; Емили беше особено доволна от пътуването до Макао, където никога не бе ходила, но винаги бе мечтала да види това място.

В ранните утринни часове, когато най-сетне се добра изтощена в леглото, Пола изведнъж си помисли, че за тези няколко дни те направиха много повече, отколкото тя смяташе, че е възможно. Всеки миг от престоя в Хонконг беше приятен, а присъствието на Емили беше допълнително удоволствие. Тези дни й напомняха за пътуванията, които двете предприемаха като момичета, и тя отново се почувства млада, весела, почти безгрижна.

 

 

Днес беше последният им ден в Хонконг; щяха да вземат нощния самолет за Ню Йорк. Емили бе решила да й покаже красивия хотел „Риджънт“ в Коулун и неповторимата гледка, която се разкриваше от това място към остров Хонконг. Затова отидоха там да обядват. Пола стана много рано, за да си приготви багажа, но си струваше да направи това усилие. Дълго щеше да пази спомена за обяда и за изгледа.

Веднага след това се върнаха с ферибота в Централния район. Емили се отправи към хотела, за да да нареди куфарите си, а Пола се върна в магазинчето за бижута, където бе видяла чифт красиви обици, който искаше да купи на Емили за коледен подарък.

В магазинчето Пола започна да се пазари така, както правеше Емили през тези последни няколко дни. За своя изненада и голяма радост тя взе обиците на много по-ниска цена, отколкото предполагаше. И сега, докато изминаваше краткото разстояние до хотела, тя изпита чувство на задоволство от този малък успех.

Прекосявайки забързано фоайето на хотел „Мандарин“, Пола си даде сметка, че идва двайсет минути по-късно да пие чай с братовчедка си. Затова се запъти право към мястото на срещата им — „Клипър Лаундж“, заведението, надвесило се като балкон над фоайето на мецанина — и пъргаво изкачи стъпалата.

Емили я видя и вдигна ръка за поздрав.

Пола й махна.

Миг по-късно тя вече седеше на удобния стол срещу Емили.

— Извинявай, че закъснях. Не разбрах как мина времето — каза Пола и виновно се усмихна.

— Няма нищо. Аз току-що дойдох, а много обичам това място. Все едно, че се намирам в лодка с тези месингови украшения и този махагон. О, чакай да не забравя… — Емили отвори чантата си, порови вътре, подаде на Пола два малки плика и добави: — Намерих ги в апартамента, като се върнах от обяд.

— О, телекси! Благодаря, скъпа. — Пола ги взе, отвори първия, хвърли бърз поглед, после зачете втория и сви разочаровано устни. Единият телекс беше от Майкъл Калински в Лондон, а другият от Харви Росън в Ню Йорк — и двата съобщаваха едно и също нещо: „Пийл и Дун“, малката верига от магазини в Средния запад, беше продадена под носа им на друг купувач. Колко жалко, помисли си тя, тези магазини щяха да бъдат хубаво начало за моята експанзия. От друга страна, за разлика от Майкъл, тя така и не можа да се ентусиазира от месторазположението на магазините. Тази мисъл малко я утеши:

Емили, която я наблюдаваше внимателно, попита:

— Да не би да се е случило нещо вкъщи?

— Не, не, няма такова нещо — побърза да я успокои Пола. — Служебни въпроси…

— О, От кого са? — както винаги из любопитства Емили.

— Единият е от Майкъл, а другият — от един адвокат от Уол Стрийт, който уреждаше нещо за мен. — Пола леко се усмихна. — Една сделка, която искахме да сключим, се е провалила. Хайде да поръчаме нещо сега. Мисля, че ще пия пак чай от черници. Имам слабост към него.

— Да, и аз ще си поръчам същото. — Емили извърна русата си глава, улови погледа на сервитьора и му даде знак.

Щом приключи с него, тя се наведе над масата и впери интелигентните си зелени очи в братовчедка си.

— Каква сделка се е провалила? — Тъй като Пола не отговори веднага, Емили каза: — Трябва да е било нещо важно за теб. Забелязах колко много се разочарова.

— Да, така е, Емили — кимна Пола. — Надявах се, че ще мога да купя една малка верига от магазини в Щатите. За жалост изпуснала съм ги за една бройка.

— Защо искаш да купуваш още магазини? — попита озадачена Емили и се намръщи.

— Искам да разширя „Харт“ с представителни магазини в Америка. Струва ми се, че като начало най-добре е да се купи една съществуваща вече верига, Емили.

— На баба един магазин в Америка й беше достатъчен. На теб защо ти трябва повече?

— Времената са се променили радикално. Знаеш го не по-зле от мен. Трябва да разширявам, скъпа, това е единственият начин да се оцелее днес, ако се занимаваш с търговия.

— Мене ако питаш, това не е лъжица за твоята уста — заяви Емили с типичната си прямота.

Пола се разсмя.

— Спомняш ли си колко пъти баба ни е казвала, че всички все това са й повтаряли, и то цял живот, но никога не им е обръщала внимание.

Емили се направи, че не е чула думите й, и убедено каза:

— Хващам се на бас, че Шейн ще се съгласи с мен. Той какво смята за тази твоя идея за разширение?

— Ами, честно казано, Емили, още не съм имала възможност да приказвам с него за това. Цялото лято, дори когато бяхме в Южна Франция, беше много напрегнато. Все ми се струваше, че няма смисъл да говоря за това, докато не изникне възможност за някаква покупка. А седмицата, която прекарахме заедно, преди да тръгна за Австралия, както знаеш, беше много напрегната.

— Мисля, че няма да му хареса, Пола. Достатъчно работа имаш с магазините на Харт в Лондон, Париж и Йоркшир, със „Ситекс ойл“ и с бутиците в хотелите.

— Баба обичаше да повтаря, че всичко зависи от организацията и че една организирана жена може да накара света да падне в краката й.

— Вярно е, наистина така казваше. Но въпреки това Шейн няма да бъде доволен. Има още нещо, Пола. Мисля, че ако баба беше жива, нямаше да одобри тази твоя идея.

— Глупости! Разбира се, че щеше да я одобри! Щеше да схване замисъла на целия ми план — извика разпалено Пола, уверена в себе си. Приближи се към Емили и започна да й описва как вижда бъдещето на магазините „Харт“ в Съединените щати.

Емили слушаше внимателно и от време на време кимаше.

Двете бяха толкова погълнати от разговора, че не забелязаха мъжа, който вторачено ги гледаше от стълбите на „Клипър Лаундж“.

Той беше изумен, че вижда двете жени, и за миг остана като вцепенен. След като бързо се съвзе, той се завъртя, спусна се по стълбите, прекоси почти тичешком фоайето и излезе през главния вход.

Кръвта нахлу в главата на мъжа, яростен гняв забушува в гърдите му, докато препускаше към „Педър Стрийт“, като си пробиваше път и се блъскаше почти грубо в хората, нетърпелив да се отдалечи колкото може по-бързо от хотел „Мандарин“.

Точно две минути след като напусна хотела, той влезе в асансьора, който го издигна до последния етаж на небостъргача, където се помещаваше компанията му „Янус енд Янус холдингс“ ООД. Той подмина главния вход, заобикаляйки големите помещения, където работеха подчинените му, продължи забързано по дългия коридор и влезе в своето владение.

Пристъпи във фоайето, красиво подредено с китайски старинни предмети, мина през двойна махагонова врата и се озова в своята светая светих, разкошно обзаведена, с великолепен изглед към Виктория Харбър, който се разкриваше през изцяло остъклената стена.

Той отиде право при малкото огледално барче и си наля водка. Като вдигна чашата към устните си, раздразнено забеляза, че ръката му трепери. Изпи на един дъх питието, отиде при бюрото си и вдигна телефона.

— Да, сър? — прозвуча гласът на английската секретарка.

— Моля те, кажи на Лин Бу да изкара даймлера, Пеги. Ще тръгна рано днес. Ще разпиша писмата сега.

— Да, сър, веднага ще ги донеса.

Лицето му придоби подходящо за случая непроницаемо изражение и той седна, стараейки се да потисне гнева си.