Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (42)

41.

Точно в пет без пет Пола влезе в търговската банка „Роситър“ в лондонското Сити.

Личният секретар на Чарлс Роситър я чакаше в приемната и веднага я въведе в кабинета му.

Директорът на банката, стар приятел на семейството, побърза да я поздрави и я целуна по бузата.

— Пристигнаха ли вече? — попита Пола; двамата бяха застанали в средата на стаята и тревожно се гледаха.

— Да, преди петнайсетина минути. Чакат ни в заседателната зала.

— Разбра ли нещо повече, Чарлс?

— Не много. Сър Логан ме осведоми накратко.

— Джонатан Ейнзли има акции в „Харт“, нали?

Чарлс кимна.

— Купил е част или всичките десет процента, които неотдавна пуснах на борсата, нали?

— Да. Всичките.

— Така и предположих. Това успях да предвидя, докато идвах насам — промълви Пола и мрачно се усмихна на банкера.

— Той иска да получи място в управителния съвет на „Харт“.

— Не може да иска такова нещо! Това, че притежава десет процента от акциите, не му дава право да го иска! Да върви по дяволите!

— Твърди, че му се полага, Пола. Според мен се готви да ти създаде неприятности.

— Това е очевидно. Чарлс. Иначе защо ще си прави труда да идва тук чак от Хонконг. Хайде да влезем и да приключим по-бързо с тази история.

— Да, хайде — съгласи се Чарлс и я поведе към вътрешната врата, водеща от кабинета му в облицованата с дъб заседателна зала.

Сър Логан Къртис, дребен, сивокос и по-млад, отколкото тя очакваше, веднага пристъпи към тях.

— Мисис О’Нийл, аз съм Логан Къртис — представи се той, без да даде възможност на Чарлс да ги запознае. Усмихна се и протегна ръка.

— Приятно ми е — каза делово Пола, като стисна ръката му. С крайчеца на окото си тя видя Джонатан, седнал на заседателната маса. Той не стана, нито я поздрави. Тя не даде знак, че го е забелязала.

— Братовчед ви желае да говори с вас, мисис О’Нийл — каза сър Логан. — Ние ще се оттеглим и ще ви оставим двамата. — Запътвайки се към вратата, той изгледа многозначително Чарл Роситър.

На банкера не му стана приятно, че го командват в собствената му банка, и вътрешно кипна. Обърна се към Пола и загрижено попита:

— Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не, Чарлс — отговори твърдо тя.

Чарлс Роситър не можеше да не се възхити на хладнокръвието и изключителното спокойствие, което тя успяваше да запази. Въпреки това не се сдържа и добави:

— Ако имаш нужда от мене, Пола, да знаеш, че ще бъда в кабинета си.

— Благодаря, Чарлс, много си внимателен. — Тя му се усмихна и той излезе, като затвори тихо вратата зад себе си.

Останала сама с братовчед си, тя бавно се обърна и тръгна към заседателната маса.

Джонатан не сваляше поглед от лицето й. Вътрешно ликуваше, защото знаеше, че има надмощие, и му доставяше удоволствие да си играе с нея като котка с мишка. Толкова време бе чакал да си отмъсти на Пола О’Нийл и най-после моментът беше настъпил. Предварително бе решил, че няма да стане от мястото си и няма да я покани да седне. Нямаше да проявява уважение към тази безчувствена, хитра кучка, в която се бе превъплътила злата му баба Ема Харт.

Пола спря на няколко крачки пред масата. Отвърна на погледа му, без да трепне. Сините й очи излъчваха студен, стоманен блясък.

Джонатан заговори пръв, и то с възможно най-кротък глас.

— Много време мина, откакто за последен път бяхме заедно на една заседателна маса. По-точно дванайсет години, откакто светецът Александър ме изхвърли, а ти ме изгони от семейството.

— Съвсем сигурна съм, че тази среща не е уредена, за да си припомняме двамата какво се е случило едно време — отговори троснато Пола. — Затова хайде да минем направо на въпроса.

— Въпросът е, че аз…

— Знам, че имаш акции в магазините на „Харт“ — прекъсна го рязко тя. — Десет процента. Знам също, че смяташ, че ти се полага място в управителния съвет. Отговорът е не, не ти се полага. И след като знаеш отговора, мога да си тръгна.

Пола се обърна и се запъти към вратата. Тъй като беше твърде умна и предвидлива, допускаше, че той има още козове, затова не се изненада, нито обезпокои, когато той се обади:

— Още не съм свършил, Пола. Имам да ти кажа и нещо друго.

Тя спря, обърна се и попита:

— Какво е то?

— През всичките тези години купувах акции на „Харт“ чрез различни лица. Притежавам общо двайсет и шест процента.

Макар че думите му я стреснаха, тя успя да прикрие изненадата си. Нито едно мускулче не трепна на лицето й, погледът й не се отмести, тя не го удостои с отговор. Продължи да го наблюдава внимателно, но инстинктивно застана нащрек.

Джонатан продължи:

— Освен това контролирам други двайсет процента от акциите. — Той замълча, за да постигне по-драматичен ефект с думите си, и по лицето му се разля самодоволна усмивка. — Помисли си само, Пола, държа в ръцете си четирийсет и шест процента! А ти имаш сега само четирийсет и един процента. — Той победоносно се изсмя. — Аз всъщност контролирам повече акции на магазините „Харт“, отколкото ти! — Алчни пламъчета блеснаха в коварните му очи. — Много неразумно постъпи и се озова в толкова уязвима позиция… когато купи веригата „Ларсън“ в Щатите.

Пола изпита такъв силен шок, че усети как земята под краката й се залюлява. Но успя да се задържи права, въпреки че цялото й тяло се разтрепери. Не смееше да даде израз на чувствата си.

С тих, спокоен глас тя попита:

— И чии двайсет процента контролираш?

— Акциите на Джеймс и Синтия Уестън, оставени от дядо им, покойния Самюъл Уестън.

— Те са малолетни. Тези акции се контролират от техните адвокати, изпълнители на завещанието на дядо им. А Джаксън, Кумб и Барбър открай време предоставят тези дялове на мен, както правеше Сам Уестън, докато Ема Харт беше жива.

— Човек може да е лоялен днес към един, а утре към друг, Пола.

— Трудно ми е да повярвам, че Джаксън, Кумб и Барбър биха се ангажирали с теб.

— Повярвай… това е истината.

— Блъфираш.

— Съвсем не. — Той стана и тръгна към вратата. По средата на залата се спря и се обърна. — Нужни са ми само една-две седмици, за да купя петте процента и да получа пълен контрол над „Харт“. Най-добре е да започнеш да си събираш багажа и да освободиш мястото. Аз ще го заема. — Студеният му изпитателен поглед издаваше жестока ненавист. — Отправям ти предупреждение. Смятам да установя пълен контрол над „Харт“. И ти обещавам, че ще успея. Този път аз ще бъда победителят! А ти ще загубиш, Пола О’Нийл!

Тя не го удостои с отговор.

Той излезе от заседателната зала, затръшвайки вратата след себе си.

 

 

Пола се отпусна на най-близкия стол.

Вътрешно цялата трепереше и стисна чантичката в скута си, за да се овладее. Имаше чувството, че е останала съвсем без сила.

На вратата застана Чарлс Роситър. Втурна се към нея, и той пребледнял, със сериозно лице и уплашен поглед.

— Знаех си аз, че ще имаме неприятности, още докато водех телефонния разговор. Но не предполагах, че положението е толкова лошо — извика той. — Сър Логан Къртис току-що ми съобщи какви са намеренията на Ейнзли. Направо съм изумен.

Пола кимна. Все още не можеше да говори. Самообладанието я бе напуснало.

— Нека да ти донеса един коняк — каза той. Взирайки се в нея. — Изглеждаш ужасно.

— Благодаря, но не коняк, Чарлс. Не го обичам. Имаш ли водка?

— Да, сега ще донеса. Аз също трябва да пийна нещо.

След малко той се върна с бутилка и две чаши от барчето в кабинета си. Наля и й подаде чашата.

— Изпий я на един дъх. Ще видиш, че ще има ефект.

Пола го послуша, алкохолът опари гърлото й и тя усети прилив на топлина. След малко каза бавно с недоумяващ глас:

— Трудно ми е да повярвам, че такава сериозна, почтена фирма като „Джаксън, Кумб и Барбър“ може да постъпи така. Да се обвърже с Джонатан. Възможно ли е да блъфира, Чарлс?

— Съмнявам се. А и защо ще го прави? Освен това фактът, че сър Логан Къртис беше с него, цели да ти покаже, а и на мен също, че действа съвсем открито, напълно легално и че всичко, което се опитва да направи, е съобразено със закона. Сър Логан ми каза, че е много богат, истински магнат и че оглавява в Хонконг голяма компания — „Янус енд Янус холдингс“. Отседнал е със съпругата си за няколко седмици в „Кларидж“. Не, Пола, страхувам се, че не блъфира.

— Но защо Артър Джаксън ще действа против мен? — извика гневно Пола. — Защо ще се съгласява да прехвърли акциите, които той контролира, под контрола на Джонатан?

— Сигурен съм, че Ейнзли му е предложил изключително примамливи условия, нещо много изгодно за тези деца. Ейнзли сигурно е сключил някакво споразумение с тези адвокати, Пола. Нямаше да дойде днес тук, ако не си беше осигурил всички козове.

Тя отчаяно кимна, съзнавайки, че той е прав.

Чарлс продължи:

— Искаше, разбира се, да подрони репутацията ти пред нашата банка, да разклати доверието ни в теб. Затова настоя срещата да се състои тук. Хитър дявол, нали? Все едно, искам да ти кажа само… че аз съм на твоя страна, Пола. Банката е на твоя страна, както винаги е била на страната на баба ти.

— Благодаря, Чарлс. — Тя мрачно го изгледа. — Ужасна каша ми е в главата.

— Да, виждам. — Той се замисли и после добави: — За теб може да се окаже пагубно дори това, че ще плъзнат слухове за смяна на ръководството на „Харт“.

— Знам — отвърна тя и скочи.

— Къде отиваш? — стресна се Чарлс.

— Трябва да глътна малко въздух. Връщам се в магазина.

— Но не искаш ли да поговорим още малко, да обмислим някаква стратегия, Пола?

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да направим това утре, Чарлс. Извинявай, но в момента имам нужда да бъда сама.

 

 

Тя седеше на бюрото в кабинета си в „Харт“ на Найтсбридж, най-прочутия универсален магазин в света, нейна запазена територия, нейна крепост.

Не можеше да помръдне, нито да помисли или да се съсредоточи върху нещо друго, освен върху ужасните проблеми, които я бяха връхлетели. Имаше чувството, че главата и тялото й са смазани от неочаквания удар. Виеше й се свят и от време на време я заливаха вълните на паниката, която блокираше всяка разумна мисъл.

За пръв път в живота си Пола О’Нийл изпитваше страх.

Страхуваше се от Джонатан Ейнзли, от властта, която толкова внезапно бе придобил над нея. Сянката му се извисяваше като черен облак. Чувството на безпомощност и безсилие я гнетеше, но тя ясно съзнаваше, че то няма лесно да изчезне.

Притиснал ме е до стената, каза си Пола, опитвайки се да потисне гаденето, което я измъчваше от един час. Ще изпълни заканата си да ме унищожи, която отправи преди толкова години. И за това съм си виновна само аз и никой друг.

Тя почувства, че отново й се гади, и изтича в банята. Надвеси се над умивалника и започна да повръща… до пълно изтощение. Когато най-накрая се изправи и се погледна в огледалото, видя, че лицето й е сиво-кафяво, очите — зачервени и мокри, а гримът й се стичаше по бузите. След като изчисти лицето си с влажна кърпичка, тя си наля чаша студена вода и жадно я изпи. От водката ми стана лошо, каза си тя, макар и да знаеше, че причината е друга. Нервите, страхът и паниката, а не водката, й се отразяваха толкова зле.

Върна се в кабинета си и бързо се запъти към бюрото, но по средата на стаята внезапно спря. Вниманието и бе приковано от портрета на баба й над камината, осветен от една стенна лампа над него. Като се изключи лампата на бюрото и, това беше единственото осветление в притъмнялата стая. Поради това портретът ярко се открояваше. Тя пристъпи към него и загледа любимото лице на Ема Харт, пресъздадено толкова живо и точно с маслени бои.

О, бабо, какво направих? Как можах да постъпя толкова глупаво? Изложих на риск всичко, което ти създаде, изложих на риск себе си. Ти ме помоли да не изменям на мечтата ти, а аз направих точно обратното. Предадох те. О, бабо, какво ще правя сега? Как мога да си възвърна силата, за да няма опасност магазините да попаднат в лоши ръце?

Красивото лице от портрета я гледаше. Усмихваше се кротко, но зелените очи я наблюдаваха внимателно и зорко.

Защо не е жива сега, каза си Пола и изхлипа. Сълзите напираха в очите й. Почувства се много самотна.

Като избърса очите си с носната кърпичка, тя седна на канапето и продължи да гледа портрета на баба си. Започна нервно да мачка кърпичката и да се пита как би постъпила гениалната Ема Харт, за да се измъкне от ужасното положение, в което бе изпаднала тя.

Но никакво внезапно просветление, нито разумно решение не осени Пола. С нарастваща тревога тя взе да разнищва дантелената кърпичка. Нервите й бяха изопнати, седеше като вцепенена от мрачни предчувствия. Облегна се на канапето, затвори очи и се опита да се успокои, надявайки се да приведе в ред хаотичните си, разпилени мисли.

Ударите на часовника стреснаха Пола и тя се изправи. Погледна към камината. С изненада установи, че е девет часът. Как е възможно толкова време да е минало? Да не би да е заспала? Даде си сметка, че е седяла на канапето повече от час.

Стана, отиде до бюрото, вдигна слушалката на телефона и в следващия миг я върна на мястото й. Нямаше смисъл да се обажда на Шейн. Той си имаше достатъчно проблеми в момента. Щеше само да го разстрои. Много по-добре е да изчака до утре или до вдругиден и да му каже, след като състави някакъв план за действие. На всяка цена трябва да направи това: да намери начин да попречи на Джонатан Ейнзли да установи контрол над „Харт“. Не може да допусне това да се случи.

Внезапното усещане за клаустрофобия, което бе изпитала в търговската банка „Роситър“, отново я завладя. Имаше чувството, че се задушава, че трябва веднага да избяга от стаята, да излезе навън, да подиша чист въздух.

Грабна чантата си, изхвърча от кабинета и слезе с асансьора за персонала на приземния етаж. Кимна бързо на пазача от нощната охрана и се озова на улицата.

Въздухът беше свеж тази вечер и доста хладен за септември. Но на Пола й стана приятно и студът я освежи. Той сякаш възвърна силите й, докато се отдалечаваше от Найтсбридж и крачеше към дома си на „Белгрейв Скуеър“.

Откакто излезе от банката в лондонското Сити, се чувстваше замаяна, обезсилена и обзета от паника. Но сега, докато вървеше пеша, тези неприятни усещания започнаха постепенно да изчезват. Нямаше представа какво ще направи, как ще постъпи с Джонатан Ейнзли, но знаеше, че ще води открита война с него. И беше решена да се бори с всички сили, да направи всичко възможно, за да спечели. Не можеше да си позволи да загуби. Не се и съмняваше, че братовчед й ще бъде пресметлив, хладнокръвен и хитър противник. Той съвсем не се шегуваше. Беше страшно сериозен и нямаше пред нищо да се спре. Той искаше магазините „Харт“. Нещо повече, искаше — не, нужно му беше — да я унищожи. Към това го подтикваха най-различни чувства. И не на последно място — смазващата ревност, която хранеше към нея от дете.

Неочаквано й хрумна, че съществуват няколко възможности да надхитри Джонатан. Но ще може ли да ги осъществи? Не знаеше дори има ли право да използва едната от тях. Не беше сигурна. Утре ще трябва да провери документацията за регистрирането на „Харт“. Да не забрави да се обади на адвоката си Джон Крофорд, като се прибере вкъщи. Очевидно ще има нужда от юридически съвети.

Умът й отново бе заработил, Пола изпита огромно облекчение. Сега мислите й се надпреварваха и тя беше толкова погълната от тях, че не забеляза как е подминала къщата си, докато не прекоси „Итън Скуеър“.

Изведнъж разбра къде отива: да види сър Роналд Калински. Нейния чичо Рони, нейния мъдър равин. Той беше единственият човек, който можеше да й помогне, да я посъветва, както би я посъветвала Ема Харт, ако беше жива.