Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (16)

15.

— Искам да продам акциите на „Ситекс“.

Ефектът от тези думи на Пола можеше да се сравни с избухнала бомба, разтърсила покоя в красивата гостна на майка й, и тя самата се изненада от тях не по-малко от майка си и брат си.

Дейзи и Филип останаха слисани и безмълвни; само я изгледаха продължително.

Пола местеше погледа си от единия на другия. Нямаше намерение да им го съобщава тази вечер, нито да го казва направо, но след като не можеше да си вземе думите назад, по-добре беше да довърши, щом веднъж бе започнала.

Тя пое дълбоко въздух, но преди да продължи, майка й наруши краткото неловко мълчание.

— Не разбирам, Пола — каза Дейзи. — Защо изведнъж си решила да продадеш акциите?

— По ред причини, мамо, но главно поради голямото спадане на цените на петрола; тъй като на световния пазар напоследък се наблюдава излишък от петрол, смятам, че цените ще паднат още повече. А освен това „Ситекс“ от години ми създава само неприятности, затова ми се струва, че веднъж завинаги трябва да се отървем от компанията. Да продадем четирийсетте процента и да приключим.

— Разбирам — промълви Дейзи, бърчейки вежди. Тя се обърна към Филип.

Филип отвърна на въпросителния поглед на майка си, но не каза нищо.

Изправи се, закрачи из стаята и спря пред френските прозорци, загледан към Роуз Бей и светлините на Сидни, проблясващи в далечината. „Макгил Тауър“, извисила се в осеяното със звезди небе, господстваше над града дори нощем.

Внезапното изявление на Пола го смути и той се зачуди какво всъщност се крие зад него. Обърна се и докато се връщаше на мястото си, я изгледа внимателно. Въпреки тена сестра му беше измъчена и уморена и той си каза, че тя трябва да си легне, а не да обсъжда служебни въпроси в този час. Но все пак погледът й говореше, че тя очаква да чуе нещо от него.

— Ситуацията ще се промени, Пола, обикновено така става — каза най-накрая Филип. — Цените на петрола винаги са се колебаели, понякога дори много сериозно и според мен, ако ще продаваме, трябва да го направим в много по-благоприятен момент от този, за да продадем най-изгодно акциите, не мислиш ли така? Например, когато петролът се котира най-високо и цените му скочат.

— И кога ще стане това, Филип? Нали ти казах, че в момента в света има свръхпроизводство на петрол, и ти знаеш това не по-зле от мен. — Пола въздъхна и уморено поклати глава. — Стотици хиляди барели чакат на склад, а търсенето на петрол в света е паднало с петнайсет процента — така е от 1979-а година, когато изкуствено бяха наложени високите цени. Аз съм убедена, че търсенето на петрол ще продължи да спада все повече и повече. И тази тенденция ще се задържи още няколко години… по моя преценка до 1985-а година.

— Е, скъпа, много ти е мрачна прогнозата — засмя се Филип.

Пола не отговори. Облегна се на канапето и разтри врата си. Чувстваше се много уморена и за пореден път съжали, че е започнала този разговор.

Дейзи, чиито сини очи все още гледаха тревожно, се обърна към дъщеря си:

— Но аз обещах на майка си, че никога няма да продам нашите акции в „Ситекс“, Пола, както тя от своя страна бе обещала това на Пол преди толкова години. Баща ми й казваше, че трябва да ги задържи, настояваше никога да не се отказва от тях, независимо от всичко, и…

— Времената се менят, мамо — тихо я прекъсна Пола.

— Да, така е и аз никога не го забравям. Но, от друга страна, ще се чувствам някак особено, ако продадем акциите си в „Ситекс“. Ще се чувствам направо неловко.

Пола решително погледна Дейзи и потискайки прозявката си, заяви:

— Сигурна съм, че ако сега баба беше жива, щеше да се съгласи с мен. — Беше замаяна, направо зашеметена, стаята внезапно се заклати пред очите й и тя си помисли, че ако не легне, ще припадне на розовото канапе. Но Филип бе започнал да говори нещо друго и тя се помъчи да се съсредоточи, да чуе думите му.

— Какво значение има, ако през следващите една-две или дори три-четири години дивидентите са по-ниски? Мама няма нужда от допълнителен доход.

— Съвсем вярно, нямам нужда — подкрепи го Дейзи. — Във всеки случай, Пола, смятам, че не бива да обсъждаме този въпрос точно сега. Изглеждаш толкова изтощена, че всеки момент ще паднеш. И никак не съм изненадана — откакто си пристигнала вчера, работиш непрекъснато — смъмри я кротко тя.

Пола премигна и отстъпи:

— Права си, мамо, а и умората от пътуването обикновено ме наляга втората вечер, нали си забелязала? — Тя се мъчеше да отблъсква връхлитащите я вълни на изтощение и да държи очите си отворени. — Мисля, че трябва да си легна. И то веднага. Много съжалявам, не трябваше да повдигам този въпрос… ще довършим разговора за „Ситекс“ друг път.

Като се изправи на крака, Пола отиде при майка си и я целуна за лека нощ.

Филип, който бе станал едновременно с нея, я прегърна през раменете и я придружи през гостната.

Двамата спряха пред стълбите.

— Да ти помогна ли да се качиш, Дългокрачко? — попита той и я погледна нежно, с очи преливащи от братска обич.

— Не се занасяй, Пип — поклати глава Пола. — Не съм чак толкова грохнала, та да не мога да се кача в стаята си. — Закри устата си с ръка и се прозя няколко пъти, после се хвана здраво за перилото и сложи крак върху първото стъпало. — О, господи, мисля, че ще мога да стигна до стаята си… не трябваше да пия вино на вечеря.

— Но то така хубаво ще те приспи.

— Божичко, нямам нужда от никакво приспивателно — промълви тя, наведе се, целуна го по бузата и добави: — Лека нощ, скъпи.

— Лека нощ, Пола. Хайде да обядваме утре заедно. Ще те чакам в дванайсет и половина в Залата с орхидеите. Съгласна ли си?

— Разчитай на мен, братко.

Пола се добра до стаята си смъртно уморена и едва събра сили да се съблече и да свали грима си. Нахлузи една копринена нощница и блажено се отпусна в леглото.

Докато наместваше глава на възглавницата, тя си призна, че бе направила тактическа грешка, бе избрала неподходящ момент да повдигне въпроса за „Ситекс“. И изведнъж разбра, че майка й никога няма да се съгласи да продаде акциите, независимо от доводите на Пола, а това щеше да обърка изцяло плановете й.

А може би няма да ги обърка? Последната й мисъл, преди да заспи, беше за баба й. „Има много начини да се разреши един проблем“ — обичаше да казва Ема. Припомняйки си тези думи, Пола се усмихна в тъмнината, затвори очи и заспа.

 

 

Тишина цареше на другата сутрин в офиса на „Харт бутик“ в хотел „Сидни О’Нийл“.

Пола и Мадилана седяха една срещу друга на голямото бюро и навели глави, проверяваха две счетоводни книги. Първа вдигна поглед Мадилана.

— Не мога да си представя как Кали Ривърс е успяла да забърка такава каша — каза тя на Пола, клатейки глава, и на лицето й се изписа пълно недоумение. — Човек трябва да е обладан от някакъв зъл гений, за да създаде толкова голям безпорядък.

Пола вдигна очи към Мадилана и направи гримаса:

— Или е напълно невежа и аз съм била луда, когато съм я назначила, или болестта й се е влошила до такава степен, че през последните месеци просто не е знаела какво върши.

— Причината сигурно е в болестта й, а не у теб, Пола. Ти си достатъчно интелигентна, за да разбереш веднага кой човек е калпав — каза уверено Мадилана и решително затвори счетоводната книга. — Три пъти проверих сметките… два пъти с калкулатор и веднъж на ръка. Страхувам се, че си права. На червено сме… и то много.

Пола пое дълбоко дъх и замислено закрачи из стаята. После се върна при бюрото, взе папките, сложи ги в шкафа, заключи го и пусна ключа в джоба на сивото си ленено сако.

— Хайде, Мади, ела да отидем в склада и да видим какво е положението там.

— Това е добра идея — отвърна Мадилана, стана веднага и се запъти с Пола към централната част на триетажния бутик.

— Слизаме долу, Мейвис — каза Пола на помощник-управителката и без да спира, продължи към тежките остъклени врати, които извеждаха във фоайето на хотела.

— Да, мисис О’Нийл — отвърна тихо Мейвис, загледана след Пола с мрачно лице, на което бе изписана тревога.

Мадилана само кимна на младата жена.

Но щом се озоваха във фоайето от тъмнозелен мрамор, тя каза:

— Аз мисля, че Мейвис е свестен човек, Пола. Просто това не е било по силите й. Кали Ривърс не е трябвало да я прави своя заместничка. Тя няма качества да ръководи бутик с такива размери и освен това и липсва въображение. Но е честна, а това според мен не е никак малко.

— Точно така — съгласи се Пола, като влезе бързо в празния асансьор, щом вратата му се отвори, и натисна копчето за приземния етаж. — Сега си давам сметка, че тя не е знаела как да оправи този хаос, който Кали й е оставила. — Пола погледна Мадилана и продължи: — Нали разбираш, аз не държа Мейвис отговорна за това. Просто съжалявам, че не проявила достатъчно здрав разум да ми каже всичко. Много добре е знаела, че може да ми се обади по телефона или да ми изпрати телекс, когато пожелае.

Като излязоха от асансьора, Пола добави:

— Истината е, че ако преди няколко седмици управителят на хотела не беше споменал за това по телефона на Шейн, аз и досега нищо нямаше да знам.

— Да, добре, че е разбрал, че има проблеми и че Мейвис изпада в паника и обезумява, мисля, че дойдохме навреме да предотвратим истинска катастрофа.

— Дано да е така — промълви Пола.

Складът на „Харт бутик“ се намираше на мецанина на хотела и представляваше серия от помещения. Едното беше канцелария с шкафове, бюро, столове и телефони непосредствено до входа, а зад него — същинските складове. Тук се съхраняваха върху лавици дрехи и сандъци с различни стоки, като се започне от бижута от нескъпоценни материали, шалове, шапки и колани, до чанти и обувки.

Мадилана направи гримаса, докато двете с Пола крачеха между препълнените лавици и оглеждаха стоката за втори път, откакто бяха пристигнали, но едва сега можеха да преценят точно положението. Тя изпъшка и погледна шефката си:

— Голяма мъка ще бъде, докато се оправим тук. Работата е по-лоша, отколкото ми се стори вчера.

— Да не мислиш, че не знам — отвърна мрачно Пола. — Тръпки ме побиват, като си помисля какви ужасни тайни се крият в онези сандъци. — Тя поклати глава и за пореден път даде израз на раздразнението и тревогата си. — Това отчасти е моя грешка. Не трябваше да допусна Кали да ме убеди да продаваме и по-евтини дрехи наред с дрехите на „Лейди Хамилтън“. Но тя ме увери, че познавала тукашния пазар по-добре от мен, и аз като последна глупачка й казах да действа. И ето го резултатът — купувала е дрехи от други производители, които до ден-днешен не са мръднали оттук.

— Мисля, че наистина трябва да направим разпродажба, както ти предложи вчера — предложи Мадилана.

— Да. Трябва да се отървем от старата стока, включително и от миналогодишните модели на „Лейди Хамилтън“. Единственото, което можем да направим, е да разчистим всичко и да започнем от нулата. Следобед ще пусна телекс на Аманда да изпрати от „Лейди Хамилтън“ всичко, с което разполага. Може да го прати като самолетен товар. Трябват ни пролетно-летни облекла, разбира се, тъй като Австралия навлиза в този сезон. — Тя замълча, загледана в окачените дрехи, и на лицето й се изписа тревога.

— Какво има? — попита Мадилана, която веднага долавяше всяка промяна в поведението на Пола.

— Надявам се, че ще можем да включим тези дрехи в разпродажба и да изкараме поне нещичко от тях, колкото и малко да е то.

— О, сигурна съм, че ще можем, Пола — възкликна Мадилана, — аз дори имам идея… защо да не обявим Голяма Разпродажба. Главно Г, главно Р, и да я свържем с рекламата за разпродажбата в „Харт“ на Найтсбридж. Това е най-известната разпродажба в света, затова нека заложим на нея. Сигурна съм, че агенцията тук, в Сидни, ще измисли нещо хитро за реклама във вестниците. — Мади замълча, а след това ентусиазирано продължи: — Мисля, че трябва да внушим на купувачите нещо такова… Не е нужно да ходите чак до Лондон, за да посетите тазгодишната най-голяма разпродажба на „Харт“. Тази разпродажба става пред дома ви. А, какво ще кажеш?

За първи път тази сутрин устата на Пола се разтвори в истинска усмивка.

— Чудесно, Мади. Ще се обадя следобед в рекламната агенция и ще кажа на Джанет Шиф да измисли нещо закачливо. А сега дай да видим какво можем да отделим от тези дрехи за разпродажбата.

Мадилана нямаше нужда от подканване. Втурна се към една от лавиците и започна безмилостно да подбира и отхвърля.

 

 

Залата с орхидеите в „Сидни О’Нийл“ минаваше за едно от най-красивите места за обеди и вечери в града. Там хората ходеха, за да бъдат забелязани, така че заведението се ползваше с особена репутация сред местното общество.

Ресторантът се намираше на върха на хотела и две от стените му бяха изцяло остъклени, от пода до тавана — създаваше се илюзията, че залата виси между синьото небе и морето под него, и се разкриваше грандиозен панорамен изглед.

Другите две стени бяха покрити с гигантски стенописи, изрисувани в бели, жълти, розови и вишненочервени орхидеи, а живи орхидеи имаше навсякъде… във високи цилиндрични стъклени вази, в съдове от китайски порцелан, както и букети на всяка маса.

Пола се гордееше особено много с тази зала, тъй като идеята принадлежеше на Шейн, който взе активно участие в оформянето й заедно с архитектите още докато хотелът бе в строеж. За оформлението на фоайетата, баровете и ресторантите на своите хотели в чужбина той обичаше да използва мотиви с животни, птици или цветя, характерни за всяка страна, и тъй като орхидеите растяха в такова изобилие в горите, по полята и хълмовете на Австралия, те се оказаха подходящи за тази цел. Освен това разнообразието във формата и големината на орхидеите, техните красиви, живи цветове даваха възможност за най-различни художествени ефекти и оригинални теми.

Пола седеше в елегантния, огрян от слънцето ресторант, отпиваше от минералната вода, преди да сервират обяда, и се любуваше на обстановката, давайки си сметка, че е забравила колко разкошни са истинските орхидеи и колко хубаво са подредени в залата, така че цялата им красота е изложена на показ. И макар да минаваше за специалист в областта на градинарството, тя си каза, че едва ли ще може да отгледа тези екзотични цветя в Англия.

— Какво си се замислила? — попита Филип, втренчил поглед в нея.

— О, извинявай, нямах намерение да се отвличам така… просто размишлявах за възможността да отглеждам орхидеи в Пенистоун Ройъл, но това едва ли е осъществимо.

— Разбира се, че е осъществимо. Можеш да ги отглеждаш в парник… нали знаеш, като домати. — Той се засмя и в ясните му сини очи лумна закачливо пламъче. — В края на краищата имаш толкова свободно време напоследък.

— Де да беше така — усмихна му се Пола. — Но градинарството ми действа много успокояващо. И защо не парник? Това е много хубава идея.

— О, господи, какво направих? — изохка брат й, преструвайки се на ужасен. — Шейн ще ме убие!

— Не, няма, на него му е приятно, когато аз се занимавам с градината, и все ми подарява каталози с цветя, пакетчета със семена, луковици и други подобни. Ще му кажа, че искам за Коледа парник за орхидеи. Как ти се струва? — попита тя през смях с развеселени като на брат си очи.

— Ако той не иска, аз ще ти го подаря. — Филип се изправи на стола си и продължи: — Между другото, мама ми се обади точно преди да тръгне. Страшно се радва, че ще прекараш уикенда в Дънун. Само че това твое решение ме опровергава.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато разбрах, че мама иска да отидеш в Дънун, аз й казах, че няма да приемеш, след като си пътувала четиринайсет часа от Лос Анджелис. — Той се вгледа в Пола. — И трябва да призная, че съм леко изненадан. При това си се съгласила веднага, както каза тя. А аз смятах, че цяла събота няма да можеш да си вдигнеш главата от работа в бутика. Само не ми казвай, че вече си успяла да сложиш ред в хаоса. — Тези думи прозвучаха като въпрос и той вдигна вежди.

— Не съвсем, Филип, но съм на път да го направя.

— Браво на теб! Хайде разказвай, Дългокрачко.

Пола го осведоми набързо, а после обясни:

— След разпродажбата другата седмица ще подредя нови витрини с дрехи на „Лейди Хамилтън“, които съм поръчала спешно от Лондон; те ще бъдат съпроводени от нова рекламна кампания. Тъй като пролетно-летният сезон още не е започнал, смятам, че ще мога да преобразя бутика за сравнително кратко време.

— Страхотна си — кимна Филип. — Ти ако не можеш да го направиш, кой друг ще може, скъпа. А какво ще стане с твоята управителка? Нали няма да я задържиш?

— Не мога, Филип, макар и да съм сигурна, че голяма част от грешките й се дължат на лошото здравословно състояние. Просто съм изгубила вяра в нея и ако пак поверя нещата в нейни ръце, няма да бъда никак спокойна.

— Не те обвинявам. А какво става в бутиците в Мелбърн и Аделаида? Те не са пострадали, нали?

— За щастие, не. Там, изглежда, всичко е наред, като съдя по вчерашния разговор с управителите. Слава богу, че Кали не се е разпореждала с тях. Ако си спомняш, преди известно време предоставих автономност на всички управители, така че сега те се отчитат само на мен. Но тъй като и бездруго съм в Австралия, ще ги посетя в края на другата седмица, за да се уверя, че всичко е наред.

— Това е добра идея. А колкото до бутика в Сидни, няма да имаш много проблеми да намериш нов управител. Тук има чудесни хора.

— Да, и аз така разбрах. Надявам се, че от понеделник ще започна да се срещам с кандидатите, а ако не попадна на подходящ човек през тези две седмици, докато съм тук, Мадилана О’Шей ще продължи вместо мен. Така или иначе тя ще остане известно време да поработи с рекламната агенция и да види как ще потръгне бутикът в Сидни. Разчитам изцяло на нея и й имам пълно доверие.

— И друг път си ми казвала. Очаквам с нетърпение да се запозная някой път с нея.

— Това ще стане този уикенд, Пип. Поканих я в Кунамбъл. С нас ли ще летиш утре вечер?

— Не, не мога. Вие с мама ще вземете самолета на Джейсън, а аз ще дойда в събота сутринта. Радвам се, че ще прекараме заедно уикенда — ще ти се отрази добре. Цели два дни пълна почивка и много свеж въздух.

Пола леко се усмихна, наведе се над масата и впи поглед в брат си. Когато зададе въпроса, в гласа й се долови нов нюанс:

— Смяташ ли, че мама ще размисли за акциите на „Ситекс“?

— Мисля, че не — бързо отговори Филип. — Отношението на мама към тези акции е изцяло свързано с нейните чувства към баща й. Знаеш не по-зле от мен, че тя го боготвореше и просто не може да пренебрегне желанията му. А ако продаде акциите, смята, че точно това ще направи. Може и да звучи пресилено, но истината е такава.

— Боже мой, тези желания на Пол са отпреди четирийсет години! — извика разпалено Пола. — Днес щеше да гледа съвсем различно на ситуацията, както и баба.

— Може и така да е, но мама няма да отстъпи. — Филип изгледа изпитателно Пола. — Впрочем защо искаш тя да продаде акциите? Защо държиш толкова много на това?

За миг Пола се поколеба, чудейки се дали да каже истината на брат си, но се отказа.

— Снощи ти изтъкнах причините — каза тя с равен глас. — Макар че трябва да призная и нещо друго — омръзнали са ми Мариот Уотсън и неговите приятели от управителния съвет. Правят всичко възможно, за да ми пречат и да ми усложняват живота.

Филип я изгледа странно.

— Но, Пола, те винаги са били такива, в това няма нищо ново, нали? И винаги са били на нож с баба. — Той намръщено замълча, разтривайки с ръка брадичката си, и се замисли. — Все пак, ако толкова много те дразнят, може би трябва да обясня на мама и…

— Не, не, недей — бързо го прекъсна Пола. — Хайде да забравим за продажбата на акциите на „Ситекс“. Ще се оправя с Мариот Уотсън и със съвета.

— Да, знам, че ще се оправиш — отвърна Филип. — Винаги си се оправяла. Приличаш много на мен. Няма начин да не изпълниш дълга си, това ти е в кръвта. — Той нежно й се усмихна и добави: — Хайде сега да поръчаме обяда.