Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (30)

29.

Първата сутрин след завръщането на Антъни в Клонлафлин валеше и лека мъгла обвиваше черните скелети на дърветата и високите комини на къщата, които изглеждаха като гравирани на фона на оловното небе.

Докато крачеше по централната пътека между широките поляни, Антъни си мислеше колко красива е къщата дори в този мрачен зимен ден с нейните симетрични, хармонични пропорции, високи прозорци и четирите бели колони на портала. Внушителната джорджианска сграда бе построена на малко възвишение сред разкошен парк с прекрасен изглед, който се разкриваше от многобройните прозорци. Общият им брой беше триста шейсет и пет, по един за всеки ден от годината — какво безумие от страна на прадядо му, построил къщата през осемнайсети век. Антъни обаче винаги тайно приветстваше това безумие. Многобройните прозорци бяха уникални по рода си, защото придаваха елегантност на фасадата, осигуряваха изглед към пасторалния пейзаж и изпълваха красивите стаи със светлина и въздух през цялата година, а през летните месеци през тях нахлуваха меките слънчеви лъчи.

Антъни обичаше Клонлафлин със страстно и неизменно чувство. Това беше домът на прадедите му и единственото място, където винаги бе искал да живее. Беше се родил тук преди четирийсет и пет години и щеше да умре тук, когато му дойдеше времето. А синът му Джереми щеше да заеме мястото му и да продължи рода Стандиш, който съществуваше от векове.

Мислите му се насочиха към Александър — отново го обзе тъга, както снощи, докато говореше със Сали. Макар че тя го посрещна на летището в Корк, той се въздържа да й съобщи по пътя лошите новини за Санди. Не й каза нищо и когато пристигнаха в Клонлафлин, а изчака да се оттеглят в спалнята.

Сали ужасно се разстрои, като чу жестоката истина за болестта на Санди. Плака, а Антъни се опита да я утеши. След това, за да се успокоят и за да предприемат нещо конкретно, двамата съставиха подробен план за гостуването на Санди след изписването му от болницата. Но когато заспиваше в прегръдките му, лицето на Сали отново бе мокро от сълзи. Заедно с брат си Уинстън тя беше израсла в Йоркшир със Санди и Емили. Бяха много близки, Санди беше кръстник на техния деветгодишен син Джайлс.

Като наближи къщата, Антъни зави наляво, заобиколи и влезе през задната врата. Вътре в малката покрита веранда той свали мушамата и шапката си, прогизнали от дъжда, и ги окачи на закачалката да съхнат. Седна на дървения стол, събу зелените гумени ботуши, обу чифт кафяви мокасини и забърза по коридора към библиотеката.

Къщата тънеше в тишина.

Беше рано, седем часът, Сали още спеше, спяха и по-малките деца в стаите си на долния етаж. Той се настани на бюрото до прозореца и като придърпа купчината писма, започна да преглежда пощата, натрупала се през седмицата, докато беше по работа в Лондон.

Не чу кога икономката е влязла в стаята.

— Добро утро, Ваша светлост — каза Бриджет О’Донъл. — Не предполагах, че ще станете рано, след като снощи се прибрахте толкова късно. Извинявайте, че камината не е запалена.

— А, добро утро, Бриджет — усмихнато отвърна Антъни. — Няма нищо. Не ми е студено.

— Сложила съм чайника. Само ще запаля огъня и веднага ще ви донеса чай и препечен хляб.

— Благодаря — измърмори той и отново се наведе над писмата, колебаейки се дали да я попита за какво е искала да говори с него, но реши да отложи този въпрос за по-късно. По-добре да изчака да се подкрепи с лека закуска. Понякога Бриджет беше свадлива, а това означаваше, че той трябва да се въоръжи с огромно търпение. Тази сутрин не беше в настроение да се занимава с нея.

Чу звук от палене на кибрит, след това леко съскане от пламналата хартия и подпалките, чиито огнени езици лумнаха към широкия комин. Последва шумът от духалото, а после стържещият звук от желязо върху камък, докато тя наместваше решетката. Бриджет най-сетне се оттегли в кухнята.

Антъни взе писмото, адресирано с почерка на сина му. Джереми се бе върнал в училище след коледните празници и докато отваряше плика, Антъни се чудеше какво ли има да му съобщи най-големият му син. Без съмнение щеше да иска пари. Единайсетгодишните ученици вечно бяха закъсали. Той се усмихна. На възрастта на Джереми той беше същият като сина си. Но понякога се тревожеше за момчето. Джем не беше силен физически, нямаше цветущото здраве на брат си Джайлс и на сестра си Индия и Антъни непрекъснато трябваше да се бори с изкушението да го глези, както правеше Сали.

Антъни прочете набързо писмото. Както обикновено, Джереми описваше откъслечно и неясно заниманията си през последните няколко дни, откакто се бе върнал в училище. Послеписът, който бе подчертан, гласеше: „моля те, изпрати ми спешно пари, моля те, татко, моля те.“

Бриджет се появи тържествено с подноса за закуска много по-скоро, отколкото Антъни предполагаше. Той остави писмото, когато тя се приближи.

— Къде да сложа закуската, Ваша светлост?

— Сложи я тук, на бюрото — отговори той, отмествайки настрани писмата, които допреди малко преглеждаше.

Тя остави таблата, заобиколи голямото бюро и застана права пред господаря си.

Той взе чайника, наля си чай в огромната чаша, добави мляко и я погледна.

— Какво има, Бриджет?

— Трябва да говоря с вас, лорд Дънвейл. Важно е.

— Сега?

— Да, сър, мисля, че сега… — искам да приключа с това… тази сутрин.

— Добре — каза Антъни и потисна въздишката си. Намаза препечената филия с любимия си мармалад, отхапа и отпи глътка чай. Но икономката мълчеше и той я подкани: — Хайде, Бриджет, кажи какво има, за да ти олекне. И недей да стоиш права. Знаеш, че мразя това. Седни, моля те.

Тя се намести на стола срещу него, закърши нервно ръце в скута и впери тъмните си сини очи в господаря си.

Графът изяде филията препечен хляб, докато я чакаше да заговори. Накрая вдигна вежди.

Бриджет бавно започна.

— Не съм съвсем сигурна как да ви кажа всичко това… — И рязко спря по средата на изречението.

Антъни, който бе поднесъл чашата към устата си, шумно я сложи на чинийката и я погледна разтревожено. За втори път през последните няколко дни чуваше тези думи. Първо от Санди, а сега от Бриджет. Прозвучаха му като лошо предзнаменование.

— Трябва да можеш да ми кажеш всичко, Бриджет. В края на краищата, познаваме се от деца.

Икономката кимна.

— Ами, ваша светлост… това, което искам да ви кажа… отнася се за лейди Дънвейл.

— О! — възкликна изненадано той и очите му се присвиха.

— Не за сегашната лейди Дънвейл. За първата.

— За майка ми?

— Не, не за нея. За вашата първа съпруга… нея имам предвид… лейди Минерва, сър.

Изненадан, Антъни се изправи на стола си и изгледа Бриджет изпитателно.

— Какво за покойната лейди Дънвейл? — попита той най-накрая.

— Ами… за… за нейната смърт.

За миг той остана безмълвен и неподвижен.

Разбра инстинктивно, че ще чуе нещо ужасно, и си наложи да се стегне. Накрая промърмори:

— Важно ли е точно сега да се обсъжда смъртта й… толкова време след като е умряла?

— Да — отвърна троснато Бриджет.

— Защо? — не се сдържа той да зададе въпроса, макар че всъщност не искаше да чуе нито дума от устата на Бриджет.

— Защото не искам повече да ми тежи на съвестта — отговори тя. — Трябва да ви кажа какво всъщност се случи… не мога повече да нося това бреме, този кошмар толкова години.

Устата на Антъни беше пресъхнала.

— Не беше самоубийство, както се установи на следствието.

Той се намръщи, защото не можеше да схване добре думите й.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че лейди Дънвейл е паднала в езерото, че е претърпяла злополука, както винаги съм твърдял? Че не е посегнала сама на живота си?

— Не, не е, тя… — Бриджет замълча, сви устни, след това измърмори: — Тя беше хвърлена там.

— От кого? — попита той едва чуто.

— От Майкъл Ламон. Двамата се караха в онази фатална съботна вечер и тоя я блъсна. Тя падна и си удари лицето в желязната решетка на камината в неговата всекидневна. Ако си спомняте, тя имаше рана на лицето. Патологът и доктор Бренан споменаха за това на следствието. Както и да е, Ламон не можа да я свести. Тя изглеждаше в безсъзнание. След секунди той разбра, че е мъртва. Каза, че е получила сърдечна криза или нещо подобно. Защото през целия следобед и вечерта не беше спряла да пие и непрекъснато гълташе успокоителни… каза, че тази комбинация я е убила. Ламон я взе и я хвърли в езерото, за да прикрие всичко, а на другата сутрин се престори, че е намерил тялото й, като минавал край езерото… след това дойде тук да ви каже, че е станала злополука, извика полицията и никой не го заподозря, че е замесен по някакъв начин. Но заподозряха вас. Поне сержант Макнамара ви заподозря.

Събитията, станали преди повече от десет години, нахлуха стремително в съзнанието на Антъни и той си припомни всичко ясно и живо до най-малката подробност. Целият се разтрепери, все едно че някой го бе ритнал няколко пъти в стомаха, стисна ръце, за да спре треперенето, и пое бавно и дълбоко въздух. Най-накрая каза:

— А ти откъде знаеш всичко това, Бриджет?

— Аз видях Нейна светлост следобеда, когато тя дойде с колата в Клонлафлин от Уотърфорд. Често идваше тук, макар че вие й бяхте забранили и вече бяхте в развод. Но лейди Мин не можеше да стои далеч от Клонлафлин, толкова много го обичаше. Често идваше при мен. И при него. Този следобед пихме чай, тя си тръгна с колата към пет часа и ми каза, че отива при езерото… то винаги я привличаше, още от съвсем малка. Не си ли спомняте как тримата като деца ходехме там на пикник във всеки случай, сър, нали видяхте малката й червена кола на брега на езерото, когато ландроувърът ви затъна и вие решихте да се приберете пеша у дома, само че тръгнахте по обиколния път, за да не се срещнете двамата. Но Нейна светлост също тръгна пеша… за къщата на Майкъл Ламон. Каза ми, че ще вечеря с него, но няма да преспи там. Нали разбирате. Ваша светлост, те бяха…

Бриджет пое дълбоко въздух и задъхано продължи. Вече не можеше да спре.

— Те имаха любовна връзка. Лейди Мин ми каза, че ще се отбие в кухнята в десет и половина, за да ми каже лека нощ. Тя никога не си тръгваше от Клонлафлин, без да ми се обади. Когато стана единайсет и половина, аз се разтревожих и отидох в къщата на Ламон да я потърся.

Бриджет замълча, лицето й се разкриви, тя просто щеше да рухне. Изведнъж си припомни детството, когато бяха толкова близки… тя, лейди Минерва Глендънинг — дъщеря на граф Ротмериън, и младият лорд Антъни Стандиш, сега граф Дънвейл. Беше толкова отдавна. Но помнеше ясно тези дни, защото те бяха най-хубавите в живота й.

Антъни я наблюдаваше. Видя мъката, изписана на лицето й, и страданието в очите й. Понечи да прояви съчувствие към нея, но, кой знае защо, не го направи. А каза някак рязко:

— Продължавай, Бриджет, разкажи ми всичко. Трябва да знам.

Тя кимна и преглътна.

— Когато стигнах до къщата на Ламон, вратата беше заключена, завесите спуснати, но аз ги чух. Крещяха като обезумели, разменяха си ужасни думи, направо гнусни, а Нейна светлост… тя беше много пияна. Изобщо не беше на себе си. И след това изведнъж стана много тихо. Настъпи пълна тишина. Аз се уплаших. Заудрях силно по вратата, казах, че съм аз, и Майкъл ме пусна. Нямаше как да не ме пусне, нали? Освен това знаеше колко близка съм с лейди Мин. Като я видях просната на пода, сърцето ми се сви. Спуснах се към нея, опитах се да я свестя, но тя си беше отишла. Тогава на Ламон му хрумна идеята да я хвърли в езерото, все едно че тя сама се е удавила. Разбирате ли, той не искаше вие да знаете, че през всички тези години е спал с лейди Мин. Страхуваше се, че ще го уволните. Не можеше да си позволи да загуби работата си. На мен ми каза, че макар и да нямал нищо общо със смъртта на лейди Мин, можело да се създаде впечатлението, че има. Така ми каза. Ваша светлост. Все това повтаряше и каза, че косвените улики можели много да навредят.

Антъни беше ужасен и възмутен.

— Защо, за бога, не дойде вкъщи да ме извикаш? — попита гневно той, повишавайки глас във възмущението си. — Защо си останала при Ламон?

Бриджет сви устни и не каза нищо.

Той видя упорито стиснатите челюсти и предизвикателството в леденосините й очи и разбра, че си губи времето. Още като дете си беше такава — независима и трудна; много малко се бе променила през годините. Щом не е искала да каже причината за мълчанието си веднага след смъртта на Мин и толкова години по-късно, нищо не можеше да я накара да проговори и сега.

Той се облегна на стола и замислено я изгледа. Опита се да потисне гнева и желанието да я хване за раменете и силно да я разтърси. Тогава изведнъж му хрумна ужасна мисъл, толкова неприемлива, че се опита да я изхвърли от съзнанието си, защото нямаше сили да я понесе. Въпреки това внимателно и много предпазливо каза:

— Защо си толкова сигурна, че лейди Мин наистина е била мъртва? — Надвеси се над бюрото и я погледна изпитателно и безмилостно. — Лейди Мин може да е била само в безсъзнание, Бриджет. И в такъв случай Майкъл Ламон действително я е убил, след като я е хвърлил в езерото, докато тя е била жива.

— Не, не, беше умряла, знам, че беше умряла! — извика възбудено Бриджет с широко отворени, искрящи очи. — Знам, че беше умряла! — продължи да настоява тя почти истерично.

— Не си ли спомняш заключението на патолога? Доктор Стивън Кенмар каза, че при аутопсията е установил голямо количество алкохол и барбитурати в кръвта и вода в белите дробове. Това го накара да направи извода, че смъртта е причинена от удавяне. А след като дробовете й са били пълни с вода, тя не е била мъртва, когато е хвърлена в езерото. Мъртвият човек не може да поема вода.

Като схвана смисъла на думите му, Бриджет пребледня. Тя обичаше Минерва като сестра, отнасяше се майчински към нея от самото начало, още когато беше дете.

— Не! — изкрещя Бриджет. — Не беше жива. Беше умряла. Никога не бих й направила нищо лошо. Аз я обичах. Обичах я. Знаете това. Водата е влязла по някакъв начин в дробовете и след това.

Антъни не знаеше дали това е възможно. Може и да е възможно, помисли си той — зависи от колко време Мин е била мъртва, преди да бъде хвърлена в езерото. Той уморено разтърка чело, погледна икономката и попита с тих, равен глас:

— Тялото й топло ли беше, когато Ламон я занесе на езерото?

Бриджет кимна, бе потресена от ужасяващото предположение на графа и не можеше да говори.

— Вкочаняването става от два до четири часа след настъпването на смъртта. Може би е поела вода с дробовете си малко след като е умряла. Може би половин час след това. Но не повече, сигурен съм. Точен отговор може да даде само патолог — каза тихо Антъни, все едно че мислеше гласно.

Вперила поглед в него, Бриджет кършеше ръце в скута си.

Настъпи продължителна, злокобна тишина. Напрежението между тях беше толкова осезателно, че сякаш можеше да се улови във въздуха.

Най-накрая графът наруши мълчанието. Без да отмества поглед от икономката, той каза:

— Защо изведнъж реши да заговориш, да признаеш всичко това пред мен след толкова години? Отговори ми, Бриджет О’Донъл.

— Нали вече ви казах… — извика Бриджет. — Не можех да издържам повече да ми тежи на съвестта… имам предвид, че вие не знаете истината, не знаете истинските обстоятелства, при които умря лейди Мин. Знаех колко ви тревожи мисълта, че тя се е самоубила, защото психически е била неуравновесена. Вие се обвинявахте години наред, смятахте, че причината за смъртта й е решението ви да я оставите и да получите развод. Бяхте убеден, че връзката ви с вашата братовчедка мис Сали Харт е допринесла за смъртта на съпругата ви.

Антъни потръпна. Във всичко това имаше известна истина. Бриджет изгледа твърдо Антъни и добави:

— Исках да успокоя съвестта ви, Ваша светлост.

Как не, помисли си Антъни, който нито за миг не й повярва. Но изведнъж, сякаш получил прозрение, той разбра. Нямаше никакво съмнение, че Бриджет поддържа любовна връзка с Майкъл Ламон. Само че Ламон заминаваше от Клонлафлин след няколко дни и нямаше никога да се върне. Отиваше в Америка да работи при мисис Алма Беринджър, младата вдовица американка, която неотдавна се бе върнала в конефермата си във Вирджиния, след като бе наела за една година Ромериън Лодж. Ламон и Мисис Беринджър бяха в приятелски отношения, но Антъни не знаеше колко интимна е връзката им, докато Ламон не връчи оставката си миналия месец, обявявайки, че заминава за Америка.

Антъни се изправи, отиде при голямата каменна камина, взе ръжена и разрови огъня. Лицето му остана замислено. Беше убеден, че е прав. Бавно се обърна и застана пред Бриджет, изучавайки я много внимателно. Без никога да е била красива, като по-млада тя правеше силно впечатление с огненочервената си коса, млечнобялата кожа и сините като метличина очи. Поразителното и лице, дългите крака и гъвкавата фигура винаги бяха привличали мъжките погледи. Но за жалост годините не й се отразяваха добре. Червеникавата коса се бе прошарила и бързо сивееше, фигурата й бе загубила грациозността си. Непроменени оставаха само ясните сини очи, все така живи и зорки. И много пресметливи, каза си той. Да, Бриджет О’Донъл още като дете беше ловка и хитра. Как въртеше на пръста си горката Мин. Странно, че не си бе дал сметка за това досега.

— Има една стара поговорка, Бриджет — каза Антъни с ледено сдържан глас. — Отхвърлената жена е по-лоша и от дявола.

— Съжалявам, сър, не разбирам какво искате да кажете.

— Ти си влюбена в него. Влюбена си от деня, в който той стана управител на имението. Затова си му помогнала и си го закриляла при смъртта на жена ми. След това си имала връзка с него. А сега, когато той те оставя и заминава да гони друга жена, ти искаш да си отмъстиш. Да забиеш нож в гърба на Майкъл Ламон за отмъщение, нали? За това става дума, така ли?

Тя го изгледа и решително отговори:

— Не. Не е така. Просто исках да успокоя съвестта ви. Не исках да се чувствате виновен за смъртта на лейди Мин.

— Но аз не се чувствам виновен от години вече — заяви Антъни и това беше самата истина. — Искаш да разобличиш Ламон, защото той си е намерил по-млада и по-красива жена от теб. Това е истината, Бриджет, любовникът ти те е оставил.

При тези думи тя силно се изчерви и сведе поглед към ръцете си.

Антъни разбра, че я е засегнал.

След малко тя попита с тих, приглушен глас:

— Какво ще правите с Майкъл Ламон? Ще го предадете ли?

Антъни я изгледа продължително, после бавно закрачи и зае мястото си зад бюрото. Облегна се на него и се вгледа в сините очи, които не трепваха пред изпитателния му поглед.

— Явно ще трябва да се срещна с Ламон. Фактите, които ми съобщаваш, не могат да се пренебрегнат. И ти много добре го знаеш. Точно затова ми го съобщи. — След кратка пауза той продължи: — Възможно е обаче да отида в полицията и да възобновя разследването на смъртта на жена ми. Само че не знам, Бриджет, дали ти е хрумвало, че си помогнала да се прикрият факти около една внезапна и неизяснена смърт. И че си лъжесвидетелствала. А при положение, че първата ми съпруга е била жива, когато Майкъл Ламон я е хвърлил в езерото, ти ставаш и съучастник. Съучастник в убийство.

След като Бриджет се върна в кухнята, Антъни се обади по телефона в Корк. Разговорът продължи десет минути, като през повечето време той слушаше. Когато безшумно остави слушалката, по пребледнялото му лице се четеше неумолимост.

Той погледна часовника на полицата, стана, излезе от библиотеката и се запъти по коридора към покритата веранда. Обу гумените ботуши, облече мушамата, взе шапката от закачалката и излезе.

Погледна небето. Дъждът бе спрял, но небето бе все още навъсено, спускаше се лека мъгла. С бърза крачка той пое по пътеката към къщата на Майкъл Ламон. Тя беше в края на горичката, до една поляна само на няколко метра от езерото. Като се озова пред входната врата, той влезе, без да почука, мина през антрето и всекидневната и нахлу в кабинета.

Ламон, тъмнокос, пълен, но приятен на вид мъж, седеше на бюрото и вписваше сметки в голям тефтер. Той изненадано вдигна глава, когато вратата безцеремонно се отвори и нахлулият вятър разпиля книжата по бюрото му.

— Добро утро, лорд Дънвейл — каза любезно той й на обветреното му лице се разля усмивка. Но тя веднага изчезна, щом видя мрачното изражение на Антъни и гневната му поза.

— Случило ли се е нещо? — попита Ламон, като се изправи. Антъни не отговори веднага. Влезе в стаята, затвори плътно тежката дъбова врата и се облегна на нея. Изгледа управителя с леден поглед. Ламон работеше при него вече почти двайсет години и той изведнъж се запита какво всъщност представлява този човек. Антъни винаги бе смятал, че познава Ламон до дъното на душата му, а излизаше, че изобщо не го познава. Смятал го бе за свой доверен и предан служител, както и за добър приятел. Сега бе преизпълнен с ненавист към него. Най-накрая Антъни заяви:

— Бриджет ми разказа една доста странна история тази сутрин. За смъртта на лейди Дънвейл.

Изненадан и неподготвен, Ламон изумено го изгледа, отвори уста да каже нещо, но не проговори. Отдръпна се бързо от бюрото, отиде в дъното на стаята и застана до камината, сякаш искаше да се отдалечи колкото се може повече от Антъни. Пресегна се за цигара, запали я и след това се обърна към графа.

Лицето на Ламон изразяваше несигурност, а в тъмните му кафяви очи проблясваха неспокойни пламъчета.

— Какво всъщност искате да кажете? — попита най-сетне той.

— Бриджет ми разказа всичко до най-малката подробност за онова, което се е случило в тази къща през онази трагична вечер. — Антъни пристъпи напред, приближи се към управителя и продължително го изгледа.

Ламон потръпна от неумолимия му, твърд поглед. Премигна, зашари с очи и всмукна дълбоко от цигарата.

— Как може да си толкова сигурен, че Мин е била мъртва, след като е припаднала? — попита строго Антъни. — Ти не си лекар, Ламон!

Лицето на Ламон силно почервеня и той гневно извика:

— Тя беше умряла! Казвам ви, че беше умряла! — Той изведнъж се разкашля, и то толкова силно, че успя да се съвземе едва след две-три минути. Когато най-сетне пое дъх, добави: — Може да не съм лекар, но знам кога човек е спрял да диша. — Всмукна отново от цигарата и с треперещ глас нервно извика: — Опитах се да я свестя, да я съживя с изкуствено дишане уста в уста, но тя си беше отишла. Аз обичах Мин, за разлика от вас.

Антъни пристъпи напред. Бе стиснал силно юмруци и кокалчетата на пръстите му се белееха на бледата утринна светлина. Искаше му се да размаже червеното, пиянско лице на Ламон до неузнаваемост. Но не се поддаде на инстинктивното си желание и запази самообладание, защото владееше блестящо способността да се контролира.

— Ти не знаеш какво значи да обичаш, Ламон. Ти си един развратник, двуличник, мръсник и заплаха за всяка почтена жена.

— Той мен ще ме нарича развратник. А за вас какво да кажем! — изсумтя Ламон. — Та нали вие натикахте Минерва в ръцете ми, като вечно се мъкнехте по жени, а нея все я зарязвахте.

Антъни настръхна. Страхуваше се, че няма да се сдържи и ще се нахвърли върху Майкъл Ламон. Заговори бавно:

— Защо не дойде да ми кажеш, че жена ми е припаднала? Защо не извика лекар? Защо реши да действаш сам? Поведението ти е било неразумно, направо безразсъдно.

Майкъл Ламон не беше свръхинтелигентен, но все пак притежаваше достатъчно съобразителност, за да разбере, че Бриджет О’Донъл добре си е свършила работата. Прецени, че няма смисъл да лъже, затова си призна цялата истина.

— Беше ме страх. Беше ме страх, че щом разберете какво е имало между нас, ще ме изхвърлите. Не можех да си загубя работата. Мислех, че може и да ме обвините за смъртта й. С косвени улики един невинен човек може да бъде съсипан. Нима не разбирате — продължи той с хленчещ глас, — аз нямах избор, трябваше всичко да прикрия.

Докато безмилостно наблюдаваше управителя, Антъни изпита отвращение и погнуса.

— Не мога да се начудя как си ме гледал в очите всичките тези години, след като си знаел какви ужасни неща си извършил, и как си лъгал всички, за да си запазиш кожата. Ти си жалък, Ламон. Ти си едно нищожество.

Ламон не отговори. Колко глупаво постъпи, като остана в Клонлафлин през тези години. Остана заради Бриджет О’Донъл, която упражняваше пагубна власт над него. Той й нямаше доверие. И ето че е бил прав. Когато прекратиха продължителната си връзка по взаимно съгласие, той повярва, че най-сетне се е освободил от нея. Тя не прояви никаква злоба — така поне му се стори, но явно бе сбъркал. Щом започна връзка с друга жена, тя го нападна като пепелянка. Целта й беше да го унищожи. И успя.

— Едвам се сдържам да не те размажа от бой — каза Антъни. — Но с пръст няма да те докосна. Ще оставя законът да си каже думата.

Ламон стреснато се отърси от мислите си. Взря се в Антъни и извика:

— Какво? Какво казвате?

— Смятам да възобновя разследването на смъртта на съпругата си. Убеден съм, че ти си убил лейди Дънвейл. И ще настоявам да си получиш заслуженото — заяви Антъни с безстрастен глас.

— Вие сте луд, побъркан! — изкрещя Ламон. Тъмните му очи сякаш щяха да изскочат, на лицето му се изписа внезапен страх. — Не знаете какво говорите, Дънвейл. Мин се беше отровила от гадостите, които непрекъснато гълташе. Тя умря няколко минути след като припадна.

— Точно тук грешиш — отвърна Антъни с убийствено тих глас. — Била е в безсъзнание поради голямото количество алкохол и барбитурати. Но когато си я хвърлил в езерото, е била жива и…

— Не ви вярвам! Лъжете! Измисляте си всичко това!

— Не си измислям! — извика ожесточено Антъни. — Тази сутрин, когато Бриджет ми призна всичко, не бях сигурен какви са медицинските факти. Затова се обадих в отделението по съдебна медицина в болницата в Корк и разговарях с доктор Стивън Кенмар. Това е патологът, който направи аутопсия на Мин, установи, че белите й дробове са пълни с вода, и даде показания пред следствието, че смъртта е причинена от удавяне.

Антъни замълча и сякаш да придаде по-голяма тежест на думите си, добави ясно и много бавно:

— Доктор Кенмар потвърди подозренията ми… умрял човек не може да нагълта вода. Следователно Мин е била жива, когато си я хвърлил в езерото. Ти си я удавил.

Майкъл Ламон усети как целият настръхва, беше толкова съкрушен и потресен от ужасяващото обвинение на Антъни, че едва се държеше на крака. Леко се олюля, протегна ръка и се подпря на камината. Мисълта, че може да е причинил смъртта на Мин, го ужаси, зави му се свят. Бе страдал много през тези години, преследван от измамата, от изречените лъжи, от измислиците, които трябваше да съчинява, непрекъснато измъчван от угризенията на съвестта и от чувството за вина. Сега той възмутено извика: — Не, Дънвейл, не! Тя нямаше пулс, сърцето й бе спряло! — Той се задави, сълзи бликнаха от очите му, беше смазан. — Не съм й причинил нищо лошо — изхлипа той. — Аз я обичах. Говорете пак с Бриджет. Моля ви, моля ви. Тя ще потвърди, че казвам истината. Мин беше мъртва… и Бриджет О’Донъл знае това.

— Била е жива, Ламон!

— Не, не! — Обезумял, Ламон се хвърли към Антъни с разкривено лице. Внезапно почувства пронизваща болка в слепоочието и едната половина на лицето си, но не спря. Замахна да удари Антъни. В този миг изгарящата болка го заслепи. Кръвта нахлу в главата му и му причерня. Той се строполи на пода и остана неподвижен.

Стреснат, Антъни замръзна на мястото си. Още когато Ламон се хвърли срещу него, той забеляза внезапната, ужасна промяна и веднага разбра, че управителят е получил удар.

Антъни се съвзе, наведе се и хвана ръката на Ламон. Пулсът му беше неравномерен и слаб, но се усещаше.

Антъни бързо отиде при телефона и набра номера на болницата в Клонлафлин.

— Дънвейл се обажда — каза той на дежурната сестра. — Може ли веднага да изпратите линейка в дома на управителя. Мисля, че Майкъл Ламон току-що получи удар. Но още е жив. Ако побързате, може би ще го спасите.

И тогава справедливостта ще възтържествува, помисли си Антъни и затвори телефона.