Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (37)

36.

Малко след два часа следобед Малкълм Хардкасъл направи цезарово сечение на Мадилана Еймъри.

Роди се прекрасно дете. Но майката не разбра това. Тя остана в кома.

Малкълм съобщи новината на Филип.

Той чакаше нетърпеливо с Шейн и Дейзи в един кабинет в съседното крило на болницата „Сейнт Винсънт“, където Мади беше преместена.

— Имаш си момиченце. Дъщеря, Филип — обяви Малкълм.

Филип крачеше из стаята. Спря и се обърна към гинеколога.

— Мади добре ли е? Понесе ли добре всичко това? — попита той, загрижен само за жена си.

— Да, понесе го. Състоянието й е същото, каквото беше сутринта, когато я докараха в болницата. Страхувам се, че още не е дошла в съзнание. От друга страна, няма и влошаване.

— Това добър признак ли е? Дава ли някаква надежда? — попита внимателно Филип.

— Да… изглежда, че… състоянието й се е стабилизирало.

— Може ли да я видя? — попита Филип.

— Точно сега не… в реанимацията е.

— А кога? — попита той все така внимателно, но настойчиво.

— След един час. Сега да ти кажа за дъщеря ти… прекрасна е, направо красива и тежи близо четири килограма.

Филип си наложи да се държи любезно. Стисна здраво ръката на лекаря и каза:

— Благодаря ти за всичко, което направи, Малкълм. Много съм ти признателен, голямо успокоение е за мен, че бебето е добре.

— Може ли да видим поне детето? — попита Дейзи, като погледна първо Малкълм, а после се обърна към сина си, застанал до нея. — Искам да поздравя внучката си с добре дошла на този свят.

— Разбира се, че може да я видите, мисис Рикардс. — Четиримата излязоха заедно от кабинета и тръгнаха по коридора към остъкленото стерилно помещение за новородените бебета.

— Ето я! — възкликна Малкълм няколко секунди по-късно. Дежурната сестра, забелязала известния гинеколог, бе вдигнала бебето от кошарката и им го показваше през стъклото.

— О, Филип, колко е красива — каза тихичко Дейзи със светнали очи. — Я виж, на върха на главата си има червеникаво русоляво пухче. Май ще имаме още една червенокоса дама в семейството.

— Да — отвърна лаконично синът й, взирайки се в бебето през стъклото. Толкова разстроен беше за жена си, че, изглежда, нищо друго не го интересуваше.

Накрая отмести поглед от прозореца и дръпна Малкълм настрани.

— Сега какво следва? Стимпсън кога ще направи скенограмата?

— След малко. Защо не излезеш навън да глътнеш малко въздух? Заведи майка си и зет си да изпият чаша чай или кафе.

— Няма да изляза от болницата! Няма да оставя Мади! — възкликна Филип. — Може би ще успея да ги убедя те да излязат. Но аз — не. Още веднъж ти благодаря за всичко, което направи за жена ми и за детето ми, Малкълм — добави той и тръгна.

След малко, когато се върнаха в кабинета в частното крило на болницата. Филип предложи на Шейн да придружи Дейзи до къщата в Пойнт Пайпър, за да си починат.

— Няма защо да стоите тук с мен — измърмори той и се отпусна тежко на стола.

— Има защо — бързо отвърна Шейн. — Няма да те оставим сам в такъв момент.

— Оставаме, Филип, и толкова! — заяви Дейзи с такава решителност в гласа, с каквато навремето можеше да говори само майка й. — Боже мой, та ние с Шейн няма да издържим, ако не сме с теб и с Мади. Достатъчно сме разтревожени, затова няма нужда да се усамотяваме в Пойнт Пайпър и да не знаем какво става.

Филип нямаше сили да отговори, камо ли да спори с Дейзи или с Шейн.

Взе да крачи нервно из стаята, после излезе в коридора, защото ставаше все по-напрегнат. В желанието си да потисне нарастващата тревога, той се върна в кабинета и се обади в службата си в „Макгил Тауър“, първо на секретарката Маги, а после и на личния си секретар Бари. От време на време казваше по нещо на майка си и на Шейн, но през повечето време мълчеше и гледаше мрачно през прозореца.

Бе свикнал да поема нещата в свои ръце и да бъде господар на съдбата си. През целия си съзнателен живот се проявяваше като човек, който действа, взема решения, осъществява, прави нещо. Никога не стоеше безпомощно, когато се случеше беда, независимо каква бе тя. Но сега в този момент, може би най-важният в живота му, нямаше никакъв избор. Не беше лекар и затова не можеше да помогне на жената, която безразсъдно обичаше. Чувството му за безпомощност се засилваше едновременно с нарастващия страх.

Малко преди три часа му позволиха да види Мади в отделението за родилки. Тя не реагираше, не усещаше присъствието му и продължаваше да бъде в кома. Той се върна в кабинета още по-изтерзан, измъчен и видимо отчаян.

Дейзи и Шейн се опитаха да го утешат и успокоят, но безуспешно.

— Знам, че в момент като този човек губи разум — каза Дейзи, отиде при Филип и го хвана за ръката, изпълнена със състрадание към сина си и загриженост за снаха си. — Но трябва да се опитаме да бъдем храбри и да не губим надежда, скъпи. Мади е силна. Сигурна съм, че ще се пребори.

Той погледна Дейзи, кимна, после извърна лице, за да не види тя болката и мъката, които го разкъсваха.

Алън Стимпсън се появи в четири часа и тихо им съобщи, че е направил скенограма на Мадилана.

— Съпругата ви е получила тежък мозъчен кръвоизлив, както предположих първоначално, когато я прегледах, но исках да съм напълно сигурен — каза той.

Филип преглътна. Най-големите му страхове се потвърдиха. С леко потреперващ глас той попита:

— Имате ли представа кое е предизвикало кръвоизлива?

Алън Стимпсън замълча за миг и после отговори:

— Възможно е да се, дължи на бременността й. Има подобни случаи. Ужасен. Филип остана безмълвен.

— Сега смятам да направя трепанация на черепа, мистър Еймъри. Може би ще искате да я видите, преди да я подготвят за операцията.

— Да, искам. — Филип погледна майка си. — Трябваше да повикаме отец Райън. Независимо от изхода на операцията Мади щеше да иска той да е тук. Можеш ли да му се обадиш, мамо?

Макар че тази неочаквана молба силно я обезкуражи, защото потвърди собствените й страхове за Мади, Дейзи кимна.

— Да — отвърна тя, колкото можеше по-спокойно. — Сега ще му се обадя, скъпи.

— Налице са всички шансове операцията да бъде успешна — каза уверено Алън Стимпсън, като погледна бързо първо Дейзи, после Филип. — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да спася живота й.

— Знам, че ще го направите — отвърна Филип.

Двамата мъже закрачиха мълчаливо по коридора. Хирургът въведе Филип в предоперационната зала и тихо затвори вратата зад него. Филип се приближи до Мади.

Прикова поглед в нея, преизпълнен от обич. Колко мъничка и беззащитна изглеждаше тя на тясното болнично легло. Лицето й беше бяло като тебешир, цветът му се сливаше с цвета на чаршафите. Алън Стимпсън му бе казал, че ще трябва да й острижат косата. Красивата кестенява коса. Но какво значение имаше това, важното беше да я спасят. Косата й се бе разпиляла на възглавницата около лицето й. Той я докосна, тя бе мека като коприна, наведе се и целуна един кичур.

Седна на стола и хвана ръката й. Тя беше безжизнена. Наведе се към лицето й и я целуна по бузата. Погалвайки косата й, той промълви:

— Не ме оставяй, Мади. Моля те, не ме оставяй. Бори се. Бори се за живота си, скъпа.

Най-накрая вдигна глава и дълго време не отмести очи от нея, като се надяваше и се молеше да долови знак, че го е разбрала, че го е чула.

Но видя, че надеждите му са напразни. Тя оставаше съвършено неподвижна.

Той я целуна още веднъж и излезе. Имаше чувството, че сърцето му се къса.

* * *

— Часовникът ми е спрял — каза Дейзи на Шейн. — Колко е часът?

— Наближава шест — погледна Шейн часовника си. — Да отида ли да помоля за малко чай?

— Да, чаша чай ще ми се отрази добре. А вие, отец Райън?

Свещеникът, който бе пристигнал преди малко, вдигна очи от молитвеника и каза:

— Благодаря, мисис Рикардс, много мило. Ще ви правя компания.

— Филип?

— Предпочитам кафе, мамо, ако… — започна той, но не довърши, защото в този момент в стаята влезе Алън Стимпсън.

Хирургът затвори вратата и се облегна на нея. Беше облечен с памучна зелена хирургическа престилка и панталони и явно идваше направо от операционната. Остана облегнат на вратата, безмълвен, с очи, вперени във Филип.

Филип се втренчи в него. Толкова странно изражение имаше лицето на хирурга, че той не можеше точно да разбере…

— Съжалявам, много, много съжалявам, мистър Еймъри — каза Алън Стимпсън. — Направих всичко, което беше по силите ми, за да спася жена ви… но тя умря на операционната маса. Толкова много съжалявам.

— Не — каза Филип. — Не.

Хвана се здраво за стола, който беше зад него, и се подпря. Кокалчетата на загорелите му ръце побеляха. Той леко се олюля и повтори:

— Не.

Отец Райън стана и помогна на Дейзи да се изправи. В очите й бяха бликнали сълзи и тя сложи ръка на устата си, за да потисне риданията, напиращи в гърлото й. Пристъпи бързо към Филип, следвана от Шейн и отец Райън.

Сърцето на Дейзи се късаше за сина й. Не смееше да си помисли как ще му се отрази смъртта на Мади. Той боготвореше жена си. Не е справедлив животът, каза си Дейзи с очи, плувнали в сълзи. Как е възможно Мади да ни напусне толкова млада?

Филип се отдръпна от майка си, от Шейн и от разтревожения свещеник, клатейки яростно глава, сякаш по този начин искаше да покаже, че не приема думите на хирурга. Сините му очи гледаха стъписано и неразбиращо.

— Заведете ме при жена ми — каза пресипнало той и хвана Алън Стимпсън за ръката.

Стимпсън го заведе в малката пред операционна зала и го остави сам с Мади.

За втори път Филип се изправи пред нея и я загледа. Колко спокойна изглеждаше в смъртта си. По лицето й нямаше следа от болка или страдание. Той коленичи до леглото и хвана ръката й. Тя беше леденостудена. Без да мисли какво прави, той се опита да я стопли.

— Мади! Мади! — изведнъж извика Филип с глас, станал дрезгав от мъка. — Защо умря? Ти беше всичко за мен. Сега нямам нищо… О, Мади, Мади…

Той наведе глава и парещите сълзи закапаха по пръстите му, стиснали здраво ръцете й. Остана така дълго, докато Шейн дойде и го отведе.