Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (14)

13.

Тя се издигаше на фона на лазурното небе като огромен монолитен блок, внушителна, непоклатима конструкция от черно стъкло и стомана. Символ на богатство и привилегии, престиж и власт, тя представляваше бляскав паметник на създателите на една гигантска бизнес империя.

Името на кулата, която властваше в небето над Сидни, беше „Макгил“.

Човекът, замислил и построил тази изключителна и красива сграда, обитаваше кулата, както подобава на един истински магнат — от своя елегантен съвременен команден пост той контролираше изцяло нещата, наблюдаваше и ръководеше всичко, което притежаваше, при това с учудваща за годините си далновидност, мъдрост и честност.

Кулата от черно стъкло беше неговото истинско царство.

Той работеше тук от ранна утрин до късна вечер и през седмицата често оставаше да нощува. Работните кабинети и апартаментът му бяха разположени един над друг и заемаха двата последни етажа на сградата.

В понеделник, в късния следобеден час, мъжът стоеше с гръб към огромната остъклена стена на кабинета си, от която се разкриваше панорамен изглед към пристанището на Сидни и целия град. Наклонил глава и присвил съсредоточено очи, той слушаше внимателно своя посетител — млад американски бизнесмен.

Най-красивият от внуците на Ема Харт, трийсет и пет годишният Филип Макгил Еймъри, беше в разцвета на силите си и в пълен подем. Чаровен и загадъчен, той покоряваше международните бизнес среди и журналистите и за много хора беше енигматична личност. Като майка си и сестра си бе наследил външността на Пол Макгил. Косата му беше лъскавочерна, а очите — необикновено сини, почти виолетови; притежаваше същата онази енергия, мъжественост и внушителен ръст, които навремето правеха дядо му толкова привлекателен.

Днес носеше сив габардинен костюм, скроен по последна мода — беше безукорно облечен от яката на синята си риза до върховете на тъмнокафявите мокасини, които блестяха като стъкло.

— Така че това е историята — каза посетителят. — Но преди да вложа няколко милиона долара — имам предвид американски долари, — реших, че е най-добре веднага да дойда тук и да се посъветвам с вас. Преди да тръгна от Лондон, Шейн ми каза, че ако искам, мога да дойда и да поговоря с вас, защото вие сте най-добрият познавач в тази област — добива на опали.

Филип непринудено се засмя:

— Не е точно така, мистър Карлсън. Страхувам се, че зет ми малко преувеличава, макар действително да имам известни познания в тази област. От години се занимаваме с добив на скъпоценни камъни и по-специално на опали. Един от нашите филиали — „Макгил майнинг“ — е основан от прадядо ми през 1906 година след откриването на прочутото находище на опали в Лайтнинг Ридж през 1903 година. Но да се върнем на вашия въпрос — от това, което ми казахте досега, смятам, че не сте се насочили към най-подходящите хора. На ваше място бих действал предпазливо и бих обмислил добре нещата, преди да вложа парите си в компанията, за която ми казвате.

Стив Карлсън се изправи на канапето и погледна въпросително Филип.

— Да не би да смятате, че може да ме измамят? — попита той нервно и очите му светнаха тревожно.

— Не, не, съвсем не — поклати Филип глава, отговаряйки бързо и категорично. — Имаме впечатления от Джарвис Ланър и можем да твърдим, че той е почтен човек, но едва ли би могъл да ви бъде полезен със съвети за добива на опали.

— Но той се представя точно за такъв.

— Може би, но, ей богу, Джарвис Ланър си остава млад и зелен каубой.

— Млад и зелен каубой? Какво значи това? — погледна смутено Карлсън.

Филип направи неуспешен опит да потисне смеха си.

— Извинявайте, не бива да ви обърквам с тези австралийски изрази. Исках да кажа наивен английски емигрант.

— О, разбирам — кимна Карлсън и продължи: — Направи ми впечатление преди няколко дни, че Джарвис Ланър не е такъв познавач, за какъвто се представя, и затова всъщност дойдох при вас.

Филип не отговори. Отиде зад бюрото си и погледна младия човек със съжаление. По-голям наивник не бе виждал. И тъй като искаше да му помогне и в същото време да приключи разговора, каза:

— Мисля, че най-полезното, което мога да направя за вас, мистър Карлсън, е да ви свържа с някои признати специалисти в областта на минното дело и с водещи геолози. Те ще ви посъветват как да действате. Искате ли да го направя?

— О, божичко, разбира се, наистина съм ви много благодарен, че отделихте от времето си и ме приехте. Но просто от любопитство искам да ви попитам какво е вашето мнение за Куинсланд, що се отнася до добива на опали. Смятате ли, че възможностите са такива, каквито ми бяха представени?

— Не, не бих казал.

Филип седна, придърпа един бележник към себе си и се пресегна за златната си писалка.

— Много златотърсачи и рудокопачи ще ви кажат, че находищата на Куинсланд все още са богати и в известен смисъл сигурно е така. Но се съмнявам, че там ще намерите ценни опали. Те се срещат много рядко. В Куинсланд ще намерите големи количества обикновени опали. Джарвис Ланър не ви е излъгал, като ви е казал това. Но аз подчертавам — обикновени опали. А вие ми казахте, че се интересувате от качествени скъпоценни камъни.

— Да. — Карлсън стана от канапето, запъти се към бюрото и седна на стола срещу него. — Къде смятате, че трябва да търся, мистър Еймъри?

— На много места — отвърна Филип и сви рамене, защото не искаше да поема отговорност, като препоръча на младия Карлсън нещо, което можеше да се окаже неподходящо. Но в същото време искаше да бъде любезен, затова каза: — Нашата компания все още действа в Лейтнинг Ридж в Нови Южен Уейлс, а също и в Кубър Педи. Там всъщност са най-големите опалови залежи в Австралия, откъдето добиваме изящните светли опали. Не забравяйте и Минтабай в Южна Австралия. Там от 1976-а година много успешно се добиват опали.

— Значи това е ново находище.

— Не, открито е през 1931-ва година, но поради липсата на вода, суровите условия и ужасното оборудване е било много трудно да се извличат опали. Днешната модерна техника улеснява много нещата. Във всеки случай нека да ви запиша имената и телефоните на специалистите, за които ви споменах. Поговорете с тях. Сигурен съм, че ще ви насочат правилно. И също така ще ви кажат дали да влагате пари в компанията, която Ланър ви е препоръчал.

— Смятате ли, че компанията е благонадеждна?

— Никога не съм казал нищо лошо за компанията, просто ви посъветвах да помислите добре, преди да си вложите парите в нея — побърза да напомни Филип на младия човек. — И освен това изразих мнение, че Ланър не е човекът, който може да ви даде най-добрия съвет. — Филип леко се усмихна и без да даде възможност на Карлсън да каже нещо, промълви: — Извинявайте — посегна за втори път към златната писалка и започна да пише бързо и четливо.

— Разбира се — каза Стив Карлсън с известно закъснение и като се облегна на стола, внимателно загледа Филип. Този човек, който се съгласи да го приеме толкова бързо и без всякакви усложнения, му правеше силно впечатление. Вярно, че Стив разполагаше с чудесни препоръки. Но, от друга страна, човек трудно получаваше достъп до бизнесмени от ранга на Еймъри, дори когато роднини ходатайстваха за това. Обикновено те бяха прекалено заети, затънали до шия във финансови въпроси и счетоводни баланси и не можеха да отделят време за съвети на непознати хора. За тази цел всички те без изключение разполагаха със секретарки. Но този каубой беше различен, държеше се като нормален човек, естествено и без преструвки. Когато се запозна с него преди час, Стив остана поразен. Филип Макгил Еймъри беше толкова хубав, че трябваше да стои пред кинокамера в Холивуд, а не зад бюро. Човек трябваше да види красивото лице, омайващите сини очи, блестящите зъби й прекрасния тен, за да повярва на очите си. А какво да кажем за чудесния костюм и за ушитата по поръчка муселинена риза, ами за сапфирените копчета на ръкавелите? Човекът срещу него сякаш не беше от този свят, приличаше по-скоро на суперзвезда, отколкото на бизнесмен. Стив Карлсън не предполагаше обаче, че Еймъри е с мустаци. Макар че в това имаше нещо предизвикателно, те придаваха на могъщия магнат вид на комарджия… не, на пират.

Стив Карлсън потисна напиращия в гърлото му смях, като си каза, че напоследък са се навъдили много пирати, които порят водите на Големия бизнес. Но Еймъри не се ползваше с репутацията на хищник, на някой от онези съвременни агресори, които със замах присвояват други компании и ги подчиняват на собствените си цели. Еймъри нямаше защо да присвоява компании. Та той притежаваше огромната „Макгил корпорейшън“, с която се занимаваше и запълваше времето си. Тя струваше не милиони, а милиарди.

Карлсън се намести на стола си и замислено изгледа Филип. Хващам се на бас, че този каубой добре си живее и развлечения не му липсват, каза си младият американец, изпълнен едновременно със завист и възхищение. С тази външност, с тази власт и толкова пари, жените сигурно припадат след него. О, господи, какво ли не бих дал само една вечер да обуя ръчно изработените му италиански мокасини.

— Маги? — вдигна Филип телефона.

— Да?

— Мистър Карлсън си тръгва. Давам му един списък с имена. Моля те, добави към тях телефонните номера.

— Разбира се.

Филип стана и заобиколи бюрото.

Карлсън скочи, взе листа, който той му подаде, и двамата се запътиха към вратата.

Филип стисна силно ръката на младия човек и каза:

— Желая ви късмет, мистър Карлсън. Сигурен съм, че всичко ще се уреди.

— Благодаря, мистър Еймъри. Наистина съм ви признателен, че отделихте време и ми дадохте съвет.

— За мен беше удоволствие — отвърна Филип и даде знак на секретарката си, която стоеше права до бюрото. — Нали ще се погрижиш за мистър Карлсън, Маги? — добави той, преди да се оттегли в своята светая светих и да затвори плътно вратата зад себе си.

Доволен, че най-сетне е останал сам, Филип тръгна бавно към остъклената стена и се загледа в пристанището. Пролетта настъпваше и през целия ден времето беше прекрасно. Безброй яхти се надбягваха с вятъра в огряното от слънцето море, издули разноцветните си триъгълни ветрила, опънали широко грошове, улавящи всеки полъх на вятъра.

Каква прекрасна гледка… напред, в далечината, се открояваше величественият Сидни Харбър Бридж, белите състезателни яхти с техните разноцветни ветрила, блестящото, огряно от слънце море, а встрани Операта със своя забележителен покрив с дъгообразни бели кубета, които оттук изглеждаха като гигантски ветрила на галеон, застинал на ръба на морето и сиво-синьото небе.

Очите на Филип светнаха в усмивка. От малък обичаше този град и за него нямаше друго място на света като пристанището на Сидни. Всеки път, когато го видеше, изпитваше удоволствие, особено когато го гледаше от тази височина.

Той се отдалечи от прозореца и си каза, че трябва да провери в какво състояние се намира спинакерът на собствената му състезателна яхта. Големият парашут бе изработен от тънък като паяжина найлон — време беше да го огледа заедно с другите ветрила. Той се усмихна някак накриво. Ветроходството е скъпо хоби. Пълен комплект ветрила, от най-леките до най-тежките, изработени от кевлар, струваха близо един милион австралийски долара.

На вратата се почука. Бари Грейвс, личният секретар на Филип, подаде глава и се усмихна:

— Може ли да вляза?

— Разбира се — отвърна Филип и тръгна към бюрото си.

— И този луд ли смята, че ще събира опали като круши от дърветата? — попита Бари, повдигайки красноречиво вежди.

Двамата мъже се спогледнаха разбиращо и се разсмяха.

— Не, момчето си е наред — каза Филип. — Просто е младо и неопитно. Сърбят го ръцете за приключения. Изглежда, е чул някъде, че в Австралия се добиват деветдесет и пет процента от опалите в целия свят, и е решил да дойде тук и да си опита късмета, като вложи наследството си в опали.

— Поредният наивен емигрант — въздъхна Бари. — Горкият. Но какво да правиш, сигурно всяка минута се ражда по един като него. Какво общо има с Шейн?

— Нищо. Зетят на Карлсън е един от висшите служители в „О’Нийл интърнешънъл“ в Ню Йорк и Шейн иска просто да услужи на момчето. Когато отишъл при него в Лондон, Шейн му казал да се посъветва с мен, преди да свърши някоя глупост.

— И добре е направил. — Бари застана до бюрото и бързо продължи: — Дойдох да ти кажа лека нощ Филип. Ако нямаш повече нужда от мен, ще потеглям. Тази вечер комитетът се събира в тенис клуба.

— Тръгвай, Бари.

— Благодаря. Само още нещо — искаш ли утре сутринта да изпратя кола да вземе Пола от летището?

— Не, благодаря ти, няма нужда. Майка ми е поела грижата за това.

— Добре тогава. — Бари се запъти към вратата, но преди да излезе, спря и се обърна към Филип. — Недей да стоиш до късно тази вечер.

— Няма. След малко тръгвам с колата за Роуз Бей, за да вечерям с майка ми.

— Поздрави Дейзи от мене.

— Непременно.

— Ще се видим утре, Филип.

Филип кимна, върна се към книжата на бюрото и се залови за работа. Малко преди шест часа звънна на Маги и й каза да си отива.

— Благодаря, Филип.

— О, Маги, обади се, моля те, в гаража и кажи на Кен да изкара колата в седем часа.

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ, Маги. — Той затвори телефона и продължи да работи все така старателно и всеотдайно, както го бе учила баба му преди години.

 

 

Още щом се появи на бял свят през юни 1946-а година, родителите му и всички останали членове на семейството решиха, че Филип Макгил Еймъри ще бъде обучен и подготвен да оглави „Макгил корпорейшън“ в Австралия.

Преди да сложи край на живота си през 1939-а година, след като остана частично парализиран в резултат на тежка автомобилна катастрофа, Пол Макгил направи ново завещание. В него той оставяше всичко, което притежаваше, на Ема Харт, с която бе сключил граждански брак шестнайсет години по-рано.

Огромното му лично богатство, недвижимите имоти и всичко останало, което притежаваше в Австралия, Англия и Америка, бе приписано на Ема, за да разполага тя с него, както желае. Но бизнес империята в Австралия и основният дял акции в „Ситекс ойл“ в Америка оставаха под попечителството на Ема за Дейзи, единственото им общо дете, и за нейното бъдещо потомство.

От 1939-а до 1969-а година Ема управляваше сама „Макгил корпорейшън“ тук, в Сидни, или от разстояние в Лондон. Справяше се успешно с това благодарение на доверени служители, някои от които бяха работили с Пол Макгил до смъртта му. Тези хора, главно директори на различните компании, влизащи в състава на корпорацията, изпълняваха нарежданията и отговаряха за продукцията в своите отрасли. А те бяха най-разнообразни — като се започне от добив на опали и минерали и се мине през каменовъглени басейни, строителни обекти и недвижима собственост, та се стигне до семейната овцевъдна ферма в Кунамбъл.

Огромният бизнес на фамилията Макгил, който сега се ръководеше от Филип, бе започнал с тази овцевъдна ферма, една от най-големите в Нови Южен Уейлс. Тя се казваше Дънун и бе създадена в 1852-ра година от прапрадядото на Филип, шотландеца Андрю Макгил, морски капитан, заселил се на Антиподите^[1]. „Макгил корпорейшън“ бе създадена от прадядо му Брус Макгил, а дядо му Пол я бе превърнал в една от най-преуспяващите компании в света.

Филип беше съвсем малък, когато Ема започна да му разказва за Австралия, за чудесата, красотите и богатствата на тази необикновена страна. Разправяше истории за дядо му, пълни с приключения, говореше за Пол толкова картинно и образно и с такава обич, че за малкото дете този човек се превърна в жив герой. Понякога Филип имаше чувството, че действително познава дядо си.

Когато порасна, Ема му обясни, че един ден могъщата империя на Пол, която толкова често я призоваваше да пътува до Австралия, ще принадлежи на него и на Пола, но той ще я ръководи, както я ръководеше тя от името на тях двамата и на майка им.

Филип беше на шест години, когато Ема за първи път го заведе в Сидни заедно с родителите му Дейзи и Дейвид Еймъри и със сестра му, и той се влюби в страната още щом кракът му стъпи на австралийска земя. Тази любов не го напускаше и досега.

Филип учеше в Англия в старото училище на дядо си, „Уейдингтън“, но на седемнайсет години се разбунтува и каза на Ема и на родителите си, че не иска да ходи повече на училище и че няма намерение да се записва в университет. Даде им ясно да разберат, че е дошло време да изучи бизнеса, който един ден ще трябва да ръководи.

Накрая баща му вдигна ръце и прие философски положението, давайки си сметка, че не може да се наложи.

Реакцията на Ема беше горе-долу същата. Тя взе Филип на работа при себе си, прикривайки усмивката си през първия ден, защото знаеше, че внукът й няма ни най-малко представа какво го очаква. Това беше началото — безпощадната образователна програма на Ема, която изискваше пълна всеотдайност. Тя беше строга, взискателна и непрекъснато му възлагаше работа. Настояваше всичко да се изпипа, да се работи старателно и съсредоточено — животът му премина изцяло в нейни ръце, докато не възприе основните правила на нейната професионална етика.

Ема действаше безпогрешно и в края на краищата Филип разбра, че неумолимите изисквания, които баба му предявява към него, към сестра му и братовчедите му, са израз на нейния стремеж да ги подготви за самостоятелен живот, когато един ден тя няма да бъде край тях, за да ги насочва и предпазва.

През тези години Филип пътуваше непрекъснато до Австралия с Ема и понякога прекарваше там ваканциите си, но всеки път отиваше в Дънун в Кунамбъл, защото искаше да научи колкото се може повече за тяхната ферма. Понякога и Ема отиваше с него и тогава беше още по-приятно, защото тя се връщаше към спомените, свързани с Пол, а нейните разкази бяха толкова увлекателни.

 

 

През 1966-а, когато Филип навърши двайсет години, Ема го изпрати да живее постоянно в Австралия.

Искаше той да се запознае на място с бизнес империята, която щеше да управлява и ръководи като главен администратор и директор на управителния съвет.

В края на третата година Филип доказа, че може да му бъде гласувано доверие.

Ема не се изненада, тъй като знаеше, че е наследил нейната проницателност и йоркширска предпазливост, инстинкта й да печели пари и умението й да извлича полза от всяка ситуация. Освен това Ема си даваше сметка, че Филип не само е одрал кожата на дядо си, но и че е надарен с неговата находчивост и финансов гений.

Филип скоро намери своето професионално и социално място в Сидни и заживя спокойно в Австралия. Земята на прадедите му от рода Макгил, която толкова го привличаше и очароваше в детските години, стана негов истински дом. Нямаше ни най-малкото желание да живее, където и да е другаде по света.

Двама от служителите на Ема, Нийл Кларк и Том Патерсън, бяха натоварени с обучението на Филип в Австралия. И двамата спечелиха неговото искрено уважение и привързаност. Но изпаднеше ли в затруднение, Филип обикновено се обръщаше за напътствие към Ема. След смъртта на баба му през 1970-а година нейната роля пое баща му, когото той търсеше за съвет по въпроси извън бизнеса. Ненавременната смърт на Дейвид Еймъри, причинена от лавината в Шамони през януари 1971-ва година, лиши Филип не само от любим баща, но и от мъдър съветник и наставник.

Когато през март същата година се върна в Сидни, възстановил се напълно от леките наранявания, получени в планината в онзи съдбовен ден, двайсет и пет годишният Филип се чувстваше много объркан. Тъгуваше за баща си и изпитваше тревога и загриженост за бъдещето. Трябваше да ръководи една могъща корпорация и да поема огромни отговорности, а беше съвсем сам след смъртта на Ема и баща си.

Пола, както винаги вярна и всеотдайна, трябваше да се справя със собствените си проблеми и той не можеше да я натоварва и със своите тревоги.

Майка му Дейзи, която по настояване на Пола се бе върнала в Австралия при него, бе смазана от скръб след загубата на съпруга си. Макар че „Макгил корпорейшън“ беше нейна, тя фактически никога не се бе занимавала с бизнес и той знаеше, че изобщо не може да му бъде от полза. Тъкмо обратното, даваше си сметка, че тя търси от него сила и подкрепа.

Освен с тези проблеми в този момент от живота си Филип трябваше да се пребори и с още един — чувството на вина, че е оцелял.

Малцина са онези, които остават вътрешно незасегнати, след като се спасят от лавина, погубила други членове на семейството им. В това отношение Филип не бе изключение. Той се луташе, губеше самообладание. Защо точно той трябваше да живее, а другите да умрат? Този въпрос владееше мислите му и изтласкваше всичко от съзнанието му.

Готов отговор нямаше.

Но постепенно разбра, че трябва да преодолее болезненото преживяване, да приеме, че то принадлежи на миналото, и ако е възможно, да извлече нещо положително от него. Майка му и сестра му се нуждаеха от него, той трябваше да управлява корпорацията — това бяха двете неща, които непрекъснато си повтаряше през тези месеци. Филип съсредоточи вниманието си върху бъдещето, надявайки се, че един ден ще разбере каква е причината и целта на оцеляването му.

Ненапразно в жилите му течеше кръвта на Ема Харт и Пол Макгил — Филип се залови сериозно и всеотдайно с работа и след като успя да поуталожи силната си скръб, насочи цялата си енергия към „Макгил корпорейшън“. Работата изтласка проблемите и тревогите му и се оказа най-смисленият начин на живот, както и средство, което запълваше дните и нощите му.

И така към 1981-ва година Филип Макгил Еймъри стана един от водещите индустриалци на Австралия, важна личност, с когото хората трябваше да се съобразяват.

През тези единайсет години след смъртта на Ема корпорацията също изпита превратностите на съдбата. Но той държеше здраво кормилото. Все в права посока, и караше напред. Освободи се от губещите компании. Вложи капитали в нови предприятия, закупи компании, които се занимаваха с добив на желязна руда и други природни богатства, стигна чак до средствата за масова информация, като стана собственик на вестници, списания, радио и телевизионни канали.

Под ръководството на Филип компанията, основана и преуспяла по времето на прадедите му и силно укрепнала под попечителството на Ема, навлезе в 80-те години с по-голям авторитет и по-голяма финансова мощ отвсякога.

 

 

Телефонът на бюрото на Филип иззвъня няколко пъти. Той вдигна слушалката.

— Да — каза Филип и погледна часовника си.

— Кен се обажда, мистър Еймъри. Колата е готова.

— Благодаря, Кен, веднага слизам. — Филип затвори телефона, сложи купчина финансови отчети, други документи и един брой на „Ейшън Уол Стрийт джърнъл“ в чантата си, затвори я и излезе от кабинета си.

Виненочервеният ролс-ройс го чакаше пред „Макгил Тауър“ на „Бридж Стрийт“, а Кен, негов шофьор от пет години, стоеше облегнат на колата.

— Добър вечер, мистър Еймъри — посрещна го Кен, като се изправи и отвори задната врата.

— Здравей, Кен — отвърна Филип и влезе. Миг по-късно колата се отдели от бордюра и Филип добави: — Роуз Бей, Кен. Домът на мисис Рикардс.

— Добре, сър.

Филип се намести на меката седалка, тапицирана с бежова кожа, и се опита да забрави служебните проблеми.

Затвори очи, отпусна се и почувства как се разтоварва от напрежението. Представи си Пола и изпита прилив на щастие при мисълта, че утре сутринта тя ще бъде в Сидни. Пола му липсваше. Липсваше и на майка им. Мислите на Филип веднага се насочиха към Дейзи. Не беше я виждал през изминалата седмица, тъй като тя беше в Пърт при съпруга си Джейсън Рикардс и се бе върнала късно снощи. Но той знаеше, че тя изгаря от нетърпение по-скоро да види Пола.

Филип съзнаваше, че единствената сянка, която помрачава щастието на майка му тези дни, е разстоянието, което я дели от дъщеря й и внуците й. Но тя имаше Джейсън и Филип беше много благодарен за това.

В живота е изключително важно да улучиш момента, внезапно си помисли Филип. Той запозна майка си с индустриалеца от Пърт през 1975-а година, когато Джейсън най-сетне се бе пооправил след отвратителния развод отпреди три години и когато майка му най-накрая бе готова да започне връзка с друг мъж. Въпреки безбройните си задължения, и Дейзи и Джейсън се чувстваха самотни и с радост приеха да бъдат представени един на друг. А след това, о, чудо, за всеобща изненада, но не и негова, двамата се влюбиха и една година по-късно се ожениха.

По всичко личеше, че бракът е сполучлив. Усмивката не слизаше от суровото лице на Джейсън, а майка му, след като бе преодоляла скръбта си, изглеждаше направо лъчезарна. Но майка му беше мъдра жена.

В годините непосредствено след смъртта на баща му тя положи всички усилия, за да осмисли новия си живот в Австралия. Изпълняваше ролята на домакиня на Филип, търсеше си занимания и накрая се залови с благотворителна дейност, влагайки много страст и всеотдайност в избраната кауза — благополучието на децата. Това й доставяше огромно задоволство и й осигуряваше цел в живота.

Като единствено дете на Пол Макгил — един от най-богатите хора в Австралия, наследница на неговото огромно богатство и като половин австралийка, Дейзи смяташе, че неин дълг, дълг на богатите и привилегировани хора като нея, е да върши добри дела. Тя основа фондацията „Макгил“, даряваше милиони за медицински изследвания, детски болници и образование. Да, Сидни се оказа добро място за майка му, както и тя се оказа добра за Сидни.

А Джейсън Рикардс се яви като допълнителен подарък в живота й, всъщност в живота на всички тях. Всички го харесаха и посрещнаха като член на семейството. Бездетният Джейсън прие от сърце и душа ролята на дядо и децата на Пола го обожаваха.

Да, бяха улучили момента, каза си Филип. И освен това имаха късмет… голям късмет.

Филип отвори очи, поизправи се и печално се усмихна. Той самият никога не можеше да улучи момента и никога нямаше късмет, що се отнася до жените. Точно обратното. Но това всъщност не го тревожеше. Нямаше желание да се жени, предпочиташе ергенския живот. В края на краищата имаше и много по-тежки съдби от неговата.