Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (3)

2.

За втори път тази сутрин портретът на Ема, окачен в кабинета на Пола, бе подложен на внимателно и съсредоточено разглеждане.

Мъжът, застанал неподвижно пред него, беше към четирийсетгодишен, с руса коса, светлосини очи и летен загар. Висок метър и седемдесет и шест, но изглеждаше по-висок заради слабата си елегантна фигура. А и дрехите му допринасяха за това впечатление. Носеше бяла риза с виненочервена копринена връзка, тъмносиният му костюм от най-фина естествена коприна бе скроен толкова изкусно и ушит толкова съвършено, че му стоеше безупречно — очевидно произведение на изкуството от „Савил Роу“.

Казваше се Майкъл Калински. С присвити очи изучаваше очарователното лице, нарисувано в естествена големина с маслени бои, и размишляваше за изключителната Ема Харт.

Хрумна му колко е странно, че за една жена, умряла преди повече от десет години — по-точно преди единайсет години на този ден, — винаги се говори като за жива, и то не само от най-близките и. Ако човек е притежавал очарованието и интелигентността на Ема и е имал толкова силно и ярко влияние приживе, сигурно би трябвало да го включат в списъка на кандидатите за безсмъртие, каза си той. В края на краищата следата, която тя бе оставила на този свят чрез личните си отношения, международния си бизнес и многобройните си благотворителни дейности, беше незаличима.

Майкъл отстъпи крачка назад и наклони глава, опитвайки се да прецени на колко години е била Ема, когато е позирала за портрета. Най-вероятно към четирийсет, реши той. Нямаше никакво съмнение, че като млада е била голяма красавица с тези изваяни черти, с безупречната кожа, с червеникавозлатистата коса и с невероятните си зелени очи.

Нищо чудно, че собственият му дядо е бил лудо влюбен в нея преди толкова години и е бил готов да остави жена си и децата си заради нея; такава поне беше клюката сред фамилията Калински. А според баща му Дейвид Калински не е бил единственият мъж, запленен от нейния чар. И Блаки О’Нийл като млад очевидно е бил омагьосан от нея.

Тримата мускетари. Така ги е наричала Ема — дядо му, Блаки и себе си. През онези години, в началото на века, те са били неподходяща тройка в очите на хората… евреин, ирландски католик и протестантка. Явно не са обръщали много внимание какво си мислят околните за тях и приятелството им и затова през дългия си живот останаха близки, почти неразделни. И се оказаха ненадмината тройка. Бяха създали три внушителни финансови империи, опасали половината земно кълбо, и три могъщи семейни династии, които с течение на времето затвърждаваха силата си.

Но истинският двигател е била Ема, човекът, който е действал и подтиквал, който е тласкал напред с въображението и прозорливостта си; а двамата мъже са я следвали. Във всеки случай такава поне бе версията на баща му, а Майкъл нямаше основание да не му вярва. Пък и собствените му впечатления от Ема бяха, че тя е изключителна жена. Колкото до по-младите членове на трите фамилии, тя без съмнение бе оставила следа у всеки от тях, включително у него самия. Бе оставила неизличим отпечатък, казваше баща му.

Майкъл лекичко се усмихна, като си припомни как точно изглеждаше Ема преди малко повече от трийсет години… Грабваше всички деца и ги закарваше в Херънс Нест за пролетната и лятната ваканция. Зад гърба й те я наричаха Генерала, а на къщата в Скарбъро бяха дали нежното име военния лагер. Тя подлагаше на проверка способностите им, възпитаваше ги в собствената си житейска философия, учеше ги какво значи достойнство и почтеност, колко важни са колективният дух и умението да играеш по правилата. През всичките тези години, докато растяха, тя ги даряваше щедро с обич, разбиране и приятелство; сега те бяха по-добри, защото някога я бяха познавали.

На лицето му се изписа обич и той докосна с ръка челото си, приветствайки портрета. Тя беше най-добрата… както и внучките й сега са най-добрите. Всички жени от фамилията Харт са на висота, но на върха е Пола.

Шумът от отварящата се врата го накара бързо да се обърне. Като видя Пола, лицето му светна.

— Съжалявам, че съм те накарала да чакаш! — възкликна тя, молейки за извинение, и се устреми към него.

— Не си ме накарала да чакам, аз дойдох по-рано — отвърна той, пресрещайки я в средата на кабинета. Прегърна я силно, после я отдалечи от себе си и се взря в лицето й. — Изглеждаш чудесно — заяви той, погледна през рамо портрета, после пак се обърна към нея. — Започваш още повече да приличаш на тази легендарна дама.

Пола се отдръпна и изохка, преструвайки се на ужасена.

— О, господи, Майкъл, недей и ти! Моля те. Достатъчно хора ме наричат зад гърба ми Копието, така че няма защо и ти да се присъединяваш към тях — поклати глава тя и добави: — Само това ми липсва от един добър приятел…

— Понякога си мисля, че вие всъщност всички сте копия — разсмя се той. — Всичките… И Емили, и Аманда, и ти. — Обърна се с лице към портрета и попита: — Между другото кога е рисуван портретът?

— През 1929-а. Защо?

— Мъчех се да преценя на колко години е била Ема.

— На трийсет и девет. Портретът е започнат и завършен малко преди да стане на четирийсет години.

— Хмм. И аз така предположих. Колко красива е била тогава, нали? — И без да даде възможност на Пола да отговори, продължи леко усмихнат: — Даваш ли си сметка, че ние двамата щяхме да бъдем роднини, ако Дейвид беше оставил баба ми Ребека и беше избягал с Ема?

— Нека да не се връщаме към тази история днес — засмя се закачливо тя, пристъпи пъргаво към бюрото си и като седна, добави: — Така или иначе имам точно такова чувство, а сигурно и ти, че сме роднини.

Настъпи кратка пауза, след което той тихо каза:

— При някои кръвта може вода да става, но не и в нашите три фамилии. Твоята баба и моят дядо са били готови живота си да дадат един за друг и аз мисля, че тяхната вярност се е предала и на нашето поколение, нали?

— Мисля, че да… — не довърши думите си Пола, защото телефонът иззвъня и тя го вдигна. След като разбра кой я търси, тя закри слушалката с изящната си слаба ръка и обясни: — Управителят на магазина в Хароугейт, извинявай за момент.

Той кимна, облегна се на стола и докато чакаше тя да приключи разговора, безмълвно започна да я изучава, така както само преди няколко минути бе изучавал портрета.

Поради отсъствието си Майкъл Калински не бе виждал Пола цели два месеца и когато тя влезе, смущаващата й прилика с Ема го порази повече от друг път. Разбира се, цветът на косите им беше различен.

Косата на Пола беше черна като смола, а очите и — тъмносини. От Ема обаче бе наследила фините, нежно изваяни черти и предизвикателно щръкналия кичур, който падаше върху челото над големите, раздалечени очи. С течение на времето двете жени сякаш все повече започваха да си приличат, а за него дори образите им вече се сливаха. Може би обяснението за това трябваше да се търси в израза, който напоследък придобиваха очите на Пола, в маниерите й. В енергичността й, в походката — лека и винаги забързана — и в навика й да се надсмива над сполетелите я беди. Тези нейни прояви, както и поведението й в бизнеса, му напомняха за Ема Харт.

Откакто се помнеше, се познаваше с Пола, но колкото и странно да е, беше я опознал истински едва след като и двамата прехвърлиха трийсетте.

Когато бяха деца, той никак не я обичаше, смяташе, че е студена, сдържана и безразлична към всички тях, освен към братовчедка си Емили, закръглена като топчица, с която тя винаги се отнасяше майчински, и към Шейн О’Нийл, разбира се, на когото винаги гледаше да се хареса.

Майкъл тайно я наричаше Скромната девица, защото тя беше точно такава — дете, което сякаш нямаше никакви недостатъци, което винаги беше приласкавано, хвалено и давано за пример от всички родители. И брат му Марк й бе измислил прякор — Чистокръвната добродетел. Двамата с Марк тайно й се подиграваха, присмиваха й се зад гърба, но по онова време те вземаха на подбив всички момичета от трите фамилии, не искаха да играят с тях, а предпочитаха да беснеят с другите момчета. Бяха се съюзили с Филип, Уинстън, Александър, Шейн и Джонатан, и другаруваха с тях.

Едва през последните шест години Майкъл опозна Пола и откри, че тази проницателна, упорита и умна жена е дълбоко емоционална въпреки външното спокойствие и вродената изтънченост. Сдържаното поведение беше само външен израз на нейната стеснителност и естествена скромност — именно тези черти от характера й той не бе проумял като дете.

А когато откри, че Пола е съвсем различна от това, което си бе представял, той преживя нещо като шок. За своя изненада установи, че тя е много, много човечна. Беше уязвима, любяща, ревностно предана и отдадена на семейството и на приятелите си. През последните десет години й се бяха случили ужасни неща, направо съсипващи, които биха покосили, дори смазали повечето хора. Но не и Пола. Тя бе страдала дълбоко, но все пак бе успяла да намери сили в нещастието и бе станала изключително отзивчива.

Откакто работеха заедно, се сближиха още повече, тя беше негов верен поддръжник в бизнеса и съюзник, винаги когато той имаше нужда от съюзник. Сега Майкъл бе сигурен, че ако не беше приятелството на Пола, нямаше да може да се справи с отвратителния развод и с ужасните си лични проблеми. Тя винаги бе готова да изслуша по телефона неволите му или да бъде на разположение да пийне или да хапне с него, когато той наистина изпаднеше в тежко състояние. Бе заела особено място в живота му и той щеше да й бъде вечно благодарен за това.

Въпреки пожънатите успехи и слава, въпреки самоувереността й, у Пола имаше нещо детински гальовно, от което сърцето му примираше и той изпитваше желание да направи нещо за нея, за да я зарадва. Често дори се престараваше, както се случи неотдавна в Ню Йорк. Нямаше търпение безкрайният разговор с магазина в Хароугейт да свърши, за да й съобщи новината.

Най-сетне разговорът приключи.

Пола остави слушалката и направи гримаса.

— Съжалявам — извини се тя и като се облегна на стола, продължи радостно: — Прекрасно е, че те виждам, Майкъл… а как беше в Ню Йорк?

— Страхотно. Побъркващо. Бях затънал до гуша в работа — в момента бизнесът там върви добре, въпреки това успях и да се позабавлявам, дори прекарах няколко уикенда в Хамптънс. — Той се наведе към бюрото и каза: — Пола…

— Да, Майкъл? — прекъсна го тя и го погледна изпитателно, заинтригувана от настойчивия му глас.

— Мисля, че намерих… онова, което търсеше, в Щатите.

На лицето й се изписа вълнение. Тя леко се приведе напред, без да успее да прикрие нетърпението си:

— Частна или държавна?

— Частна.

— Продава ли се?

— Всичко се продава, стига цената да е добра — каза той закачливо, като я гледаше право в очите.

— О, недей да ме дразниш! — възкликна тя. — Наистина ли се продава?

— Не, не се продава. Но какво значение има това сега, в наши дни, когато собствеността преминава непрекъснато от едни ръце в други? Със собствениците може да се влезе в контакт… нищо не ни струва да го направим.

— Как се казва компанията? Къде се намира? Колко е голяма?

— Ей, по-спокойно — засмя се Майкъл, — не мога да отговоря на всички въпроси едновременно. Компанията се казва „Пийл и Дун“ и е в Средните западни щати. Не е голяма… има само седем магазина… всичките в предградията. В Илинойс и Охайо. Но компанията е стара, Пола, основана е през 20-те години от двама шотландци, които се установили в Щатите и започнали да търгуват с шотландски стоки, вълнен трикотаж, карирани платове, кашмири, нали разбираш? През 40-те и 50-те години разширили асортимента. Но по общо мнение стоката застоява и компанията линее, така смята ръководството. Дадоха ми да разбера обаче, че финансовото й състояние е солидно.

— Как научи за „Пийл и Дун“?

— Чрез един приятел адвокат, който работи на Уол Стрийт. Бях го помолил да следи за подходяща верига магазини и той чул за тази компания от свой колега в Чикаго. Моят приятел смята, че са готови за продажба.

— Кой притежава акциите?

— Наследниците на мистър Пийл и мистър Дун.

— Няма гаранции, че ще се съгласят на продажба, Майкъл.

— Правилно. Но, от друга страна, акционерите често не знаят, че искат да продават, докато някой не им го предложи.

— Така е и затова, си струва да проучим по-нататък нещата.

— Разбира се, че е така, и макар веригата да е малка, може да се окаже идеална за теб, Пола.

— Жалко само, че е в глухата провинция — изкриви устни тя и довърши мисълта си: — Повече ми допадат големи градове като Чикаго и Кливланд.

— Виж какво — погледна я остро Майкъл. — С твоя талант и опит лесно можеш да наложиш собствения си стил във всеки магазин, където и да е той, и ти го знаеш. Освен това какво й е лошото на глухата провинция? Оттам може да се извлекат много пари.

— Да, съвсем прав си — отговори бързо тя, давайки си изведнъж сметка, че може би се е показала неблагодарна след всички усилия, които той бе положил заради нея. — Можеш ли да получиш допълнителна информация, Майкъл?

— Ще се обадя на моя приятел в Ню Йорк и ще му кажа да проучи въпроса по-нататък.

— Той знае ли, че се интересуваш от мое име за верига от магазини?

— Не, но ако искаш, мога да му кажа.

— Не. Мисля, че не — заяви Пола енергично и твърдо, — поне засега, ако нямаш нищо против. По-добре е никой да не знае. При споменаването на моето име цената може много да скочи. Ако изобщо се стигне до цена.

— Разбрах. Засега ще държа Харви в неизвестност.

— Моля те… благодаря ти за труда, Майкъл — усмихна се топло тя и добави: — Наистина правиш толкова много за мен.

— На всичко съм готов за теб, Пола, на всичко — повтори Майкъл и я погледна нежно. После сведе очи към часовника си. — О, става късно. Трябва да тръгваме — заяви той и се изправи. — Надявам се, че нямаш нищо против, моят старец се самопокани на обяда.

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна тя с леко приповдигнат тон. — Знаеш, че обожавам чичо Рони.

— Мога да те уверя, че чувствата са взаимни — развеселено я погледна той. — Старият душата си дава за тебе… смята, че си като слънцето.

Тя взе черната си лачена чанта и прекоси стаята.

— Хайде да вървим тогава. Да не го караме да ни чака.

Майкъл я хвана под ръка и я изведе от кабинета.

Докато слизаха с асансьора, той мислеше за баща си и Пола и за особеното приятелство, което бе възникнало между тях през последните няколко години. Той се отнасяше с нея като с любима дъщеря, а тя благоговееше пред него. Държеше се все едно, че той е най-умният човек на света, което всъщност си беше точно така. Татко е станал неин съветник и заместник на баба й, помисли Майкъл и се поусмихна. Нищо чудно, че някои хора се озадачаваха от това приятелство и проявяваха ревност. Той самият го приветстваше. Пола запълваше една празнота в живота на баща му, както и той в нейния.