Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (4)

3.

Сър Роналд Калински, председател на управителния съвет на „Калински индъстрис“, прекоси със спокойна крачка внушителното мраморно фоайе на „Калински Хаус“.

Беше висок, елегантен мъж с достолепна външност, с черна къдрава коса, силно посребрена, и сурово лице. Бе наследил очите на баща си Дейвид и на баба си Джанеса Калински; техният яркосин цвят на метличина рязко контрастираше със загорялото му лице.

Известен с това, че независимо от обстоятелствата винаги имаше безупречна външност, той и сега беше грижливо сресан и елегантен. Тази сутрин бе облечен със сив костюм с жилетка под сакото, безукорно бяла риза и към нея — перленосива копринена връзка. Макар да наближаваше седемдесетте, беше в такова цветущо здраве и толкова енергичен, че изглеждаше много по-млад.

Докато минаваше през огромното фоайе, той кимна любезно на неколцина познати, поспря, за да се полюбува на скулптурата на Хенри Мур, която бе поръчал на великия английски художник, роден и израснал също в Йоркшир. Сър Роналд се гордееше с това, че произхожда от северната провинция на страната и че е потомък на евреи.

След като постоя няколко мига в съзерцание пред внушителната бронзова фигура, той излезе през двукрилата врата на улицата. Не направил и две крачки, рязко се спря, ужасен от връхлетялата го жега. Не си беше дал сметка колко горещ е денят.

Сър Роналд не понасяше горещината. На работното му място, което представляваше редица от красиво мебелирани стаи по протежението на целия последен етаж на гигантската сграда, носеща неговото име, въздухът беше леденостуден благодарение на постоянно включената климатична инсталация и на добре засенчените прозорци. Хората, които работеха с него на етажа, наричаха това място Антарктика. Дорис, негова секретарка от дванайсет години, беше свикнала вече с вледеняващата температура; същото се отнасяше и за другите служители, които работеха в компанията повече от две години и отдавна бяха престанали да се оплакват. Бореха се със студа, като обличаха дебели жилетки в кабинетите си. Дори през зимата сър Роналд поддържаше в кабинета и в многобройните си къщи много ниска температура и всеки момент рискуваше да предизвика бурните протести на подчинените си, на семейството и приятелите си.

Рано тази сутрин той възнамеряваше да отиде пеша до хотел „Конот“; но сега се зарадва, че бе размислил и поръчал да дойде колата му от гаража. Навън жегата размекваше всичко и действаше потискащо — времето никак не бе подходящо за разходка по оживените улици на Мейфеър.

Шофьорът му го забеляза още щом излезе от сградата, и застана мирно до задната врата.

Сър Роналд наклони почтително глава той и отвори вратата.

— Благодаря, Пирсън — леко се усмихна сър Роналд и се качи в червеникавокафявия ролс-ройс. — Хотел „Конот“, моля.

Колата се отлепи от бордюра, той се настани удобно на седалката и загледа разсеяно пред себе си. С нетърпение очакваше срещата с Пола и Майкъл. Не бе виждал Пола от няколко седмици, а синът му бе прекарал повече от два месеца в Ню Йорк. И двамата му липсваха… по различен начин.

Майкъл беше дясната му ръка, неговото alter ego и негов любимец. Обичаше много и по-малкия си син Марк, но Майкъл заемаше особено място в сърцето му. Не знаеше защо е така. Може ли човек да обясни подобни неща? Понякога си мислеше, че трябва да търси причината в голямата прилика между сина си и собствения си баща. Не че Майкъл приличаше външно на Дейвид Калински — той беше англосаксонски тип, със светла кожа и руса коса. Въпросът беше в сходството на характерите; сър Роналд се радваше на чудесно приятелство с баща си до деня, когато Дейвид умря, а сега се радваше на също такова приятелство със сина си. Така беше открай време, затова напоследък преживяваше болезнено отсъствията на Майкъл и се чувстваше самотен, когато първородният му син трябваше да пътува.

Колкото до Пола, тя му бе като дъщеря, каквато никога не бе имал, или по-точно бе заместила дъщеря му, умряла като дете. Мириам, втората, му рожба, родена след Майкъл и преди Марк, сега щеше да бъде на трийсет и четири, ако не бе умряла от енцефалит на пет годинки. Колко много страдаха тогава двамата с Хелън; не можеха да разберат защо детето им бе отнето в такава крехка възраст. „Бог върши необясними неща, за да сътвори чудеса“ — каза тогава майка им, но едва сега, на стари години, той проумя това невероятно твърдение.

Пола беше най-интелигентната жена, която познаваше, с изключение на Ема, и той я уважаваше заради живия й, остър ум, бързите й реакции и находчивостта й. Понякога обаче тя можеше да бъде много женствена и той ценеше женствеността й така, както ценеше собствената си роля на довереник, а в някои случаи и на съветник. Възхищаваше се много от Пола. Тя беше добра майка и отличен администратор. Труден беше нейният път, но тя крачеше по него уверено и рядко се спъваше.

Защо снаха му не беше поне малко практична и земна! Валънтайн живееше в друг свят. Беше лекомислена и вечно недоволна. Все нещо не й достигаше, все нещо не беше така, както трябва, и той разбираше много добре чувствата на Майкъл. С течение на годините разочарованието на сина му толкова се засили, че когато неизбежният разрив настъпи, Майкъл изпадна в тежка криза. Но той самият не се изненада. Не одобряваше Валънтайн за съпруга на Майкъл не защото не беше еврейка — различието в религиите не означаваше нищо за него, — а защото бе толкова повърхностна, без никакво достойнство. Той знаеше това от самото начало, но как да кажеш такова нещо на един влюбен млад човек? Така или иначе най-сетне разводът бе уреден след ожесточени препирни и прехвърляне на огромни суми. За щастие Майкъл успя да получи каквото искаше — окончателно съдебно решение за разтрогване на брака и право да се грижи за трите си деца: за сина си Джулиан и за двете по-малки момиченца Ариел и Джесика.

При мисълта за малките внучки усмивка смекчи строгото лице на сър Роналд. Ако Хелън бе доживяла да ги види, щеше да бъде много щастлива. Но жена му умря преди осем години. А той не спираше да скърби за нея и когато през 1976-а бе удостоен с благородническа титла от Харолд Уилсън, радостта му бе примесена с тъга, защото Хелън я нямаше вече до него.

Изключителната чест, която му оказаха, го изненада искрено. Никога не бе молил, нито бе искал да получи титла, никога не бе опитвал да си купи титла, правейки щедри дарения за благотворителни цели. Беше истински филантроп със свои интереси, затова подпомагаше с широка ръка медицински изследвания и всякакви видове изкуство, но го правеше дискретно и без да вдига шум.

Да си в почетния списък на министър-председателя беше ласкателно, особено когато всички знаеха, че признанието е напълно заслужено. „Калински индъстрис“ беше един от най-големите и преуспяващи конгломерати във Великобритания и не само че осигуряваше хиляди работни места, от които имаше крещяща нужда, но беше и основен износител на английски стоки в чужбина. Роналд Калински бе посветил живота си на тази компания, заемаща сега водещо място, и се гордееше с успехите си. Очевидно с тях се гордееше и страната му, тъй като именно поради тази причина той получи титлата.

Сър Роналд беше изключително горд с нея. Той не бе първият йоркширски евреин, удостоен с тази чест; и на други бе засвидетелствана такава почит от страна на признателни министър-председатели… на хора като Монтагю Бъртън и Рудолф Лайънс. Независимо от това обаче той имаше чувството, че е пръв, особено когато разсъждаваше върху историята на семейство Калински и мислеше за дядо си Ейбрахам, избягал през миналия век от Русия и от погромите и заселил се в гетото на Лийдс, където накрая отворил шивачница на „Норт Стрийт“. Тази малка работилница, в която се шиели дрехи за компанията „Джон Барън“ — първите търговци на готови дрехи в Лийдс, след като Сингър изобретил шевната машина, — беше началото, ядрото на свръхмогъщата империя.

Каквото беше „Калински индъстрис“ днес.

В деня на церемонията той съжаляваше единствено за това, че Хелън, Ейбрахам, баща му Дейвид, Ема и Блаки ги няма, за да споделят неговата гордост и щастие. Четиримата ветерани щяха да оценят значимостта на тази церемония в Бъкингамския дворец, защото биха си дали сметка колко високо се е издигнала фамилията Калински, откакто Ейбрахам, младият емигрант от Киев, бе стъпил на английска земя в Хъл през 1880 година.

Ролс-ройсът внезапно спря на „Карлос Плейс“.

Сър Роналд се отърси от мислите си и се наведе към шофьора си:

— Ела да ме вземеш в два и половина, Пирсън.

Още преди да изрече тези думи, униформеният портиер пред хотел „Конот“ пристъпи към колата, отвори вратата и му помогна да слезе.

Докато вървеше към залата за обяд, от всички страни чуваше само обръщението „сър Роналд“. Когато накрая седна на масата, запазена от сина му, по лицето му пробягна бегла усмивка. Преди пет години се чудеше как изобщо ще свикне с това обръщение. Но свикна, при това много бързо.

Поръча си сухо шери, отпи от ледената вода, която келнерът постави пред него, и зачака Пола и Майкъл.

 

 

Сър Роналд ги видя в последния момент.

Пола и синът му вече бяха влезли в ресторанта и бързаха към него. Приликата на Пола с Ема от младините й бе направо изумителна.

Когато наближиха, той видя, че тя има нова прическа, която подчертаваше и бездруго очебийната прилика с баба й. Тъмната й лъскава коса бе късо подстригана и прилепнала на слепоочията. Прическата беше кокетна и очевидно модна, но все пак напомняше за стила на 30-те години. Той я свързваше с филмовите звезди от младостта си… и с елегантната Ема, която познаваше и на която се възхищаваше като млад.

Той се изправи, пое с две ръце протегната ръка на Пола, усмихна й се широко и сърдечно и я целуна по бузата. Размениха си мили думи, настаниха се на масата един до друг и веднага поведоха оживен разговор.

Майкъл седна срещу тях и даде знак на келнера. След като двамата с Пола си поръчаха аперитив, той поиска да види менюто.

— Ти винаги бързаш, затова по-добре да поръчаме… та да можем после да се отпуснем — каза той, обръщайки се към Пола.

— Защо не? — засмя се тя и пое листа с менюто от келнера.

Келнерът се суетеше край масата, като обясняваше какъв е специалитетът на деня и даваше своите препоръки. Хвърляйки бегъл поглед на листа с менюто, Пола и двамата Калински се вслушаха в съветите му. И тримата поръчаха студена варена сьомга и салата от краставици, а Майкъл поиска и бутилка „Сансер“.

Докато Пола и Майкъл избираха менюто, келнерът донесе аперитивите и щом се оттегли, сър Роналд вдигна чаша. Погледна Пола в очите и каза:

— Да си спомним за твоята баба.

— За Ема — вдигна тост Майкъл.

— Да, за баба — усмихна се Пола и на двамата. Чукнаха чаши и отпиха.

— Знаех, че ще си спомниш какъв ден е днес, чичо Рони — каза Пола.

— И двамата си спомнихме! — възкликна Майкъл.

— Как може да се забрави такава велика жена — заяви сър Роналд. — Тя щеше толкова много да се гордее с тебе, мила моя. Нито веднъж не си я посрамила, тъкмо напротив, успешно осъществяваш мечтата й.

— Надявам се, чичо Рони… наистина се старая да опазя всичко, което тя е създала… и да го направя още по-могъщо.

— И си го постигнала — отвърна сър Роналд и я погледна с обич. — Ти имаш талант за бизнес, какъвто имаше Ема. През тези години прояви такова въображение, че мога само да те поздравя за всичко, което направи с магазините.

— Благодаря, чичо Рони — усмихна се Пола, доволна от похвалата му.

— Присъединявам се към думите на татко — заяви енергично Майкъл, отпи от своето бяло чинцано и й намигна над чашата.

Виолетово-сините очи на Пола грейнаха.

— Ти си пристрастен, Майкъл — каза тя. — Всъщност и двамата сте пристрастни.

Сър Роналд се намести на стола и каза с поверителен глас:

— Една от причините, поради които се самопоканих на обяд, е, че искам един съвет от теб.

Любопитството на Пола мигновено се разпали и тя бързо попита:

— Но как е възможно аз да ти давам съвети? Та ти си най-мъдрият човек, когото познавам, чичо Рони.

Той не реагира на думите й. Все едно, че не ги бе чул. Лицето му придоби напрегнато изражение; отпи от шерито и я изгледа внимателно.

— Можеш да ми дадеш съвет, Пола. За Александър. Или по-точно можеш да ми кажеш мнението си. — Сър Роналд замълча за миг и попита: — Смяташ ли, че Санди ще продаде „Лейди Хамилтън“ на „Калински индъстрис“?

Пола очакваше да чуе всичко друго, но не и това и остана като гръмната. Погледна сър Роналд, без да може да каже нещо. Накрая, все така смаяна, заяви:

— Съвсем сигурна съм, че няма. Тази компания е твърде важна за „Харт ентърпрайз“. А следователно и за магазините „Харт“.

— Да, разбира се, тя има голяма стойност за Санди и за тебе, тъй като всички дрехи с марка „Лейди Хамилтън“ се правят само за магазините на Ема Харт — каза сър Роналд.

— Той може да поиска да се освободи от нея, Пола — намеси се Майкъл, — ако му се предложи подходяща цена от подходящи хора. Истината е, че Санди е претоварен след онзи семеен разрив, когато уволни Джонатан и Сара. Двамата с Емили са затънали до гуша в работа и ръководството на „Харт ентърпрайз“ им коства страхотни усилия.

— О, не знам — прекъсна го бързо тя, — но по всичко личи, че те се справят много добре.

— Във всеки случай ние сме готови да платим най-високата възможна цена за тази компания — добави Майкъл, решен да постави открито въпроса.

— Сигурна съм, че сте готови — отвърна Пола, — но съм сигурна и че Санди изобщо няма да ви изслуша, независимо каква цена му предлагате. — Бързо и с нарастващ интерес тя премести поглед от младия Калински към стария и попита: — Защо искате да купите „Лейди Хамилтън“, чичо Рони?

— Искаме да имаме собствена компания за дамско облекло — обясни сър Роналд. — И да снабдяваме твоите магазини с дамски дрехи по същия начин, по който ги снабдяваме с мъжки, и да продаваме в твоите бутици по хотелите. Освен това искаме да правим солиден износ.

— Разбирам — кимна бавно Пола.

— Естествено, няма да продаваме дамско облекло в страни, където има твои магазини — изтъкна Майкъл. — Смятаме да търгуваме само със страните от Общия пазар…

— Без Франция — прекъсна го сър Роналд, — тъй като в Париж ти имаш магазин.

— Знам, че никога няма да направите нещо, което да навреди на моя бизнес, това е ясно — промълви Пола. — Сега вече виждам смисъла от такава придобивка, чичо Рони.

— Но ти поне знаеш — обърна се тя към Майкъл — колко консервативен и верен на традицията е Санди. Точно поради тези две причини баба му повери „Харт ентърпрайз“. Тя знаеше, че така предприятието ще бъде в сигурни ръце, защото той никога няма да направи нещо, което да отслаби основната му структура. Например да продаде един много, много доходен клон — каза сухо тя и в същия момент на устните й цъфна усмивка.

Двамата мъже се разсмяха.

— Той знае — извика сър Роналд.

— Да, знам много добре какъв човек е Санди — потвърди Майкъл, намествайки се на стола си. — И затова предложих на татко първо да чуем твоето мнение по въпроса.

В този момент келнерът пристигна с обяда и Майкъл смени темата. През следващите няколко минути тримата трябваше да говорят за незначителни неща; след като им сервираха, поднесоха на Майкъл изстуденото бяло вино. Той го опита и кимна одобрително.

— Чудесно е — заяви Майкъл и келнерът, който сервираше напитките, веднага се зае да напълни останалите чаши.

Сър Роналд и Пола отпиха от виното, похвалиха свежия му и приятен вкус, след което сър Роналд остави чашата си на масата.

— Bon appetit — каза той, взе вилицата и насочи вниманието си към варената сьомга.

— Bon appetit — отвърнаха почти в един глас Пола и Майкъл.

Известно време се храниха мълчаливо, но в един момент Пола погледна двамата Калински и заинтригувано попита:

— Чичо Рони, Майкъл, защо просто не основете собствена компания за дамско облекло? Разполагате с нужните средства…

— Мислили сме за това, мила моя — призна сър Роналд. — Но, честно казано, предпочитаме да купим една реномирана търговска фирма. Много по-лесно е, нали знаеш. Ще ни спести толкова време и пари, разбира се, за реклама и лансиране на новата стока.

— И сигурно много производители ще подскочат от радост при възможността да продават на „Калински индъстрис“! — възкликна тя.

— Напълно сигурен съм в това — погледна я право в очите сър Роналд. — Но аз проявявам интерес към „Лейди Хамилтън“, защото е основана от Ема и баща ми. Той изпитваше слабост към компанията дълго след като продаде дела си на баба ти, а аз изпитвам същото. — Сър Роналд се усмихна някак накриво и добави: — Трябва да си призная, че заговоря ли по този въпрос, ставам сантиментален.

Пола сложи красивата си, добре поддържана ръка на рамото на сър Роналд и нежно го притисна.

— Но Александър няма никаква причина да продава фирмата… аз поне не виждам такава причина. Сестра му я ръководи успешно вече толкова години. — Извитите й черни вежди леко се сбърчиха. — Освен това какво ще прави тя, ако той продаде „Лейди Хамилтън“? Аманда ще остане без работа, а за Санди това няма да е без значение. Нали знаеш колко се тревожи за нея.

— Не е нужно да остава без работа — побърза да заяви Майкъл. — Аманда е страхотна. Тя може да остане в компанията да върши същото, каквото върши и сега.

Пола не отговори. Взе да рови салатата от краставици пред себе си и изведнъж си призна, че ако някога „Лейди Хамилтън“ бъде обявена за продан, Санди би следвало да я даде на семейство Калински. В известен смисъл те имаха право на това.

Сър Роналд избърса уста със салфетката си и заговори:

— Бих искал да ти поставя един хипотетичен въпрос, Пола.

— Разбира се — погледна го тя внимателно, чудейки се какво ли е намислил.

— Нека предположим — започна той, — че Александър иска да продаде „Лейди Хамилтън“, че всъщност желае да направи това. Но би ли могъл да го направи? Или трябва да получи съгласието и на другите акционери?

— О, не. Само на Емили, но тя ще се съгласи на всичко, което брат и поиска. Винаги се е съгласявала, нали знаеш.

Очите на сър Роналд озадачено проблеснаха и той се облегна на стола си, гледайки замислено Пола. После бавно заговори:

— Само Емили… Но нали преди няколко години ми каза, че Сара и Джонатан все още имат дялове в „Харт ентърпрайз“, въпреки че са изхвърлени от компанията заради непристойно поведение.

— Точно така, имат дялове. Получават дивиденти, следят отчетите на компанията, балансите, но нямат никаква власт. Както няма и Емили.

Сър Роналд гледаше неразбиращо. Съзнавайки това, Пола каза:

— Нека да ти обясня как стоят нещата, чичо Рони, а и на теб също, Майкъл.

Баща и син кимнаха.

— Да, моля те — подкрепи я сър Роналд.

— Баба ми остави петдесет и два процента от „Харт ентърпрайз“ на Санди. Останалите четирийсет и осем бяха разпределени между Емили, Джонатан и Сара, като всеки от тях получи по шестнайсет процента. Като председател на управителния съвет и акционер с най-голям брой акции той фактически може да прави каквото си пожелае с компанията или за нея. Така го измисли баба. Искаше да осигури и на четиримата доход от компанията и знаеше, че Санди трябва да има неограничена власт, за да се справя с препирните между четиримата братовчеди. Смяташе, че Санди си е извоювал и заслужил най-големия дял акции в частната й компания. Предостави му пълен контрол, защото знаеше, че той винаги се съобразява с желанията й.

— Да, разбирам колко разумно е постъпила баба ти. — Сър Роналд винаги се възхищаваше на отличната стратегия на Ема Харт. — Както винаги Ема е проявила проницателност и изключително благоразумие. Санди изведе „Харт ентърпрайз“ през доста тежки периоди, а през последните няколко години бележи отлични успехи.

— Виж какво, Пола — добави бързо Майкъл, — знаем, че си непреклонна в мнението си, че Санди не иска да продава компанията, и може би си права. Поне що се отнася до намеренията му в момента. Но той може и да размисли и да реши да продаде част от „Харт ентърпрайз“… един ден, след време… — Майкъл замълча. Лицето му доби замислено изражение: — Не е ли така?

Пола не се сдържа и се усмихна на упорството му.

— Значи искаш да говориш с него, независимо от всичко и да му обясниш, че ако някога реши да се отърве от „Лейди Хамилтън“, „Калински индъстрис“ са готови да се притекат на помощ. Това ли искаш да кажеш? — попита тя вече с широка усмивка.

— Точно това — кимна Майкъл. — Нали няма да имаш нищо против, ако татко поговори с него?

— Не, разбира се, че нямам. Не виждам нищо лошо в това Александър да знае, че проявявате интерес към компанията. — Тя се обърна към стария човек и попита: — Ще ходиш ли в Йоркшир този уикенд, чичо Рони?

— Да, ще ходя, мила моя.

— Защо не отидеш тогава в Нътън Прайъри да си поговориш него? Той е много по-спокоен, когато е в провинцията.

— Сигурно ще го направя — каза сър Роналд. — И много ти благодаря, Пола, за помощта.

Майкъл й отправи подкупваща усмивка и добави:

— Да, благодаря, наистина благодаря за разбирането. — Отпи от виното, но светлосините му очи станаха замислени. След малко попита:

— Между другото, питам просто от любопитство, Сара Лаудър все още ли е омъжена за онзи френски художник? Изобщо знаеш ли нещо за нея?

— Нямам никаква връзка с нея, откакто я изгоних от семейството заедно с Джонатан — отвърна тихо Пола и лицето й веднага помръкна. — Но преди около шест месеца имаше статия за Ив Паскал в едно френско списание… мисля, че беше „Пари мач“. Сред многото снимки имаше и една на Сара с Ив и петгодишната им дъщеря Хлоя. Както изглежда, живеят в Мужен в Алп Маритим. Имат стара селска къща; там му е ателието. Той е известен като enfant terrible на френското изкуство, станал е много прочут и страхотно преуспява.

— Всъщност той е много добър художник, макар че картините му не са по моя вкус — каза Майкъл. — Аз съм захранен с френските импресионисти и всички тези ултрамодерни неща просто не могат да ме развълнуват. Моите кумири са Моне, Мане, Сисле и ван Гог — те никога не ми омръзват.

— Точно така — съгласи се Пола.

— Но понеже говорим за Сара, да попитам какво стана с нейния съучастник в престъплението, Джонатан Ейнзли? — Майкъл погледна намръщено Пола. — Още ли се спотайва в Далечния изток?

— Предполагам, но дори Санди не знае със сигурност — отвърна Пола с тих и равен глас. — Приятели на Емили бяха казали, че го видели в Хонконг, а след това и в Сингапур. Дивидентите на Джонатан и счетоводният баланс на „Харт Ентърпрайз“ се изпращат в една лондонска фирма, която, както изглежда, урежда финансовите му въпроси. — Тя направи кисела гримаса и добави: — Важното е да не се появява в Англия. Както би казала Ема, добре, че се отървахме от този нехранимайко.

— Божичко, точно така! — поклати недоумяващо глава Майкъл. — Така и не можах да разбера защо го направи. Ако питаш мен, такъв глупак, направо загубен човек. Всичко му беше уредено, а той взе, че го провали.

— Може би е смятал, че никога няма да го хванат — позволи си сър Роналд да прекъсне Майкъл. — Обаче не е включил в сметките си един човек. — Той погледна Пола с крайчеца на окото си, потупа я по ръката и смеейки се, добави: — Намери си майстора в твое лице, мила, няма що.

Пола се опита да се засмее, но усмивката й излезе пресилена и известно време тя не посмя да заговори. Неприятен й беше този разговор за Джонатан Ейнзли, неин братовчед и смъртен враг от много години.

— И значи никой от семейството не знае какво работи той? — продължи да настоява Майкъл.

Пола мрачно загледа Майкъл право в очите. Наблюдава го дълго и свивайки устни — навик, който бе усвоила от баба си преди години, — поясни някак рязко:

— Джонатан Ейнзли няма защо да работи, тъй като получава достатъчно голям доход от „Харт ентърпрайз“. — А след кратка пауза добави: — И никой не си е правил труда да научи нещо нито за личния, нито за служебния му живот… защото никой от нас не се интересува какво е станало с него. — Мръщейки се озадачено, без да отмества живите си сини очи от Майкъл, Пола троснато попита: — Защо е този внезапен интерес към Джонатан?

— Не знам, не съм се сещал за него от години, а сега, не щеш ли, ще се пръсна от любопитство — призна Майкъл с печална усмивка.

— А аз не. — Никога нямаше да забрави последните думи, които Джонатан й бе казал… Ще ти го върна, Пола Феърли. Себастиан и аз ще ти го върнем тъпкано — бе изкрещял той, размахвайки юмрук срещу нея толкова нелепо, сякаш бе злодей от викториански роман. Е, Себастиан Крос не можеше да й го „върне“, тъй като беше мъртъв. Но Джонатан би го направил, стига да може. Понякога Пола сънуваше кошмари за братовчед си, кошмари, в които той й причиняваше ужасни злини. Беше съвсем сигурна, че той е способен на такова нещо. Способен почти на всичко. Пола го знаеше още от детството си. Веднъж, преди няколко години, сподели страховете си със Санди, но той се изсмя и й каза да избие от главата си Джонатан. Санди й напомни, че Джонатан е грубиян и като всички грубияни е страхливец. Това беше истина, но все пак тя не можеше да заличи от паметта си деня, когато Санди го изхвърли. Помнеше много ясно злобата в очите на Джонатан, омразата, изкривила лицето му, и оттогава инстинктивно знаеше, че той ще остане неин непримирим враг до края на живота си. Не му беше виждала очите от десет години, всъщност никой от семейството не го бе виждал, но въпреки това някъде дълбоко в нея оставаше заровено онова малко зрънце страх.

Тя внезапно осъзна, че баща и син я наблюдават и я чакат да заговори, затова се обърна към Майкъл и заяви с възможно най-спокоен глас:

— Господарят Ейнзли се оказа непрокопсаник, така че колкото по-малко говорим за него, толкова по-добре.

— Точно така, мила моя, точно така! — измърмори сър Роналд. Той бе доловил промяната в поведението й, докато говореха за Ейнзли, и реши, че е по-разумно да сменят темата. Ето защо продължи с искрен ентусиазъм: — Получих поканата ти за вечерята с танци по случай шейсетата годишнина на магазина, Пола, и с огромно нетърпение очаквам събитието. Кажи сега какви други празненства си запланувала.

— О, с удоволствие, чичо Рони. Предстоят няколко наистина особени събития… — Тя прекъсна думите си, тъй като келнерът застана до масата им. — Може би трябва първо да поръчаме десерта — продължи Пола, поемайки листа с менюто.

— Чудесна идея. Аз препоръчвам фрапе — каза сър Роналд. — Освен това е прекалено горещо, за каквото и да е друго, нали?

— И аз мисля така — кимна Пола. — Майкъл, и за теб ли същото?

— За мен само кафе.

Когато келнерът се отдалечи с поръчката им, Майкъл огледа одобрително Пола и като се засмя, подхвърли:

— Ти, изглежда, можеш да ядеш всичко, без да наддадеш нито грам… а аз напоследък трябва да внимавам.

— О, едва ли, достатъчно елегантен си, Майкъл — поклати Пола глава и също се засмя.

Обръщайки се към баща му, тя продължи прекъснатия разговор и се впусна да изброява предстоящите в края на годината събития в магазина на Найтсбридж.

 

 

Облегнат на стола, Майкъл си играеше с чашата за вино. Слушаше много разсеяно Пола.

Мислите му продължаваха да се въртят около идеята за „Лейди Хамилтън“ и за безкрайните възможности, които компанията би им предложила, ако имаха късмет да я купят от „Харт ентърпрайз“. Аманда Линд, доведената сестра на Санди, вече от години измисляше моделите на дрехите и според него тя бе много по-добър дизайнер от Сара Лаудър. Дрехите й бяха семпли и удобни за носене, но притежаваха особена елегантност, защото винаги успяваше да внесе в тях елементи на стила „Харт“. Той беше напълно сигурен, че моделите й ще се продават добре и в други европейски страни, не само във Франция.

Сър Роналд и Пола продължаваха да си приказват за нейните планове във връзка с годишнината на магазина. Гласовете им стигаха до него като тих шепот, едва доловим сред обедния шум на препълнения ресторант.

Келнерът сервира десерта и наля кафето.

Майкъл взе чашата си и продължи да мисли за талантливата Аманда. Ако баща му и той купят „Лейди Хамилтън“, сега или в бъдеще, Аманда трябва да остане като главен дизайнер и административен директор. Това е задължително. Ако все пак не е склонна да остане да работи за тях, той ще трябва да й предложи някакви специални условия…

Внезапният смях на Пола прекъсна мисълта му. Прозвуча плътно и гърлено, някак сладострастно и го накара бързо да вдигне глава.

Погледна я през масата. Тя загребваше с лъжичка от фрапето. Капчица от течността се бе задържала на горната й устна, тя я облиза с върха на езика си и продължи да яде. Той я изгледа очарован и почувства, че физически тя го привлича неудържимо. Това го смути. Остана съвършено неподвижен на стола си, наведе очи и се втренчи в чашата си.

Когато накрая вдигна поглед, тя бе изяла десерта си и бе обърнала лице към баща му, който й говореше нещо. Той премигна, без да може да разбере какво става с него. Сигурно е полудял, щом си мисли за Пола по този начин.

Яркото слънце, което нахлуваше през прозореца точно зад нея, я заливаше с искряща светлина, тя беше сякаш на сцена под прожекторите. Лицето й бе по-живо отвсякога… черната коса, виолетовите очи, безупречно гладката кожа с лек загар като златистия цвят на лятна праскова. В този миг тя бе толкова осезаемо красива… и толкова привлекателна.

Майкъл, който бе изпитвал единствено братска привързаност към Пола, сега бе преизпълнен със страстно желание да я люби. Той овладя толкова внезапно пламналите си чувства и наведе глава от страх, че на лицето му е изписано нещо, че по очите му ще проличи желанието, което го изгаря. Защо — запита се той, — защо искам да бъда с нея в леглото сега, след като я познавам от толкова години? — и впери поглед в малката ваза с цветя в средата на масата, мъчейки се да си придаде непроницаемо изражение, докато се бореше с емоциите си.

— Ще бъда в Париж другия уикенд, Пола, на път за Биариц и ако и ти смяташ да ходиш там, за да видиш как е парижкият магазин, може да обядваме заедно — каза сър Роналд.

— Не, няма да бъда в Париж другия уикенд… — започна Пола, но се сепна. — О, по дяволите! — смръщи се тя и рязко се изправи на стола, сетила се за бележката на бюрото си. Бе забравила да отмени резервацията за Париж.

— Какво има? — попита загрижено сър Роналд.

— Не, не, няма нищо — увери го Пола и си каза, че трябва да се обади в Британските авиолинии веднага щом се върне в кабинета си. — Забравих да свърша нещо предобед, но наистина не е важно, чичо Рони.

Майкъл, който бе успял да прогони еротичните си мисли, свързани с Пола, погледна озадачено баща си.

— Защо ще ходиш в Биариц по това време на годината, татко? Сезонът свърши.

— Да, знам, че е свършил… но отивам да видя едно великденско яйце на Фаберже от царска Русия — заяви сър Роналд с явно задоволство. Усмихна се широко и на двамата и продължи: — Моят посредник в Париж има клиент в Биариц. Една много стара дама. Белогвардейка. Тя, изглежда, най-сетне е решила да продаде обсипаното със скъпоценни камъни яйце, което притежава. И аз, естествено, искам да отида там пръв, преди американският издател Малкълм Форбс или някой друг сериозен колекционер да чуе за това и да го задигне преди мен. Нали знаете колко рядко се намират вече яйца на Фаберже. — Сър Роналд погледна часовника си, цъкна с език и преди Майкъл да успее да каже нещо, продължи: — А сега се сещам, че след петнайсет минути имам уговорена среща при Вартски. Кенет Сноуман се е сдобил неотдавна с една табакера за цигари, която е принадлежала на цар Николай Втори. Изработена е от Перчин, един от най-големите дизайнери на Фаберже, обещах да се отбия да я видя днес следобед…

— Много се радвам за теб, татко, и се надявам, че ще успееш да купиш и двете неща — каза искрено Майкъл, знаейки какво значение отдава баща му на колекциите си от тези красиви предмети. Започнала като неопределено хоби, тази дейност се бе превърнала в голяма страст. Колекцията „Фаберже“ на Калински беше добре известна и често я показваха на изложби заедно с колекцията „Сандрингам“, основана от крал Едуард VII и кралица Александра, сестра на княгиня Мария Фьодоровна, по-късно обогатена от кралица Мери, а сега собственост на кралица Елизабет II.

— Щом бързаш, ще поискам сметката, татко — добави усмихнато Майкъл и даде знак на келнера.

Сър Роналд погледна Пола и й предложи:

— Шофьорът ми може да те върне в магазина, мила, но преди това трябва да ме остави при Вартски.

— Благодаря, чичо Рони, нямам нищо против.

— Майкъл, искаш ли и ти да използваш колата?

— О, не — отвърна Майкъл, който прецени, че този ден не бива да бъде повече с Пола. — Благодаря, татко, но предпочитам да вървя пеша.