Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (32)

31.

За нея градината продължаваше да бъде място, където стават чудеса.

От детските си години Пола изпитваше задоволство и радост, когато садеше, плевеше, подрязваше и копаеше. Работата на открито й действаше успокояващо — винаги подобряваше настроението й.

Освен това отдавна бе установила, че мисълта й е най-ясна в градините на Пенистоун Ройъл, и днешният ден не беше изключение. Беше ясен априлски следобед, точно след великден, слънчев и свеж, с лек ветрец и светлосиньо небе, прохладно и безоблачно.

Докато работеше в новия алпинеум, тя насочи мислите си към бизнеса и по-точно към американската верига от магазини на Ларсън. Преговорите бяха в първия си стадий и Милард Ларсън я очакваше другата седмица в Ню Йорк, за да седнат на масата и да уточнят условията на договора.

Когато за първи път й хрумна идеята да разшири дейността си в Щатите, много преди да се появи възможност за сделката с Ларсън, тя реши, че ще купи някоя подходяща търговска компания със собствени средства.

Шестстотин и петдесет милиона долара, каза си тя сега, преценявайки сумата, докато подбираше и подреждаше алпийските цветя. Нямаше съмнение, че сумата е голяма, и тя от няколко дни обмисляше коя финансова комбинация е най-изгодна за нея.

Пола тихичко въздъхна. Ако миналата година майка й се беше съгласила да продаде акциите на „Ситекс“, нямаше да има проблеми. Според условията на завещанието на дядо й тя и брат й Филип щяха веднага да получат една трета от приходите при тази продажба, а те бяха стотици милиони долари за всеки от двамата. Но майка й отказа да продаде нефтените акции и остана непреклонна по този въпрос. Още преди месеци Пола разбра, че попадне ли на подходяща верига от магазини, ще трябва сама да си осигури парите по някакъв начин.

След като обмисли няколко варианта и ги отхвърли един след друг като сложни и несигурни, тя се върна към първоначалната си идея. Смяташе, че най-доброто разрешение ще бъде да продаде десет процента от дела си в „Харт“, който Ема й бе оставила. На стоковата борса тези проценти щяха да се превърнат в двеста до триста милиона долара, което нямаше да се отрази особено на авоарите й. Тя щеше да остане главен акционер с четирийсет и един процента акции, както и директор на управителния съвет на веригата „Харт“, в чиито ръце бе изпълнителната власт. Останалата част от сумата можеше лесно да осигури като банков заем срещу магазините, които щеше да притежава, залагайки на техните активи и по-специално на голямата им стойност като недвижими имоти.

Изведнъж, след толкова дни на колебания, тя взе решение. Ще направи точно това. И веднага ще даде ход на всичко. Първото, което ще направи в понеделник сутринта, когато отиде в кабинета си в магазина в Лийдс, е да се обади на борсовия си агент.

Лъчезарната усмивка, разляла се по лицето й, прогони тревогата и загрижеността, които я преследваха цял ден. Тя продължи усмихнато да засажда малките алпийски цветя в тесните процепи на скалите.

— Мамо! Мамо!

Щом чу гласа на Патрик, Пола вдигна глава. Той и сестра му Линет тичаха с всичка сила по чакълестата пътека, която се спускаше от дългата тераса на гърба на Пенистоун Ройъл.

Бяха облечени с пуловери и джинси, а отгоре — палта с качулки и шалове, и като ги видя, тя си каза, че днес и двамата изглеждат здрави и бодри. Особено Патрик. От няколко седмици вече безизразността, която толкова често замъгляваше очите му, я нямаше. Това много я радваше и подхранваше надеждите й, че има напредък в умственото му развитие, макар и много малък. Толкова силно обичаше своето чувствително, болно, красиво дете.

— Патрик! Внимавай! Ще паднеш! — извика тя. — И ти също, Линет! И двамата спрете да тичате! Аз никъде няма да избягам. — Докато говореше, тя се изправи, вдигна кошницата, пълна с градински инструменти, и внимателно взе да слиза от скалите.

Патрик се хвърли към нея и силно се притисна в краката й, като дишаше тежко и се опитваше да си поеме дъх.

Тя отметна тъмната му коса от челото и тихо възкликна:

— Боже, боже, ама и ти си един… Може ли да тичаш толкова силно, щях да…

— Запъхтян съм, мамо — прекъсна я той и сериозно я погледна. — И Линет е запъхтяна.

— Аз не съм! — възпротиви се гневно Линет.

Без да й обръща внимание, Патрик продължи:

— Кончето, мамо, Патрик иска кончето.

Озадачена, Пола се обърна към шестгодишната си дъщеря. Както обикновено, когато Патрик говореше на свой език, тя се нуждаеше от пояснения. Затова погледна въпросително Линет.

— Конят на тавана, мамо — обясни Линет. — Това иска Патрик. Аз му казах, че трябва да пита татко. А татко каза, че трябва да пита тебе.

— Конят на тавана. Какво, за бога, значи това, Линет?

— Кончето се върти… върти се, върти се. И музиката свири, мамо.

— Въртележката, кончето на въртележката. Сега разбирам — усмихна се Пола и на двамата. — Само че не си спомням на тавана да има въртележка. Но сигурно има, след като явно сте я видели.

— В един сандък е — възбудено взе да обяснява Линет. — Ей сега я видяхме. Татко ни пусна да играем на тавана след разходката следобед.

— Така ли — каза Пола, свали градинските ръкавици, сложи ги най-отгоре в кошницата, хвана двете деца за ръка и ги поведе към къщи.

Малко по-късно тримата ровеха из старите сандъци, качени от много години на тавана на Пенистоун Ройъл. Патрик вече притежаваше въртележката, която Пола веднага му подари, и сега я навиваше с малкото ключе.

Кончетата от въртележката се движеха под звуците на „валс карусел“ и момченцето гледаше очаровано, а за Пола бе удоволствие да наблюдава щастливото му, пламнало от любопитство лице.

Линет и Пола го оставиха да си играе сам с въртележката, а двете заровиха глави и ръце в друг сандък, който Пола бе преместила и отворила.

Майка и дъщеря чевръсто взеха да вадят една по една играчките, с които бе пълен сандъкът — голям шарен дървен войник, кутия с кубчета, проскубано мече с една ръка и без очи, няколко платнени животни, мозайки, кутия с оловни войничета и разни парцалени играчки.

По едно време Пола напипа на дъното на сандъка красива порцеланова кукла. Когато я извади, тя възкликна от изненада и радост. Помнеше я чудесно. Беше подарък от баба й и тя много се грижеше за нея, обичаше я повече от всичките си други кукли. След смъртта на Джим грижливо я пренесе от Лонг Медоу тук в Пенистоун Ройъл. Смяташе да я даде на Теса, но бе забравила за това през тревожната година след злополуката с лавината.

Както беше клекнала, тя вдигна куклата, приглади златните й къдрици, оправи красивата й дантелена рокля в цвят екрю. Беше изумена, че куклата е в толкова добро състояние и изглежда почти нова.

Линет наблюдаваше внимателно Пола и гледаше с копнеж куклата.

— Твоя ли е била, мамо? — попита най-накрая тя.

— Да, скъпа, моя беше. Баба ми я подари, когато бях на твоите години.

— Баба Ема ли?

Пола кимна.

— Значи няма да искаш на никого да дадеш тази кукла, нали? Щом като баба Ема ти я е подарила — заяви сериозно Линет, приковала очи в куклата.

Пола се засмя и отвърна:

— Може би ще я дам на някое момиченце, което съм сигурна, че ще я пази и ще се грижи добре за нея, както се грижех аз.

— Теса — каза тихо Линет с тъжно гласче.

— Не. Мисля, че момиченцето се казва Линет.

— О, мамо! Мамо!

— Вземи я, скъпа, твоя е — протегна Пола куклата. — Бях я кръстила Флорабел.

— Тогава и аз така ще я наричам. — Линет се изправи на крака и взе куклата с блеснали очи и лъчезарна усмивка.

— Благодаря, мамо, о, много ти благодаря. — Хванала здраво куклата с две ръце, Линет се притисна към Пола и потърка носле о бузата й. — Обичам те, мамо — прошепна тя. — О, колко хубаво миришеш. Като букет цветя. — Линет наклони глава и замислено изгледа Пола. После протегна мъничката си ръчичка и нежно погали Пола по бузата. — Нали няма да изчезнеш, мамо? — попита тя и гласът й прозвуча неочаквано тъжно, почти плачливо.

— Какво значи това, скъпа? — сбърчи вежди Пола.

— Понякога, като те чакаме да се върнеш вкъщи, татко казва: „Мисля, че майка ви е изчезнала. Нямам представа къде може да бъде.“ После отива и гледа през прозореца. И аз се тревожа, докато не се върнеш, и Патрик също. Мисля, че и той се тревожи.

— О, скъпа, но това е просто израз. Тези думи съвсем не означават, че съм изчезнала — каза Пола и се усмихна обнадеждаващо на дъщеря си.

— Сигурна ли си, мамо?

— Разбира се.

— О, тогава значи всичко е наред.

Пола погали златисточервеникавата коса на дъщеря си и седна на пода да я погледа как си играе с куклата. Колко лесно се задоволяват децата, помисли си тя. Стига да получават любов, грижи, топлота и закрила — това е важното. Техните нужди са прости. Ако можеше и с възрастните да е така…

— Ето значи къде сте се скрили всички! — извика Шейн от вратата, стряскайки и тримата.

Пола се изправи на крака и като се запъти към него, взе да обяснява:

— Открихме прекрасни съкровища в сандъците. Въртележка за Патрик и моята стара кукла Флорабел за Линет.

Шейн кимна, прегърна жена си и каза:

— Но мисля, че вече трябва да слезете долу… Бавачката ни чака да пием чай в детската стая… всички заедно.

— Беше толкова приятно и децата така се радваха — каза Шейн на Пола по-късно същата вечер, докато се преобличаха за вечеря. — Откога не бяхме пили чай с тях в детската стая. Трябва да го правим по-често.

— Прав си, скъпи — съгласи се Пола, като се наведе към огледалото на тоалетката и приглади със сребърната четка лъскавата си черна коса. Остави четката, очерта устните си с яркочервено червило и се напарфюмира с един от любимите си парфюми — „Синя гардения“ на Кристина Краудър. — А за Патрик толкова се радвам, че има подобрение, нали и ти се радваш? — погледна тя през рамо Шейн.

— Разбира се. Много по-добре е във всяко отношение, схваща вече толкова неща. Това се дължи на новия учител. Марк прави чудеса с това дете.

— Да, така е — каза Пола.

Шейн облече тъмносин блейзер и завърза връзката си, после отиде при Пола. Застана зад нея и сложи ръце на раменете й, усмихвайки й се в огледалото.

— Много си красива, Дългокрачко — каза той и по лицето му пробягна лека усмивка. — Няма защо да се контиш толкова. Ела да отидем в гостната. Оставил съм там да се изстудят две бутилки шампанско, за да пийнем спокойно по чаша, преди Емили и Уинстън да дойдат за вечеря.

— Чудесна идея — възкликна Пола, отмести столчето на тоалетката, стана, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Но ти винаги имаш чудесни идеи.

Хвана го под ръка и двамата тръгнаха към съседната стая.

Гостната на втория етаж в голямата стара къща в Йоркшир беше любимата стая на Ема Харт и Пола я обичаше не по-малко от баба си. Внушителната архитектура и прекрасните мебели опровергаваха названието „гостна“, но поради една или друга причина стаята винаги бе наричана така. Огромните размери й придаваха особена величественост, а старинният таван бе украсен със сложни гипсови орнаменти. Силно впечатление правеше високият ъглов прозорец, дъбовата камина бе украсена с дърворезба, а подът покрит с паркет. Още преди години Ема бе придала на внушителната архитектура и размери мека красота, интимност и удобство, както и типичната си дискретна елегантност.

Пола никога не изпитваше нужда да промени нещо в стаята — това би било светотатство — и наредбата оставаше същата, каквато си беше от близо петдесет години. Всъщност откакто Ема бе купила къщата през 30-те години. Всяка година светложълтите стени се боядисваха в същия цвят, а когато се наложеше, се шиеха нови калъфи за мебелите и завеси; всичко останало си беше същото, както по времето на Ема.

Над камината висеше безценен пейзаж от Търнър, който запълваше пространството с мъгляво сини и зелени тонове; единствените други картини бяха два прекрасни портрета от сър Джошуа Рейнолдс на млад благородник и съпругата му. Трите маслени платна хармонираха чудесно с джорджианските старинни мебели, скъпия килим, рядко срещания порцелан „Роуз Медалиън“ и бюфета в стил Чипъндейл. Яркожълта дамаска на цветя покриваше двете огромни канапета в средата на стаята, разположени едно срещу друго пред махагонова масичка на колелца, а старинните порцеланови лампи светеха изпод абажури от кремава коприна; среброто и кристалът хвърляха своите отблясъци наоколо.

Лампите бяха запалени и в камината гореше буен огън. От топлината белите и жълтите нарциси и зюмбюлите, засадени в саксии, се бяха разтворили и въздухът ухаеше на нежния им аромат.

Като седна на едно от канапетата, Пола си каза, че гостната никога не е изглеждала толкова красива, колкото тази вечер. Навън падаше мрак и светлината се променяше. Зад големите високи прозорци небето имаше морскосин цвят, примесен с лилаво, което преливаше в аметистово и тъмнопурпурно. Бе излязъл силен вятър, който огъваше дърветата, а тътенът на далечна гръмотевица предвещаваше буря.

Но тук, в изисканата гостна, цареше мир и спокойствие. За Пола гостната бе нещо вечно, което никога не се променяше. Тя съдържаше миналото й, целия й живот, толкова много скъпи спомени… спомени от детството, от младежките години, от навлизането в зрелостта. Спомени за любимите хора в живота й… мъртви и живи… за баща й и баба й… за майка й… Филип… приятелите от младостта… братовчедите Емили, Уинстън и Александър. Шейн също бе част от спомените й, които тази стая съхраняваше. Това е моят дом, каза си тя. Гостната олицетворява дома ми, корените ми, също както и на баба. Затова само когато живея тук, мога да бъда щастлива…

— Какво си се замислила? — попита Шейн, изправен над нея, и тя се стресна. Той й подаде кристалната чаша с изстудено искрящо шампанско.

— О, благодаря, скъпи — отвърна тя и пое чашата. — Мислех си просто колко красива е тази стая и как в нея присъства миналото, нали?

— Целият ни живот всъщност — отвърна той и докосна чашата си с шампанско до нейната. — От самото ни детство.

Усмихнати, двамата нежно се погледнаха. Шейн седна на другото канапе и се отпусна сред меките, шарени възглавници.

Пола се наведе напред и устреми към него виолетовите си очи.

— Говорим за миналото, а аз от няколко дни си мисля за бъдещето, Шейн. Реших да действам и да купя веригата на Ларсън в Щатите.

Шейн рязко я погледна. Изразът в черните му ирландски очи леко се промени, в тях проблесна тревожност, но той каза с равен, добре овладян глас:

— Щом това искаш, радвам се, че си взела решение да действаш, скъпа. — Дълбоко в себе си той бе убеден, че тя поема прекалено голяма отговорност, но никога не се месеше в работата й и заемаше неутрална и неангажираща позиция. Това бе една от причините бракът им да е толкова стабилен.

— Мисля, че шестстотин и петдесет милиона долара са разумна цена — каза бавно тя и вдигна извитите си вежди. — Не е ли така?

— Да, така е. Съгласен съм с теб — кимна той.

— Както и да е… решила съм да я купя сама със собствени пари — добави тя и го погледна право в очите.

За част от секундата той се изуми и стреснато я изгледа, но отново овладя гласа си и спокойно каза:

— Така ли? А какво смяташ да продадеш, за да събереш необходимите пари?

— Ще взема заем от банките, ще ипотекирам недвижимото имущество на Ларсън и ще заложа някои от другите му активи. Вероятно ще ми отпуснат около триста милиона долара. Останалата част от сумата смятам да получа, като продам десет процента от моите акции в „Харт“.

— Пола! — извика той недоверчиво. — Наистина ли смяташ, че така трябва да постъпиш? — Без да отмества поглед от нея, той бързо продължи: — Не е ли доста рисковано? Далеч съм от мисълта да се меся в бизнеса ти, скъпа, но акциите в „Харт“ са мощно оръжие и ти дават сигурност — само благодарение на тях разполагаш с пълна власт в компанията. Ако продадеш десет процента от петдесет и един, си намаляваш участието в компанията. Създаваш големи възможности някой да оспори мястото ти.

— Господи, не ставай смешен, Шейн. Кой ще ми оспори мястото! — засмя се тя. — Имам пълната подкрепа на управителния съвет и на акционерите. Те са с мен. Мили боже, та магазинът е мой. На никого не би му минало през ум да се обяви против мен — нито на членовете на съвета, нито на акционерите. „Харт“ — това съм аз, както навремето беше Ема.

— Ами… не знам… — започна Шейн и спря. Най-сетне бе нарушил обещанието, което си бе дал, когато се ожени за нея. Беше се заклел никога да не й дава съвети за бизнеса и досега бе устоял. Тя и без това толкова приличаше на Ема Харт, че никога нямаше да се вслуша в тях. Пола бе упорита и независима. И обикновено преценките й бяха безпогрешни, каквито бяха навремето на баба й. Той пое дълбоко въздух и устоя на изкушението да оспорва плана и.

— По лицето ти виждам, че си решила да постъпиш така, както си намислила — каза внимателно той. — Изпълнена си с увереност и решителност и аз се възхищавам от поведението ти, защото то трябва да е точно такова, когато човек предприема подобен риск. — Шейн й се усмихна и съвсем искрено добави: — Ще те подкрепям изцяло, Пола.

— О, Шейн, скъпи, благодаря ти… благодаря ти, че ми вярваш. Това означава толкова много за мен. Точно това разправях на Майкъл онзи ден.

— Така ли?

Тя кимна.

— Казах му, че се надявам, че ти ще одобриш това, което правя. Впрочем той ще бъде другата седмица в Ню Йорк, когато ще съм там.

— Това съвпадение ли е… или не е? — Той я изгледа внимателно, присвивайки тъмните си очи.

— Не, скъпи, не е. Майкъл трябва да бъде в Ню Йорк другия месец, но е съобразил програмата си с моите планове. Смята, че трябва да бъде там, за да ми окаже помощ, ако се наложи, при сделката с Ларсън.

Вътрешно настръхвайки, Шейн продължи да седи сковано на канапето и известно време не продума. После се изкашля и каза:

— Никога досега не си имала нужда от помощ при сключване на сделки. От никого. Защо сега изведнъж се явява такава нужда?

Тя сви рамене и се засмя.

— Нямам нужда от никаква помощ, но, както знаеш, Майкъл ме свърза с Харви Росън и намери веригата „Ларсън“. Той смята, че трябва да бъде там, а аз не искам да го обиждам, като му кажа да не идва специално заради мен.

— Разбирам.

Шейн бързо се изправи и отиде до масичката — не искаше тя да види внезапния му гняв. Наля си още една чаша „Дом Периньон“, преглътна чувството на ревност, което изпитваше, и си наложи безгрижен израз на лицето. Напоследък Майкъл го дразнеше. Инстинктивно разбираше и усещаше с цялото си същество, че другият мъж проявява към жена му много по-силен личен интерес, отколкото тя си дава сметка. Той имаше пълно доверие на Пола и знаеше, че тя го обича с цялото си сърце. Но не беше сигурен, че може да има пълно доверие на Майкъл Калински. В никакъв случай не искаше Пола да изпада в неудобно или неловко положение, когато отиде в Ню Йорк, а това беше възможно. Или може би е несправедлив към Майкъл в края на краищата този негов стар приятел е джентълмен, не е ли така?

Шейн внезапно взе решение, обърна се с лице към жена си и лъчезарно й се усмихна.

— Мислех да ти направя изненада, но по-добре е да ти кажа сега — аз също отивам другата седмица в Ню Йорк, Пола — обяви той взетото на бърза ръка решение. — Миранда има нужда от мен. Знам, че не бива да отсъстваме по едно и също време заради децата, но това пътуване е неизбежно. Има някои неотложни проблеми за разрешаване.

— Но това е чудесно! — извика Пола със светнало от щастие лице. — Патрик и Линет ще се чувстват съвсем добре с бавачката и с Марк… — Пола замълча и тихичко се засмя. — По една случайност Аманда също ще бъде в Щатите да купува стока за „Дженерал ритейл трейдинг“. Смятам да дам вечеря в нейна чест… и в чест на Майкъл. Разбираш ли, Шейн, Аманда е направо луда по него, а чичо Рони и аз смятаме, че двамата ще бъдат чудесна двойка.

— Не съм много сигурен, че в момента Майкъл се интересува от брак — заяви Шейн и се върна на канапето. — Особено след провала с Валънтайн. Но независимо от това съм съгласен с теб и чичо Рони, че Аманда е идеална партия за него. — Шейн се облегна на канапето, изпитвайки странно чувство на облекчение. И сякаш в потвърждение на решението си добави: — Мисля, че е по-добре да пътуваме поотделно, както правим обикновено.

— Да, разбира се, така е най-разумно. Но все едно, Шейн… — Пола спря по средата на думите си, тъй като вратата се отбори и в стаята влезе дъщеря й Теса.

— Лека нощ, мамо и татко. — Тя спря на вратата и им изпрати въздушни целувки. — Отивам на гости у Мелани. Брат й дойде да ме закара у тях с колата.

— Нали няма да отидеш в този вид! — възкликна Пола и се изправи.

— Какво искаш да кажеш, мамо? — намръщи се Теса.

— Много добре знаеш какво искам да кажа — привика я Пола с пръст. — Ела тук, Теса, искам да те видя отблизо.

— Сложила съм си само малко руж — измърмори Теса, поглеждайки враждебно майка си, без да мръдне от мястото си. — Сега всички си слагат.

— Не съм сигурна. Ела при камината, Теса.

Момичето неохотно се приближи. Пола нежно я хвана за раменете и я обърна към светлината на лампите върху масичката от двете страни на камината. Поклати глава и направи гримаса.

— Само малко руж, така ли. Сложила си и молив и червило.

— Съвсем бледорозово червило — възпротиви се Теса.

— Ти си само на тринайсет години! — Поклати ужасено глава Пола. — Не ти позволявам да използваш грим. Бягай в стаята и си измий лицето, ако обичаш.

— Не! Няма! Няма да го измия! Ти си просто старомодна! Там ти е грешката! — извика ядосано Теса и погледна гневно Пола, тръскайки глава.

— По-спокойно, Теса! — предупреди я Шейн, като се поизправи на дивана и погледна предпазливо момичето. — Недей да говориш така на майка си. Държиш се много невъзпитано. Няма да допусна такова нещо.

— Тя наистина е старомодна, татко. Всички момичета от класа си слагат грим след училище.

— Искрено се съмнявам в това. — Пола отстъпи крачка назад и огледа дъщеря си с нови очи. Боже мой, каза си тя, Теса може да мине за седемнайсетгодишна. Изведнъж е пораснала. Как е възможно годините да минават толкова бързо? Сякаш беше вчера, когато я возеше в бебешката количка.

Възприемайки помирителен тон, Пола тихо каза:

— Хайде, послушай ме, скъпа.

Теса упорито сви устни и сребристосивите й очи светнаха предизвикателно.

— Няма да отида на гости, ако ме накараш да си махна грима. Ще приличам на малко дете и ще бъда смешна. Другите момичета ще са гримирани и ще ми се смеят.

Майка и дъщеря се изгледаха продължително. Пола поклати глава и бавно каза:

— Не, няма да ти се смеят.

— Мамо, моля те… не ставай глупава! — захленчи Теса.

— Не ставам глупава. Но докато живееш в тази къща и ние те издържаме, ще се съобразяваш с нашите правила — заяви Пола тихо, но много твърдо.

Теса сведе поглед и бързо прецени положението. Трябваше да признае, че майка й печелеше спора; въпреки това бе решила да постигне своето. Затова предприе нова стратегия.

— Нека да се споразумеем. Аз ще…

— Никакви пазарлъци — прекъсна я Пола.

— Но умението да се пазариш често пъти осигурява успеха в бизнеса — заяви Теса, цитирайки Пола на самата Пола.

Майка й преглътна усмивката си и извърна поглед, за да не види дъщеря й внезапните весели пламъчета в очите й. Шейн не успя да прикрие колко се забавлява и избухна в смях.

Пола го погледна и поклати глава; после се обърна към Теса.

— Добре, можеш да останеш с руж, но това е всичко. И за тази отстъпка от моя страна трябва да обещаеш, че ще се упражняваш един час допълнително на пиано. Напоследък си го занемарила.

— Добре, обещавам. Но, моля те, нека да не махам молива. Клепките ми са толкова светли. Изглеждам ужасно. Като избеляла. Ще свиря двойно повече на пиано и… и ще… гледам Линет, когато бавачката има свободен ден.

— Това е утре, нали знаеш — напомни си примирено Пола и добави: — Значи споразумяхме се. Но без червило. Разбрано ли е?

— Да. Благодаря, мамо. — Лицето на Теса светна и с леки танцови стъпки тя стигна до вратата.

— И не закъснявай — поръча Пола.

— Няма. Довиждане.

Вратата се тресна толкова силно зад гърба й, че Пола направи гримаса и трепна, като чу как скъпият порцеланов сервиз издрънча в старинния бюфет.

— Тес изглежда по-голяма от годините си, нали, Шейн? — каза тихо тя.

— Да, изведнъж е станала млада дама и расте доста по-бързо, отколкото на мен ми харесва. Мисля, че е време да я преместим от „Харогейт Колидж“, Пола, и да я изпратим в „Хийтфилд“, както сме говорили.

— Другата седмица ще се свържа с директорката. Съгласна съм, че колкото по-скоро Тес отиде там, толкова по-добре.

— Отдавна съм ти казал, че е много независима, Пола. Двамата с Лорн са толкова различни, макар че са близнаци. Твърда ръка й трябва на нея през следващите няколко години.

Пола кимна, защото Шейн казваше самата истина. Тя се замисли. Дъщеря й беше твърдоглава, своенравна, дръзка, а понякога и предизвикателна. В същото време беше обичлива, сърдечна и приветлива, и добра ученичка. Но проявяваше темпераментния си характер, а според Пола това беше отрицателна черта. Дъщеря й бе истинска Феърли и бе наследила много от чертите на този род, не на последно място суетността и егоцентризма, които бяха едни от недостатъците на Феърли. Не е наследила кой знае колко от Харт, каза си Пола леко разтревожена. Тя дори прилича на прапрабаба си Адел Феърли с тази светлоруса коса и сребристи, загадъчни очи. Пола неочаквано потрепери и се загледа в огъня.

— Много странно гледаш, Пола — каза Шейн. — Има ли нещо, скъпа?

— Не, не, разбира се, че няма — възкликна тя и се отърси от мислите си. — Може ли още малко шампанско?

 

 

— Нали се оказах права? — попита Емили, като погледна първо Пола, после Уинстън. — Имайте доблестта да го признаете.

— Ти беше права за всичко — съгласи се Пола. — И съжалявам, че толкова години не вземах на сериозно теориите ти. — Тя вдигна чашата си и отпи от червеното вино. — Това достатъчно ли ти е, Пухчо?

Емили се засмя. Уинстън каза:

— А аз се извинявам за това, че те мислех за откачена, когато твърдеше, че Мин не е извършила самоубийство.

— Приемам извиненията — усмихна се Емили на съпруга си, а после и на братовчедка си, взе ножа и вилицата, отряза парче агнешко в чинията си и опита месото.

— Ти подозираше, че е убийство, нали, Емили? — каза Шейн и отпи замислено от виното.

— Да.

— Защо? — настоя любопитно Шейн.

— Смущаваха ме тези пет часа, които се губеха, Шейн. — Емили остави приборите и се облегна на стола. — Просто не можех да си обясня къде е била Мин от шест часа, когато Антъни я е видял край езерото, затова бях сигурна, че Мин е била някъде на гости… в Клонлафлин или дори в самото имение. Мислех дори и за любовник… но не можех да го свържа с… беше голяма загадка.

— Която най-сетне се разреши — добави Уинстън. — И сестра ми вече може да бъде спокойна. Толкова години горката Сали смяташе, че двамата с Антъни по някакъв начин са тласнали Мин към смъртта. Слава богу, че това вече се изясни. Облакът над семейство Дънвейл се разсея.

— Антъни обясни ли защо Майкъл Ламон изведнъж е признал, че, без да иска, е убил Мин? — попита Шейн, устремявайки поглед към Уинстън.

— Антъни каза, че Ламон не можел повече да издържа, че съвестта го измъчвала толкова много, че се поболял — отговори Уинстън. — Излиза, че е отишъл при Антъни и му е разказал всичко, което се е случило онази нощ. Когато Антъни изтъкнал, че мъртъв човек не може да поеме вода с белите си дробове и следователно Мин е била жива, когато я е хвърлил в езерото, Ламон обезумял, бил толкова шокиран и ужасен, че получил удар.

— Сега със смъртта на Ламон Антъни може да погребе цялата тази история — каза тихо Пола. — Щеше да бъде ужасно за цялото семейство, ако Антъни беше принуден да възобнови разследването. Да не говорим за Ламон, който без съмнение щеше да бъде съден за убийство.

— Винаги съм смятала, че Бриджет О’Нийл знае повече, отколкото твърди, че знае — намеси се Емили. — Миналата седмица, когато Антъни беше тук, аз го попитах за нея, но той ме изгледа много особено. Каза ми, че Бриджет не е знаела нищо за смъртта на Мин, че през онази вечер е имала мигрена и е била в стаята си — същото, което навремето тя каза на следствието, когато потвърди алибито на Антъни. Въпреки това…

— Извинете, мисис О’Нийл — каза икономката, която влезе в трапезарията. — Съжалявам, че трябва да прекъсна вечерята, но ви търсят спешно по телефона.

— Благодаря, Мери — каза Пола, дръпна назад стола си и стана. — Извинявайте, няма да се бавя.

Пола бързо излезе от трапезарията и се запъти към най-близкия телефон в къщата, като се чудеше кой ли я търси по това време в събота вечер. Вдигна слушалката и каза:

— Ало?

— Мисис О’Нийл, обажда се Урсула Худ.

Пола стисна здраво слушалката, като чу гласа на мисис Худ. Тя беше икономката на Александър в Нътън Прайъри и Пола веднага се приготви да чуе нещо лошо. С леко пресъхнало гърло тя каза:

— Добър вечер, мисис Худ. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Мисис О’Нийл… обаждам се, защото… защото се случи нещо ужасно. — Гласът на жената замря, настъпи кратка пауза и после тя тихо продължи: — Мистър Баркстоун излезе на лов в гората рано тази вечер. И… и… без да иска, се е застрелял.

Пола усети как косъмчетата на врата й настръхват и се разтрепери. Попита с несигурен глас:

— Лошо ли се е ранил, мисис Худ?

Мисис Худ се изкашля.

— О, мисис О’Нийл… той… той… мистър Баркстоун е мъртъв. Много ми е мъчно. Много ми е мъчно.

— О, господи, не! — извика Пола и се подпря на дъбовата маса, като се опитваше да поеме удара и да преглътне сълзите, които напираха в очите й.

— Не мога да повярвам, че си отиде… — каза тихо мисис Худ. — Толкова прекрасен човек. — Икономката пак замълча, но успя да се овладее и обясни: — Обаждам се на вас, защото сърце не ми дава да се свържа със сестрите му… просто не знам как да кажа на мисис Харт или на мис Аманда и на мис Франческа… не бих…

— Разбирам, мисис Худ, няма нищо — каза бавно Пола. — Мисис Харт е тук на вечеря. Аз ще съобщя и на нея, и на сестрите й. Но, ако обичате, кажете ми още нещо за… как се случи това?

— Не мога да ви кажа много, мисис О’Нийл. Когато мистър Баркстоун не слезе за вечеря, изпратих иконома в стаята му. Мистър Баркстоун го нямаше там. Оказа се, че никой не го е видял да се връща от гората. Икономът, прислужникът и шофьорът отидоха да го търсят… — Мисис Худ издуха носа си и продължи: — Намерили са го да лежи под един от големите дъбове, а пушката била до него. Бил вече мъртъв.

— Благодаря, мисис Худ — успя да каже Пола, полагайки усилия да овладее чувствата си и да запази самообладание. — Аз ще се заема с положението и до един час със съпруга ми ще дойдем в Нътън Прайъри. Сигурна съм, че мистър и мисис Харт ще дойдат с нас.

— Ще ви чакам, мисис О’Нийл. Благодаря ви.

Пола затвори телефона и известно време остана на мястото си, мислейки за братовчед си. О, Санди, Санди, защото трябваше така да умреш? Съвсем сам в гората. Сърцето й се сви. И в този миг през ума й мина ужасна и неприемлива мисъл, която я порази. Сам ли бе сложил край на живота си? Не. Никога. Не би го направил, каза си тя. Санди толкова много искаше да живее. Толкова упорито се бореше. Всяка минута бе ценна за него. Напоследък толкова пъти ми казваше това. Тя отхвърли мисълта за самоубийство, изтласка я от съзнанието си.

Като пое дълбоко дъх. Пола бавно се запъти към трапезарията, събирайки сили да съобщи потресаващата новина на Емили.