Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (8)

7.

— Обожавам старомодните хотели, особено когато са в стил Belle epoque и са величествено пищни — каза Емили на Пола, когато двете се озоваха на „Плас Казино“ в Монте Карло по-късно същия следобед. — Нали разбираш, като „Отел дьо Пари“ тук, „Негреско“ в Ница, „Риц“ в Париж и „Империал“ във Виена.

— Да не говорим за „Гранд Хотел“ в Скарбъро — отвърна, смеейки се, Пола, хващайки приятелски Емили под ръка. — Много добре си спомням колко ти харесваше, когато бяхме малки. Душата ми вадеше да ходим там на следобеден чай и все бързаше да си натъпчеш малките устица със сандвичи с краставици, с пастички и кифли с ягодово сладко и сметана — каза присмехулно тя и я погледна дяволито с виолетовите си очи.

Емили потръпна от този спомен и направи ужасена физиономия.

— Боже мой, а колко бях дебела тогава! Нищо чудно, че оттогава непрекъснато трябва да си следя теглото. Така е, когато едно дете злоупотребява! Не е трябвало да ми позволяваш да ям толкова — усмихна се тя на Пола.

— Че как можех да те спра! Какво ли не опитвах да те държа по-далеч от „Гранд Хотел“, какви ли хитрости не измислях, преструвах се дори, че нямам пари. Но ти винаги намираше отговор на всичко, дори и на това… „Надраскай нещо върху сметката, както прави баба“, така ме учеше. Беше много изобретателно дете.

— Ти също.

Двете едновременно спряха и се спогледаха, припомняйки си безгрижните щастливи дни, когато растяха заедно в Йоркшир и Лондон. След кратка пауза Емили каза:

— Щастливи бяхме, нали, Пола? Имахме прекрасно детство, особено когато бяхме с нашата баба.

— Да, най-прекрасното детство — съгласи се Пола. — И тя беше най-прекрасната.

Тръгнаха отново и потънали в мисли, прекосиха хубавия площад към „Отел дьо Пари“, разположен на отсрещния ъгъл срещу прочутото Казино на Монте Карло.

Беше чудесен ден, изпъстрен със слънчева светлина и пухкави бели облаци, плуващи по лазурното небе. От морето полъхваше свеж ветрец. Той развяваше летните им рокли, издуваше ги като камбанки на лалета, играеше в белите ветрила на лодките в пристанището и увличаше във весел танц ярките разноцветни флагчета на мачтите.

След семеен обяд на терасата на вилата и след погребението на мъртвата птичка в градината, където за успокоение на Патрик присъстваха всички, двете се качиха на сиво-синия ягуар на Емили, за да дойдат в Монте Карло.

Като пристигнаха в княжество Монако, паркираха колата и отидоха в антикварния магазин „Jules et Oie“, където Емили често купуваше стари порцеланови предмети, за да приберат една чиния от Лимож, която Жул бе поправил. Чаровният възрастен собственик им говори надълго и нашироко за старинен порцелан и стъкло, показа им собствената си колекция от редки предмети и след като се помотаха из магазина, двете тръгнаха по главните улици да позяпат витрините, докато стигнат прочутия хотел за следобедния чай.

— Прекалено импозантен е, дори леко натруфен, но за мен поне е прекрасен — каза Емили, като спря на тротоара пред „Отел дьо Пари“, за да го огледа. Когато заизкачваха стълбите, тя се засмя сама на себе си, но в същия миг смехът й се задави в гърлото и тя сграбчи толкова силно Пола за ръката, че братовчедка й премигна и проследи погледа й.

По стълбите срещу тях слизаше висока жена с пищна яркочервена коса, облечена с безупречна френска елегантност. Към бялата копринена рокля, много изискана и семпла, с черна копринена роза, бодната на едното рамо, тя бе избрала черно-бели обувки на висок ток, подходяща чанта и бели ръкавици. Държеше черна широкопола сламена шапка и водеше за ръка около тригодишно момиченце, също като нея облечено цялото в бяло, със същата естествена яркочервена коса. Жената се бе навела към детето, за да му каже нещо, и не ги забеляза.

— Велики боже! Това е Сара! — прошепна Емили и отново стисна Пола за ръката.

Пола замря, но нямаше никаква възможност да реагира, по какъвто и да е начин, нито да се върне обратно с Емили и бързо да изчезне.

Само миг по-късно братовчедка им се изравни с тях. Трите жени спряха на едно стъпало, загледаха се изумено и толкова стреснато, че не можеха нито да проговорят, нито да помръднат.

Най-сетне Пола наруши неловката тишина.

— Здравей, Сара — каза тя много тихо и предпазливо. — Изглеждаш добре. — Спря, пое дълбоко дъх и продължи; — А това сигурно е дъщеря ти… Хлоя, нали? — добави тя и като се усмихна насила, погледна детето, обърнало към нея сериозното си, напрегнато от любопитство лице. И когато се взря отблизо в него, Пола разбра, че пред нея стои една истинска потомка на Ема Харт.

Сара бе възвърнала самообладанието си и отправи смъртоносен поглед към Пола.

— Как се осмеляваш да ми говориш! — извика тя, без да си дава труд да прикрие своята враждебност и ненавист. — Как се осмеляваш да проявяваш приятелски жест към мене? — И като се приближи към Пола, изсъска в лицето й: — Страхотно нахалство имаш, Пола О’Нийл, щом след всичко, което ми направи, можеш да се държиш така, сякаш между нас нищо не се е случило, гадна кучко такава!

Като видя неприкритата омраза, изписана по лицето на Сара, и заплашителното й поведение. Пола отстъпи стресната и ужасена.

— Стой надалеч от мен и от детето ми! — избухна Сара и цялото й лице почервеня. Беше силно разгневена и говореше с ненужно висок и писклив глас. — И ти, Емили Харт, защото си същата стока — добави насмешливо тя и яркочервените й устни се изкривиха в презрителна гримаса. — Вие двете настроихте баба срещу мен, а после ме лишихте от онова, което по закон ми се полагаше! И двете ме ограбихте. А сега се махайте от пътя ми! И двете!

Хващайки още по-здраво детето си за ръка, Сара изблъска Пола и Емили, като за малко не повали Пола. Тя заслиза величествено по стълбите, без да се обръща назад, а детето, забързано и препъващо се след майка си, повтаряше:

— Maman, maman, attendez!

Студени тръпки полазиха Пола въпреки горещия ден и в стомаха й нещо се преобърна. За миг тя остана като парализирана, безсилна да помръдне. След това изведнъж усети, че Емили я хваща за ръката.

— Пфу! — каза Емили. — Ужасна история! Не се е променила, нали?

— Не, не се е променила — съгласи се Пола, идвайки на себе си. — Нека да влезем вътре, Емили, защото хората ни гледат.

Пола освободи ръката си, изкачи забързано стъпалата на хотела и мина през вратата, скривайки се колкото се може по-скоро от минувачите, станали свидетели на сцената. Чувстваше се унизена и вътрешно продължаваше да трепери.

Емили се затича след нея и я настигна във фоайето, където братовчедка й се опитваше да се успокои. Тя хвана Пола под ръка и я поведе навътре.

— Тези хора, които ни слушаха и зяпаха, не ни познават, скъпа, така че забрави тази случка. Ела да изпием по чаша чай. И на двете ни ще се отрази добре.

След като се настаниха на една уединена маса в големия салон и си поръчаха чай, Емили се отпусна на стола и дълбоко въздъхна.

— Каква отвратителна сцена — каза тя.

— Да. Грозно. И унизително. Просто не можех да повярвам на ушите си, когато се развика като перачка, да не говорим за отвратителните думи, които изрече.

Емили кимна и погледна внимателно Пола.

— Защо изобщо й заговори? — попита я тя.

— Не знаех какво друго да направя. Озовахме се лице в лице. Беше ужасно неловко, нали разбираш, Емили — отговори Пола и замълча. Лицето й стана замислено и тя бавно поклати глава. — Може би винаги ми е било малко жал за Сара. Тя беше пионка на Джонатан и в известен смисъл негова жертва. Той я измами, възползва се от нея и от парите й. Никога не съм смятала, че е злонамерена като Джонатан, просто е доста глупава.

— Съгласна съм с теб, че е глупава, но не изпитвам жал към нея, а и ти също не бива да изпитваш — възкликна Емили. Наведе се над масата и продължи: — Виж какво, Пола, ти си прекалено добра, винаги се стремиш да си справедлива, да проявиш разбиране и да усетиш гледната точка на отсрещната страна. Това е чудесно, когато имаш работа с хора, които заслужават твоето внимание, но според мен Сара не го заслужава. Глупава или не, тя е знаела много добре, че не е редно да подкрепя Джонатан и да влага пари в частната му компания. Това безспорно беше в ущърб на „Харт ентърпрайз“ и на семейството.

— Да, така беше — съгласи се Пола. — Но все пак мисля, че тя е тъпа и че Джонатан я е заблудил.

— Може и така да е — каза Емили, облегна се на стола, кръстоса крака и продължи: — Не ти ли се вижда странно, че досега не сме срещнали Сара? В края на краищата тя живее от пет години близо до Кан, ако може да се вярва на онова, което четохме в „Пари мач“, а Мужен не е чак толкова далеч.

Пола замълча.

След малко погледна Емили в очите и промълви:

— Другото странно нещо е, че в петък за първи път от толкова години Майкъл Калински заговори за Сара и Джонатан и…

— Защо? — грубо я прекъсна Емили.

— От любопитство, не знам да има друга особена причина. Както ти казах вчера, говорихме за колекцията „Лейди Хамилтън“ и вероятно му се е сторило в реда на нещата да се поинтересува за Сара. Макар че… — Пола замълча и поклати глава.

— Макар че какво? — Попита настоятелно Емили.

— Просто си помислих, че в думите му е имало нещо пророческо — засмя се някак особено и доста нервно Пола, без да отмества поглед от Емили.

— Божичко, наистина! Дано само следващия път не се сблъскаме с Джонатан. Мисля, че няма да мога да преживея толкова хладнокръвно една среща с него, както със Сара.

— Аз съм сигурна, че няма да мога. — Пола инстинктивно потръпна и усети как косъмчетата по врата и по ръцете и се изправят. Намести се на стола си и прехапа устни, ядосана на себе си, че толкова силно се разстройва, щом някой спомене за Джонатан.

За щастие келнерът дойде, натоварен с подноса за чай, и за радост на Пола разговорът се отклони, докато той нареждаше чашите и чинийките на масата пред тях и говореше бързо на френски на Емили, която, изглежда, познаваше. Пола се отказа от многобройните вкусни сладкиши и крадешком погледна Емили, за да види ще устои ли братовчедка й на изкушението.

Емили отправи поглед, изпълнен с копнеж, към сладкишите, но също поклати глава и докато Пола наливаше чая, каза:

— Не си мисли, че не ми се иска да опитам от всичко, защото точно това ми се иска. С удоволствие бих се натъпкала с шоколадови еклери и ванилени сладки, но нали видя каква съпротива оказах. В името на фигурата ми. И в името на Уинстън. Той иска да съм елегантна, затова предложи ли ми някой разни ужасни неща, от които се пълнее, аз проявявам желязна воля. Трябва много да се гордееш с мен — заяви тя, едва потискайки напиращия смях.

— Уинстън също — отговори Пола и се разсмя. Внезапно обзелото ги весело настроение поразсея неприятния спомен от срещата със Сара, който още владееше мислите им, те се отпуснаха, дойдоха на себе си и почти веднага заговориха как през другия месец ще прекарат няколко дни в Хонконг и как ще подготвят престоя си там.

По едно време между две глътки чай Пола каза:

— Ти и Шейн сте прави, Емили, мисля, че ще взема Мадилана с мен в Австралия.

— О, радвам се, че си съгласна с нас, скъпа. Ако в бутиците наистина цари хаос, нейното присъствие там ще бъде от огромна полза.

— Да, това е вярно и аз мисля, че тя страшно ще се зарадва, ако може да дойде с мен, нали?

— Че кой няма да се зарадва — това е чудесно пътуване, а и тя е толкова привързана към теб.

— Да, така е. Колко умно постъпих преди една година, когато я назначих за моя секретарка. Тя доказа, че е безценна. — Пола погледна часовника си. — Пет часът е… значи единайсет сутринта в Ню Йорк. Ще й се обадя по-късно и ще й обясня, че искам да дойде с мен. Ще й се струпа много работа тази седмица, ако иска да се подготви за събота, затова колкото по-рано разбере, толкова по-добре.

— Можеш да й се обадиш оттук, Пола — каза Емили, която никога не допускаше да се губи време.

— Не, не, няма нужда. Ще й се обадя, като се приберем у дома във „Фавиола“. Шестчасовата разлика във времето ми го позволява.

Емили кимна и след това най-неочаквано изтърси:

— На бас се хващам, че роклята й беше от „Живанши“.

— Изобщо не се съмнявам. Сара винаги се е обличала с вкус.

— Мда — проточи замислено Емили, загледана пред себе си. — Мислиш ли, че поддържа някаква връзка с Джонатан?

— Не мога дори да гадая.

— Чудно какво ли е станало с него? Къде ли живее? — запита тихичко Емили, сякаш мислейки на глас.

— Предпочитам да не знам. И да не говорим за него, ако нямаш нищо против, Емили. Знаеш много добре, че Джонатан Ейнзли не е любимата ми тема за разговор — отвърна рязко Пола.

— О, божичко, извинявай, скъпа — каза Емили и веднага съжали, че отново е заговорила за братовчед им. За да смени темата, тя бързо добави: — Най-добре да платя сметката и да се приберем у дома, за да се обадиш на Мадилана в Ню Йорк.

— Да, хайде да тръгваме — съгласи се Пола.