Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (35)

34.

След като свекърва й си тръгна за къщата в Роуз Бей. Мадилана си сложи дебела вълнена бяла пелерина и излезе. Тръгна бавно през градината, както правеше всеки ден по два пъти, за да се разходи и наслади на свежия въздух.

Макар че вятърът бе стихнал, времето бе захладяло. Сред красивия здрач, докато денят си отиваше, а вечерта бавно настъпваше, всичко изглеждаше по-меко, по-нежно.

Суровото небе, загубило остротата си и студените синьо-бели тонове, полека притъмняваше, а далече на хоризонта, където слънцето потъваше в морето, бе прорязано от яркозлатисти и розови ивици. Нищо не потрепваше в смълчаните, притихнали градини, единственият шум идваше от плисъка на вълните, разбиващи се в скалите на издадения нос, върху който бе построена голямата къща.

Като стигна до края на широката пътека, Мадилана спря за малко и се загледа в безбрежното мастилено море. То й се стори студено, заплашително, бездънно и тя потръпна въпреки топлата пелерина. Обърна се и забърза обратно към къщата. Видя, че в някои от стаите лампите са запалени, и струящата от прозорците светлина очертаваше пътя й.

Колко топъл и приветлив изглеждаше нейният дом в сравнение със страховитото море зад гърба й. Няколко минути по-късно тя затвори френските прозорци на библиотеката, прекоси стаята и влезе във фоайето, все още леко трепереща.

Докато окачваше пелерината в антрето, чу долитащите от кухнята гласове. Двете прислужници Алис и Пеги заедно с икономката мисис Ордънс чуруликаха една през друга като развеселени врабчета. Тези три жени се грижеха изключително добре за тях и ги улесняваха в поддържането на двете къщи в Сидни — тази в Пойнт Пайпър и големия апартамент на последния етаж на „Макгил Тауър“. Тя се запъти към вратата, но размисли и реши да поговори с тях, след като се преоблече за вечеря.

Щастлива въздишка се отрони от гърдите на Мадилана, докато изкачваше стълбите към втория етаж. През последните няколко дни бе обзета от блажено чувство на задоволство. Любовта на Филип и бебето, което носеше, я преизпълваха с радост. Скоро щяха да станат трима. Вече нямаше търпение… да поеме детето в ръцете си.

Отвори вратата на спалнята, където я посрещна меката светлина на огъня. Спалнята бе едното от двете помещения, които тя бе мебелирала, след като се ожениха. Тук стените бяха бледозелени, а мебелите тапицирани с бяла дамаска на розови божури, яркочервени рози, жълти лилии и тъмнозелени листа. Преобладаващите зелени тонове на фона на ефирно бялото, използвано със съзнателна разточителност, внушаваха чувство за простор. Големият, издаден навън прозорец гледаше към градините и морето, под него имаше извита седалка, покрита с възглавници, а по средата на стаята стоеше огромно легло с табли.

В единия ъгъл близо до камината бе разположено малко старинно бюро. Мади седна и взе писмото, което бе започнала да пише до сестра Бронах в Рим, когато Дейзи дойде да пият чай по-рано от уговорения час.

Мади прочете набързо написаното, добави едно последно изречение и се подписа. След като залепи плика и го адресира, тя го сложи при другите писма до сестра Мейрид в Ню Йорк, Патси Смит в Бостън и Пола в Лондон. Мади водеше грижливо личната си кореспонденция и редовно изпращаше цели доклади с последните новини до своите четири любимки. Днес след обяда тя реши, че трябва да приключи с писмата, преди да отиде в болницата — беше сигурна, че детето им ще се роди тази седмица.

Мади се облегна на стола и се размисли за изминалата година. Беше изключителна година. Удивителна. Това беше единствената дума, с която можеше да я опише. Но една година още не е изминала, внезапно си каза тя. Аз се запознах с Филип през септември, а сега е август. Колко много неща се случиха за такъв кратък период. Тя отпусна ръце в скута, преплете пръсти под големия си корем и пак се замисли за бебето, кроейки безкрайни планове за бъдещето.

Накрая вдигна очи и спря поглед на малкото ковьорче, което пазеше от детството си. То пристигна в Австралия с останалите й вещи и сега висеше на стената над бюрото.

„Ако денят ти е започнал и свършил с молитва, няма да е минал напразно“, бе избродирала грижливо майка й с яркосини вълнени конци преди толкова много години.

О, мамо, помисли си Мадилана, всичко в живота ми се нареди прекрасно, точно както ти ми казваше, когато бях малка. Аз наистина съм твоето Златно момиче. Наистина съм щастлива.

Мади обърна очи към снимките в сребърни рамки на бюрото си… родителите й, Кери Ан, Джо и Лони. Отдавна сте си отишли от мен, но аз винаги ви нося в сърцето си, прошепна тя.

Докато гледаше снимките на близките си, тя си даде сметка, че спомените й са много по-приятни и по-малко болезнени от друг път. Това, разбира се, се дължеше на факта, че е доволна от живота си, щастлива, а не самотна и изоставена на този свят. Най-сетне острото чувство за загуба бе притъпено, макар не и напълно заличено.

Половин час по-късно Мади излезе от спалнята, гримирана и безупречно сресана, облечена с елегантна морскосиня копринена туника върху широки панталони от същата тъмна коприна. На едното рамо бе закачила смарагдовата брошка на Ема. Носеше наниз от съвършено еднакви перли, големи перлени обици и двата пръстена — брачния и годежния. Бе преметнала през ръка морскосин шал от тежка коприна с гъсти ресни, а в другата си ръка носеше вечерна чантичка от синя коприна, в която бе сложила писмата. Щеше да ги пусне по-късно в хотел „Сидни О’Нийл“.

Преди да слезе долу, тя спря пред една врата в дъното на коридора, натисна дръжката и влезе вътре. Запали най-близката лампа и лицето й светна от удоволствие, докато оглеждаше някогашната стая за гости, превърната сега в детска стая. Бяха я подредили двамата с Филип. Сега тя представляваше весело съчетание от жълто и бяло и тук-таме яркорозово, което създаваше оживление. Двамата избраха тези цветове, защото не бяха нито мъжки, нито женски и следователно бяха подходящи и за момиче, и за момче.

Нежно прокара ръка по кошарката, после отиде при прозореца и оправи поизкривилата се детска картина на стената, обиколи бавно просторната, приятна стая и за пореден път провери дали всичко е наред. После угаси лампата, затвори вратата и слезе долу, блажено усмихната и доволна, че всичко е готово за тяхното дете.

Мисис Ордънс пресрещна Мади в коридора.

— О, ето ви и вас, мисис Еймъри — каза икономката сърдечно усмихната. — Точно се качвах горе да ви кажа, че Кен дойде с колата да ви закара в Сидни.

— Благодаря, мисис Ордънс — отвърна усмихнато Мади, — но има достатъчно време. Нека да отидем за малко в кухнята. Искам да уточним някои неща, преди да изляза.

* * *

Шейн реши, че тази вечер Мадилана е по-красива отвсякога. Тя очевидно бе още по-влюбена във Филип, както и той в нея, защото щастието им прозираше във всичко, което вършеха и говореха.

Когато пристигна в Сидни преди няколко дни, веднага забеляза закръгленото й лице, което бе видял за последен път през януари в Йоркшир. То не беше толкова изпито, а натрупаните килограми й се отразяваха добре. Бузите й бяха леко поруменели, големите й сиви очи искряха и цялото й същество излъчваше особено сияние, което просто го изуми. Тя сякаш пламтеше отвътре. Нищо чудно, че хората в ресторанта поглеждаха все към тях. Но и Филип си го биваше — красавец, с много изискана външност и с лице, добре познато в Австралия. Това също би могло да обясни многобройните погледи. Двамата бяха забележителна двойка; излъчваха блясък и чар.

От самото начало цареше весело настроение.

Тримата се смяха много, докато вечеряха в хотела в Залата с орхидеите. Когато Мадилана влезе в апартамента на Шейн, където Шейн и Филип пиеха аперитива си, във въздуха се носеше веселие. Филип взе да се суети около нея, настани я на удобен стол, наля й студена минерална вода и изобщо се държа като безумно влюбен, какъвто всъщност беше. От нея струеше топлота и обич, от цялото й държане бликаше спокойствие, а блажената усмивка не слизаше от лицето й. Шейн беше щастлив, като ги гледаше, защото знаеше много добре какво означава сполучливият брак. Те имаха късмет като него и Пола.

— Във всеки случай, Шейн, ние няма да ходим в Дънун този уикенд — каза Филип. — Бебето вече толкова закъснява, че доктор Хардкасъл иска да стоим в Сидни. Сигурен е, както и Мади, че то скоро ще се роди, затова смята, че най-добре е да не мърдаме оттук.

— Съвсем прав е — отговори Шейн. — А от чисто егоистична гледна точка аз се радвам, че ще бъдете в града. Може би ще дойда в неделя в Пойнт Пайпър да прекараме заедно деня, ако ме поканите и ако, разбира се, това малко дяволче още не си е показало рогцата.

— Точно това имахме предвид — засмя се Филип, — макар че се надявахме да ни гостуваш за целия уикенд. Мога да те взема с колата в петък вечерта; така ще имаш възможност да си отдъхнеш, да се откъснеш от хотела и от всичките му проблеми.

— Това е чудесна идея, ще го направим. Много приятно ще ми бъде с вас, ще си почина и няма да правя нищо, освен да чета и да слушам музика. Мисля, че откакто съм дошъл тук, нямам нито миг покой.

— О, знаеш ли колко се радвам, че ще ни дойдеш на гости, Шейн! — възкликна Мади. — Мисис Ордънс е чудесна готвачка. Ще ти приготви любимите неща за ядене, ако ми кажеш какво обичаш.

Шейн се разсмя и поклати глава.

— Никакви деликатеси, скъпа, Пола ми е наложила строга диета. Изглежда, смята, че съм напълнял това лято в Южна франция. Имай предвид, че Дългокрачко винаги е била много слаба и сигурно всеки до нея изглежда дебел. — Той погледна Мадилана весело и закачливо и добави: — Ти също си много слаба, когато не си бременна.

— Да — съгласи се тя. — Мисля, че двете с Пола се стопяваме, като работим. Сигурно изразходваме много енергия.

— Понеже говорим за работа, все още ли смяташ да ръководиш магазините на „Харт“ в Австралия, след като бебето се роди? — попита Шейн с любопитство в гласа.

— О, да, смятам — отговори Мадилана. — Имам намерение да остана един-два месеца с бебето, тъй като през това време мога да върша писмена работа и да следя нещата по телефона от къщата или от апартамента, и след това да премина на редовен работен ден… от девет до пет и така нататък.

— Всъщност сега подготвям служебното място на Мади до моя кабинет в „Макгил Тауър“ — каза Филип. — По този начин ще я дели само един етаж от детската стая, която сме предвидили за бебето горе в апартамента.

— Колко пъти Пола е влачила по някое дете в кабинета си… също и Емили — засмя се Шейн. — Сигурен съм, че това е типично за жените от фамилията Харт. Можеш да се присъединиш към тях, Мади!

Тя широко му се усмихна, но усмивката й премина в прозявка. След като се опита безуспешно да я потисне, Мади закри с ръка устата си и се прозя още няколко пъти.

Филип не пропусна да забележи това.

— Най-добре е да заведа моята дама да си легне — заяви той и стана веднага да помогне на Мади да се изправи. — Надявам се, че нямаш нищо против да приключим вечерта рано, Шейн. Сигурен съм, че трябва да тръгваме.

— Разбира се, че нямам нищо против. — Шейн също отмести стола и стана. — Ще сляза долу с вас и никак няма да ми навреди, ако веднъж поне си легна в разумен час.

Шейн ги придружи през Залата с орхидеите, в асансьора и през тъмнозеленото мраморно фоайе до входа.

— Ето го Кен с колата — каза той, като излязоха на улицата. Целуна Мади за лека нощ, прегърна зет си, затвори плътно вратата на колата и им махна с ръка.

Когато ролс-ройсът потегли, Филип прегърна Мадилана през рамото и я привлече по-близо към себе си на задната седалка.

— Добре ли се чувстваш, скъпа?

— Да, добре, Филип. Много съм уморена, това е всичко. — Тя отпусна глава на рамото му. — Просто изведнъж ме връхлетя… някакво чувство на пълно и безкрайно изтощение.

— Да не би бебето вече да е на път? Имаш ли болки?

— Никакви. — Тя се усмихна, както се бе подпряла на гърдите му, мушна ръката си под сакото му й го прегърна през гърба в желанието си да бъде още по-близо до него. — Ще ти кажа веднага, щом усетя и най-лекия признак — обеща тя.

Той погали кестенявата й коса, наведе се и я целуна по главата.

— О, господи, толкова много те обичам, Мади. Никога няма да мога да изкажа с думи какво означаваш за мен.

— Мдаа — отвърна тя и отново се усмихна, потискайки нов низ от дълги прозевки. — Аз също те обичам… искам вече да сме у дома… нямам търпение да си легна. — Клепачите й толкова натежаха, че едвам държеше отворени очите си. Те взеха да се притварят и през целия път до Пойнт Пайпър тя дремеше и се унасяше.

 

 

На другата сутрин след закуска Филип се качи горе да каже довиждане на Мади.

Но тя продължаваше дълбоко да спи в голямото легло и кестенявата й коса се бе разпиляла по възглавницата. Лицето й изглеждаше спокойно, кротко, без следа от възбуда и нетърпение, които му придаваха толкова живот, когато бе будна.

Колко е красива жена ми, каза си той, надвеси се над нея и я целуна леко по бузата. Сърцето не му даваше да я събуди. Предната вечер тя почти не можеше да говори от умора и тази сутрин имаше нужда от почивка. Той отметна кичур коса от лицето й, още веднъж я целуна и тихичко излезе от спалнята.

Филип излезе от къщи малко преди седем часа. Кен го чакаше на алеята с ролс-ройса и двамата веднага поеха към Сидни. Филип отвори чантата си, прегледа най-спешните документи, които бе взел предишната вечер от бюрото си, и започна да се настройва за работния ден, както обикновено правеше през този половин час път до града. Вписа набързо някои бележки, изчете подробната записка на Том Патерсън, завеждащ рудодобива, един от най-добрите специалисти в света по опали, прелисти останалите отчети от служители на „Макгил корпорейшън“ и накрая сложи обратно всички документи в чантата си. Облегна се и докато пристигнаха в Сидни, премисли прочетеното.

Точно в седем и половина влезе в кантората на „Макгил корпорейшън“ на върха на „Макгил Тауър“. Личният му секретар Бари Грейвс и секретарката Маги Болтън го чакаха. След като приятелски ги поздрави, тримата се запътиха към кабинета за редовното сутрешно заседание.

Като се намести на стола си зад бюрото, Филип каза:

— Най-важната точка от днешния дневен ред е Филип Патерсън. Да се надяваме, че снощи се е върнал благополучно от Лайтнинг Ридж?

— Да — отговори Бари. — Обади се по телефона преди десетина минути и аз потвърдих, че го чакаме в единайсет и половина тази сутрин и че обядът ще се състои тук във вашата трапезария.

— Добре! — каза Филип. — Нямам търпение да се видя с моя стар приятел и да поговоря с него. Том не е идвал в Сидни от месеци. Доста уместни забележки е направил в доклада си. Тази сутрин отново го прегледах в колата и искам да се спрем подробно на някои от въпросите, които повдига. Но по-добре сега да не се захващаме с това. — Филип погледна към Маги, седнала от другата страна на бюрото с бележник и молив в ръка.

— Нещо по-специално от днешната поща? — попита той и насочи поглед към купчината книжа пред себе си, а след това вдигна очи към нея.

— Нищо особено важно — главно лични писма, няколко покани, молби за благотворителна помощ, все обичайни неща. О, и една весела бележка от Стив Карлсън. Още е в Кубър Педи. И се справя много добре — завърши Маги с лека усмивка.

Филип не се сдържа и също се усмихна.

— Няма защо да коментираме моята преценка за него. Този загубен каубой се оказва умно момче.

Тримата си размениха многозначителни погледи и се разсмяха, припомняйки си наивника, дошъл преди една година при Филип да иска съвет как се добиват опали.

— Извадил е късмет, понеже е новак, и това е всичко — каза Бари леко заядливо. — Помнете ми думите, скоро ще се провали. — Той отвори една от папките, които държеше, и бързо продължи: — Имам вече цялата информация за групата вестници в Куинсланд. Шефът им, изглежда, е склонен на продажба. Събрал съм данните с най-важните подробности. Освен това Грегъри Кордовиан се обади снощи няколко минути, след като ти си тръгна. Иска да си уреди среща с теб.

— Така ли! — възкликна Филип и в гласа му отекна изненада. Той погледна въпросително Бари. — Възможно ли е най-сетне да иска примирие?

— Трудно е да се каже. Нали го знаеш колко е прикрит. Но имах чувството, че е склонен да си побъбрите приятелски. Възможно е и да иска да продаде телевизионните станции във Виктория. Но в края на краищата, Филип, обади се той, а не ние. За мен това е добро предзнаменование.

— Така е. А може и да се окажеш прав за телевизионните станции.

Бари кимна и почука с пръст по другата папка, която държеше.

— Отчети за дейността на компаниите ни за природни ресурси, за недвижимите ни имоти в Сидни и за други наши рудодобивни компании. Ще трябва да ги прегледаш до другия четвъртък, когато започва поредицата от срещи с директорите на тези компании.

— Ще ги прегледам. Остави ми папките, Бари. Имаш ли нещо друго, Маги?

Секретарката прелисти бележника си и каза:

— Вчера късно следобед се обади Йън Макдоналд. Има пълен комплект ветрила, включително спинакер и кевлар за грота. Пита кога може да се видите. Иска да обядвате заедно на пристанището.

— Утре или в петък… свободен ли съм тогава?

— Утре — да, но в петък — не. Тогава има заседание с майка ви и с членовете на управителния съвет на фондацията „Дейзи Макгил Еймъри“. Работен обяд тук в „Макгил Тауър“ в трапезарията.

— О, точно така, съвсем бях забравил. — Филип се замисли за момент и каза: — Най-добре е да се видя с Йън другата седмица. Така ще бъде по-удобно.

— Добре — отговори Маги и се изправи. — Това е всичко засега, оставям ви двамата. Извикай ме, ако искаш кафе, Филип.

— Благодаря, ще те извикам.

Бари също се изправи и каза:

— И аз нямам нищо друго засега. Искам да довърша отчета, който готвя за вложенията на майка ти в чужбина, защото съм изостанал с това.

— Добре, Бари, върви да свършиш, каквото имаш. И бездруго си ми осигурил достатъчно занимания — каза той и посочи папките, които Бари остави на бюрото му. — Ще се видим на срещата с Том. Извикай ме веднага, щом дойде.

— Разбира се, Филип.

Като остана сам, Филип се залови с двата отчета за рудодобива. Облегна се на стола и се зачете в първия, който се състоеше от петнайсет машинописни страници. Един час по-късно, когато Маги му донесе чаша кафе, продължаваше да чете втория и да си прави подробни бележки; чак в десет часа се зае със следващия отчет за недвижимите собствености в Сидни. Беше стигнал до половината, когато гласът на Маги прозвуча по вътрешния телефон.

— Филип…

— Да, Маги?

— Съжалявам, че те безпокоя; но икономката ти иска да я свържа с теб. Казва, че е спешно.

— О… добре, свържи ме. — Телефонът от лявата му страна веднага иззвъня. Той го вдигна. — Да, мисис Ордънс?

— Нещо е станало с мисис Еймъри — каза икономката без всякакви заобикалки с неприкрита тревога и загриженост в гласа.

— Какво искаш да кажеш? — попита рязко Филип, уплашен от думите й. Изправи се на стола си и стисна здраво слушалката.

— Не мога да я събудя. Влязох в девет и половина, както ми казахте, но тя спеше толкова дълбоко, че реших да я оставя още малко. Сега й донесох закуската и от десет минути се мъча да я събудя, но напразно, мистър Еймъри. Мисля, че е в безсъзнание.

— О, боже мой! — Филип скочи на крака, сякаш вдигнат под тревога. — Веднага идвам! — извика той. — Не, не, това няма да помогне. Трябва да я закараме в болница. Спешното отделение на „Сейнт Винсънт“. Ще изпратя линейка. Ти трябва да отидеш с нея. Аз ще дойда там с доктор Хардкасъл, но преди това пак ще ти се обадя. Ти в спалнята ли си сега?

— Да.

— Стой там, докато пристигне линейката. Не оставяй Мади нито миг сама.

— Не, няма. Но, моля ви, побързайте, мистър Еймъри. Сигурна съм, че се е случило нещо ужасно.