Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (6)

5.

Вила „Фавиола“ се намираше в градчето Рокбрюн Кап Мартен, почти на еднакво разстояние от Монте Карло и Мантон.

Вилата бе разположена сред малък парк в единия край на малкия полуостров Кап Мартен, заслонена с борове откъм гърба и с множество високи прозорци, обърнати към морето.

Построена в 1920 година, тя представляваше красива стара къща, голяма, просторна и елегантна, с виеща се алея за коли между две редици борове, просторни зелени поляни, които се спускаха от терасата към плувния басейн и продължаваха чак до края на скалистия нос на искрящото Средиземно море.

Отвън стените бяха боядисани в бледожълто, почти пясъчно, а брезентовите щори над прозорците — в по-наситено жълто, което подхождаше на капаците в естествено бял цвят.

Широка тераса опасваше къщата откъм морето. Изградена от бял камък и мрамор, тя сякаш леко се полюшваше над пищните градини с ярки цветя и фонтани, които искряха на трептящата слънчева светлина. На терасата бяха пръснати няколко кръгли маси от бял метал под бледожълти чадъри; по белите столове край масите, по люлките със сенници и шезлонгите имаше кремави възглавници. Съчетанието на тези меки тонове напълно хармонираше с бледия цвят на красивата фасада.

Вила „Фавиола“ бе купена от Ема Харт в края на 40-те години, след края на втората световна война, а градините около къщата и насред поляните бяха дело на самата Ема. През последните години Пола увеличи броя и големината на цветните лехи. Засади най-разнообразни дръвчета, храсти и екзотични растения, за да поддържа красотата на целия парк, прочул се с великолепието си по Лазурния бряг.

Слънчевата светлина проникваше през щорите в прохладните, високи стаи на „Фавиола“, обзаведени семпло, но с подчертан вкус. Очарователни старинни френски мебели от тъмно дърво и избелен дъб съжителстваха наред с големи канапета, удобни столове, фотьойли и отоманки. Върху масичките бяха поставени малки саксии с теменужки, розови и бели циклами и нови списания и книги.

Подовете от бляскав паркет и кремав мрамор с розови жилки бяха голи, само тук-таме покрити със стари килими от „Обюсон“ или с кремави вълнени пътеки. В цялата къща преобладаваха бледите, неутрални цветове. Кремавият, ваниленият и белият цвят налагаха присъствието си чрез стените и се повтаряха в завесите на прозорците и тапицерията на мебелите; тази тоналност се подчертаваше от вариации на бледожълто, оранжево и жълто-кафяво. Имаше и леки оттенъци на меланж — типично френски прекрасен млечнокафяв цвят.

Тази монотонност се оживяваше от романтични, лирични картини на известни съвременни френски художници, като Епко, Торел и Буису, и от огромни кристални вази, препълнени с цветя и зеленина от градините.

Но нито една от стаите не беше прекалено внушителна или величествена, та гостите и децата да се смущават и да се чувстват като в музей. Тъкмо обратното. Ема бе обзавела къщата като място за почивка, където човек може да прекара приятно ваканцията. Вилата имаше неповторимо очарование. В нея винаги цареше радушна, предразполагаща атмосфера — огрените от слънце стаи, привлекателният засенчен от боровете парк и разкошните градини тънеха в тишина и спокойствие.

Собственик на „Фавиола“ беше Александър Баркстоун; той бе наследил от Ема вилата заедно с мебелировката й, но без картините на импресионистите, завещани от баба му на Филип, който живееше в Австралия. Санди обаче рядко идваше тук, тъй като предпочиташе имението си в Йоркшир. Вилата се използваше главно от сестра му Емили и нейното семейство, от братовчедите му Пола О’Нийл и Антъни Дънвейл и техните деца. Понякога майка му Елизабет заедно със съпруга си, французина Марк Дебойн, идваше от Париж, за да прекара уикенда, обикновено след края на сезона.

Но от всички тях Емили най-много обичаше „Фавиола“ — обичаше я с нестихваща страст.

Като дете бе прекарала едни от най-щастливите си дни във вилата с любимата си баба и оттогава възприемаше това място като приказно и вълшебно. Познаваше всеки ъгъл, всяко кътче на всяка стая, на всеки етаж; всеки милиметър от парка, от градината и от плажа на скалистия нос. След като се омъжи за братовчед си Уинстън Харт през юни 1970 година, двамата прекараха медения си месец на Ривиерата и живяха първите дни от живота си като съпруг и съпруга във вилата. Прекрасните безгрижни часове и романтичните вечери, в които се отдаваха на пълно блаженство, накараха Емили да се привърже още по-силно към „Фавиола“ и оттогава вилата се превърна в нейно убежище, осигуряващо й покой по различно време през пролетта и зимата, когато отиваше там сама или с Уинстън, и през летните месеци, когато водеше и децата си Тоби, Гидиън и Натали. Вилата никога не й омръзваше и никога нямаше да й омръзне; за нея това беше най-прекрасното място на света.

За разлика от нея Санди посещаваше къщата все по-рядко и по-рядко, откакто жена му умря; през 1973 година той предложи на Емили да поеме вилата и да се грижи за нея, защото знаеше колко много обича тя това място. Почувства се облекчен и щастлив, когато Емили прие без колебание и с ентусиазъм.

Естествено, с течение на годините във „Фавиола“ се бе наложил индивидуалният почерк на Емили, но тя не се опита да превърне вилата в копие на английска провинциална къща. Напротив, бе запазила френския дух и дори бе подчертала провансалската атмосфера, внасяйки в нея своя неподражаем стил. Но колкото и силно да се бе обвързала с вилата през последните осем години, Емили не я приемаше като своя собственост и никога не забравяше, че принадлежи на брат й. В известен смисъл обаче тя беше нейна — Емили й посвещаваше толкова време, грижи и любов, че за всички беше la grande chatelaine на вила „Фавиола“.

Докато Ема Харт беше жива, всекидневните грижи по къщата бяха поверени на една опитна местна жена от Рокбрюн — мадам Полет Ренар. Наета от Ема през 1950 година, тя се бе настанила в приятната и просторна къщичка на пазача, известна като la petite maison, и през следващите двайсет години неизменно бдеше над семейство Харт.

Но след смъртта на Ема през 1970 година мадам Полет реши, че е дошъл моментът да се оттегли, и предаде служебните си задължения и ключовете на дъщеря си Соланж Бриве, която искаше да напусне работата си в един хотел в Болийо. Мадам Полет беше вдовица и семейство Бриве заедно с децата си живееше от години при нея в la petite maison, поради което нямаше особени вълнения, нито тъжни сбогувания. И тъй като до вилата се стигаше съвсем бързо по една пътечка през зеленчуковата градина, мадам Полет бе винаги на разположение да даде професионален съвет или да сподели неизчерпаемия си опит.

През последните единайсет години с поддържането на „Фавиола“ се занимаваше цялото семейство Бриве. Съпругът на Соланж, Марсел, беше готвач, две от трите им дъщери, Силви и Мари, бяха камериерки, а синът им Анри — иконом, или както се изразяваше Емили, „фактотум par excellence“; племенниците на Марсел — Пиер и Морис, бяха градинари. Всяка сутрин двамата отиваха в Рокбрюн с малкото си рено и довеждаха още един представител на семейство Бриве — братовчедката Одил, която носеше огромна кошница с хляб и кифли от хлебарницата на майка си… пресни кроасани и кифлички, които Марсел поднасяше топли за закуска, и дългите френски хлебчета с хрупкава коричка, които децата толкова много обичаха.

Мадам Соланж, както всички я наричаха, бе обучена в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло и действаше в типичния за Ривиерата пищен стил на големите хотели, вършеше всичко експедитивно и с педантична добросъвестност, със същата преданост като майка си. През всичките тези години двете с Емили работеха в пълно разбирателство и никога не си размениха лоша дума.

Нямаше ден, в който Емили да не каже „Добре, че е Соланж“; каза си го тихичко и тази августовска сутрин, когато забързано влезе в кухнята, спря сред помещението, огледа се и кимна доволна.

Предишната вечер дадоха традиционната прощална лятна вечеря, но в голямата, старомодна кухня нямаше и следа от това. Както обикновено тенджерите и тиганите лъщяха, дървените плотове бяха измити до блясък, покритият с плочки под светеше, всичко останало беше безупречно чисто и прибрано на място.

Представям си как се е развилняла Соланж, за да бъде кухнята тип-топ тази сутрин, помисли си Емили и си припомни бъркотията, която цареше предишната вечер, след като и последните гости си тръгнаха. Усмихвайки се, тя извади една чаша от бюфета, наля си минерална вода от хладилника и с чашата в ръка мина през килера, прекоси трапезарията и излезе през френските прозорци на терасата; тракането на сандалите й беше единственият звук сред топлата тишина.

Емили ставаше най-рано от всички и обикаляше къщата, понякога още призори.

Тя ценеше тези мигове на уединение, преди да се събуди семейството и да пристигне персоналът. Обичаше да бъде сама и да се наслаждава на покоя на безмълвната, спяща къща, да поема ранните утринни ухания и да се любува на цветовете на средиземноморския пейзаж.

Това беше и времето, предвидено за писмена работа, която тя неизменно вършеше — пишеше до секретарката си в Лондон, с която освен това говореше по телефона няколко пъти седмично, съставяше менюто за деня и измисляше занимания за децата. Често обаче просто седеше тихо на терасата, доволна, че разполага с няколко минути за уединение и размишление, преди денят да започне шумно и бандата деца да връхлетят, оставяйки хаос навсякъде след себе си.

Когато трябваше да се справя само със собствените си три деца, положението не беше толкова страшно, но когато към тях се присъединяха четирите деца на Пола и трите на Антъни, които от своя страна често си водеха млади гости, Емили имаше чувството, че командва недисциплиниран детски отбор по футбол. Но тя си имаше собствена система за това и успяваше да ги контролира по-добре от всеки друг. Ненапразно зад гърба й децата я наричаха „Капитана“.

Сега, отпивайки от минералната вода, Емили прекоси терасата и се облегна на перилата, загледана в градините и в морето. Морето беше тъмносиньо и бурно, а надвисналото над него облачно сиво небе изглеждаше заплашително.

Тя се надяваше, че времето няма пак да се промени, както се случи миналата седмица, когато мистралът, сухият северен вятър, който идваше от долината на Рона, докара няколко дни лошо време. Децата без изключение станаха нервни, унили и трудни. Соланж веднага каза, че виновен за това е мистралът, и напомни на Емили, че този вятър разстройва всички. Емили се съгласи с нея и двете изпитаха облекчение, когато вятърът най-сетне задуха към морето. Времето се оправи, оправиха се и децата. Те станаха по-спокойни, възвърнаха си предишното настроение, Емили също се поуспокои. Чувстваше се напрегната и раздразнителна през тези мрачни, невероятно ветровити дни. Трябваше да признае, че в думите на Соланж и на местните хора имаше много истина за особеното въздействие на мистрала върху хората. Тя погледна часовника си. Беше само шест и двайсет. В девет часа небето ще бъде лазурносиньо, а морето гладко като езеро, реши тя — непоправима оптимистка, каквато беше навремето и баба й.

Емили отиде до масата, където бе разположила книжата си, и седна. Що се отнасяше до служебната работа, най-важно беше предстоящото пътуване до Хонконг, където трябваше да купи стока за „Дженерал ритейл трейдинг“, търговската фирма към „Харт ентърпрайз“, която тя ръководеше. Отвори бележника си и провери датите през септември, на които се бе спряла преди няколко седмици. Прехвърли отново страниците напред-назад и внимателно проучи програмата си, после нанесе промените, които искаше да направи; след това написа бележка до Джанис — секретарката й в Лондон, в която очертаваше новия си маршрут.

Няколко минути по-късно Емили направо подскочи от допира на една силна, студена ръка, която се отпусна на рамото й. Тя стреснато се изправи на стола си и рязко обърна глава, отворила широко очи от изненада.

— Боже мой, Уинстън! Защо се вмъкваш така? Толкова безшумно. Знаеш ли как ме уплаши! — извика тя.

— О, съжалявам, скъпа — извини се Уинстън, наведе се и я целуна по бузата. — Добро утро — добави той, отдалечи се от нея, облегна се на перилата и я загледа нежно, след което широко й се усмихна.

— Я ми кажи какво правиш толкова рано? — отвърна Емили на усмивката му. — Обикновено не си подаваш носа навън преди десет часа.

Уинстън вдигна рамене и метна хавлията, която носеше, на перилата.

— Не можах да спя тази сутрин. Винаги така става с мен, нали, Ем? Сякаш искам да се възползвам от всичко през последните няколко дни, които ни остават тук, да се насладя на всеки миг, също като децата.

— И като мен също.

— Да. Вярно… ти толкова обичаш това място. Но и то те обича, Емили… ти направо цъфтиш.

— Благодаря, любезни господине — отвърна тя.

Той погледна чашата пред нея и попита:

— Предполагам, че пиеш вода… няма ли да направиш кафе?

— Не, Уинстън, няма — отвърна твърдо Емили и поклати глава. — Защото, ако направя кафе, ще препека и хляб, ще намажа хляба с масло, а отгоре ще сложа конфитюр, после ще го изям, а когато в седем часа дойде Одил с онези разкошни неща от хлебарницата, ще закуся още веднъж, втори път, а ти знаеш много добре, че трябва да внимавам да не напълнея.

— В моите очи изглеждаш страхотно, мисис Харт — каза той и подкупващо й се усмихна. — Разпалваш желанието ми.

— Боже мой, Уинстън, по това време!

— Какво му е на времето? Още е много рано… хайде, скъпа, да си легнем.

— О, не ставай глупав, трябва да свърша хиляди неща тази сутрин.

— Аз също — отвърна безгрижно той и я изгледа продължително със същата подкупваща усмивка. После изражението му изведнъж се промени — на лицето му се изписа задоволство от това, което виждаше.

Емили, на трийсет четири години, беше според него една от най-красивите жени. По-руса от всякога, почерняла от слънцето, с искрящи зелени очи, които по цвят съвпадаха напълно с неговите, припламващи от интелигентност и вътрешна сила. Върху бикините си бе облякла права, памучна рокля в бледозелени и розови цветове; тази сутрин тя изглеждаше скандално млада, свежа и възхитителна.

— Уинстън, защо ме зяпаш така? Толкова е невъзпитано. Какво има?

— Нищо. Просто ти се възхищавам, това е всичко. И си мисля, че приличаш на фантастичен сладолед… много вкусен.

— О, стига глупости! — засмя се Емили, но шията й поруменя, тя наведе глава и съсредоточено взе да разглежда бележника си.

Последва напрегнато мълчание.

Уинстън преглътна усмивката си, развеселен и доволен, че след единайсет години брак все още можеше да я накара да се изчервява, но такава си беше неговата Емили и той я обожаваше заради нейната невинност, женственост и нежност. Странно, каза си той, че в работата си тя е толкова твърда, а в личния си живот — толкова нежна. Като Пола, разбира се, и като леля Ема, когато беше жива. Именно съчетанието на тези две начала правеше жените от фамилията Харт неповторими. Отдавна го бе разбрал.

Емили вдигна глава и видя замисленото изражение на съпруга си.

— А сега за какво мислиш? — попита тя.

— Чудя се за какво ти е притрябвало всичко това тази сутрин? — измърмори Уинстън и отиде при нея до масата. Отпусна се на стола срещу Емили и я погледна в очите.

— Какво искаш да кажеш? — попита озадачено тя.

— Защо си се разработила толкова много днес, след като в края на седмицата се връщаш в Лондон? Просто не си струва, скъпа.

— Не работя, а се опитвам да уточня датите на пътуването ми до Хонконг и Китай — обясни Емили. — Ако замина на десети септември вместо на шести, както бях запланувала, ще бъда още там, когато Пола си тръгне за Щатите от Сидни. Вчера следобед говорихме за това и решихме, че няма да е лошо да останем няколко дни в Хонконг. Да си починем… да купим подаръци за Коледа… после да се върнем заедно в Ню Йорк, да прекараме там един-два дни и да се приберем у дома в Англия. Ти какво мислиш?

— Мисля, че е хубаво, стига ти да го искаш. Нямам никакви възражения, в Канада трябва да бъда чак в началото на октомври. Ти вероятно ще се върнеш в Англия, преди да съм заминал?

— Да, разбира се, че ще се върна. Съобразила съм всичко с твоето пътуване до Канада.

— Чудесно, скъпа — отвърна Уинстън с усмивка, изправи се и отиде да си вземе хавлията. — След като нямаш милост към нещастния си съпруг и отказваш да му направиш чаша кафе, ще отида да поплувам, преди онази глутница от малки зверчета да нахлуе и да преобърне всичко наопаки.

Емили не можа да се сдържи и се разсмя, като видя гримасата на лицето му.

— О, не са толкова лоши, скъпи — възрази тя, внезапно изпитвайки нужда да защити по-младото поколение.

— Ами, точно такива са! — тросна се той и продължи: — Почти през цялото време се държат отвратително! — на лицето му грейна широка усмивка. — Но трябва да си призная, че ги обичам… особено моите три. — Бързо я целуна и без да каже нито дума повече, забърза към басейна, като безгрижно размахваше хавлията и весело си подсвиркаше.

Емили се загледа в него, доволна, че изглежда толкова добре физически — лицето и тялото му бяха загорели, а червеникавата му коса бе станала златиста от средиземноморското слънце. Лятото тук му се отразяваше добре. Работеше изключително напрегнато като директор на „Йоркшир консолидейтед нюзпейпър къмпани“ и на нейните филиали в Канада и затова тя непрекъснато му повтаряше да намали темпото. Но той не й обръщаше никакво внимание, просто отговаряше, че всички те работят като побъркани, което, разбира се, беше самата истина. Така ги бе възпитала нейната баба. Ема ненавиждаше безделието; естествено е, че и тя като останалите си беше поставила свръхцели.

Какъв късмет е, че имам Уинстън, замисли се Емили, като се отпусна на стола и се отдаде на спомени — менюто за днешния ден можеше да се отложи за по-късно.

Понякога, когато се върнеше мислено назад, тя си даваше сметка, че е успяла да го спечели в последния момент и че много лесно е могла да го загуби в полза на някоя друга жена.

Емили беше влюбена в Уинстън от шестнайсетгодишна възраст. Двамата бяха трети братовчеди. Дядо му Уинстън Харт, чието име той носеше, беше брат на нейната баба. Макар и с пет години по-голям от нея, като деца двамата бяха много близки приятели. Щом пораснаха обаче, той спря да я забелязва — не я смяташе за достатъчно привлекателно момиче, в което би могъл да се влюби.

Когато отиде в Оксфорд с най-добрия си приятел Шейн, двамата бързо се прославиха като ужасни донжуани. Почти всички бяха скандализирани от безсрамните им лудории. Тя самата се измъчваше от ревност и любов и мечтаеше да е на мястото на някое от момичетата, с които Уинстън се забавляваше и спеше. Само баба й запази хладнокръвие. Ема просто се смееше и казваше, че това са младежки увлечения на две буйни момчета! В очите на Ема Харт нито Уинстън, нито Шейн можеха да направят нещо лошо. Тя имаше особена слабост и към двамата.

И така Емили продължи да боготвори Уинстън отдалеч, надявайки се, че един ден погледът му отново ще попадне на нея. Но това не стана и за неин дълбок ужас той се увлече сериозно по едно момиче на име Алисън Ридли. В началото на 1969 година плъзна клюката, че ще се сгоди за Алисън. Тогава Емили мислеше, че сърцето й няма да издържи.

След това всичко се промени. Като по чудо Уинстън я забеляза през март същата година на кръщенето на близнаците на Пола и Джим Феърли. И всичко това стана заради един инцидент с Шейн, който бе разстроил баба й. Емили и Уинстън бяха призовани в библиотеката на Пенистоун Ройъл, където Ема взе да ги разпитва за чувствата на Шейн към Пола. След като най-сетне се измъкнаха оттам, двамата тръгнаха да се разходят в градината след тежкото изпитание и тогава под някакъв предлог Уинстън я целуна. Това беше внезапна и неочаквана проява от негова страна. Дори Емили, която толкова много го обичаше, остана зашеметена от силното физическо привличане, което двамата изпитаха, докато седяха прегърнати на пейката край езерото с лилиите. От този момент светът се преобърна шеметно и за двамата.

Уинстън, като типичен представител на фамилията Харт, реши, че не бива да губи никакво време. Веднага прекъсна връзката си с Алисън и скоро след това каза на Ема, че с Емили искат да се сгодят. Ема даде съгласието си, одобрявайки напълно брака на внучката си с Уинстън. Една година по-късно, когато Ема се върна от Австралия, те се ожениха в старата селска църква в Пенистоун. Ема даде разкошен сватбен прием в градините на Пенистоун Ройъл и животът на Емили като съпруга на Уинстън започна… Най-прекрасният живот, за който една жена можеше да мечтае.

Емили въздъхна със задоволство, отърси се от старите спомени, взе химикалката и започна да измисля менюто за обяд. Когато мина на вечерята, рязко спря, защото й хрумна една идея. Тази вечер двамата с Уинстън заедно с Пола и Шейн ще отидат в Болийо и ще вечерят в „Ла Резерв“. Само четиримата. Без домочадието. Ще бъде много по-спокойно. И по-романтично. На Уинстън ще му хареса, каза си тя и многозначително се усмихна.